Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (69)

ТИРИОН

— Държат сина ми — каза Тивин Ланистър.

— Държат го, милорд. — Гласът на вестоносеца беше глух от умората. На гърдите на разкъсаната му туника петнистият глиган на Крейкхол беше наполовина зацапан с изсъхнала кръв.

„Един от синовете ти“ — помисли Тирион. Отпи от виното и не отрони нито дума, замислен за Джайм. Щом си вдигнеше ръката, в лакътя го жегваше остра болка и му напомняше вкуса на битката, от който и той бе опитал малко. Обичаше брат си, но нямаше да пожелае да е с него в Сенчестия лес срещу всичкото злато на Скалата на Кастърли.

Докато вестоносецът разказваше за случилото се, събраните от лорд баща му лордове и знаменосци слушаха като онемели. Чуваше се само пращенето и съсъкът на цепениците, горящи в камината в дъното на дългата ветровита стая.

След трудностите на дългото и непрестанно яздене на юг възможността да прекара макар и една нощ в хан безкрайно бе зарадвала Тирион… макар да предпочиташе по-скоро да не е точно този хан, с всичките му спомени. Баща му бе наложил изнурителна скорост и тя си взе платата. Ранените в битката мъже напрягаха сетни сили или ги оставяха по пътя да се оправят както могат. Всяка сутрин оставяха още по неколцина — мъже, които заспиваха, за да не се събудят повече. И всяка сутрин други неколцина дезертираха, измъкваха се крадешком и чезнаха в сумрака. Тирион понякога се изкушаваше да тръгне с тях.

Беше на горния етаж, наслаждаваше се на удобството на постелята от гъши пух и на топлината на тялото на Шае, когато го събуди скуайърът и му съобщи, че е пристигнал вестоносец с ужасни вести от Речен пад. Значи всичките им патила се бяха оказали без полза. Бързото препускане на юг, безкрайните принудителни преходи, труповете, оставени по пътя… всичко това — за оня, що духа. Роб Старк бе стигнал до Речен пад дни преди тях.

— Как е могло да се случи? — простена сир Харис Суифт. — Как? Дори след Шепнещия лес Речен пад е обкръжен от желязо, обграден е от огромна войска… що за лудост е тласнала сир Джайм да реши да раздели хората си в три отделни стана? Нима не си е давал сметка колко уязвими ги прави това?

„Много по-добре от тебе, тлъст бъзливец такъв“ — помисли Тирион. Джайм можеше и да е загубил Речен пад, но го дразнеха злословията по адрес на брат му от такива като Суифт, безсрамен мазник, чийто най-съществен подвиг в живота беше бракът му със също толкова тлъстата щерка на сир Кеван и прикачването му по този начин към рода на Ланистърови.

— Аз щях да направя същото — отвърна чичо му, при това много по-спокойно, отколкото можеше да го направи Тирион. — Вие, изглежда, никога не сте виждали Речен пад, сир Харис, иначе щяхте да знаете, че в това отношение Джайм не е имал голям избор. Замъкът е разположен в края на вклинената суша, където Повален камък се влива в Червената вилка на Тризъбеца. Реките образуват две страни на триъгълник, а когато се окажат под заплаха, Тъли отварят шлюзовете горе по течението, за да се образува широк ров от третата страна и така Речен пад се превръща в остров. Стените се издигат стръмно над водата и от кулите им защитниците имат командно положение над отсрещните брегове на много левги околовръст. За да им отреже всички подстъпи, обсаждащият трябва да вдигне един лагер при Повален камък, един южно от Червената вилка и трети между двете реки, западно от рова. Няма друг начин. Никакъв.

— Сир Кеван говори истината, господа — каза вестителят. — Можехме да вдигнем палисади около лагерите, но нямаше да помогне, не и след като не бяхме известени и след като реките ни отрязваха едни от други. Най-напред нападнаха първия лагер. Никой не очакваше атаката. Марк Пайпър нападаше обоза, но той уж водеше само петдесет души. Сир Джайм беше излязъл да се справи с тях предната нощ… е, с това, което мислеше, че са. Съобщиха ни, че войската на Старк е източно от Зелената вилка и се придвижва на юг…

— А съгледвачите ви? — Лицето на сир Грегър Клегейн все едно че беше изсечено от камък. Огънят от камината придаваше тъмнооранжев оттенък на кожата му и дълбоки сенки в кухините на очите му. — Те нищо ли не видяха? Не ви ли предупредиха?

