Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (5)

ЕДАРД

Гостите се изляха през портите на замъка като река от злато, сребро и лъскава стомана. Триста ратници, чета горди знаменосци и рицари, заклети мечове и свободни конници. Над главите им под напора на северния вятър плющяха златни знамена с бляскавия извезан коронован елен на Баратеон.

Нед познаваше повечето от ездачите. Ето го сир Джайм Ланистър, с искрящата си като ковано злато коса, а там — Сандор Клегейн с ужасното опърлено лице. Снажното момче до него можеше да е само принцът на короната, а дребосъкът отзад със сигурност беше Дяволчето, Тирион Ланистър.

Но огромният мъж в самото чело на колоната, придружаван от двама рицари в снежнобелите наметала на кралската гвардия, му се стори почти непознат… докато не скочи от гърба на бойния кон с така познатия си рев и не скърши костите на Нед в мечешката си прегръдка.

— Богове, колко е хубаво, че виждам отново замръзналото ти лице. — Кралят огледа Нед от глава до пети и се разсмя. — Изобщо не си се променил.

Де да можеше и Нед да каже същото. Четиринадесет години бяха минали, откакто двамата възседнаха конете, за да спечелят трон. Тогава лордът на Бурен край бе гладко избръснат, ясноок и мускулест като в девича мечта. Висок шест и половина стъпки, той се извисяваше над повечето мъже, а сложеше ли си бронята и увенчания с еленови рога шлем на своя дом, ставаше истински гигант. И силата му беше великанска. Нед едва можеше да повдигне любимото му оръжие — тежкия боен чук с острите шипове. В онези дни мирисът на кожа и кръв му се беше лепнал като парфюм.

Сега парфюмът му се беше лепнал като парфюм, а обиколката му не отстъпваше на ръста. Нед го беше видял за последен път преди седем години, при бунта на Бейлон Грейджой, когато еленът и вълчището отново се съюзиха да сложат край на претенциите на самопровъзгласилия се крал на Железните острови. От нощта, в която стояха рамо до рамо в рухналата твърдина на Грейджой, където Робърт прие поражението на разбунтувалия се владетел, а Нед бе взел сина му Теон за заложник и повереник, кралят бе наддал, и то много. Брадата, груба и черна като желязна тел, криеше двойната брадичка и провисналата кралска челюст, но нищо не можеше да скрие шкембето му и тъмните кръгове около очите.

Все пак сега Робърт бе неговият крал, а не само приятел. Затова той каза само:

— Ваше величество. Зимен хребет е ваш.

Междувременно останалите също наслязоха и конярите притичаха да приберат конете. Кралицата на Робърт, Церсей Ланистър, влезе пеша с най-малките им деца. Къщата на колела, в която се бяха возили — огромна каляска с две платформи от намаслен дъб и позлатен метал, теглена от четиридесет тежки товарни коня — се оказа прекалено широка, за да мине през портата на замъка. Нед коленичи в снега да целуне пръстена й, а Робърт прегърна Кейтлин като отдавна изгубена родна сестра. После напред пристъпиха децата и бяха представени под одобрението и на двете страни.

След като всички формалности с посрещането приключиха, кралят подкани домакина си:

— Заведи ме във вашата крипта, Едард. Трябва да отдам почитта си.

Нед изпита гореща обич към него за това, че още я помнеше след толкова години. Извика да им донесат фенер. Нямаше нужда от повече думи. Кралицата понечи да възрази. Тръгнали на път още призори, всички били уморени и премръзнали, трябвало, разбира се, най-напред да отдъхнат и да се освежат. Мъртвите можели и да почакат. Само това каза. Робърт я погледна кръвнишки, брат й Джайм я хвана безмълвно за ръка и тя млъкна.

Заслизаха заедно към криптата — Нед и кралят, когото той едва разпозна. Виещите се каменни стъпала бяха тесни и Нед тръгна напред с фенера.

— Бях започнал вече да се плаша, че така и няма да стигнем до Зимен хребет — заоплаква се Робърт. — На юг, когато заговорят за Седемте кралства, човек забравя, че вашата част е голяма колкото шестте останали.

— Вярвам, че пътуването ви е било приятно, ваша милост. Робърт изсумтя.

— Само блата, гори и поля. Рядко ще намериш приличен хан северно от Шийката. Не бях виждал такава огромна пустош. Но къде са ти всичките хора?

— Сигурно ги е срам да се появят — отвърна шеговито Нед. От земните недра долу по стълбите лъхна мраз. — Рядко виждаме крале тук на север.

