Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (41)

КЕЙТЛИН

Слънцето се вдигна над Долината на Арин и небето на изток порозовя и се позлати. Кейтлин Старк гледаше утринното зарево, облегната на изящно гравираната каменна балюстрада пред прозореца й. Зората пълзеше през поля и гори и светът долу ставаше от черен мастиленосин, и след това — яркозелен. Бели мъгли се вдигаха от Сълзите на Алиса, където призрачните води извираха от планинското било и подхващаха дългия си пад по стръмната фасада на Великанска пика. Кейтлин усещаше леката милувка на водните пръски чак оттук.

Алиса Арин с очите си бе видяла посичането на своя съпруг, на братята си и на всичките си деца, но въпреки това през живота си не бе проляла и една сълза. Затова в смъртта й, бяха отсъдили боговете, тя нямаше да намери покой, докато плачът й не намокри черната земя на Долината, където бяха погребани обичаните от нея мъже. Алиса беше мъртва вече от шест хиляди години, но все още нито една капка от този стръмен поток не бе достигнала коритото на долината далече долу. Кейтлин си помисли колко ли голям водопад ще се получи от собствените й сълзи, след като умреше.

— Продължавай.

— Кралеубиеца трупа войска при Скалата на Кастърли — отвърна сир Родрик Касел вътре от стаята. — Брат ви пише, че е изпратил конници до Скалата с настояване лорд Тивин да заяви намерението си, но не е получил отговор. Едмур е заповядал на лорд Ванс и лорд Пайпър да пазят прохода под Златния зъб. Кълне ви се, че няма да пусне и един крак да стъпи в земята на Тъли, без да го накваси преди това в кръвта на Ланистър.

Кейтлин извърна очи от изгрева. Красотата му с нищо не можеше да повиши настроението й. Изглеждаше жестоко ден с толкова ярка зора да свърши толкова грозно, както предвещаваше този.

— Едмур е пратил конници и се кълне. Но Едмур не е владетелят на Речен пад. За баща ми какво?

— Писмото не споменава нищо за лорд Хостър, милейди.

Сир Родрик подръпна бакенбардите си. Бяха израснали бели като сняг и настръхнали като трънак, докато се съвземаше от раните си. Вече почти приличаше на себе си.

— Баща ми нямаше да повери отбраната на Речен пад на Едмур, освен ако не е тежко болен — каза угрижено тя. — Трябваше да ме събудите веднага щом сте получили писмото.

— Лейди сестра ви решила, че е по-добре да поспите. Така ми каза майстер Колемон.

— Трябваше да ме събудите — настоя тя.

— Майстерът каза, че се канела да поговори с вас, след като свърши двубоят — каза сир Родрик.

— Значи все пак смята да приеме този жалък фарс? Джуджето просто я разиграва. Каквото и да се случи тази сутрин, сир Родрик, крайно време е да си тръгваме. Мястото ми е в Зимен хребет, при синовете ми. Ако сте достатъчно укрепнал за път, ще поискам от Лиза ескорт до Града на чайките. Оттам можем да наемем кораб.

— Пак ли кораб? — Сир Родрик леко позеленя, но се сдържа да не потрепери. — Както кажете, милейди.

Старият рицар изчака отвън, а Кейтлин привика дадените й от Лиза слуги. Докато я обличаха, реши, че ако поговори със сестра си преди дуела, може би ще успее да промени намерението й. Поведението на Лиза се менеше заедно с настроенията й, а настроенията й се меняха ежечасно. Свенливото момиче, което бе познавала в Речен над, се бе превърнало в жена, която последователно се проявяваше като горда, боязлива, жестока, унесена, безмилостна, плаха, упорита, суетна, и свръх всичко — неразумна.

Когато отвратителният й тъмничар се беше домъкнал да съобщи, че Тирион Ланистър желае да направи признания, Кейтлин се помъчи да убеди Лиза да го изслушат насаме. Но не, сестра й настоя ни повече, ни по-малко да устрои този спектакъл пред половината Долина. А сега и това…

— Ланистър е мой пленник — каза тя на сир Родрик, докато слизаха от кулата и минаваха през белите хладни коридори на Орлово гнездо. Кейтлин си беше облякла проста вълнена рокля с посребрен колан. — Трябва да го напомня на сестра ми.

Пред вратите на покоите на Лиза срещнаха чичо й, който излетя побеснял навън.

— Дошли сте да не изтървете глупашкото празненство ли? — ревна сир Бриндън. — Бих ти казал да напердашиш сестра си да й дойде умът, ако мислех, че ще свърши работа, но само ще си натъртиш ръката.

