Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ЕДАРД

— Болката е дар от боговете, лорд Едард — увери го Великият майстер Пицел. — Тя показва, че костта се плете, плътта са изцерява. Трябва да сте благодарен.

— Ще съм благодарен, когато кракът ми престане да пулсира.

Пицел остави затапеното шише на масичката до леглото.

— Маковият сок, ако ви заболи непоносимо.

— Вече спя твърде много.

— Сънят е най-великият лечител.

— А аз се надявах, че сте вие.

Пицел се усмихна вяло.

— Радвам се, че ви заварвам с такова горчиво чувство за хумор, милорд. — Наведе се и сниши глас. — Тази сутрин долетя гарван с писмо за кралицата от лорд баща й. Помислих, че ще е добре да го научите.

— Тъмни криле, тъмни думи — каза мрачно Нед. — И какво?

— Лорд Тивин е много разгневен заради хората, които пратихте срещу сир Грегър Клегейн — сподели майстерът. — Боях се, че ще стане точно така. Нали помните, казах ви го на съвета.

— Да беснее — отвърна Нед. Всеки път, когато кракът му запулсираше, си спомняше усмивката на Джайм Ланистър и мъртвия Джори в ръцете си. — Да пише колкото си иска писма на кралицата. Лорд Берик пътува под личното знаме на краля. Ако лорд Тивин се опита да попречи на кралското правосъдие, ще му се наложи да отговаря пред Робърт. Единственото, което забавлява Негова милост повече от лова, е да води войни с лордове, които му се опълчват.

Пицел се отдръпна и майстерската му верига издрънча.

— Както кажете. Ще ви навестя отново утре.

Старецът сбра набързо нещата си и излезе. Нед не се съмняваше, че ще се запъти право към кралските покои, за да донесе на ухото на кралицата. „Помислих, че ще е добре да го научите“, как пък не… все едно че Церсей не беше му наредила да предаде заплахите на баща й. Надяваше се, че отговорът му ще накара съвършените й зъбки да затракат. Нед изобщо не разчиташе на Робърт толкова, колкото се престори, но нямаше нужда Церсей да го знае.

След като Пицел излезе, Нед поръча на слугите да му донесат вино, подсладено с мед. И от него умът му се замъгляваше, но не толкова силно, както от маковия сок. Трябваше да може да мисли. Хиляда пъти досега се беше питал какво щеше да направи Джон Арин, стига да бе доживял достатъчно дълго, за да реагира на това, което бе научил. А вероятно беше реагирал и тъкмо затова бе загинал. Нед допускаше, че никога няма да го научи. Джон Арин беше мъртъв и погребан, а знанието, което го беше убило, сега лежеше в ръцете на Нед.

„То ще убие и Робърт — помисли Едард. — С по-бавна смърт може би, но също толкова сигурна и безвъзвратна.“ Строшените крака с времето можеха да се изцерят, но някои измени поразяват и тровят душата.

Кутрето — беше го повикал — дойде час след като си отиде Великият майстер, натруфен в жакет със сливов цвят, с птица присмехулник, извезана с черен конец на лявата гръд, и с плащ на бели и черни ивици.

— Не мога да остана за дълго, милорд — обяви той още от вратата. — Лейди Танда очаква да обядвам с нея. Не се съмнявам, че ще опече някое тлъсто теленце. Ако е тлъсто колкото дъщеричката й, ще се пръсна от ядене и ще умра. Е, как е кракът ви?

— Възпалил се е, боли и толкова сърби, че ще се побъркам.

Кутрето повдигна вежда.

— В бъдеще гледайте конете да не падат точно върху него. Бих ви препоръчал да оздравявате бързо. Кралството кипи. Варис е чул злокобни слухове от запада. Свободни конници и наемни мечове се стичат към Скалата на Кастърли, и едва ли заради огромното удоволствие от беседите с лорд Тивин.

— Има ли някаква вест от краля? — запита Нед. — Колко още време смята да ловува нашият Робърт?

