Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (57)

ТИРИОН

Чела, дъщерята на Чейк от Черни уши, бе отишла напред да съгледа и тъкмо тя донесе вестта за войска на кръстопътя.

— Ако се съди по огньовете, ще да са около двадесет хиляди — каза тя. — Знамената им са червени, със златен лъв.

— Баща ти ли? — попита Брон.

— Или брат ми Джайм — отвърна Тирион. — Скоро ще разберем.

Тирион замислено огледа дрипавата си бандитска сган. Близо триста души: Каменни врани, Лунни братя, Черни уши и Горените. Това бе едва семето на армията, която се надяваше да нарасне. Гунтор, синът на Гурн, в този момент вдигаше на крак другите кланове. Зачуди се какво ли щеше да си помисли баща му за тях, в тези кожи и късове отмъкната оттук и там, и от кого ли не стомана. Честно да говорим, той самият не знаеше какво да мисли за тях. Той пълководец ли им беше все пак, или пленник? Повечето пъти му се струваше, че е и едното, и другото.

— Може би ще е най-добре сам да отида — предложи той.

— Тц. Най-добре, ама за Тирион, сина на Тивин — рече Улф, който говореше от името на Лунните братя.

Шага се навъси и изръмжа. Страшна гледка беше този Шага.

— Шага, син на Долф, това не харесва. Шага отиде с момче-човек, и ако момче-човек излъже, Шага му клъцне мъжеството…

— …и ще нахрани с него козите, да бе — добави отегчено Тирион. — Шага, давам ти думата си на Ланистър, ще се върна.

— Че що да ти вярваме на думата? — Чела беше дребна корава жена с плоска като на момче гръд и никак не беше глупава. — Владетелите от долните земи много пъти са лъгали клановете.

— Думите ти ме нараняват, Чела — въздъхна Тирион. — Мислех, че сме станали приятели… Както и да е. Ти ще дойдеш с мен, а също и Шага, и Кон за Каменните врани, Улф за Лунните братя и Тимет, син на Тимет, за Горените. — Щом ги спомена един по един, мъжете от клановете се заспоглеждаха подозрително. — Останалите ще изчакат тук, докато не ги повикам. И се постарайте да не се избиете, докато ме няма.

Смуши коня и пое в тръс, без да им даде избор, освен или да го последват, или да си останат. Устройваше го и едното, и другото, стига да не седят на място и да си приказват ден и нощ. На клановете това им беше лошото — придържаха се към абсурдния възглед, че всеки човек трябва да каже мнението си на общия съвет, поради което спореха за всяко нещо и безкрайно. Дори жените им имаха право на глас. Нищо чудно, че бяха изтекли стотици години от последната им истинска заплаха над Долината. Тирион смяташе да промени това.

Брон тръгна с него. Зад тях — след кратко сърдито ръмжене наскачаха петимата упоменати и ги последваха на дребните си кончета, които повече приличаха на понита, но се катереха по скалните стръмнини като кози.

Каменните врани яздеха заедно, а Чела и Улф също се държаха близо, тъй като връзките между Лунните братя и Черните уши бяха силни. Тимет, син на Тимет, яздеше сам. Всички кланове в Лунната планина се бояха от Горените, които умъртвяваха плътта си с огън, за да докажат храбростта си и (както разправяха другите) печеха живи бебенца на пировете си. А дори останалите Горени се бояха от Тимет, който беше извадил собственото си ляво око с нажежен до бяло нож, когато достигнал мъжество. Тирион разбра, че е по-обичайно за момче да си изгори цицка, пръст или (ако наистина е много смело или просто побъркано) — в краен случай ухо. Неговите събратя от клана на Горените толкова се бяха възхитили на безпримерния му избор, че веднага го провъзгласили за Червена ръка, което, изглежда, означаваше нещо като боен главатар.

— Интересно кралят им какво ли си е изгорил — каза Тирион на Брон, когато чу историята. Наемникът му се ухили и се опипа по чатала… но дори Брон гледаше да говори почтително пред Тимет. Щом един човек е толкова луд, че да си изгори окото, сигурно нямаше да е особено нежен с враговете си.

Щом групата им започна да се спуска от хълмовете, далечните наблюдатели по кулите от граден без хоросан камък започнаха да се взират към тях и по едно време Тирион видя, че пуснаха гарван. Когато планинският път заизвива между две скални издатини, се натъкнаха на първия пост. Пътят беше преграден с малък земен насип с височина около четири стъпки, а дузина стрелци бяха заели позиции по височините наоколо. Тирион спря спътниците си извън обхвата на стрелите и продължи до насипа сам.

