Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (10)

ТИРИОН

Някъде сред огромния каменен лабиринт на Зимен хребет виеше вълк. Воят надвисна над замъка като траурен флаг.

Тирион Ланистър вдигна глава от книгата и потръпна, въпреки че в библиотеката беше уютно и топло. Има нещо във вълчия вой, което измъква човек от неговото настояще и го оставя в измислената гора да тича гол пред глутницата.

А когато воят на вълчището се извиси отново, Тирион затръшна тежката кожена подвързия на книгата, която четеше — стародавни съждения над промяната в сезоните, писани от отдавна мъртъв майстер — и прикри прозявката си с опакото на ръката. Лампата за четене едва примигваше заради привършилото масло, но от високите прозорци се цедеше утринна светлина. Прекарал бе над този том цялата нощ, но това не беше новост. Тирион Ланистър не бе от хората, които спят много.

Краката му се бяха вдървили и изтръпнали. Той разтри стъпалата си и тежко закуцука към масата, където септонът похъркваше тихо, положил глава като на възглавница върху разтворената пред него книга. Тирион надникна да прочете заглавието. Житие на Великия майстер Етелмур, нищо чудно.

— Хайле — рече той тихо. Младежът се сепна, замига объркан и кристалът на ордена му се полюшна на сребърната верижка. — Аз отивам да закуся. Върни, моля те, книгите по полиците. Бъди внимателен с валирианските свитъци, пергаментът е много изсъхнал. „Бойни машини“ на Айрмидион е доста рядък екземпляр и единственото пълно копие, което съм виждал. — Хайле го зяпна, все още сънен. Тирион търпеливо повтори указанията си, след което потупа септона по рамото и го остави да си върши работата.

Навън Тирион изпълни дробовете си с хладния сутрешен въздух и се залови с мъчителното слизане по стръмните каменни стъпала, виещи се като гигантски тирбушон по външната страна на кулата-библиотека. Слизаше бавно. Стъпалата бяха изсечени високи и тесни, а неговите крака бяха къси и криви. Изгряващото слънце все още не беше прехвърлило стените на Зимен хребет, но хората отдавна бяха наизлезли долу по двора. Дрезгавият глас на Сандор Клегейн стигна до него.

— Момчето отдавна трябваше да умре. Жалко, че не свърши по-бързо.

Тирион погледна надолу и видя Хрътката — стоеше с младия Джофри и ято скуайъри наоколо.

— Поне си мре тихо — отговори принцът. — Вълкът вдига целия шум. Цяла нощ не можах да спя.

Скуайърът на рицаря постави високия черен шлем на главата на Хрътката и сянката на Клегейн се проточи дълга върху отъпканата земя.

— Мога да накарам тази твар да млъкне, ако желаете — рече той и спусна забралото на шлема си.

Момчето му подаде дълъг меч. Той го претегли и посече мразовития въздух да чуе как свисти. Зад него в учебния двор кънтеше стомана.

Предложението, изглежда, зарадва принца.

— Прати куче да убие куче! — възкликна той. — Зимен хребет е толкова задръстен с вълци, че на Старките един по-малко няма да им липсва.

Тирион скочи от последното стъпало на двора.

— Позволете да възразя, племеннико. Старките могат да броят над шест. За разлика от някои принцове, които бих могъл да назова.

Джофри благоволи да се изчерви.

— Глас от никъде — каза Сандор и завъртя глава. — Духове, витаещи из въздуха!

Принцът се разсмя както винаги, когато личният му телохранител разиграеше този маскарад. Тирион беше свикнал.

— Тук, долу.

Високият мъж се наведе.

— А, нашият малък лорд Тирион. Моите извинения. Не ви видях.

— Днес нямам настроение за плоските ви шеги. — Тирион се обърна към племенника си. — Джофри, крайно време е да потърсиш лорд Едард и неговата лейди, и да им предложиш утехата си.

Джофри изглеждаше толкова раздразнен, колкото може да бъде само един малък принц.

— С какво толкова ще им помогне моята утеха?

— С нищо — каза Тирион. — Но все пак се очаква от теб. Отсъствието ти ще се забележи.

— Този малък Старк не ми е никакъв — отвърна Джофри. — И не мога да понасям женски рев.

Тирион Ланистър зашлеви силно племенника си. Бузата на момчето пламна.