Оцапаният с кръв вестоносец поклати глава.

— Съгледвачите ни бяха изчезнали. Помислихме, че е работа на Марк Пайпър. Онези, които се върнаха, не казаха нищо.

— На човек, който нищо не вижда, очи не му трябват — заяви Планината. — Извадете им ги и ги дайте на новия си съгледвач. Кажете му, че се надявате четири очи да виждат по-добре от две… ако не, то следващият ще е с шест.

Лорд Тивин Ланистър се обърна и изгледа сир Грегър. Тирион улови златния блясък, щом светлината на огъня се отрази в зениците му, но не можеше да каже със сигурност дали погледът изразява одобрение, или яд. По време на съвет лорд Тивин в повечето случаи предпочиташе да мълчи и да слуша, преди да заговори, навик, на който Тирион се опитваше да подражава. Но все пак тази тишина му беше неприсъща, а и виното в чашата му си оставаше недокоснато.

— Казахте, че са дошли през нощта — бързо се намеси сир Кеван.

Мъжът кимна уморено.

— Черната риба водеше авангарда. Изкла съгледвачите ни и разчисти палисадите за главния щурм. Докато нашите разберат какво става, конниците им преодоляха рововете и се изляха в галоп през лагера с мечове и факли. Аз спях в западния лагер, между двете реки. Когато чухме боя и видяхме горящите шатри, лорд Бракс ни поведе към саловете и се опитахме да се прехвърлим, но течението ни отнесе надолу, а хората на Тъли започнаха да ни обстрелват с камъни с катапултите по стените си. Видях как един от саловете се разцепи на трески, а други три се преобърнаха, мъжете изпопадаха в реката и започнаха да се давят… а онези, които успяха да се доберат до отсрещния бряг, се натъкнаха на чакащите ги по брега Старки.

Сир Флемент Бракс беше със сребърна туника с пурпурни ивици и приличаше на човек, който не схваща какво е чул току-що.

— Милорд баща ми…

— Съжалявам, милорд — каза вестоносецът. — Лорд Бракс беше в броня, когато се обърна първият сал. Умря доблестно.

„Умрял е като глупак“ — помисли Тирион, завъртя чашата и заби поглед в тъмните глъбини на виното. Да прехвърлиш реката посред нощ на някакъв си набързо стъкмен сал, и то в броня, с враг, който те чака на отсрещния бряг — ако това наричаха доблест, предпочиташе при всяко положение да го уличат в страхливост. Зачуди се дали лорд Бракс е изпитвал особена доблест, докато тежестта на стоманата го е завличала под черната вода.

— Лагерът между двете реки също бе опустошен — продължи вестоносецът. — Докато се опитвахме да се прехвърлим, още Старки се изсипаха от запад, две колони тежка конница. Видях окования великан на лорд Ъмбър и орела на Малистър, но ги водеше момчето, с чудовищния вълк, препускащ до него. Не се оказах наблизо, за да видя с очите си, но разправят, че звярът убил четирима и разкъсал дузина коне. Копиеносците ни оформиха стена и задържаха първия им щурм, но когато бранителите на Тъли видяха, че се включват, отвориха портите на Речен пад и ги удариха в гръб.

— Боговете да са ни на помощ. — възкликна лорд Лефорд.

— Ъмбър, Големия Джон, подпали обсадните кули, които вдигахме, а лорд Блакууд намери пленения сир Едмур Тъли с останалите пленници и ги отърва. Южният ни лагер бе под командата на сир Форли Престър. Той се оттегли в добър ред, след като видя, че останалите ни лагери са разбити, с две хиляди копия и също толкова лъкометци, но тирските наемници, които водеха наемническата му конница, удариха знамената му и минаха на вража страна.

— Проклет да е! — Чичо му Кеван бе по-скоро ядосан, отколкото изненадан. — Предупредих го Джайм да не разчита на този човек. Мъж, който се бие за пари, е верен само на кесията си.