— Ако се съди по предпочитанията му, убеден съм, че би се задържал в горите докато вие двамата с кралицата умрете от старост — отвърна му с усмивка лорд Петир. — Но като оставим това, предполагам, че ще се върне, щом убие нещо. Разправят, че е в лошо настроение. Намерили са онзи бял рогач, изглежда… по-точно онова, което е останало от него. Изпреварили го някакви вълци и оставили за Негова милост само едно копито и един рог. Кралят побеснял, но после чул да говорят за някакъв чудовищен глиган още по-навътре в леса и нищо не могло да го спре, докато не го хване. Принц Джофри се върна тази заран, с двамата Ройс, сир Бейлон Сван и още двадесетина мъже от свитата им. Другите останали с краля.

— А Хрътката? — запита намръщен Нед. От цялата пасмина на Ланистър най-много го интересуваше той, след като сир Джайм беше избягал от града, за да се присъедини към баща си.

— О, той се върна с Джофри и веднага отиде при кралицата. — Кутрето се усмихна. — Сто сребърни елена бих дал да стана хлебарка и да се шмугна в дупките, когато разбере, че лорд Берик е заминал да обезглави брат му.

— И слепецът ще забележи, че Хрътката мрази брат си.

— А, но Грегър е негов за мразене, не е ваш за убиване. Само да окастри Дондарион върха на нашата Планина и земите и приходите на Клегейн ще минат в ръцете на Сандор, само че аз лично не бих си стискал мехура, чакайки благодарностите му, не и от него. А сега ще трябва да ме извините. Лейди Танда ме чака с тлъстото си теленце.

На път към вратата лорд Петир зърна на масата дебелия том на Великия майстер Малеон, спря се и разсеяно разгърна корицата.

— „Родословните връзки и историите на Великите домове на Седемте кралства, с описания на много върховни владетели и благородни дами, както и на техните отрочета“ — прочете той на глас. — Това, виж, трябва да е най-досадното четиво, което съм виждал. Като приспивателна отвара ли го взимате, милорд?

За много кратко Нед помисли дали да не му каже всичко, но в язвителните шегички на Кутрето имаше нещо, което го дразнеше. Прекалено хитър беше и присмехулната усмивка никога не падаше от устните му.

— Джон Арин е проучвал този том, когато се е поболял — предпазливо подхвърли Нед, за да го види как ще реагира.

А той реагира както обикновено: с остроумие.

— В такъв случай — отвърна Петир — смъртта му е дошла като благодатно облекчение.

Лорд Петир Белиш се поклони и излезе.

Едард Старк тихо изруга. Освен на собствените си подопечни в този град едва ли имаше човек, на когото можеше да се довери. Кутрето беше укрил Кейтлин и бе помогнал на Нед в издирванията му, но още му вонеше от припряността, с която побърза да си спаси кожата, когато Джайм и мечовете му излязоха от дъжда. Варис беше още по-тежък случай. При всичките му клетви за лоялност, евнухът знаеше твърде много и предприемаше твърде малко. Великият майстер Пицел с всеки изминал ден изглеждаше все повече довереник на Церсей, а сир Баристан беше стар човек, и хладен. Щеше да каже на Нед сам да си гледа службата.

А времето бе гибелно кратко. Кралят скоро щеше да се върне от лов и честта щеше да изисква Нед да се яви пред него с всичко, което бе научил. Вайон Пули беше уредил Санса и Аря да заминат към Браавос на борда на „Вятърна вещица“ след три дни. Преди жътва щяха да са се върнали в Зимен хребет. Нед не можеше да се оправдава повече за бездействието си със сигурността на децата.

