Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (55)

ДЕНЕРИС

След като си взе удоволствието, хал Дрого стана от постелята им и се извиси над нея. Кожата му лъщеше тъмна като бронз на ръждивата светлина от мангала и се виждаха бледите резки от стари белези по широката му гръд. Черната коса, буйна и нестегната в плитка, се спускаше като водопад по раменете му и надолу по гърба, чак до кръста. Мъжеството му блестеше влажно. Устата на хала се изкриви намръщено под дългите провиснали мустаци.

— Жребецът, който яха света няма нужда от железни столове.

Дани се опря на лакът да го погледне — бе толкова висок и великолепен. Най-много обичаше косата му. Никога не беше рязана. Никога не беше загубвал битка.

— Предречено е, че жребецът ще препуска по земята от край до край — каза тя.

— Земята свършва до черното солено море — отвърна й Дрого и топна ленена кърпа в глинения леген с топла вода, за да изтрие потта и мазнината от кожата си. — Никой кон не може да прекоси отровната вода.

— В свободните градове има хиляда кораба — каза му Дани за кой ли път. — Дървени коне с по сто крака, които летят през морето на криле, пълни с вятър.

Хал Дрого не искаше и да чуе.

— Повече няма да говорим за дървени коне и за железни столове. — Пусна кърпата и започна да се облича. — Днес ще ида в тревите на лов, жено, съпруго моя — обяви той, докато си навличаше пъстрия елек и закопчаваше широкия колан с тежки медальони от сребро, злато и бронз.

— Да, мое слънце и звезди — каза Дани.

Дрого щеше да вземе кръвните си ездачи и да замине да търси хракар, големия бял лъв, обитаващ равнините. Ако се върнеха с триумф, радостта на нейния господар съпруг щеше да е безмерна и тогава сигурно щеше да склони да я изслуша.

От диви зверове той не се боеше, нито от никой жив мъж, който би му се изпречил, но виж, морето беше друга работа. За дотраките водата, от която не може да пие кон, бе нещо мръсно. Вълнистите сиво-зелени простори на океана ги изпълваха със суеверно отвращение. Тя беше открила, че Дрого е по-храбър от всички други коневладелци поне в петдесет неща… но не и в това. Да можеше само някак да го убеди да се качи на кораб…

След като халът и неговите кръвни ездачи поеха с лъковете си, Дани привика прислужничките си. Тялото й вече бе толкова надебеляло и тромаво, че с готовност се оставяше на силните им рамене и ловки ръце, колкото и да беше се чувствала неудобно по-рано от тяхното суетене. Изтриха кожата й грижливо, умиха я, подсушиха я и я облякоха в пясъчна коприна, която падаше свободно и се вееше. Докато Дорея решеше косата й, Дани изпрати Джикуи да намери сир Джора Мормон.

Рицарят дойде веднага. Носеше навуща от конска кожа и пъстър елек като ездач. Груби черни косми покриваха яките му гърди и мускулестите му ръце.

— Моя принцесо. С какво мога да ви послужа?

— Трябва да поговориш с моя господар съпруг — каза Дани. — Дрого твърди, че Жребецът, който яха света ще си получи всичките земи, над които да властва тук, и няма нужда да прехвърля отровната вода. Говори, че ще поведе своя халазар на изток, след като Рего се роди, за да плячкосат земите край Нефритово море.

Рицарят я погледна замислено.

— Халът никога не е виждал Седемте кралства. За него те са нищо. Ако изобщо помисля за тях, той несъмнено си представя острови, няколко малки градчета, впити в скалите като Лорат или Лис, обкръжени от бурни морета. Богатствата на изтока, изглежда, са много по-изкусителна перспектива за него.

— Но той трябва да тръгне на запад — отвърна отчаяно Дани. — Моля те, помогни ми да го накарам да разбере.

Тя също никога не беше виждала Седемте кралства, но имаше чувството, че ги познава добре от всичките приказки на брат си. Визерис й бе обещал, че ще я върне там един ден, но сега той беше мъртъв и с него умряха обещанията му.