Лорд Тивин сплете пръсти под брадичката си. Докато слушаше, помръдваха само очите му. Лъскавите му златисти бакенбарди очертаваха едно толкова невъзмутимо лице, че човек можеше да го вземе за маска, но Тирион все пак забеляза капчиците пот, избили по бръснатото теме на баща му.

— Как е могло да се случи? — отново проплака сир Харис Суифт. — Да пленят сир Джайм. Да свалят обсадата… та това е катастрофа!

Сир Аддам Марбранд се намеси.

— Много сме ви благодарни, че ни изтъквате очевидното, сир Харис. Но въпросът е какво да правим сега?

— Какво можем да направим? Войската на Джайм е избита, пленена или хвърлена в бяг, а Старките и Тъли са прекъснали всичките ни пътища за продоволствие. От запада сме отрязани! Ако решат, могат да тръгнат срещу Стената на Кастърли и какво ще ги спре? Господа, ние сме победени. Трябва да молим за мир.

— Мир? — Тирион завъртя замислено чашата в ръцете си, отпи дълбоко, хвърли я на пода и тя се пръсна на хиляди късчета. — Това е вашият мир, сир Харис. Милият ми племенник го строши веднъж и завинаги, когато реши да украси Червената цитадела с главата на лорд Едард. По-лесно бихте могли да си пиете виното от тази чаша, отколкото тепърва да убедите Роб Старк да сключи мир. Той печели… или не сте го схванали?

— Две битки още не правят война — настоя сир Аддам. — Ние далеч не сме загубили. С удоволствие бих пробвал якостта на стоманата си срещу това момченце Старк.

— Може пък да се съгласят на примирие и да позволят да разменим пленниците си срещу техните — подхвърли лорд Лефорд.

— Освен ако не разменят трима срещу един, доста ще сме леки на тия везни — кисело отвърна Тирион. — А и какво ще предложим за брат ми? Гниещата глава на лорд Едард ли?

— Чух, че кралица Церсей държи дъщерите на Ръката — подхвърли с плаха надежда Лефорд. — Ако върнем на това момче сестрите му…

Сир Аддам изсумтя презрително.

— Трябва да е пълен задник, за да размени живота на сир Джайм срещу две момичета.

— Тогава трябва да откупим сир Джайм, каквото и да ни струва — каза лорд Лефорд.

Тирион завъртя очи.

— Ако Старките имат голяма нужда от злато, могат просто да стопят доспехите на Джайм.

— Ако ги помолим за мир, ще решат, че сме слаби — възрази сир Аддам. — Според мен трябва веднага да тръгнем срещу тях.

— Надявам се, че приятелите ни в двора ще се присъединят към нас със свежи сили — каза сир Харис. — Навярно някой би могъл да се върне в Скалата на Кастърли, за да вдигне нова войска.

Лорд Тивин Ланистър стана.

— Те държат в плен сина ми — повтори той с тон, който сряза безсмисленото дърдорене като меч тлъста лой. — Оставете ме. Всички.

Образец на пълно покорство, Тирион се надигна да се пръждоса с останалите, но баща му го спря с поглед.

— Тирион, ти не. Вие също, Кеван. Останалите — вън.

Сега вече Тирион се видя в чудо. Седна и надигна чашата.

Лорд Тивин също седна.

— Колкото за Старк, си прав. Ако беше жив, можехме да го използваме, за да изковем мир със Зимен хребет и Речен пад. Мир, който щеше да ни даде време да се справим с братята на Робърт. Мъртъв… Десницата му се сви в юмрук. — Безумие. Пълно безумие.

— Джофри е още момче — изтъкна Тирион. — На неговите години и аз съм правил какви ли не глупости.

Баща му го изгледа рязко.

— Предполагам, трябва да сме благодарни, че все още не се е венчал за някоя курва.

Тирион отпи глътка зачуден как ли щеше да изглежда лорд Тивин, ако хвърлеше чашата в лицето му.

— Положението ни е по-тежко, отколкото си давате сметка — продължи баща му. — Изглежда, си имаме нов крал.

Сир Кеван се стъписа.

— Нов… кой? Какво са направили с Джофри?

По тънките устни на лорд Тивин пробяга сянка на отвращение.

— Нищо… засега. Внукът ми седи все още на Железния трон, но евнухът е чул слухове от юг. Ренли Баратеон се е венчал за Марджери Тирел преди две нощи в Планински рай и вече е предявил претенции за короната. Бащата на невястата коленичил и всички са му обрекли мечовете си.