Но ето че снощи го бе споходил сънят с децата на Регар. Лорд Тивин бе положил трупчетата им под железния трон, увити в пурпурни плащове на конната му гвардия. Колко умно от негова страна — кръвта не личеше толкова грозно върху червената тъкан. Невръстната принцеса беше с боси крачета, все още облечена в нощничката, а момчето… момчето…

Нед не можеше да позволи това да се повтори. Кралството нямаше да понесе още един полудял крал, още един танц на кръв и възмездие. Робърт можеше да проявява милост. Сир Баристан не беше единственият, когото бе опростил. Великият майстер Пицел, Варис Паяка, лорд Бейлон Грейджой — всички те някога бяха считани за врагове на Робърт и на всеки от тях бе предложено радушно приятелство и кралят им бе позволил милостиво да запазят почетните си титли и службата срещу клетва за вярност. Стига човек да е смел и честен, Робърт се отнасяше с него с цялата почит, дължима на един доблестен противник.

Но това бе нещо друго: отрова подадена в мрака, нож, забит в душата. Това той никога нямаше да прости, както не бе могъл да прости на Регар. „Всички ще ги избие“ — помисли Нед. И въпреки това не можеше да го премълчи. Имаше дълг към Робърт, към кралството, към сянката на Джон Арин… и към Бран, който със сигурност се бе препънал в някаква частица от истината. Иначе защо щяха да се опитат да го убият?

Късно следобеда той привика Томард, едрия гвардеец с червеникави като стрък джинджифил бакенбарди, когото децата му наричаха Том Дебелака. След като Джори загина и Алин го нямаше, Том Дебелака сега командваше личната му охрана. Мисълта изпълни Нед със смътно безпокойство. Томард беше стабилен мъж; приветлив, верен, неуморен, способен донякъде, но беше почти петдесетгодишен, а дори на младини никога не се беше проявявал като особено енергичен. Нед май не биваше така прибързано да отпрати половината си домашна гвардия с всичките най-добри мечоносци.

— Искам да ми помогнеш — каза Нед, след като Томард се появи, леко притеснен както винаги, когато се явеше пред господаря си. — Искам да ме заведеш в гората на боговете.

— Разумно ли е, лорд Едард? С вашия крак и прочие?

— Сигурно не. Но се налага.

Томард доведе Варли. С помощта на двамата, подхванали го под мишниците, Нед успя да слезе по стълбището и да прекоси с куцане полосата.

— Искам стражата да се удвои — каза той на Том Дебелака. — Никой да не влиза или излиза от Кулата на Ръката без мое разрешение.

Том примига.

— Милорд, след като Алин и другите заминаха, ние вече доста сме притиснати…

— Ще приключи скоро. Удължи постовете.

— Както заповядате, милорд — отвърна Том. — Може ли да попитам…

— Недей — прекъсна го Нед.

Гората на боговете беше празна както винаги тук, в Цитаделата на южните богове. Кракът на Нед закрещя, щом го смъкнаха на тревата до дървото на сърцето.

— Благодаря. — Извади от ръкава си сгънат лист, подпечатан със знака на дома му. — Веднага и много учтиво го доставете.

Томард погледна името, написано от Нед върху листа, и притеснено облиза устни.

— Милорд…

— Направи каквото ти казах, Том — подкани го Нед.

Колко дълго чака сред тишината на божия лес — не можа да определи. Тук цареше покой. Дебелите стени заглушаваха глъчта из замъка и се чуваше само песента на птиците, цвърченето на щурците и шумоленето на листата под нежния лъх на вятъра. Тук дървото на сърцето беше дъб, кафяв и безлик, но въпреки това Нед Старк усещаше близостта на своите богове. Кракът като че ли не го болеше толкова.

Тя дойде при него по залез, когато облаците над стени и кули почервеняваха. Дойде сама, както той бе поискал. И като по чудо този път се беше облякла скромно, с кожени ботуши и зелен ловен костюм. Когато отметна качулката на кафявото си наметало, той видя отока от кралския шамар. Грозният виолетов цвят бе спаднал до убито жълто и подутината също беше намаляла, но човек не можеше да го сбърка с нищо.

— Защо тук? — попита застанала пред него Церсей Ланистър.