— Дошла е птица от Речен пад — почна Кейтлин, — писмо от Едмур…

— Знам, детето ми. — Черната риба, стегнала плаща му, беше единствената отстъпка на Бриндън пред украсите. — Трябваше да го чуя от майстер Колемон. Помолих сестра ти да ми разреши да взема хиляда калени мъже и да тръгнем колкото може по-бързо към Речен пад. И знаеш ли какво ми отговори тя? „Долината не може да се лиши от хиляда меча, нито от един дори, чичо“, това ми каза. „Ти си рицарят на Портата. Мястото ти е тук.“ — От разтворените врати отекна тънък детски смях и чичо й сърдито се обърна натам. — Е, а аз пък й казах, че може да си намери и друг рицар на Портата. Черна риба или не, все пак съм Тъли. Ще тръгна още по залез-слънце.

Изумлението на Кейтлин бе повече от искрено.

— Сам? Знаеш не по-зле от мен, че няма да оцелееш по планинския път. Двамата със сир Родрик се връщаме в Зимен хребет. Ела с нас, чичо. Ще ти дам хилядата мъже. Речен пад няма да се сражава сам.

Бриндън се замисли и кимна.

— Както кажеш. Далече ще е до дома, но предпочитам да ида там. Ще те чакам долу. — Закрачи по коридора и плащът му се развя.

Кейтлин и сир Родрик се спогледаха, след което пристъпиха през вратите към тънкия детски кикот.

Покоите на Лиза гледаха към малка градина — кръг от насипана пръст с насадена по нея трева и сини цветенца, обграден от всички страни с тънки бели кули. Строителите я бяха замислили като гора на боговете, но Орлово гнездо беше кацнало върху скалната твърд на планината и колкото и пръст да извличаха от Долината, не можеха да посадят призрачно дърво и то да се вкорени. Затова владетелите на Орлово гнездо бяха насадили тук трева и бяха пръснали статуи между ниските храсти. Точно тук двамата защитници щяха да поверят живота си, както и този на Тирион Ланистър, в ръцете на боговете.

Лиза, свежа и с вчесана до блясък коса, облечена в кремаво кадифе и с верижка от сапфири и лунни камъни на млечнобялата си шия, приемаше двора на терасата с изглед над сцената на предстоящия двубой, обкръжена от своите рицари, васали и по-изтъкнати владетели. Повечето от тях още се надяваха да се омъжат за нея, да легнат в ложето й и да властват над Долината на Арин. По това, което бе видяла от престоя си в Орлово гнездо, Кейтлин съдеше, че надеждите им са напразни.

За да се издигне креслото на Робърт, бе построена дървена платформа. Там седеше владетелят на Орлово гнездо, кикотеше се и пляскаше с ръчички, а гърбавият кукловод пред него, в пъстър костюм, караше двама дървени рицари да се блъскат и секат с мечовете си. Разнасяха купички с гъст крем и кошнички с боровинки и гостите отпиваха подсладено портокалово вино от инкрустираните със сребро чашки. „Глупашко празненство“, беше го нарекъл Бриндън — и нищо чудно.

В другия край на терасата Лиза весело се смееше на някаква шега на лорд Хънтър и хапваше боровинка от върха на камата на сир Лин Корбрей. Това бяха ухажорите, удостоени с най-високо внимание от Лиза… поне за днес. На Кейтлин й беше много трудно да определи кой от двамата е по-неподходящ. Еон Хънтър беше по-стар дори от покойния Джон Арин и прокълнат с трима вечно каращи се синове, всеки от които — по-алчен от останалите. Сир Лин беше друга крайност: снажен и красив, наследник на древен, но обеднял дом, но суетен, безразсъден, своенравен… и според клюките — без капка интерес към интимните женски прелести.

Лиза видя Кейтлин и я поздрави със сестринска прегръдка и целувка по бузата.

— Не е ли чудесно това утро? Боговете ни се усмихват. Хайде, пийни чашка вино, мила сестрице. Лорд Хънтър беше толкова любезен да ни го изпрати от собствената си изба.

— Благодаря, не ми се пие, Лиза. Трябва да поговорим.

— После — обеща сестра й се запъти към друга група гости.

— Сега. — Кейтлин го каза по-силно, отколкото се канеше, и няколко души се обърнаха. — Лиза, не вярвам, че сериозно си решила да продължаваш с тази глупост. Жив, Дяволчето е ценен. Загине ли, ще стане само храна за враните. А ако неговият защитник тук победи…

— Малко е вероятно, милейди — увери я лорд Хънтър и я потупа по рамото с месестата си влажна ръка. — Сир Вардис е най-юначният ни воин. Набързо ще приключи с наемника.

— Сигурен ли сте, милорд? — хладно отвърна Кейтлин. — Аз не съм.

Видяла бе как се сражаваше Брон по планинския път. Не случайно оцеля в трудното им пътуване, докато други загинаха. Като пантера се движеше, а мечът сякаш бе неотделима част от ръката му.