— Дотраките правят нещата, когато те решат, и по свои причини — отвърна рицарят. — Прояви търпение, принцесо. Не допускай грешката на брат си. Ще се върнем у дома, обещавам ти.

У дома? Думата я натъжи. Сир Джора си имаше Мечия остров, но кое беше „у дома“ за нея? Няколко разказа, имена, изричани тържествено като молитва, бледият спомен за една червена врата… Вее Дотрак ли щеше да остане нейният дом завинаги? Когато гледаше стариците на дош халеен, своето бъдеще ли виждаше?

Сир Джора сигурно долови тъгата на лицето й.

— През нощта пристигна голям керван, халееси. Четиристотин коня, от Пентос през Норвос и Кохор, под командата на търговски капитан Биан Вотирис. Илирио може да е пратил писмо. Искате ли да видите Западния пазар?

Дани се размърда.

— Да. Ще ми хареса. — Пазарищата се оживяваха, щом пристигнеше керван. Човек никога не знаеше какви съкровища могат да докарат този път търговците, а и щеше да е добре да чуе отново хора, говорещи на валириански, както в Свободните градове. — Ирри, кажи да приготвят носилка.

— Ще кажа на вашия хас — поклони се сир Джора и излезе.

Ако с нея беше хал Дрого, Дани щеше да яхне среброто. При дотраките майките оставаха на конски гръб почти до момента на раждането и тя не искаше да изглежда слаба в очите на мъжа си. Но след като халът бе заминал на лов, беше приятно да се излегне на меките възглавнички и да я носят през Вее Дотрак, с червените копринени завеси, които да я засланят от жарките лъчи на слънцето. Сир Джора се метна на седлото и подкара до нея, с четирима млади мъже от нейния хас и слугините й.

Денят беше топъл и безоблачен, небето — тъмносиньо. С всеки полъх на вятъра тя долавяше щедрия мирис на трева и пръст. Когато носилката й пое между ограбените паметници, ту я огряваше яркото слънце, ту я скриваха дебели сенки. Дани се полюшваше и се взираше в лицата на мъртви герои и забравени от времето крале. Чудеше се дали боговете на изпепелените градове все още могат да отвръщат на молитви.

„Ако не носех кръвта на дракона — помисли тя с тъга, — това щеше да е домът ми.“ Беше халееси, имаше си силен мъж и бърз кон, слугини, които да й шетат и да я обслужват, воини, които да я пазят, и почетно място сред дош халеен, което да я чака щом се състари — а в утробата й растеше син, който един ден щеше да възседне света. Това трябваше да е достатъчно за всяка жена… но не и ако носи кръвта на дракона. След като Визерис умря, Дани остана единствената, последният Дракон. Тя беше семето за идещи крале и завоеватели, както и синът в нея. Не трябваше да го забравя.

Западният пазар представляваше огромен площад от отъпкана земя, обкръжен от преплетени като в зайчарник проходи между малки постройки от кирпич, огради за животни и варосани пивници. От равното се надигаха хълмчета като гърбове на огромни подземни зверове, подали се над земята, и зейнали черни устия водеха надолу към хладни сводести складове. Вътрешността на площада бе истински лабиринт от сергии и виещи се между тях проходи, засенчени с навеси от плетена трева.

Стотина търговци и прекупвачи разтоварваха стоката си и я подреждаха на сергиите, но все пак огромното пазарище изглеждаше тихо и пусто в сравнение с гъмжащите пазари, които Дани помнеше от Пентос и другите Свободни градове. Керваните стигаха до Вее Дотрак от изток и запад не толкова за да продават на дотраките, колкото да обменят стока помежду си, беше й обяснил сир Джора. Конният народ ги оставяше да идват и да си отиват, без да им причинява зло, стига да спазват мира на свещения град, да не оскверняват Майката на планините или Утробата на света, и да почитат стариците на дош халеен с традиционните дарове сол, сребро и семена. Дотраките не разбираха много от тази работа с купуването и продаването.