— Тъжни вести. — Сир Кеван се намръщи.

— Дъщеря ми ни заповядва веднага да тръгнем за Кралски чертог, за да го защитим срещу крал Ренли и Рицаря на цветята. — Устните му се свиха. — Заповядва ни, забележете. От името на краля и съвета.

— Как крал Джофри приема тази вест? — запита Тирион с нотка на черен хумор.

— Церсей все още не е сметнала за уместно да го уведоми — каза лорд Тивин. — Опасява се, че може да настои лично да се опълчи срещу Ренли.

— С каква войска? — попита Тирион. — Надявам се, че не се каните да му предоставите тази?

— Казва, че щял да поведе Градската стража — отвърна лорд Тивин.

— Ако вземе стражата, градът ще остане без отбрана — отбеляза сир Кеван. — А след като лорд Станис е при Драконов камък…

— М-да. — Лорд Тивин погледна сина си. — Мислех, че ти си този, който става за шут, Тирион, но изглежда, съм грешил.

— А, защо, татенце? — отвърна Тирион. — Че това звучи почти като похвала. — Наведе се над масата и попита напрегнато: — А Станис? Той е по-старият, а не Ренли. Той как приема претенцията на брат си?

Баща му се намръщи.

— От самото начало имах чувството, че Станис е по-опасен от всички останали взети заедно. Но той не предприема нищо. Станис строи кораби, Станис наема мечоносци, Станис довел от Асшаи някаква заклинателка. Какво означава това? Кое от всички тези неща е вярно? — Сви рамене раздразнено. — Кеван, донеси картите.

Сир Кеван изпълни заповедта му. Лорд Тивин разгъна кожата и я приглади.

— Джайм ни е вкарал в трънлив път. Рууз Болтън и останките от войската му са на север от нас. Враговете ни държат Близнаците и Рова на Кайлин. Роб Старк ни е от запад, така че не можем да се оттеглим към Ланиспорт и към Скалата, освен ако не решим да дадем сражение. Джайм е пленен, а войската му вече не съществува. Торос Мирски и Берик Дондарион продължават да досаждат на продоволствените ни отряди. На изток от нас са хората на Арин, Станис Баратеон е на Драконов камък, а на юг Планински рай и Бурен край сбират знамената си.

Тирион се усмихна криво.

— Спокойно, тате. Регар Таргариен поне все още е мъртъв.

— Надявах се да ни предложиш нещо по-добро от тъпите си шеги, Тирион — рече лорд Тивин Ланистър.

Сир Кеван загледа намръщено картата и лицето му се набръчка.

— Сега Роб Старк ще разполага с Едмур Тъли и лордовете на Тризъбеца. Обединени, силите им може да надвишат нашите. А и с Рууз Болтън в тила… Тивин, ако останем тук, боя се, че може да се окажем заклещени между три армии.

— Нямам намерение да оставам тук. Трябва да приключим с младия лорд Старк преди Ренли Баратеон да е тръгнал от Планински рай. Болтън не ме безпокои. Той е предпазлив, а на Зелената вилка достатъчно го притеснихме. Ще си помисли добре преди да реши да ни преследва. Така че… утре тръгваме за Харънхъл. Кеван, искам предните отряди на сир Аддам да ни покрият марша. Дай му колкото хора му трябват и ги пускайте на групи по четирима. Повече дезертьорства няма да допусна.

— Както кажете, милорд, но… защо Харънхъл? Мрачно е това място, носи нещастие. Някои го наричат прокълнато.

— Тяхна работа — отвърна лорд Тивин. — Сир Грегър го пуснете да се разгърне с неговите плячкаджии. Пратете напред също Варго Хоут с конните му наемници, както и сир Армъри Лорч. Всеки от тях да вземе по триста конници. Кажете им, че искам крайречните земи да пламнат, от Божии очи до Червената вилка.

— Ще пламнат, милорд — обеща сир Кеван и стана. — Ще им предам заповедите. — Поклони се и тръгна към изхода.

След като останаха сами, лорд Тивин погледна Тирион.

— Твоите диваци сигурно ще се зарадват на малко плячка. Кажи им, че могат да тръгнат с Варго Хоут. Да грабят каквото поискат — стока, добитък, жени, могат да вземат каквото поискат, а другото да палят.