— За да виждат боговете.

Тя приседна на тревата до него. Всеки неин жест беше изящен. Къдравата й руса коса се разлюля на вятъра и очите й бяха зелени, като горски листа лете. Много време бе минало, откакто Нед Старк бе забравил красотата й, но сега отново я съзря.

— Зная истината, заради която умря Джон Арин — каза й той.

— Нима? — Кралицата се взря в лицето му, настръхнала като котка. — Заради това ли ме повикахте тук, лорд Старк? Да ми разигравате гатанки? Или се каните да ме задържите, както жена ви плени моя брат?

— Ако наистина вярваш в това, изобщо нямаше да дойдеш. — Нед я погали леко по бузата. — Удрял ли те е и преди?

— Един-два пъти. — Тя се дръпна от ръката му. — Но никога по лицето. Джайм щеше да го убие, дори това да означава живота му. — Церсей го изгледа предизвикателно. — Моят брат струва сто пъти повече от твоя приятел.

— Твоят брат? — каза Нед. — Или твоят любовник?

— И двете. — Изобщо не трепна пред истината. — Още от деца. И защо не? Таргариените са се венчавали брат и сестра в продължение на триста години, за да опазят чиста кръвната си линия. А двамата с Джайм сме много повече от брат и сестра. Ние сме една личност в две тела. Заедно сме делили една утроба. Той е излязъл на този свят, държейки ме за крака, така казваше старият ни майстер. Когато е вътре в мен, се чувствам… цяла. — По устните й пробяга призрачна усмивка.

— Синът ми Бран…

Трябваше да й го каже. Церсей не отвърна поглед.

— Той ни видя. Вие обичате децата си, нали?

Робърт му беше задал същия въпрос в онази сутрин със стълкновението. Той му бе отговорил същото.

— С цялото си сърце.

— Аз не по-малко обичам своите.

А Нед помисли: „Ако до това се стигне, животът на едно дете, което не познавам, срещу Роб и Санса, Аря, Бран и Рикон, какво бих направил? Нещо повече, Кейтлин какво би направила, ако се наложеше да избира между живота на Джон срещу този на децата от нейната утроба?“ Не знаеше. И се помоли наум дано никога да не го научи.

— И трите са на Джайм — каза той. Не беше въпрос.

— И слава на боговете.

„Семето е силно“, бе извикал на смъртното си ложе Джон Арин, и така беше. Всички онези копелета с коси, черни като нощта. Великият майстер Малеон бе записал последното чифтосване между елен и лъв, някъде преди деветдесет години, когато Тия Ланистър се венчала за Гоуен Баратеон, третия син на властващия над кралството владетел. Единствената им издънка, безименно момче, описано в тома на Малеон като „едро, дебело хлапе с голяма глава и черна коса“ беше умряло още като бебе. Тридесет години преди това един Ланистър бе взел невеста от дома Баратеон. Тя му бе родила три дъщери и един син, всички чернокоси. Колкото и да търсеше назад Нед из чупливите пожълтели страници, винаги установяваше, че златото се топи пред въглена.

— Толкова години — каза Нед. — Как стана така, че да нямаш едно дете от краля?

Тя вдигна непокорно глава.

— Твоят Робърт веднъж ми направи дете. — Гласът й беше изпълнен с презрение. — Брат ми намери жена, която ме очисти. Той така и не разбра. Ако трябва да съм искрена, едва понасям да ме докосва и от години не съм го пускала в себе си. Знам други начини да го задоволя, щом остави курвите си достатъчно дълго, за да се домъкне до ложето ми. Каквото и да правим, кралят обикновено е толкова пиян, че на съмване не помни нищо.

Как са могли всички да са толкова слепи? Истината през цялото това време е била пред очите им, изписана на лицата на трите деца. На Нед му прилоша.

— Помня Робърт от деня, в който получи трона — въздъхна той. — Беше крал от главата до петите. Хиляда други жени можеха да го обичат с цялото си сърце. Какво е направил, че да го намразиш толкова?