Робърт пак изсумтя.

— По-скоро са се скатали под снега. Сняг, Нед! — Кралят се опря с ръка на стената да не се подхлъзне по хлъзгавите стъпала.

— Късните летни снегове са съвсем обичайни — каза Нед. — Надявам се, че не са ви притеснили. Обикновено са меки.

— Другите да ги вземат меките ти снегове — изруга Робърт. — На какво ще заприлича това място през зимата? Само като си го помисля настръхвам.

— Зимите са тежки — призна Нед. — Но Старките ще издържат. Винаги сме издържали.

— Трябва да дойдеш на юг — каза Робърт. — Да опиташ вкуса на лятото преди да си е отишло. В Планински рай има поля със златни рози, простират се докъдето ти стигат очите. Плодовете са толкова зрели, че се пръскат в устата ти — пъпеши, праскови, огнени сливи — такава сладост не си опитвал никога. Ще видиш, донесох ти малко. Дори в Бурен край при този приятен зефир край залива дните са толкова горещи, че едва се движиш. А и градовете трябва да видиш, Нед! Навсякъде цветя, пазарите отрупани с храни, а летните вина са толкова евтини и добри, че ще се напиеш само като дишаш въздуха. Всички там са дебели, пияни и богати. — Разсмя се и се потупа по корема. — А пък момичетата, Нед! — възкликна кралят и очите му светнаха. — Заклевам се, в жегата жените губят всякакъв свян. Плуват голи в реката, точно под прозорците на замъка. Даже по улиците е толкова дяволски горещо за вълна и кожа, че ходят със съвсем къси роклички — копринени, ако имат сребро, и памучни, ако нямат, но почнат ли да се потят, е без значение, платът така залепва по кожата им, че все едно са голи. — Робърт се засмя.

Робърт Баратеон поначало си беше човек с огромен апетит. Човек, който умееше да си доставя удоволствие. Подобен грях не можеше да се вмени на Едард Старк. Но на Нед не можа да му убегне, че всички тези удоволствия взимаха своята дан от краля. Докато стигнат подножието на стълбището, Робърт вече дишаше тежко и лицето му бе почервеняло на светлината на фенера. Пристъпиха в тъмната крипта.

— Ваша милост — каза почтително Нед и завъртя фенера в широк полукръг. В мрака наскачаха сенки. Мигащата светлина докосна каменния под и се плъзна по дългата редица гранитни колони, които се нижеха напред, две по две в тъмното. Мъртъвците между колоните седяха на каменните си тронове покрай стените, с гръб към гробниците, пазещи тленните им останки. — Тя е долу в самия край, с татко и Брандън.

Той поведе между колоните, а Робърт го последва мълчаливо, потръпвайки от подземния хлад. Тук винаги беше студено. Тръгнаха сред мъртвите на рода Старк, а стъпките им закънтяха по камъка и отекнаха в сводестия таван. Владетелите на Зимен хребет ги гледаха неми. Образите им бяха всечени в камъните, затварящи входовете към гробниците. Седяха в дълги редици и се взираха със слепите си очи във вечния мрак, а в нозете им лежаха сгушени огромни каменни вълчища. И местещите се сенки сякаш оживяваха за миг каменните фигури, докато живите ги подминаваха.

По древен обичай в скута на всеки бивш владетел на Зимен хребет лежеше железен меч — да пази отмъстителните им духове в гробниците. Най-старият отдавна бе изтлял от ръжда и на мястото, където желязото бе лежало върху камъка, бяха останали само ръждиви петна. Нед се чудеше дали това не означава, че духът на покойника вече може да броди на воля из замъка. Надяваше се, че не е така. Първите владетели на Зимен хребет бяха сурови мъже като земята, над която бяха властвали. Във вековете преди Господарите на дракона да дойдат през морето, те не бяха се заклевали във васалство пред никого и се наричаха „Кралете на Севера“.

Накрая Нед спря и вдигна фенера. Криптата продължаваше напред в тъмното, но гробниците нататък бяха празни и незатворени — черни дупки, очакващи своите мъртъвци. Очакващи него и децата му. Не обичаше да мисли за това.

— Ето тук — каза той на краля.

Робърт кимна мълчаливо, коленичи и сведе глава.

Гробниците бяха три, една до друга. Лорд Рикард Старк, бащата на Нед, с удължено, сурово лице. Каменоделецът го бе познавал добре. Седеше в безмълвно достолепие, каменните пръсти стискаха здраво меча на скута му, но приживе всички мечове го бяха подвели. От двете му страни бяха децата му.