— Да кажеш на Шага и Тимет как да плячкосват е все едно да учиш петела как да кукурига — отбеляза Тирион, — но бих предпочел да ги задържа при себе си. — Може да бяха недодялани и своенравни, но диваците все пак си бяха негови и той разчиташе на тях повече, отколкото на бащините си хора. И дума не можеше да става да се лиши от тях.

— Тогава гледай да ги научиш поне на ред. Не искам градът да се плячкосва.

— Градът ли? — попита объркано Тирион. — За кой град ми говориш?

— Кралски чертог. Пращам те в двора.

За Тирион Ланистър това бе последното нещо, което можеше да допусне. Посегна за виното, погледна го замислено и отпи.

— И какво трябва да правя там?

— Да управляваш — отвърна кратко баща му.

Тирион се засмя.

— Милата ми сестрица сигурно ще каже дума-две по този повод.

— Да приказва каквото ще. Синът й трябва да се хване в здрава юзда, преди съвсем да ни е съсипал. Виновни са ония празноглавци в съвета — приятелчето ни Петир, негово светейшество Великият септон и онова чудо без пишка лорд Варис. Що за съвети дават на Джофри, след като се мята от една глупост на друга? На кого му хрумна да направят от тоя Джанос Слинт лорд? Баща му е бил касапин, а те му дават Харънхъл. Харънхъл. Та това е било седалище на крале! Не че изобщо ще му стъпи кракът там, от мен ако зависи. Казаха ми, че избрал за герб кървав меч. Кървав сатър щеше да му отива повече. — Баща му не повиши тон, но Тирион забеляза гневния златист блясък в очите му. — И да изгони Селми, това пък що за идиотизъм е? Вярно, човекът е стар, но името Баристан Храбрия все още значи нещо в кралството. Чест е придавал на всеки, комуто е служил. Може ли някой да каже същото за Хрътката? Човек си храни псето с кокали под масата, не го слага на трапезата до себе си. — Посочи с пръст Тирион. — Щом Церсей не може да озапти момчето си, ти трябва да го направиш. И ако тези съветници ни въртят лъжлива игра…

Тирион знаеше.

— Пики — въздъхна. — Глави. Стени.

— Разбирам, че си понаучил все пак нещо от мен.

— Повече, отколкото си даваш сметка, татенце — отвърна кротко Тирион. Допи виното си и отмести замислен чашата. Част от него изпитваше повече задоволство, отколкото смееше да си признае. Друга част си припомняше битката горе по реката и се чудеше дали пак не го пращат да удържи левия фланг. — Но защо точно аз? — попита той и килна глава. — Защо не чичо ми? Защо не сир Аддам например, или сир Флемент, или лорд Серет? Защо не някой… по-голям мъж?

Лорд Тивин стана рязко.

— Ти си мой син.

В този момент го осени. „Значи си го отписал — помисли Тирион. — Копеле проклето, смяташ, че Джайм е все едно умрял, тъй че ти оставам само аз.“ Дощя му се да го зашлеви през лицето, да го заплюе, да извади камата си и да изтръгне сърцето му, за да види от старо кораво злато ли е, както разправяше простолюдието. Но си остана седнал, смълчан и кротък.

Парчетата от счупената чаша захрущяха под стъпките на лорд Тивин.

— И още нещо — каза той при вратата. — Курвата си няма да водиш в двора.

Тирион остана да седи в гостилницата сам, дълго след като баща му излезе. Накрая изкачи стъпалата към уютната таванска стаичка под камбанарията. Таванът беше нисък, но за едно джудже това не беше пречка. От прозореца можеше да види бесилката, вдигната от баща му на двора. Тялото на ханджийката бавно се завърташе на въжето с всеки по-силен порив на нощния вятър. Плътта й бе изтъняла и разкъсана като надеждите на Ланистър.

Шае промърмори сънено и се извърна към него, щом той седна на ръба на леглото. Той пъхна ръка под завивката, хвана в шепа меката й гърда и тя отвори очи.

— Милорд — промълви момичето дремливо.

Когато цицката й се втвърди, Тирион я целуна и прошепна:

— Мисля да те взема в Кралски чертог, сладурче.