— Кой командва тук? — подвикна им.

Началникът на поста се появи бързо и се разбърза още повече, след като позна сина на своя лорд. След това продължиха в тръс покрай почернели поля и и опожарени твърдини, надолу по брега на реката и Зелената вилка на Тризъбеца. Тирион не видя трупове, но въздухът бе пълен с гарвани и търсещи мърша врани. Тук наскоро бе имало сражение.

На половин левга от кръстопътя бяха издигнали преграда от заострени колове. Пазеха я пиконосци и стрелци. Зад тази отбранителна линия почти до хоризонта се простираше лагер. От стотиците огньове се виеха тънки пръсти пушек, под дърветата седяха мъже в брони и точеха мечовете си, а на забитите в разкаляната земя пилони се вееха познати знамена.

Щом приближиха коловете, срещу тях излезе конен отряд да ги спре и да провери кои са. Предвождащият ги рицар беше в броня със сребърен варак, с инкрустирани по нея аметисти и заметнат с пурпурносребрист плащ. Щитът му носеше знака на Еднорога, а от челото на шлема му с форма на конска глава стърчеше дълъг, извит на спирала рог. Тирион дръпна юздите и спря да го поздрави.

— Сир Флемент.

Сир Флемент Бракс вдигна забралото си.

— Тирион! — възкликна той смаян. — Милорд, всички се бояхме, че сте загинали или… — Погледна объркано хората от планинските кланове. — Тези… тези ваши спътници…

— Сърдечни приятели и верни васали — каза Тирион. — Къде ще намеря лорд баща си?

— Той е заел за квартира хана на кръстопътя.

Тирион се засмя. Ханът на кръстопътя! Май боговете бяха справедливи все пак.

— Искам да го видя веднага.

— Ваша воля, милорд.

Сир Флемент изрева команда. Три редици колове бяха издърпани настрани да отворят проход в отбранителната линия. Тирион преведе спътниците си през него.

Лагерът на лорд Тивин се простираше на левги околовръст. Преценката на Чела за двадесетхилядна войска, изглежда, не беше далече от истината. Редовите бойци стануваха на открито, но рицарите си бяха вдигнали шатри, а някои от по-високопоставените лордове разполагаха с платнени павилиони, големи колкото къщи. Тирион забеляза червения вол на Престър, пъстрата мечка на лорд Крейкхол, горящото дърво на Марбранд, язовеца на Лидън. Рицарите му подвикваха за поздрав, докато подминаваше, а въоръженото простолюдие зяпваше с нескрито удивление странната му свита.

Шага на свой ред също зяпна. Несъмнено през целия си досегашен живот не беше виждал толкова много мъже, коне и оръжия. Останалите планински разбойници се стараеха да запазят лицата си сдържани, но Тирион не се съмняваше, че тяхното благоговение е не по-малко. Все по-добре и по-добре. Колкото повече ги впечатлеше властта на Ланистърови, толкова по-лесно щеше да ги командва човек.

Ханът с конюшните му си беше почти в такъв вид, какъвто го помнеше, макар че от селцето наоколо не беше останало почти нищо освен порутени каменни зидове и овъглени темели. Насред двора на странноприемницата беше издигната бесилка и тялото, което висеше на нея, беше покрито с гладни гарвани. Когато Тирион се приближи, птиците се разлетяха с грозен грак и плясък на черните си криле. Той слезе и вдигна очи към онова, което беше останало от трупа. Птиците бяха изяли дори устните и очите й, както и бузите, и почервенелите й зъби се бяха оголили в гнусна усмивка.

— Стая, храна и бокал с вино, само за това те помолих — въздъхна той с укор.

От конюшните колебливо наизлязоха ратайчета да поемат конете им. Шага обаче не искаше да си даде кобилата.

— Момъкът няма да ти я открадне — увери го Тирион. — Иска само да й даде зоб и да я изчетка. — Връхната дреха на Шага също се нуждаеше от едно добро четкане, но никак нямаше да е тактично да го споменава. — Имаш честната ми дума, нищо няма да му стане на коня.

Шага го погледна сърдито, пусна неохотно юздите и ревна на конярчето:

— Това е конят на Шага, син на Долф.

— И ако не ти го върне, ще му отрежеш мъжеството и ще нахраниш козите с него — увери го Тирион. — Стига да намериш кози. — При табелата на хана от двете страни на вратата стояха двама стражи в пурпурни наметала и шлемове с лъвски гребени. Тирион позна началника им. — Баща ми?

— В гостилницата е, милорд.

— Спътниците ми имат нужда от месо и медовина — каза му Тирион. — Погрижи се да ги получат. — Влезе в хана и завари вътре баща си.