Брандън беше загинал едва на двадесет години, удушен по заповед на лудия крал Ерис Таргариен само няколко дни преди насрочената му венчавка с Кейтлин Тъли от Речен пад. Баща му беше видял смъртта му с очите си. Той беше истинският наследник — най-големият и роден за властта.

Лиана бе едва шестнадесетгодишна, все още почти дете и с ненадмината хубост. Нед я беше обичал с цялото си сърце. Робърт я бе обичал още повече. Щеше да бъде неговата съпруга.

— По-хубава беше от това — отрони след дълга пауза кралят. Очите му се плъзнаха по лицето на Лиана, сякаш можеше да я съживи с волята си. Накрая се изправи тромаво. — Ах, проклятие, Нед, точно в такова ли място трябваше да я погребеш? — Гласът му прозвуча дрезгав от старата рана. — Тя заслужаваше повече от този мрак…

— Тя е от Старк на Зимен хребет — отвърна тихо Нед. — Мястото й е тук.

— Трябваше да е на някой хълм, под плодно дърво. Със слънцето и облаците над нея. И дъждът да я къпе.

— Бях с нея, когато умря — припомни Нед на краля. — Искаше да я върна у дома, за да почива до Брандън и татко.

Понякога все още я чуваше. „Обещай ми“, беше изплакала в онази стая с мирис на кръв и рози. „Обещай ми, Нед.“ Треската й бе отнела силата и гласът й излизаше почти в шепот, но когато той и даде думата си, страхът изчезна от очите й. Нед още помнеше как му се беше усмихнала, как пръстите й бяха стиснали здраво неговите в мига, когато се предаде на смъртта. Листата на розата, които се изсипаха от дланта й, бяха мъртви и черни. След това не помнеше нищо. Бяха го намерили все още да държи тялото й, онемял от скръб. Дребничкият Хоуланд Тръстиката, родом от крайморските блата, бе издърпал ръката й от неговата.

— Нося й цветя, когато мога — промълви той. — Лиана… обичаше цветята.

Кралят я докосна по бузата. Пръстите му погалиха студения камък нежно, все едно бе жива плът.

— Заклех се да убия Регар за това, което направи с нея.

— И го уби — напомни му Нед.

— Но само веднъж — отвърна Робърт с горчивина.

Срещнаха се при брода на Тризъбеца. Около тях ехтеше грохотът на битката. Робърт — с бойния чук и шлема с еленовите рога, а принцът на Таргариен — целият в черно. На металния му нагръдник блестеше триглавият дракон на неговия род, целият в рубини, които святкаха като пламъци под лъчите на слънцето. Водите на Тризъбеца течаха червени около копитата на бойните им коне, а те кръжаха и се блъскаха. Накрая чукът на Робърт се бе стоварил със съкрушителен удар в дракона и гръдта под него. Когато Нед най-сетне се появи на сцената, Регар лежеше мъртъв сред потока, а мъже от двете армии ровеха в кипналите води за рубините, изкъртени от бронята му.

— В сънищата си го убивам всяка нощ — призна Робърт. — Хиляда смърти пак ще са малко за онова, което заслужава.

Нед нямаше какво да каже. След като помълчаха, промълви:

— Трябва да се връщаме, ваша милост. Жена ви ще ни чака.

— Другите да я вземат жена ми — промърмори кисело Робърт, но тръгна и стъпките му заотекваха тежко. — И ако още веднъж чуя това „ваша милост“, главата ти на кол ще забия. Знаеш, че сме си нещо много повече.

— Не съм забравил — отвърна тихо Нед. Кралят замълча и той го подкани: — Кажи ми за Джон. Робърт поклати глава.

— Не бях виждал човек да издъхне толкова бързо от болест. Дадохме турнир на рождения ден на сина ми. Ако беше видял Джон тогава, щеше да се закълнеш, че ще живее вечно. Издъхна само след два дни. Болестта гореше червата му като огън. Направо го изгори. — Спря се до една колона пред гробницата на древен покойник на Старк. — Обичах го стареца.

— И двамата го обичахме. — Нед помълча. — Кейтлин се страхува за сестра си. Как понася Лиза скръбта?

Устата на Робърт се изкриви.

