Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 445 гласа)

БРАН

Сипеше се лек сняг. Снежинките галеха лицето на Бран и се топяха по кожата му като капки нежен дъжд. Той седеше на гърба на коня си и гледаше как веригите на макарите вдигат желязната решетка на портата. Колкото и да се мъчеше да запази спокойствие, сърцето му пърхаше в гърдите.

— Готов ли си? — попита Роб.

Бран кимна, стараейки се да не издаде страха си. След падането си не бе излизал извън замъка, но беше изпълнен с решимост да тръгне с гордостта на истински рицар.

— Е, да тръгваме тогава.

Роб смуши едрия си сиво-бял кон и той мина под вдигнатата решетка.

— Напред — прошепна Бран в ухото на малката кестенява кобила и тя тръгна. Бран я беше нарекъл Игруша. Беше двегодишна и според Джозет — по-умна, отколкото се полага на един кон. Подложили я бяха на специално обучение, да откликва не само на юзда, но и на глас и допир. До този момент Бран я беше яздил само из двора. Отначало я водеха Джозет и Ходор, а Бран само седеше овързан на гърба й в голямото седло, което му бе измислил Дяволчето, но през последните два дни я яздеше сам, въртеше я в лек тръс и с всеки кръг добиваше все повече увереност.

Преминаха портата, след това подвижния мост и през външните стени. До тях подтичваха и душеха из въздуха Лято и Сив вятър. Плътно зад двамата яздеше Теон Грейджой с дългия си лък и колчан със стрели с плоски върхове. Наумил си беше да удари някоя сърна. След него яздеха четирима мъже от гвардията, в плетени ризници и с кожени шапки, Джозет, тънкият като пръчка коняр, когото Роб бе назначил за старши коняр в отсъствието на Хълън, и най-отзад майстер Лувин, яхнал магаре. На Бран щеше да му хареса повече, ако двамата с Роб бяха излезли сами, но Хол Молън не искаше и да чуе, а майстер Лувин го подкрепи. Ако Бран паднеше от коня си или се наранеше, майстерът държеше да е край него на всяка цена.

Пред замъка се намираше пазарният площад, чиито дървени сергии сега бяха празни. Тръгнаха по разкаляните улици покрай малките спретнати дървени и каменни къщи. Тънките нишки на дима от огнищата се виеха над комините на не повече от една пета от тях.

Другите щяха постепенно да се запълнят, щом застудеше повече. Когато паднеше снегът и ледените ветрове завиеха откъм север, казваше баба Нан, фермерите щяха да оставят замръзналите си ниви и далечните си пръснати твърдини, щяха да докарат покъщнината си с фургони, и тогава зимното селище щеше да оживее. Бран не беше го виждал досега, но според майстер Лувин този ден наближаваше. Наближаваше краят на дългото лято. „Зимата иде.“

Малкото хора, които се мяркаха по улиците, поглеждаха притеснено вълчищата с подминаващите ездачи, а един изтърва наръча с дърва и сви уплашен зад ъгъла, макар че повечето жители бяха свикнали с гледката. Щом видеха момчетата, се покланяха за поздрав и Роб им отвръщаше с господарско кимване.

Конят се поклащаше и заради обездвижените си крака Бран първоначално се почувства несигурен, но огромното седло го обгръщаше удобно, а кожените стеги около гърдите и бедрата му нямаше да позволят да падне. След известно време привикна с ритъма като с нещо почти естествено. Притесненията му заглъхнаха и на лицето му се появи колеблива усмивка.

На прага на „Опушения дънер“, местната пивница, стояха две слугинчета. Теон Грейджой им подвикна нещо и по-младото се изчерви и скри лицето си с ръце. Теон пришпори коня си и се изравни с Роб.

— Миличката Кира — каза му през смях, — писука като невестулка в леглото, но само една дума да й кажеш на улицата и се черви като девственица. Разправях ли ти за онази нощ, когато двете с Беса…

— Недей пред брат ми, Теон — спря го Роб и хвърли поглед към Бран.