Очите й лумнаха като зелени пламъци в здрача, като на лъвица, какъвто беше родовият й знак.

— В нощта на нашето венчило, първия път, когато легнахме в едно ложе, той ме назова с името на сестра ти. Беше върху мен, в мен, вонеше на бъчва и шепнеше „Лиана“.

Нед Старк помисли за повехнали рози и за миг му се доплака.

— Не знам кого от двама ви да съжалявам повече.

Това сякаш развесели кралицата.

— Спести си съжалението, лорд Старк. Нямам нужда от него.

— Знаеш какво трябва да направя.

— Трябва? — Тя сложи ръка на здравия му крак, малко над коляното. — Истинският мъж прави това, което иска, не което трябва. — Пръстите й леко пробягаха по бедрото му, като най-нежно обещание. — Кралството има нужда от силна Ръка. Ще минат много години, докато Джоф порасне. Никой не желае повече война, аз — най-малко. — Ръката й докосна лицето му, погали косата му. — Щом приятелите могат да се превърнат във врагове, враговете също могат да станат приятели. Жена ти е на хиляда левги оттук, а брат ми избяга. Бъди мил с мен, Нед. Заклевам се, няма да съжалиш.

— Същото ли предложи на Джон Арин?

Тя го зашлеви.

— Това ще си го нося като знак на чест — сухо каза Нед.

— Чест! — изсъска Церсей. — Как смееш да ми играеш на благороден лорд! За какво ме взимаш? Ти също имаш копеле, видях го. Чудно, коя ли е била майчицата му? Някоя дорнска селячка сигурно, докато е горяло селото й? Курва ли беше? Или скърбящата сестричка, лейди Ашара? Казаха ми, че се хвърлила в морето. Защо? Заради брат й, когото си посякъл, или заради детето, което й отмъкна? Кажи ми, мой верен на честта лорд Едард Старк, с какво толкова си по-различен от Робърт, от мен или от Джайм?

— Първо — каза Нед, — с това, че не убивам деца. Няма да е зле да ме изслушате, милейди. Защото ще го кажа само веднъж. Щом кралят се върне от лов, смятам да му изложа цялата истина. Дотогава трябва да сте си заминали. Вие, както и децата ви, и трите, и не за Скалата на Кастърли. На ваше място бих взел някой кораб към Свободните градове или още по-далече, към Летните острови или пристана на Ибен. Дотам, докъдето ме отвеят ветровете.

— Изгнание — промълви тя. — Горчива чаша ми поднасяш.

— Но по-сладка от онази, която баща ви поднесе на децата на Регар. И по-милостива, отколкото заслужаваш. Баща ти и братята ти ще постъпят добре, ако заминат с теб. Златото на лорд Тивин ще ви осигури достатъчно удобства и ще ви наеме мечове, които да ви пазят живота. Ще ви потрябват. Гарантирам ти, където и да избягаш, гневът на Робърт ще те преследва, дори отвъд края на света, ако потрябва.

Кралицата стана.

— А за моя гняв какво, лорд Старк? — попита го кротко, а очите й подириха лицето му. — Трябваше да вземеш кралството за себе си. Чакало те е да го вземеш пред нозете ти. Джайм ми разказа как си го заварил седнал на Железния трон, в деня, в който бил превзет Кралски чертог, и как си го принудил да стане и да го отстъпи. Това е бил твоят миг. Трябвало е само да изкачиш онези стъпала и да седнеш. Колко тъжна грешка.

— Правил съм много повече грешки, отколкото можеш да си представиш — каза Нед, — но това не беше между тях.

— О, било е, и още как — настоя Церсей. — Заиграеш ли играта на тронове, или печелиш, или загиваш. Средно няма.

Вдигна качулката, за да скрие отеклото си лице, и го остави в тъмното под дъба, сред тишината на гората на боговете, под синкаво черното небе. Звездите изгряваха.