— Още една дума — каза Тирион, — и ще те ударя пак.

— Ще се оплача на мама! — възкликна Джофри.

Тирион го удари отново. Сега пламнаха и двете бузи.

— Оплачи се на майка си — каза му Тирион. — Но първо ще отидеш при лорд и лейди Старк, ще паднеш пред тях на колене и ще им кажеш колко много съжаляваш, и че си на техните услуги, стига да има и най-малка възможност да направиш нещо за тях и техните близки в този час на отчаяние, и че всичките ти молитви са с тях, разбра ли? Разбра ли?

Момчето изглеждаше готово да се разплаче, но успя да се овладее и кимна унило. После се обърна и затича през двора, притиснало с длан едната си буза.

Тирион се обърна и видя Клегейн, надвиснал над него като канара. Черната му като сажди броня сякаш закриваше слънцето. Шлемът му бе изкован така, че да наподобява озъбено черно псе. Гледката беше ужасна, но Тирион винаги бе смятал, че е голямо подобрение върху отвратителното изгорено лице на Клегейн.

— Принцът ще запомни това, малки лорде — предупреди го Хрътката. Шлемът превърна смеха му в кухо ръмжене.

— Точно за това се моля — отвърна Тирион Ланистър. — Ако забрави, бъди добро куче и му го напомни. — Озърна се из двора. — Случайно да знаеш къде мога да намеря брат си?

— Закусва с кралицата.

— Ах, разбира се. — Тирион кимна небрежно на Сандор Клегейн и закрачи енергично, доколкото му позволяваха кривите крака. Не завиждаше на първия рицар, който щеше да се пробва днес с Хрътката. Много беше ядосан.

В дневната в покоите за гости закуската вървеше унило. Джайм седеше на масата с Церсей и децата, говореха си тихо и приглушено.

— Робърт още ли се излежава? — попита Тирион докато сядаше.

Сестра му го изгледа със същото изражение на лека погнуса, с каквото го гледаше от деня, в който се беше родил.

— Кралят изобщо не е спал — каза му тя. — Той е с лорд Едард. Мъката им го нарани дълбоко в сърцето.

— Голямо сърце има нашият Робърт — подхвърли Джайм с ленива усмивка.

Едва ли имаше неща, които Джайм да може да приеме сериозно. Тирион знаеше това за брат си и му го прощаваше. През всичките ужасни и тягостни години на детството само Джайм бе проявявал към него макар и най-нищожна привързаност и уважение и заради това Тирион бе готов да му прости почти всичко.

Приближи се слуга.

— Хляб — поръча му Тирион. — И две от онези малки рибки. И халба хубава тъмна бира, да ги отмие. А, и малко бекон. Но да е добре препечен.

Човекът се поклони и си отиде. Тирион се обърна към брат си и сестра си. Близнаци. Тази сутрин съвсем си приличаха. И двамата бяха предпочели зелени облекла, за да изпъкват очите им. Русите им къдрици бяха изящно подредени и по китките, пръстите и шиите им блестяха златни накити.

Тирион се зачуди какво ли щеше да бъде да си има близнак и реши, че е по-добре да не знае. Достатъчно гадно беше да се гледа всеки ден в огледалото. Още един като него беше твърде неприятна тема за размисъл.

— Разбрахте ли нещо за Бран, чичо? — попита принц Томен.

— Снощи наминах до болничната стая — отговори Тирион. — Никаква промяна. Майстерът смята, че е обнадеждаващ знак.

— Не искам Брандън да умре — плахо каза Томен. Беше мило момче. Не като брат си. Но пък и Джайм и Тирион не си приличаха като грахови зърна, нали?

— Лорд Едард имаше брат със същото име — каза замислено Джайм.

— Един от заложниците, убити от Таргариен. Изглежда, това име носи лош късмет.

— О, едва ли е чак лош късмет — каза Тирион. Слугата му донесе платото и той си отчупи комат от черния хляб.

Церсей го изгледа с безпокойство.

— Какво искаш да кажеш?

Тирион й се усмихна криво.

— Как какво? Само това, че желанието на Томен може би ще се сбъдне. Майстерът смята, че момчето може да оживее. — Той отпи от бирата.