Бран извърна лице и се направи, че не ги слуша, но усети погледа на Грейджой. Явно му се подсмихваше. Той все се усмихваше, сякаш целият свят бе някаква тайна шега, която само той бе достатъчно умен да разбере. Роб, изглежда, му се възхищаваше и приемаше Теон за свой приятел, но Бран така и не можеше да изпита топло чувство към бащиния си повереник. Роб подкара до него.

— Добре се справяш, Бран.

— Искам да подкарам по-бързо.

— Щом искаш — усмихна се Роб и подкара коня си в тръс. Вълците затичаха край тях. Бран плесна рязко с юздите и Игруша набра скорост. Чу вика на Теон Грейджой и тропота на копитата зад тях.

Плащът на гърба на Бран се изду, развян от вятъра, а снегът се втурна насреща му. Роб се беше отдалечил и от време на време се озърташе през рамо да се увери, че Бран и останалите не изостават. Той плесна отново с юздите и Игруша се понесе в галоп, гладко като коприна. Разстоянието се съкрати и когато Бран догони Роб в края на Вълчия лес, на две мили от зимното градче, бяха оставили другите много зад себе си.

— Мога да яздя! — извика ухилен Бран. Беше толкова хубаво, почти като летенето.

— Бих се надбягвал, но се боя, че ще ме изпревариш. — Роб го каза с шеговит тон, но на Бран му се стори, че под тази усмивка брат му крие някакво безпокойство.

— Не искам да се надбягваме. — Бран се озърна за вълчищата. Бяха избягали в гората. — Чу ли как Лято виеше снощи?

— И Сив вятър беше неспокоен — отвърна Роб. Кестенявата му коса беше пораснала, рошава и неподкастряна, а по челюстта му беше покарал червен мъх и му придаваше вид на по-голям от неговите петнадесет години. — Понякога ми се струва, че знаят разни неща… усещат ги… — Роб въздъхна. — Не знам доколко мога да споделям с теб, Бран. Жалко, че не си по-голям.

— Вече съм на осем! Разликата до петнайсет не е чак толкова, а и съм наследникът на Зимен хребет след теб.

— Така е — отвърна малко тъжно и като че ли уплашено Роб. — Бран, трябва да ти кажа нещо. Снощи долетя птица. От Кралски чертог. Майстер Лувин ме събуди.

Бран неволно изпита страх. „Черни криле, черни вести“, обичаше да казва баба Нан, а напоследък пощенските гарвани сякаш доказваха правотата на думите й. Когато Роб написа на лорд-командира на Нощния страж, птицата се върна с вестта, че чичо Бенджен все още го няма. След това бе пристигнало съобщение от Орлово гнездо от майка им, но и то не носеше добри новини. Не казваше кога смята да се върне, а само, че е пленила Дяволчето. Бран беше започнал донякъде да харесва дребния мъж, но от името Ланистър тръпки го побиваха. Имаше нещо, свързано с тези Ланистърови, нещо, което трябваше да си спомни, но щом се опиташе да помисли за това, стомахът му се втвърдяваше като камък. По-голямата част от деня Роб прекара зад залостените врати с майстер Лувин, Теон Грейджой и Халис Молън. След това до всички краища на севера бяха изпратени бързи ездачи. Бран ги чу да споменават за Рова Кейлин, древното укрепление, вдигнато от Първите горе на Шийката. Никой не му беше обяснил какво става, но разбираше, че не е на добро.

А сега още един гарван и нова вест. Дано да беше добра.

— Птицата от мама ли е? Връща ли се вече?

— Съобщението е от Алин, в Кралски чертог. Джори Касел е загинал. Също Уил и Хюард. Убити са от Кралеубиеца. — Роб вдигна лице към сипещия се сняг и топящите се снежинки замокриха бузите му. — Боговете дано им дадат покой.

Бран не намери какво да отвърне. Сякаш го удариха с юмрук в лицето. Джори беше капитанът на домашната гвардия в Зимен хребет още преди Бран да се роди.

— Убили са Джори? — Спомни си всички онези палави времена, когато Джори се опитваше да го смъкне от покривите. Представи си го като пред очите си, крачещ из двора в ризницата или седнал на обичайното си място в голямата зала и подхвърлящ пиперливи шеги над халбата с бира. — Но защо ще убиват Джори?