На Дани много й допадаха и странностите на Източния пазар, с всичките им непривични гледки, звуци и миризми. Често прекарваше утрините си там, похапваше дървесни яйца, банички с плънка от скакалец и зелена юфка, слушаше тънките протяжни гласове на певци чародеи, зяпаше мантикорите в сребърните клетки и грамадните сиви слонове, и конете на бели и червени ивици от Джогос Нхаи. С удоволствие наблюдаваше и хората: тъмните строги аешаи и високите светлокожи Картиин, светлооките мъже от Юай Тай с техните шапки от маймунски опашки, жените-воини от Баясабхад, Шамириана и Каякаяная с железните пръстени на гърдите и рубинчетата на бузите, дори мрачните и страшни мъже на Сянката, които покриваха ръцете, краката и гърдите си с татуировки и криеха лицата си зад маски. За Дани Източният пазар беше място на чудеса и вълшебства.

Но Западният пазар миришеше на роден дом.

След като Ирри и Джикуи й помогнаха да слезе от носилката, тя подуши и веднага разпозна острите миризми на чесън и пипер, миризмите, които й напомниха за отдавна отминалите дни по уличките на Тирош и Мир и докараха нежна усмивка на устните й. Под тях долови тежките, сладникави благовония на Лис. Видя роби да носят топове с изкусна мирска дантела и фино тъкана вълна в десетки ярки цветове. По тесните проходи пъплеха керванни охранници с медни шлемове, туники до коленете от ватиран жълт памук — на плетените им кожени колани се полюшваха празни ножници. На една сергия оръжейник излагаше на показ нагръдници, украсени изкусно със злато и сребро, и шлемове, изковани във формата на приказни зверове. До него красива млада жена предлагаше за продан златарски изделия от Ланиспорт — пръстени, брошки и торкви, и изкусно ковани медальони, подходящи за колан. Един грамаден евнух пазеше сергията й, ням и с гладко лице, облечен в просмукани от пот кадифета, и се мръщеше на всеки, който се приближи. От другата страна на прохода продавач на платове от Юай Тай се пазареше с един пентосец за цената на някаква зелена боя и маймунската опашка на шапката му се люшкаше, щом поклатеше глава.

— Като малко момиче обичах да си играя на пазара — каза Дани на сир Джора, докато вървяха по засенчения проход между сергиите. — Толкова живо беше там, всички викат и се смеят, толкава чудни неща, които можеш да видиш… макар че рядко имахме пари, за да си купим нещо… освен по някоя наденичка понякога, или медени пръчици… в Седемте кралства има ли медени пръчици, както ги пекат в Тирош?

— Сладкиши някакви ли са? Не мога да ви кажа, принцесо. — Рицарят се поклони. — Ако ме извините за малко, ще ида да потърся капитана и да видя дали няма писма за нас.

— Чудесно. Ще ти помогна да го намериш.

— Няма нужда да се притеснявате. — Сир Джора се озърна нетърпеливо. — Позабавлявайте се на пазара. Като си свърша работата, ще се върна при вас.

„Любопитно“ — помисли Дани, докато го гледаше как се отдалечава сред тълпата. Не разбираше защо не трябва да отиде с него. Може би сир Джора се канеше да си намери някоя жена, след като се срещнеше с водача на кервана. Знаеше, че с керваните често пътуват скитащи курви, а някои мъже проявяваха странна свенливост за сношенията си. Сви рамене.

— Да вървим — подкани тя малката си свита.

И продължи обиколката си по сергиите.

— О, я виж — възкликна по едно време към Дорея, — точно за тези наденички ви говорих. — И посочи сергията, на която една дребна съсухрена женица ги печеше върху сгорещения камък до жарта. — Правят ги с много чесън и лют пипер. — Зарадвана на откритието си, Дани настоя останалите да ги опитат с нея. Слугините й изгълтаха своите с кикот и смях, макар че мъжете от нейния хас подушиха подозрително печените мръвки. — Вкусът им не е както го помня — каза Дани на другите след първите две-три хапки.