— Не добре, честно казано — призна той горчиво. — Боя се, че загубата на Джон й взе ума, Нед. Върна момчето в Орлово гнездо. Въпреки желанието ми. Смятах да го дам повереник на Тивин Ланистър в Скалата на Кастърли. Джон си нямаше нито братя, нито други синове. Трябваше ли да позволя да отрасне сред жени?

Нед по-скоро щеше да повери едно дете на усойница, отколкото на лорд Тивин, но не изказа съмненията си. Някои стари рани никога не зарастваха и закървяваха отново от най-невинната дума.

— Жената е загубила съпруга си — рече той предпазливо. — Може би майката се е побояла да не загуби и сина си. Момчето е много младо.

— Шестгодишно, хилаво и е владетелят на Орлово гнездо, боговете да са милостиви дано — изруга кралят. — Лорд Тивин не си е взимал повереник досега. Лиза трябваше да е поласкана. Ланистър са голям и благороден дом. А тя отказа и да чуе. След това напусна по тъмна доба, без едно разрешение да поиска. Церсей побесня. — Той въздъхна дълбоко. — Момчето ми е съименник. Робърт Арин. Заклел съм се да го покровителствам. Как да го направя сега, след като майка му го отмъкна?

— Аз ще го взема за повереник, ако искаш — каза Нед. — Лиза сигурно ще се съгласи. Двете с Кейтлин се обичат и тя също така ще бъде добре дошла тук.

— Щедро предложение, приятелю — отвърна кралят. — Но твърде закъсняло. Лорд Тивин вече е дал съгласието си. Осиновяването на момчето в друг дом ще бъде тежко оскърбление за него.

— Повече съм загрижен за доброто на моя племенник, отколкото за гордостта на Ланистър — заяви Нед.

— Така е, защото не спиш с Ланистър — разсмя се Робърт и смехът нелепо отекна сред гробниците и мрачния сводест таван, а белите му зъби блеснаха в тъмния шубрак на брадата му. — Ах, Нед. Все си ми такъв, сериозен. — Едрата му ръка легна на раменете на Нед. — Канех се да изчакам няколко дни преди да поговорим, но виждам, че няма нужда от това. Хайде, ела с мен.

Тръгнаха обратно между колоните. Слепите каменни очи ги следяха. Кралят задържа тежката си ръка на рамото на Нед.

— Сигурно си се чудил защо най-сетне се реших да дойда на север в Зимен хребет след толкова време.

Нед подозираше нещо, но го затаи.

— Заради удоволствието от компанията ми, несъмнено. А и заради Вала. Трябва да го видите, ваша милост. Да походите по бойниците, да поговорите с този, с онзи. Нощния страж е сянка на онова, което беше. Бенджен казва, че…

— Не се съмнявам, че скоро ще чуя какво казва брат ти — прекъсна го Робърт. — Валът си стои… от колко, осем хиляди години? Все ще удържи още няколко дни. Сега си имам по-неотложни грижи. Времената са трудни. Имам нужда от добри мъже около мен. От мъже като Джон Арин. Той служеше като владетел на Орлово гнездо, пазител на Изтока и Ръка на краля. Няма да е лесно да го заменя.

— Синът му… — почна Нед.

— Синът му ще наследи Орлово гнездо и всичките му приходи — каза отривисто Робърт. — Нищо повече.

Това вече изненада Нед. Той се спря сепнат и се извърна да погледне краля. А думите се изсипаха неканени.

— Родът Арин винаги са били пазители на Изтока. Титлата си върви с владението.

— Може като порасте да му се върне тази чест — отвърна Робърт. — Трябва да мисля за тази година и за другата. Едно шестгодишно момче не може да бъде боен водач, Нед.

— В мир титлата е само почетна. Остави си я на момчето. Ако не заради него, то заради баща му. Ти, разбира се, дължиш това на Джон, заради вярната му служба.

Кралят не остана доволен и дръпна ръката си от рамото му.

— Службата на Джон беше задължение, което той дължеше на господаря си. Не съм неблагодарник, Нед. Ти поне от всички хора би трябвало да го знаеш. Но синът не е като бащата. — Тонът му омекна. — Хайде, стига. Остава още един по-важен пост, който трябва да обсъдим, и няма да споря с теб. — Робърт го стисна за лакътя. — Трябваш ми, Нед.

— Ваш съм на всяка заповед, ваша милост. — Думи, които бе длъжен да каже и той ги каза, предусещайки какво го чака. Робърт като че ли не го чу.