Тивин Ланистър, лордът на Скалата на Кастърли и Гарант на Запада, беше четиридесет и пет годишен, но здрав като мъж на двадесет години. Макар и седнал беше висок, с широки рамене и плосък корем. Мишците му бяха здрави и мускулести. Когато златистата му и гъста някога коса бе почнала да оредява, той беше заповядал на бръснаря си да обръсне главата му — на половинчатите му мерки лорд Тивин не разчиташе. Бръснеше също така устните и брадичката си, но оставяше бакенбардите с жилави златисти косми, които покриваха бузите от ушите до долната му челюст. Очите му бяха светлозелени и със златни точици. Един много глупав човек някога си беше позволил да подхвърли, че и в лайната на лорд Тивин сигурно има злато. Според някои човечецът все още беше жив, дълбоко някъде в недрата на Скалата на Кастърли.

Сир Кеван Ланистър, единственият оцелял от братята на баща му, държеше чаша ейл. Чичо му беше наедрял и плешив, с късо подстригана жълта брада, следваща чертите на масивните му челюсти. Сир Кеван го видя пръв и изтърси изненадано:

— Тирион!

— Здравей, чичо — отзова се с поклон Тирион. — И милорд татко. Какво удоволствие е, че ви заварвам тук.

Лорд Тивин не помръдна от стола си, а изгледа сина си дребосък продължително и оценяващо.

— Разбирам, че слуховете за кончината ти са били неоснователни.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, татко — отвърна Тирион. — Няма нужда да ставате и да ме прегръщате, не искам да ви принуждавам да се напрягате. — Прекоси стаята до масата им с острото съзнание, че куците му крака го принуждават да залита на всяка стъпка. Всеки път, когато очите на баща му се спираха на него, си даваше сметка за всичките си недъзи. — Колко мило от ваша страна, че сте тръгнали на война заради мен — рече той, изкатери се на един от столовете и се подкрепи с глътка от бащиния си ейл.

— Да ослепея дано, ако ти не започна всичко това — отвърна лорд Тивин. — Брат ти Джайм никога не би се примирил да бъде пленен от женски ръце.

— Това е едно от нещата, в които се различаваме с Джайм. Той освен това е по-височък от мен, ако си забелязал.

Баща му пренебрегна иронията.

— Заложена беше честта на нашия дом. Нямах друг избор, освен да тръгна. Никой не може да пролее кръв на Ланистър безнаказано.

— Чуй рева ми — каза ухилен Тирион. — Девизът на Ланистър. Честно казано, капка от кръвта ми не беше пролята, макар че за малко щеше и това да стане един-два пъти. Морек и Джик бяха убити.

— Предполагам, че ще ми искаш нови хора.

— О, баща ми, не се безпокой. Сам си намерих. — Опита нова глътка от ейла. Много кафяв беше и пенест. Направо отличен. Жалко, че баща му беше убил ханджийката. — Е, как върви войната?

Отговори чичо му.

— Засега много добре. Сир Едмур е пръснал малки групи по границите си да спират налетите ни, а двамата с лорд баща ти успяхме да унищожим като за закуска повечето от тях, преди да успеят да се прегрупират.

— Брат ти се покри със слава — каза баща му. — Разби лордовете Ванс и Пайпър при Златния зъб и срещна струпаната сила на Тъли под стените на Речен пад. Лордовете на Тризъбеца са обърнати в бяг. Сир Едмур Тъли беше взет в плен с мнозина негови рицари и знаменосци. Лорд Черен лес върна неколцина оцелели в Речен пад и сега Джайм ги държи под обсада. Останалите се разбягаха по укрепленията си.

— Двамата с баща ти ги прекършваме един по един — намеси се сир Кеван. — След като лорд Черен лес го няма, Гарваново дърво падна веднага, а лейди Уент се покори пред Харънхъл поради липса на хора, които да защитават стените й. Сир Грегър подпали замъците на Пайпър и Бракън…

— И така останахте без съпротива? — каза Тирион.

— Не съвсем — отвърна сир Кеван. — Малистърови все още държат Морски страж, а Уолдър Фрей събира васалите си при Близнаците.

— Все едно — намеси се лорд Тивин. — Фрей излиза на бойното поле само когато във въздуха замирише на победа, а сега навсякъде мирише на руини. А на Джейсън Малистър му липсва силата да се бори сам. Вземе ли Джайм Речен пад, двамата много бързо ще клекнат. Освен ако не дойдат Старките или Арин да ни се противопоставят, тази война я смятай за спечелена.