— В Пентос ги правя от свинско — каза старицата, — но всичките ми свине измряха в морето на Дотрак. Тия са от конско месо, халееси, но подправките са същите.

— О. — Дани се разочарова, но на Кваро наденичката толкова му хареса, че реши да си вземе още една, а Ракаро реши да го надмине и изяде с три повече, след което се оригна. Дани се изкикоти.

— Не сте се смели откакто брат ви, Хал Рагат, бе коронован от Дрого — каза Ирри. — Добре е, че ви виждаме засмяна, халееси.

Дани се усмихна свенливо. Наистина, толкова приятно беше да се посмее. Отново се почувства почти момиче.

Обикаляха пазара половината предиобед. Дани видя една красива, украсена с птичи пера пелерина от Летните острови и си я взе като дар. В замяна даде на търговеца сребърна пафта от колана си. При дотраките ставаше така. Продавачът на птици научи един папагал със зелени и червени пера да изрича името й и Дани отново се посмя, но отказа да го вземе. Какво да го прави зелено-червения папагал в халазар? Но прие дузината стъкленици с благовонни мазила, благовонията от детството й; трябваше само да затвори очи и да ги подуши, и можеше отново да види като пред очите си голямата къща с червената врата. Когато Дорея се загледа с копнеж в един амулет за плодовитост на павилиончето на мага, Дани взе и него и го подари на слугинята си, и си помисли, че сега ще трябва да намери и по нещо за Ирри и Джикуи.

Завиха зад един ъгъл и се натъкнаха на един търговец на вино, който предлагаше на минувачите малки колкото напръстник чашки да опитат от стоката му.

— Сладки червени — подвикваше той на чиста дотракска реч, — имам сладки червени от Лис, от Волантис и Арбор. Бели от Лис, кайсиева ракия от Тирош, вино като огън, люти вина и лъчистозелен нектар от Мир. Кафяво къпиново и горчиво андалско, всичко имам, насам, опитай, народе. — Беше дребен мъж, слаб и хубаволик, светлата му като лен коса беше накъдрена и намазана с благовонно масло според обичая в Лис. Когато Дани спря пред сергията му, той се поклони ниско.

— Ще опитате ли от стоката ми, халееси? Имам сладко червено от Дорн, милейди, вкуси ли го човек, то му пее за сочни сливи, за череши и черен дъб. Буренце, чашка, една глътка поне? Само да го опитате и ще си кръстите рожбата на мое име.

Дани се усмихна.

— Синът ми си има име, но ще опитам лятното ви вино — рече му тя на валириански, както го говореха в Свободните градове. След толкова време думите имаха странен вкус на езика й. — Само глътчица, ако обичате.

Търговецът, изглежда, я беше взел за дотрачка заради дрехите й, намазаната коса и загорялата й от слънцето кожа. Когато му заговори, той я зяпна изумен.

— Милейди, вие сте… от Тирош? Възможно ли е?

— Речта ми може да е тирошка, а облеклото дотракско, но съм от Запада, от Кралствата на залеза — каза Дани.

Дорея пристъпи и застана до нея.

— Имате честта да се обърнете към Денерис от дома Таргариен, Денерис Родената в буря, халееси на конния народ и принцеса на Седемте кралства.

Търговецът на вино падна на колене.

— Принцесо — промълви мъжът и сведе глава доземи.

— Стани — заповяда му Дани. — Все пак искам да опитам виното, за което говореше.

Мъжът скочи на крака.

— От него? Тази дорнска помия? Не подобава за една принцеса. Имам сухо червено от Арбор, ободряващо и с възхитителен аромат. Моля ви, нека да ви подаря едно буре.

От посещенията си в Свободните градове хал Дрого беше придобил вкус към хубавите вина и вино от такава висока класа щеше да го зарадва.

— Висока чест ми оказвате, сир — промълви тя мило.

— Честта е моя. — Търговецът порови зад сергията си и измъкна малко дъбово буренце с прогорен в дървото грозд. — Знака на Редвин — посочи той, — за Арбор. По-хубава напитка никъде няма да намерите.