Роб поклати глава, с болка в очите.

— Не знам, и… Бран, това не е най-лошото. След битката са намерили татко под падналия му кон. Според Алин кракът му бил счупен и… майстер Пицел му дал маковия сок, но не са сигурни кога… кога ще… — Тропотът на копитата го накара да се извърне към Теон и останалите, които вече се приближаваха. — Кога ще се събуди — довърши Роб, след което сложи длан на дръжката на меча и продължи с тържествения глас на Роб Владетеля: — Бран, обещавам ти, че каквото и да се случи, няма да оставя това безнаказано.

Тонът му още повече изплаши Бран.

— Какво ще направиш?

Теон Грейджой спря до тях.

— Според Теон трябва да свикам знамената — каза Роб.

— Кръв за кръв. — Този път Грейджой не се усмихна. На издълженото му мургаво лице се изписа жажда. Черен кичур беше паднал на очите му.

— Само владетелят може да свика знамената. — Снегът се сипеше наоколо им.

— Ако баща ви умре — каза Теон, — владетелят на Зимен хребет ще бъде Роб.

— Няма да умре! — изкрещя му Бран.

Роб го хвана за ръката да го успокои.

— Няма да умре. Не и татко. Но все пак честта на Севера сега е в моите ръце. Когато лорд татко ни се сбогува с нас, ми поръча да съм силен заради теб и Рикон. Вече съм почти пълнолетен мъж, Бран.

Бран потръпна.

— Искам мама да се върне.

Озърна се за майстер Лувин. Магарето му едва се виждаше в далечината, как изкачва билото на пътя.

— И майстер Лувин ли казва да свикваш знамената?

— Майстерът е плашлив като баба — каза Теон.

— Татко винаги се вслушваше в съветите му — напомни им Бран.

— Мама също.

— Аз го слушам — увери го Роб. — Всички слушам.

Радостта, която Бран бе изпитал от ездата, се изпари като снежинките по лицето му. Доскоро мисълта как Роб свиква знамената и тръгва на война щеше да го изпълни с възбуда, но сега изпитваше само страх.

— Можем ли да се връщаме вече? Стана ми студено.

Роб се озърна.

— Трябва да намерим вълците. Можеш ли да ни изчакаш тук?

— Мога да продължа колкото и вие.

Майстер Лувин го беше предупредил да не се увлича с ездата, за да не се натърти от седлото, но Бран не искаше да признае слабостта си пред Роб. Прилошаваше му от това непрекъснато суетене около него и подпитванията им как е.

— Давай тогава да изловим ловците — подкани Роб.

Навлязоха в гората. Теон изостана с гвардейците.

Под дърветата беше приятно. Бран задържа Игруша в лек раван. Стискаше юздите и оглеждаше. Познаваше гората, но толкова дълго беше стоял затворен между стените на замъка, че сега сякаш я виждаше за пръв път. Миризмите изпълваха ноздрите му — острият и свеж аромат на боровите иглички, мирисът на гнилия шумак, едва доловимата миризма на току-що побягнал от храстите дивеч и далечният дим на огнища. Мерна една черна катерица, която изприпка по клоните на един дъб, и спря да разгледа един императорски паяк.

Теон и другите изостанаха много назад и Бран престана да чува гласовете им. Някъде напред ромонеше поток. Когато го наближиха, звукът се усили. Сълзи опариха очите му.

— Какво ти е, Бран? — попита Роб.

Бран поклати глава.

— Просто си спомних. Джори веднъж ни доведе тук за пъстърва. Двамата с теб и Джон. Помниш ли?

— Помня — тихо и тъжно отвърна Роб.

— Аз не хванах нищо — каза Бран. — Но на връщане за Зимен хребет Джон ми даде неговата риба. Дали ще видим отново Джон някога?

— Видяхме чичо Бенджен, когато дойде кралят — изтъкна Роб. — Ще видиш, че и Джон някога ще ни посети.

Потокът течеше буен и отвисоко. Роб слезе и поведе коня си през брода. В най-дълбоката му част водата стигаше да средата на бедрото му. Върза коня за едно дърво на другия бряг и зацапа обратно да преведе Бран и Игруша.