— На ваше място не бих мислил много за Арините — каза Тирион. — Виж, Старките са друга работа. Лорд Едард…

— …е наш заложник — каза баща му. — Той няма да поведе войски, докато гние в тъмниците на Червената цитадела.

— Няма — съгласи се лорд Кеван, — но синът му е свикал знамената и е заел Рова Кайлин с голяма сила.

— Никой меч не е силен, докато не го закалиш — заяви лорд Тивин. — Старкчето е още момче. Несъмнено много му харесва звукът на бойните рогове и гледката с разветите му знамена, но накрая всичко се свежда до касапската работа. Съмнявам се, че ще му стигне кураж.

Тирион прецени, че докато го е нямало, нещата са се развили твърде интересно.

— А какво прави нашият безстрашен крал, докато се върши цялата тази касапска работа? — удиви се той. — И как моята мила и убедителна сестрица е успяла да накара Робърт да се съгласи да задържи в окови скъпия на сърцето му Нед?

— Робърт Баратеон е мъртъв — каза баща му. — Твоят племенник сега царува в Кралски чертог.

Това наистина стъписа Тирион.

— Сестра ми, искаш да кажеш. — Отново отпи от ейла. Кралството определено се бе превърнало в доста по-различно място за обитаване, след като на мястото на съпруга си се бе възцарила Церсей.

— Ако случайно си наумил да си полезен с нещо, ще ти дам команда — каза баща му. — Марк Пайпър и Карил Ванс са се разгащили в тила ни. Нахлуват в земите ни от Червената вилка и плячкосват.

Тирион цъкна с език.

— Колко нагло от тяхна страна, да нападат в гръб. В друг случай с удоволствие бих наказал такава грубост, татенце, но честно казано, сега имам спешна работа другаде.

— Нима? — Лорд Тивин не изглеждаше възхитен. — Имаме си и две притурки на Нед Старк, които ни досаждат с набези по обозите. Берик Дондарион и онази подигравка на жрец, дебелака с огнения меч. Смяташ ли, че докато се скатаваш, можеш да се оправиш поне с тях? Без да прекаляваш с гафовете, да речем?

Тирион изтри устата си с опакото на ръката си и се усмихна.

— Татенце, сърцето ми се изпълва с гордост като си помисля, че можеш да ми повериш… колко? Двайсет души? Петдесет? Сигурен ли си, че можеш да заделиш толкова много? Е добре, все едно. Ако ми се изпречат на пътя, ще ги опердаша и двамата. — Стана от стола си и се заклати към рафта на стената, на който имаше пита жилаво жълто сирене и плодове. — Но най-напред трябва да си изпълня някои обещания — каза той и си отряза парче. — Ще ми трябват три хиляди шлема и толкова ризници, плюс мечове, пики, стоманени върхове за копия, боздугани, бойни брадви, метални ръкавици, фургони, които да превозят всичко това…

Вратата зад него се отвори с толкова гръмък трясък, че Тирион за малко да изпусне сиренето. Сир Кеван скочи с люта ругатня, а началникът на стражата профуча през залата и се срина в огнището. Докато падаше в студената пепел с накривения си лъвски шлем, Шага скърши на две меча му на коляното си, яко като дървесен ствол, хвърли парчетата и нахлу в гостилницата. Предшестваше го миризмата му, по-остра от козето сирене и налагаща се над всички други аромати в затвореното пространство.

— Червена шапчице — изръмжа той, — още веднъж да оголиш стомана на Шага, син на Долф, ще ти клъцна мъжеството и ще го хвърля в огъня.

— А козите? — каза Тирион и отхапа от сиренето.

След Брон в гостилницата нахлуха и другите хора от клановете, съпътствани естествено от Брон. Наемникът сви съжалително рамене към Тирион.

— А вие кои сте? — запита леден като сняг лорд Тивин.

— Те дойдоха с мен, татко — обясни Тирион. — Мога ли да ги задържа? Не ядат много.

Никой не се усмихна.

— По какво право някакви диваци се натрапват на съветите ни? — възмути се сир Кеван.

— Диваци ли, равнинецо? — Кон можеше да мине за чаровник, ако го окъпеше човек. — Свободни хора сме ние, а свободните по право седят на всички военни съвети.

— Кой от тях е Лъвския лорд? — попита Чела.

— И двамата са старци — обяви Тимет, син на Тимет, който още нямаше и двайсет години.

Ръката на сир Кеван посегна към дръжката на меча, но брат му сложи два пръста на китката му и го задържа. Лорд Тивин изглеждаше невъзмутим.

— Тирион, къде ти е възпитанието? Бъди така добър да ни представиш… почетните ни гости.