— Ще си я споделим с хал Дрого. Аго, отнеси го при носилката ми, ако обичаш. — Винарят засия, след като дотракът понесе буренцето.

Не беше усетила, че сир Джора се е върнал, докато не чу гласа на рицаря:

— Не. — Гласът му беше странно рязък. — Аго, остави бурето.

Аго погледна Дани и тя кимна колебливо.

— Сир Джора, нещо не е наред ли?

— Жаден съм. Отвори го, винарю.

Търговецът се намръщи.

— Виното е за халееси, не за такива като вас, сир.

Сир Джора пристъпи към сергията.

— Ако не го отвориш, ще го разбия с главата ти.

Тук в свещения град рицарят не носеше оръжия, освен двете си голи ръце: но ръцете му стигаха — големи, яки и опасни, кокалчетата на пръстите му бяха покрити с тъмни косми. Винарят се поколеба малко, след което вдигна чука и изби чепа от бурето.

— Налей — заповяда сир Джора. Четиримата млади воини от нейния хас се наредиха зад него навъсени и загледаха търговеца с тъмните си бадемови очи.

— Грях е да се пие такова вино, без да го оставиш да подиша.

Винарят още не беше оставил чука. Джого посегна за бича, увит на колана му, но Дани леко го докосна по ръката да го спре.

— Направи каквото каза сир Джора.

Хората наоколо се спряха да гледат.

Мъжът се озърна бързо и намусено.

— Както заповяда принцесата. — Трябваше да остави чука, за да повдигне бурето. Напълни две големи колкото напръстник чашки за опитване и наля толкова ловко, че не разля и една капка. Сир Джора вдигна едната чашка, подуши я и се намръщи.

— Уханно е, нали? — каза усмихнат винарят. — Помирисвате ли плода, сир? Уханието на Арбор. Опитайте, милорд и ми кажете дали не е най-чистото и ароматно вино, което някога сте вкусвали.

Сир Джора му предложи чашата.

— Ти го опитай пръв.

— Аз? — Мъжът се засмя. — Не съм достоен за такъв еликсир, милорд. Един беден винар като мен пие каквото му се полага. — Усмивката му беше добродушна, но от погледа й не убягнаха капчиците пот, избили на челото му.

— Ще пиеш — каза Дани, студено като лед. — Изпий чашата или ще накарам да те държат, докато сир Джора не излее цялото буре в гърлото ти.

Винарят сви рамене, посегна към чашата — и вместо нея награби бурето и го запокити с две ръце. Сир Джора се блъсна в нея и я събори от пътя му. Бурето отскочи от рамото му, стовари се на земята и се счупи. Дани залитна.

— Не! — изкрещя тя и опъна ръце да убие удара — и Дорея я хвана за рамото и я извърна назад така, че да не падне по корем.

Търговецът прескочи сергията и се втурна между Аго и Ракаро. Кваро посегна за своя аракх и не го намери, а русокосият го отблъсна встрани и побягна по пътеката. Дани чу как изплющя бичът на Джого, видя как ремъкът облиза крака на винаря и се уви около него като змия. Мъжът се просна по лице в пръстта.

Дузина охранници дотичаха мигом. С тях беше и водачът на кервана, търговец-капитан Биан Вотирис, дребен на ръст норвосец с набръчкано като стара кожа лице и щръкнали сини мустаци, стигащи до ушите му. Изглежда, беше разбрал какво е станало, без да никой да му е казал.

— Тогова го отведете настрана и да изчака милостта на хала — разпореди се той, сочейки падналия. Двама от охранниците вдигнаха продавача на вино. — И стоката му дарявам на вас, принцесо — продължи главатарят на търговците. — Малък знак на съжаление, че един от моите е направил такова нещо.

Дорея и Джикуи помогнаха на Дани да стане. Отровното вино се изливаше от счупеното буре в пръстта.

— Как го разбра? — попита тя разтреперана сир Джора. — Как?

— Не го знаех, халееси, разбрах го чак когато човекът отказа да пие, но се уплаших, след като прочетох писмото на магистър Илирио. — Тъмните му очи огледаха лицата на чужденците на пазарището. — Елате. По-добре да не го обсъждаме тук.