— Онези години, които преживяхме в Орлово гнездо… богове, ама хубави години бяха. Искам отново да си до мен, Нед. Искам те долу, в Кралски чертог, а не тук горе, на края на света, в този прокълнат север, където не си от полза за никого. — Робърт зарея за миг погледа си в тъмното, натъжен почти като Старк. — Кълна ти се, да седиш на трон е хиляда пъти по-тежко, отколкото да го спечелиш. Законите са голяма досада, а броенето на пари — още по-лошо. А хората… край нямат. Седя на този проклет железен трон, а те се точат и ги слушам как се оплакват за какво ли не, докато умът ми затъпее и задникът ми не се натърти. Всички искат нещо. Пари, земя, справедливост. Лъжите да им чуеш само… а придворните ми лордове и дами са същата стока. Обкръжен съм от ласкатели и глупци. От това човек може да полудее, Нед. Половината от тях не смеят да ми кажат истината, а другата половина не могат да я схванат. Има нощи, в които съжалявам, че не изгубих при Тризъбеца. Е, не сериозно, но…

— Разбирам — каза тихо Нед.

Робърт го погледна.

— Мисля, че разбираш. И ако е така, ти си единственият, стари мой приятелю. — Усмихна се. — Лорд Едард Старк, искам да ви провъзглася за Ръка на краля.

Нед падна на колене. Предложението не го изненада. Каква друга причина можеше да накара Робърт да дойде толкова далече? Ръката на краля беше вторият по власт човек в Седемте кралства. Говореше с гласа на краля, командваше кралските армии, съставяше кралските закони. Понякога дори сядаше на Железния трон, за да раздава кралското правосъдие при отсъствие на краля или когато той е неразположен. Робърт му предлагаше отговорност, голяма колкото самото кралство.

Последното нещо на света, което би пожелал.

— Ваша милост. Не съм достоен за такава чест.

Робърт простена с добродушен хумор.

— Ако исках да те почета, щях да ти разреша да се оттеглиш в пенсия. Каня се да те задължа да ръководиш кралството и да печелиш войни, а аз да се тъпча, да пия и да курварствам, докато не пукна млад. — Потупа се по корема и се ухили. — Нали знаеш поговорката за Краля и неговата Ръка?

Нед знаеше поговорката.

— Това, което кралят сънува — каза той, — Ръката го гради.

— Веднъж спах с една рибарка, която ми каза, че при простолюдието е по-добре изпипана. Кралят яде, казват те, а Ръката чисти лайната. — Отметна глава и зарева. Звукът отекна през мрака и около тях мъртъвците на Зимен хребет сякаш ги загледаха със студените си, изпълнени с укор очи.

Накрая смехът заглъхна и секна. Нед все още стоеше на едно коляно, вдигнал очи.

— Проклятие, Нед — оплака се кралят. — Можеше да ме развеселиш поне с една усмивка.

— Казват, че зимата тук е толкова студено, че смехът на човек замръзва в гърлото му и го задавя до смърт — отвърна хладно Нед. — Може би затова на Старките ни липсва хумор.

— Ела на юг с мен и аз ще те науча отново да се смееш — обеща кралят. — Ти ми помогна да спечеля проклетия трон, сега ми помогни да го удържа. Обречени сме да управляваме заедно. Ако Лиана беше жива, щяхме да сме братя, свързани кръвно и с обич. Е, и сега не е късно. Аз имам син. Ти имаш дъщеря. Моят Джоф и твоята Санса ще свържат домовете ни, както можехме да го направим с Лиана.

Това предложение наистина го изненада.

— Санса е само на единадесет.

Робърт махна нетърпеливо с ръка.

— Достатъчно е голяма за годеж. Бракът може да почака няколко години. — Кралят се усмихна. — А сега стани и кажи „да“, проклетнико.

— Нищо не би могло да ме зарадва повече, ваша милост — отвърна Нед. И се поколеба. — Всички тези почести са толкова неочаквани. Може ли да ми оставите малко време да ги обмисля? Трябва да кажа на жена си…

— Да, да, разбира се, кажи на Кейтлин, цяла нощ го обсъждайте, ако трябва. — Кралят стисна ръката на Нед и грубо го изправи. — Само не ме карай да чакам прекалено дълго. Не съм от най-търпеливите.

В миг Едард Старк го обзе ужасно предчувствие. Неговото място беше тук, на север. Озърна се към каменните фигури наоколо, потънали в смразяващата тишина на криптата. И усети очите на мъртвите. Знаеше, че всички слушат. А зимата идеше.