Тирион облиза пръстите си.

— С удоволствие. Красивата девица е Чела, щерката на Чейк от Черни уши.

— Не съм девица! — възрази Чела. — Двамата ми синове петдесет години направиха.

— Да са ти живи и здрави още толкова. — Тирион се отдалечи от нея с куцукане. — Това е Кон, син на Корат. Шага, син на Долф, е ей този, дето прилича на Скалата на Кастърли, само че с коса. Двамата са Каменни врани. Ей този е Улф, син на Умар от Лунните братя, а това е Тимет, син на Тимет, червена ръка на Горените. Това пък е Брон, наемник на свободна практика. Толкова свободна, че за краткото време, откакто го познавам, на два пъти смени предпочитаната страна, двамата с него ще се разберете чудесно, татенце. — А на Брон и хората от клановете каза: — Позволете да ви представя милорд баща ми, Тивин, син на Титос от дома Ланистър, господаря на Скалата на Кастърли, Гаранта на Запада, Щита на Ланиспорт и някогашната, както и бъдещата Ръка на краля.

Лорд Тивин се надигна, цял изпълнен с достойнство.

— Дори тук на запад сме слушали за доблестта на войнските кланове от Лунните планини. Какво ви доведе до нашите твърдини, господа?

— Коне — отвърна Шага.

— Обещанието за коприна и стомана — уточни Тимет, син на Тимет.

Тирион тъкмо се канеше да обясни на милорд баща си как смята да превърне Долината на Арин в димяща пустош, но така и не му дадоха шанс. Вратата отново се разтвори с трясък. Пратеникът погледна хората му от клановете много озадачено, след което се поклони на лорд Тивин.

— Милорд. Сир Аддам ми заповяда да ви известя, че войската на Старк се придвижва насам по пътя през блатата.

Лорд Тивин не се усмихна. Лорд Тивин никога не се усмихваше, но Тирион все едно отдавна се беше научил да прочита задоволството на лицето на баща си.

— Вълчето значи излезе от бърлогата си да си поиграе с лъвовете — промълви той тихо и много доволно. — Великолепно. Върнете си при сир Аддам и му кажете да отстъпи. Да не влиза в бой със северняците, докато не пристигнем ние, но искам от него да ги мъчи по фланговете и да ги привлече още на юг.

— Ще бъде както заповядате. — Конникът си излезе.

— Тук позицията ни е добра — изтъкна сир Кеван. — Близо сме до брода и сме обкръжени от ридове и стръмнини. Ако наистина са тръгнали на юг, казвам да ги оставим да дойдат и да се нанижат сами.

— Момченцето може да се задържи или да се разколебае, като види броя ни — отвърна лорд Тивин. — Колкото по-скоро прекършим Старките, толкова по-скоро ще съм свободен да се заема с лорд Станис Баратеон. Кажи на барабанчиците да ударят сбор и извести Джайм, че тръгвам срещу Роб Старк.

— Твоя воля — каза сир Кеван.

Тирион с мрачно задоволство изгледа как баща му се обърна към неговите полудиви хора от клановете.

— Казват, че мъжете от планинските кланове са безстрашни воини.

— Вярно казват — отвърна Кон от Каменните врани.

— Жените също — добави Чела.

— Тръгнете с мен срещу враговете ми и ще получите всичко, което ви обещал синът ми, и повече — каза им лорд Тивин.

— Ти с нашата монета ли ще ни плащаш? — рече Улф, син на Умар. — За какво ни е обещанието на бащата, щом имаме думата на сина?

— Не съм казал, че сте длъжни — отвърна лорд Тивин. — Думите ми бяха само от учтивост, нищо повече. Не е нужно да тръгвате с нас. Мъжете от зимните земи са прочути с това, че са изсечени от желязо и лед, и дори най-смелите ми рицари се боят да се изправят срещу тях.

„О, колко ловко“ — помисли Тирион и се усмихна криво.

— Горените мъже от нищо не се боят. Тимет, син на Тимет, ще тръгне с лъвовете.

— Където тръгнат Горените, Каменните Арани са пред тях — заяви разгорещено Кон. — Ние също тръгваме.

— Шага, син на Долф, ще им клъцне мъжествата и ще ги хвърли на враните.

— Ще тръгнем с вас, лъвски лорде — съгласи се и Чела, дъщеря на Чейк, — но само ако вашият син полумъж дойде с нас. Той си купи дъха с обещания. Докато не вземем стоманата, която ни врече, животът му е наш.

Лордът извърна очите си със златните жилки към сина си.

— С радост — каза Тирион с примирена усмивка.