Мирцела ахна щастливо, а Томен се усмихна нерешително, но Тирион не следеше децата. Споглеждането на Джайм и Церсей продължи не повече от секунда, но не му убягна. После сестра му сведе очи към масата.

— Това не е никаква милост. Тези северни богове са жестоки, да оставят детето да се мъчи в такава болка.

— Какви точно бяха думите на майстера? — попита Джайм.

Беконът изхруска в устата на Тирион. Той задъвка замислено, преглътна и каза:

— Според него, ако момчето е трябвало да умре, щеше да си е отишло отдавна. А вече минаха четири дни без никаква промяна.

— Ще се оправи ли Бран, чичо? — попита малката Мирцела. Беше взела цялата хубост на майка си. Но не и характера.

— Гърбът му е счупен, мъничката ми — каза й Тирион. — От падането са се пръснали и костите на краката му. Поддържат го жив с мед и вода, иначе щеше да умре от глад. Може би, ако се събуди, ще е в състояние да яде истинска храна, но никога вече няма да може да ходи.

— Ако се събуди — повтори Церсей. — Има ли такава вероятност?

— Само боговете знаят — сви рамене Тирион. — Майстерът само се надява. Аз бих се заклел, че онзи негов вълк държи момчето живо. Съществото стои ден и нощ под прозореца му и вие. Всеки път, щом го прогонят, се връща. Майстерът каза, че веднъж затворили прозореца, за да прекратят шума, и Бран като че ли отпаднал. Когато го отворили отново, сърцето му забило по-силно.

Кралицата потрепери.

— Има нещо неестествено в тези животни — каза тя. — Опасни са. Няма да позволя някое от тях да дойде с нас на юг.

— Доста ще ти е трудно да ги спреш, сестро — каза Джайм. — Те ходят с децата навсякъде.

Тирион се захвана с рибата.

— Да не би скоро да тръгвате?

— Не чак толкова скоро — отвърна Церсей и се навъси. — Да тръгваме? А ти? Богове, само не ми казвай, че оставаш тук?

Тирион сви рамене.

— Бенджен Старк се връща при Нощния страж с копелето на брат си. Наумил съм да отида с тях и да видя най-после този Вал, за който толкова много говорят.

Джайм се усмихна.

— Надявам се, че не си решил да навлечеш черното, скъпи ми братко.

Тирион се разсмя.

— Аз целомъдрен? Нали курвите ще го ударят на просия от Дорн до Скалата на Кастърли. Не, искам само да застана отгоре на Вала и да се изпикая на края на света.

Церсей рязко стана.

— Децата не трябва да слушат такива мръсотии. Томен, Мирцела, хайде.

И закрачи енергично през стаята, а придворните и отрочетата й заситниха след нея. Джайм Ланистър изгледа замислено брат си със студените си зелени очи.

— Старк никога няма да се съгласи да напусне Зимен хребет, докато синът му се бави в сянката на смъртта.

— Ще се съгласи той, ако Робърт му заповяда — каза Тирион. — А Робърт ще му заповяда. Лорд Едард бездруго нищо не може да направи за момчето.

— Би могъл да сложи край на мъчението му — каза Джайм. — Аз бих го направил, ако беше мой син. Това би било милост.

— Съветвам те да не повдигаш този въпрос пред лорд Едард, мили ми братко — каза Тирион. — Няма да го приеме добре.

— Но дори момчето да оживее, ще бъде недъгаво. По-лошо. Ще бъде жалка картина. На мен ми дай една добра и чиста смърт.

Тирион отговори със свиване на раменете, което само подчерта грозната му гърбица.

— Като стана дума за жалките картини, позволи ми да възразя. Смъртта е ужасно окончателна, докато животът е изпълнен с възможности.

Джайм се усмихна.

— А ти си едно малко перверзно дяволче, нали?

— О, да — призна Тирион. — Надявам се момчето да се събуди. Много ще ми е интересно да чуя какво може да разкаже.

Усмивката на брат му се сгърчи като пресечено мляко.

— Тирион, мили ми братко — каза той много мрачно, — има случаи, когато ми даваш повод да се чудя на чия страна си.

Устата на Тирион беше пълна с хляб и риба и той отпи яка глътка от бирата, за да преглътне, след което се ухили вълчи.

— Виж ти. Джайм, мили ми братко — каза той. — Как ме нарани. Знаеш колко много обичам семейството си.