Бързеят кипеше между камънаците и корените и когато Роб го поведе, Бран усети пръските по лицето си и се усмихна. За миг отново се почувства силен и непокътнат. Вдигна очи към дърветата и замечта да се покатери по някое от тях, чак до върха, а гората да се просне под него.

Бяха на отсрещния бряг, когато чу воя — дълъг и протяжен, понесъл се сред дърветата като хладен вятър. Бран вдигна ръка до ухото си.

— Лято е.

Щом го каза и към първия глас се присъедини още един.

— Хванали са нещо — каза Роб и яхна коня си. — Ще ида да ги прибера. Ти почакай тук. Теон и останалите трябва скоро да дойдат.

— Искам да дойда с теб.

— Сам ще ги намеря по-бързо. — Роб пришпори коня и се скри сред дърветата.

Гората около Бран сякаш се затвори.

Снегът се беше усилил. Топеше се по земята, но камъните, корените и клоните наоколо скоро се покриха с тънка бяла пелена. Бран зачака търпеливо, но нещо започна да го гложди. Не усещаше краката си, висяха безпомощни в стремената, но кожените връзки по гърдите и бедрата го стягаха здраво, а топящият се сняг проникваше през ръкавиците и ръцете му започнаха да изстиват. Зачуди се какво толкова задържа Теон, майстер Лувин, Джозет и другите.

Когато чу шумоленето на листата, извърна Игруша с помощта на юздите. Очакваше да види приятели, но опърпаните хора, които излязоха на брега, бяха непознати.

— Добър ви ден — поздрави той малко притеснено. От един поглед разбра, че не са нито горски жители, нито фермери. Изведнъж си даде сметка колко богато е облечен самият той. Горното му палто беше съвсем ново, от тъмносива вълна със сребърни закопчалки и тежка сребърна игла, стягаща обшития с мека козина плащ на раменете. Ботушите и ръкавиците му също бяха обшити с кожа.

— Сами сме, а? — каза най-едрият — плешив мъж с обрулено от вятъра лице. — Загубили сме се из Вълчия лес. Горкичкият.

— Не съм се загубил. — На Бран не му хареса начинът, по който го гледаха. Преброи четирима, но щом се обърна, видя още двама зад себе си. — Брат ми замина напред преди малко, а охраната ми ще дойде скоро.

— Охраната ти значи? — каза втори. Мършавото му лице беше обрасло със сива четина. — И какво толкова ти пазят, твое малко благородие? Да не е тая сребърна игла на плаща ти?

— Хубава е — каза женски глас. Почти не приличаше на жена — висока и слаба, със също така загрубяло лице като на останалите и с коса, прибрана под металния шлем с форма на дълбока купа. Копието, което носеше, бе осем стъпки дълго — черна дъбова тояга с ръждясал железен връх.

— Я да я видим — каза едрият плешив мъж.

Бран го загледа с безпокойство. Дрехите му бяха мръсни и парцаливи, закърпени тук с кафяво, там със синьо или зелено парче, всичко избеляло почти до сиво, но дрипите на някогашното наметало бяха черни. Мъжът със сивата четина изненадващо също носеше черни дрипи. Бран изведнъж си спомни за клетвопрестъпника, когото баща му беше обезглавил в деня, когато намериха вълчите палета. Онзи също носеше черно и баща му каза, че бил дезертьор от Нощния страж. „Няма по-опасни от тях“, спомни си той думите на Едард Старк. „Дезертьорът знае, че заловят ли го, е обречен и няма да се поколебае пред никакво престъпление, дори най-долното.“

— Иглата, момко — каза едрият и протегна ръка.

— Ще приберем и коня — добави и другата жена от групата, по-ниска от Роб, широколика и със сплъстена жълта коса. — Хайде, слизай. — И измъкна от ръкава си нож с назъбено острие.

— Не — заломоти Бран. — Не м-мога да…

Докато съобрази да извие Игруша и да побегне в галоп, едрият хвана юздите.

— Можеш, лордче… и ще слезеш, ако не си търсиш белята.