Дани почти се разплака, докато я носеха обратно. Познаваше отпреди този вкус на езика си: вкусът на страха. С години бе живяла в ужас от Визерис, страхувайки се да не разбуди дракона. Сегашното бе още по-лошо. Сега се боеше не толкова за себе си, колкото за бебето. То, изглежда, усети уплахата й, защото мърдаше неспокойно в утробата й. Дани погали леко корема си. Съжали, че не може да го докосне и да го утеши.

— Ти си с кръвта на дракона, миличко — зашепна, докато носилката се полюшваше по пътя с плътно спуснати завеси. — Ти си кръвта на дракона, а драконът не се бои.

Под кухата ниска земна могила, която беше нейният дом във Вее Дотрак, Дани се разпореди да я оставят сама и да остане само сир Джора.

— Кажи ми — заповяда му тя, докато полягаше на възглавниците. — Узурпатора ли е?

— Да. — Рицарят извади сгънат пергамент. — Писмо до Визерис от магистър Илирио. Робърт Баратеон предлага земи и владение за вашата смърт и за смъртта на брат ви.

— Брат ми? — Хлипът й бе наполовина смях. — Значи той още не знае, нали? Узурпаторът дължи владение на Дрого. — Този път смехът й прозвуча като стон. — И моята, казваш. Само моята ли?

— Вашата и на детето ви — мрачно отвърна сир Джора.

— Не. Той не може да получи сина ми. — Реши да не заплаче. Нямаше да се разтрепери от страх. Сега Узурпатора беше разбудил дракона и щеше да разбере какво значи това и да съжали горчиво.

Хал Дрого се върна, когато изгряваха звездите. Зад него Кохоло водеше товарен кон с трупа на грамаден бял лъв, метнат на гърба му. Халът се засмя, скочи от седлото от жребеца и й показа белезите на крака, където хракарът го бе разкъсал през ботушите от конска кожа.

— От кожата му ще ти направя наметало, луна на живота ми — закле се той.

Когато Дани му разказа за случилото се на пазара, смехът му секна и хал Дрого замълча.

— Този отровител беше първият — предупреди го сир Джора Мормон, — но няма да е последният. За владения и титли някои са склонни на голям риск.

Дрого мълча дълго. Накрая каза:

— Този продавач на вино избяга от луната на моята жена. По-добре да бяга след нея. Така ще направи. Джого, Джора и Андал, на всеки от вас казвам, изберете си всеки кон, който пожелаете от хергелетата ми, и ще е ваш. Всеки кон, освен моя червен и среброто, което беше брачният ми дар на луната на живота ми. Правя ви този дар заради стореното от вас.

— И на Рего, сина на Дрого, жребеца, който ще яхне света, и на него вричам дар — продължи той. — На него ще дам железния стол, на който е седял бащата на неговата майка. Ще му дам Седемте кралства. Аз, Дрого, хал, ще направя това. — Гласът му се извиси и той вдигна юмрук към небето. — Ще поведа своя халазар на запад, където свършва светът, и ще яхна дървените коне през черната солена вода, както никой хал не е правил досега. Ще избия мъжете в железните дрехи и ще разруша каменните им къщи. Ще насиля жените им, децата им ще отведа в робство, а сломените им богове ще донеса тук във Вее Дотрак, за да се преклонят пред Майката на планините. В това се заклевам аз, Дрого, син на Бхарбо. В това се заклевам пред Майката на планините, пред погледа на звездите, които са мои свидетели.

Два дни по-късно неговият халазар напусна Вее Дотрак, удари на юг и после на запад през планините. Хал Дрого ги поведе на грамадния си червен жребец, с Денерис до него на среброто. Продавачът на вино тичаше след тях, гол и окован с вериги на гърлото и китките. Веригите му бяха вързани за оглавника на среброто на Дани. Тя яздеше, а той тичаше след нея с боси крака и залиташе. Нищо нямаше да го сполети… докато издържеше.