— Стив, виж само как е овързан — посочи високата с копието. — Може пък истината да казва.

— Овързан, викаш? — каза Стив и измъкна кама от канията на колана си. — С връзките ще се оправим лесно.

— Ти да не си сакат бе? — попита го ниската жена.

Бран кипна.

— Аз съм Брандън Старк от Зимен хребет, и ми пуснете коня веднага, че ще ви накажа със смърт всичките.

Мършавият със сивата четина се разсмя.

— Туй хлапе май наистина ще да е от Старките. Само един Старк може да е толкоз глупав, че да заплашва, когато трябва да се моли.

— Я му отрежи пишлето и му го тикни в устата — предложи ниската. — Това ще го накара да млъкне.

— Ти си не само грозна, но и глупава, Хали — каза високата. — Мъртво, това момче не струва нищо, но живо… проклети да са боговете дано, само помисли какво ще даде Манс, ако получи за заложник някой от кръвта на Бенджен Старк!

— Проклет да е Манс — изруга едрият. — Оша, ти да не искаш да се връщаш там? Ама ти си още по-глупава. Да не мислиш, че белите бродници ще ги интересува, че си имаш заложник? — Обърна се към Бран и сряза стегата на бедрото му.

Ударът бе внезапен и неточен и захапа надълбоко. Бран погледна надолу и видя бялата плът под разсечения вълнен плат на клина. Потече кръв. Той загледа разширяващото се червено петно и главата му се замая. Но всичко ставаше някак далече от него самия. Болка нямаше, нищо не изпита. Едрият мъж изпръхтя изненадан.

— Свали веднага оръжието и ти обещавам бърза и безболезнена смърт — извика Роб.

Бран вдигна очи в отчаяна надежда и го видя. Но от напрежението в гласа му думите прозвучаха накъсано и загубиха силата си. Беше на коня си — зад седлото висеше окървавен труп на сръндак — и стискаше меча в облечената си в ръкавица ръка.

— Братчето — отбеляза мъжът със сивата четина.

— Мно-ого е страшен — подигра се ниската. Хали, така я нарекоха. — С нас ли искаш да се биеш бе, момче?

— Не ставай глупав, момко. Не виждаш ли, че си сам срещу шестима ни. — Високата — Оша — сниши копието си. — Слизай от коня и хвърляй тоя глупав меч. Ще ти благодарим като хората за коня и месото и двамата с брат ти ще се приберете по живо — по здраво.

Роб подсвирна и по влажната шума се чуха стъпки. Храстите се разтвориха, ниско надвисналите клони изсипаха снежния си товар и Сив вятър и Лято изскочиха от зелените дървета. Лято подуши във въздуха и изръмжа.

— Вълци! — ахна Хали.

— Вълчища — каза Бран.

Макар още недорасли, те бяха големи колкото възрастни вълци, но разликата лесно можеше да се забележи от познавач. Майстер Лувин и кучкарят Фарлън я бяха обяснили на Бран. Главата и краката на вълчището бяха по-големи в съотношение към тялото, муцуната му бе по-издължена. Внушаваха някакъв мрачен ужас, застанали така сред нежно сипещия се сняг. Ноздрите на Сив вятър беше оцапана с прясна кръв.

— Ха, вълци! Кучета — изсумтя презрително едрият плешивец. — Чувал съм, че няма нищо по-топло за през нощта от вълчата кожа. — Мъжът махна рязко с ръка. — Дръжте ги.

— Зимен хребет! — извика Роб и смуши коня си срещу дрипавите разбойници. Един се затича срещу него с викове, размахал брадва над главата си. Мечът на Роб го удари право в лицето, изпукаха кости и бликна кръв. Мъжът със сивата четина по лицето посегна към юздите на коня, за малко да ги хване… но Сив вятър скочи върху него и го събори. Мъжът се пльосна по гръб в буйния поток, замаха в паника с ножа срещу звяра и главата му потъна. Вълчището се хвърли след него и водата кипна червена.

Роб и Оша се сбиха насред потока. Дългото копие в ръцете й се замята като змия, изсвистя към гърдите му веднъж, два пъти, три пъти, но Роб парираше всеки удар с дългия меч, отбивайки острието. На четвъртия или петия замах високата жена залитна за миг и Роб я повали.

На няколко стъпки встрани, Лято се хвърли върху Хали и я захапа за ръкава. Ножът просветна към хълбока му. Лято се извъртя настрани, заръмжа и нападна отново. Този път челюстите му захапаха прасеца й. Стиснала ножа с две ръце, дребната жена замахна отгоре надолу, но вълчището някак усети замаха на острието и се дръпна с уста, пълна с кожа, плат и кървава плът. Щом Хали залитна и падна, той отново се нахвърли върху нея, повали я по гръб и зъбите му разпраха корема й.

Шестият мъж побягна от кланицата… но не стигна далече. Още докато се катереше обезумял по другия бряг на потока, Сив вятър се надигна от бързея. Отърси водата от козината си, втурна се след беглеца и го повали. Мъжът закрещя и се хлъзна назад към водата.

И остана само големият, Стив. Той сряза с рязък удар кожената стега на гърдите на Бран, хвана ръката му и я изви. Изведнъж Бран усети, че пада. Просна се на земята с извити крака, единият във водата. Не усети студа й, но усети острата стомана, когато Стив опря камата си в гърлото му.

— Назад — извика мъжът, — назад или ще му клъцна гръкляна, заклевам се.

Роб дръпна юздите и вдиша тежко. Гневът в погледа му се смени със страх и ръката му с меча се отпусна.

В този миг Бран видя всичко наведнъж. Лято разкъсваше Хали и теглеше лъскави сини змии от разпрания й корем. Очите й бяха широко отворени и взрени в небето. Бран не разбра дали още е жива. Онзи със сивата четина, както и другият с брадвата лежаха неподвижно, но Оша беше паднала на колене и пълзеше към изтърваното копие. Сив вятър запристъпва към нея, оплескан с кръв.

— Върни го! — изрева едрият. — Върни ги и двата, че го убивам сакатото!

— Сив вятър, Лято, при мен! — извика Роб.

Вълчищата спряха и обърнаха глави. Сив вятър затича към Роб. Лято остана на мястото си, без да откъсва очи от Бран и мъжа до него. Изръмжа. Муцуната му беше червена, очите му горяха.

Оша се подпря на копието и се изправи. От раната на ръката под рамото, където я беше посякъл Роб, течеше кръв. Бран видя капките пот, избили по челото на мъжа. Разбра, че Стив е не по-малко изплашен от него.

— Старки — процеди мъжът, — проклетите Старки! Оша, убий вълците и ми донеси меча му.

— Сам ги убий — сопна се тя. — До тия зверилища не пристъпвам.

Стив се обърка. Ръката му потрепери и там, където ножът притискаше шията на Бран, потече струйка кръв. Вонята на мъжа изпълни ноздрите му. Миришеше на страх.

— Ти бе — викна той на Роб. — Име имаш ли си?

— Аз съм Роб Старк, наследникът на Зимен хребет.

— А това е брат ти, така ли?

— Да.

— Ако искаш да остане жив, прави к’вото кажа. Слез от коня.

Роб се поколеба за миг. После започна да слиза — бавно и предпазливо, без да го изпуска мъжа от поглед, и се изправи с меча в ръка.

— Сега убий вълците.

Роб не помръдна.

— Казах. Вълците или момчето.

— Не! — изкрещя Бран. Ако Роб послушаше Стив, той все едно щеше да убие и двамата, след като вълчищата загинеха.

Плешивият го сграбчи с другата си ръка за косата и изви жестоко главата му. Бран изохка.

— Сакато, ти да си затваряш устата, чу ли ме? — Изви главата му още по-силно. — Чу ли ме?

И тогава откъм дърветата зад тях се чу звън и в гърдите на Стив се заби дълъг половин стъпка железен шип с ръбове, остри като бръснач, и той изохка задавено, залитна и рухна по очи в потока. Стрелата под него се прекърши и Бран видя как дъхът му избълбука и се отнесе с бързата вода.

Оша се обърна, видя бащините му гвардейци, излезли от дърветата със стомана в ръце, и захвърли копието.

— Милост, милорд — извика тя на Роб и се просна на земята. Пребледнелите войници огледаха сцената на кръвопролитието. Погледнаха плахо и вълците, а когато Лято се върна да заръфа трупа на Хали, Джозет изтърва ножа, залитна към близкия храст и се преви на две. Дори майстер Лувин изглеждаше слисан, когато се показа иззад едно от дърветата, но се съвзе бързо. Поклати глава и закрачи през потока към Бран.

— Ранен ли си?

— Поряза ми крака — каза Бран. — Но не усетих нищо.

Майстерът коленичи да огледа раната му, а Бран извърна глава. До един висок смърч стоеше Теон Грейджой с лък в ръката. Усмихваше се. Винаги се усмихваше. В меката земя пред краката му стърчаха забити половин дузина стрели, но му беше стигнала само една.

— Красива гледка е мъртвият враг — обяви той.

— Джон винаги казваше, че си магаре! — извика ядосано Роб. — Сега трябва да те окова насред двора и да оставя Бран да се поупражнява в стрелба по теб!

— Трябва да ми благодариш, че спасих живота на брат ти.

— А ако не беше улучил? Ако го беше само ранил, тогава? Ако ръката му бе отскочила или вместо него улучеше Бран? Можеше да е с броня, ти видя само гърба на наметалото му. Какво щеше да стане с брат ми тогава? Помисли ли изобщо за това, Грейджой?

Усмивката на Теон повехна. Той сви гузно рамене и започна да прибира една по една стрелите от земята. Роб изгледа с гняв гвардейците си.

— А вие къде бяхте? Бях сигурен, че сте близо след нас.

Мъжете се спогледаха отчаяно.

— Следвахме ви, милорд — заговори най-младият, Квент, с брада като мек кафяв мъх. — Само че първо трябваше да изчакаме майстер Лувин с магарето му, да прощавате, пък и, ами, то… — И погледна засрамено към Теон.

— Тръгнах подир един пуяк — обади се Теон, подразнен от въпроса. — Откъде да знам, че ще оставиш момчето само?

Бран никога не бе виждал Роб толкова ядосан, но брат му не каза нищо. Накрая коленичи до майстер Лувин.

— Много ли е пострадал?

— Само драскотина — отвърна майстерът и намокри парче плат във водата да почисти раната. — Двама от тях бяха в черно.

Роб погледна просналия се сред потока Стив. Дрипавото му черно наметало се полюшваше над дърпащите го бързи води.

— Дезертьори от Нощния страж. Трябва да са били пълни глупци, да се приближат толкова до Зимен хребет.

— Глупостта често върви ръка за ръка с отчаянието — каза майстер Лувин.

— Да ги погребем ли, милорд? — попита Квент.

— Те нямаше да ни погребат — отвърна Роб. — Отсечете им главите, ще ги пратим на Вала. Другото оставете за храна на враните.

— А тази? — Квент посочи с палец към Оша.

Роб пристъпи към нея. Беше с цяла глава по-висока от него, но щом я приближи, тя падна на колене.

— Пощадете живота ми, милорд Старк, и ще съм ваша.

— Моя ли? Че какво ще правя с клетвопрестъпница?

— Аз клетви не съм престъпвала. Стив и Уолън са избягали от Вала, не аз. При черните врани няма място за жени.

Теон Грейджой закрачи с небрежна походка към тях.

— Дай я на вълците — подкани той Роб. Очите й само за миг се извърнаха към онова, което бе останало от Хали, и избягаха уплашени от гледката. Тя потръпна и дори на стражите като че ли им прилоша.

— Тя е жена — каза Роб.

— Дивачка — каза му Бран. — Предложи им да ме запазят жив и да ме отведат при Манс Райдър за заложник.

— Имаш ли си име? — попита я Роб.

— Оша, ако благоволи милорд — промълви плахо тя.

Майстер Лувин стана.

— Можем да я разпитаме.

Бран усети облекчението на лицето на брат си.

— Както кажете, майстер. Уейн, вържи й ръцете. Ще дойде с нас в Зимен хребет. Ще остане жива или ще умре според истината, която ще ни каже.