Ухажорите на Лиза се струпаха около тях като пчели на цвят.

— Жените малко разбират от тези неща — заговори сир Мортън Уейнуд. — Сир Вардис е рицар, мила лейди. Докато този другият, какво да ви кажа, неговата порода са все страхливци по дух. В битка са много полезни, когато около тях има още хиляда души, но оставите ли ги сами, мъжеството им изтича.

— Да приемем, че сте прави — отвърна Кейтлин с насилена вежливост, от която чак устата я заболя. — Но какво ще спечелим със смъртта на джуджето? Допускате ли, че Джайм ей толкова ще го интересува, че сме осигурили на брат му съд, преди да бъде хвърлен от планината?

— По-добре да го обезглавим — предложи сир Лин Корбрей. — Когато Кралеубиеца получи главата на Дяволчето, това ще е предупреждение за него.

Лиза нетърпеливо разтърси дългата си до кръста кестенява коса.

— Лорд Робърт иска да го види как лети — заяви тя, сякаш това решаваше въпроса. — А Дяволчето може да вини само себе си. Той сам настоя за процес в двубой.

— Лейди Лиза нямаше благовиден повод да му го откаже, дори да искаше — басово добави лорд Хънтър.

Кейтлин насочи цялата си настойчивост към сестра си.

— Напомням ти, че Тирион Ланистър е мой пленник.

— А аз напомням на теб, че джуджето уби моя съпруг! — повиши тон Лиза. — Той отрови Ръката на краля и остави без баща милия ми бебчо, и сега искам да си плати!

Лиза се завъртя рязко, полите й се развяха и тя закрачи през дългата тераса. Сир Лин и сир Мортън, както и останалите ухажори, се извиниха с хладни поклони и се помъкнаха след нея.

— Смятате ли, че е той? — попита я тихо сир Родрик, след като отново останаха сами. — Че е убил лорд Джон? Дяволчето продължава да го отрича, при това най-решително.

— Убедена съм, че Ланистърови са убили лорд Арин — отвърна Кейтлин, — но дали е Тирион или сир Джайм, или кралицата, или и тримата заедно — представа нямам.

Лиза беше споменала за Церсей в писмото, което бе изпратила до Зимен хребет, но ето че сега изглеждаше убедена, че убиецът е Тирион… сигурно защото джуджето беше тук, докато кралицата си седеше на сигурно зад стените на Червената цитадела, на стотици левги на юг. Кейтлин почти съжали, че не бе изгорила писмото на сестра си още преди да го прочете.

Сир Родрик подръпна бакенбарда си.

— Отрова… ами, това наистина би могло да е работа на джуджето. Или на Церсей, може би. Казано е, че отровата е женско оръжие, да ме прощавате, милейди. Виж, Кралеубиеца… не че ми допада, но не ще да е от тази порода. Твърде много обича да вижда кръв по златния си меч. Наистина ли е било отрова, милейди?

Кейтлин се намръщи.

— Как иначе ще го докарат да прилича на естествена смърт? — Зад нея лорд Робърт закрещя от възторг, когато единият от дървените рицари посече другия на две и по терасата се пръснаха червени трици. Тя погледна племенника си и въздъхна. — Момчето е съвсем невъзпитано. Никога няма да укрепне достатъчно, за да управлява, освен ако не го отделят от майка му за известно време.

— Баща му смяташе същото — каза някой вдясно от нея. Тя се обърна и видя майстер Колемон, с чаша вино в ръка. — Канеше се да го даде за осиновяване в Драконов камък, знаете ли… ох, какво съм се разбъбрил и аз, без да ме питат. — Ябълката на гърлото му заподскача под хлабавата майстерска верига на шията. — Боя се, че прекалих с чудесното вино на лорд Хънтър. Предстоящото кръвопролитие ми къса нервите…

— Грешите, майстер — каза му Кейтлин. — Ставаше дума за Скалата на Кастърли, а не за Драконов камък, и това се уговаряше след смъртта на Ръката и без знанието на сестра ми.

Главата на майстера закима енергично върху необичайно дългия му врат, който придаваше и на него вид на поредната кукла.

— Не, да ме прощавате, милейди, но тъкмо лорд Джон беше този, който…

Долу под тях силно изкънтя камбана. И великите владетели, и слугинчетата зарязаха заниманията си и тръгнаха към балюстрадата. Долу двама от стражите в сините плащове изведоха Тирион Ланистър. Дебеличкият септон на Орлово гнездо го придружи до статуята в самия център на градината — тя изобразяваше плачеща жена, изваяна от прошарен със сини жилки бял мрамор. Несъмнено беше в памет на легендарната Алиса.

— А, ето го лошия малък чичко! — изкикоти се лорд Робърт. — Мамо, може ли да го накарам да лети? Искам да видя как лети.

— По-късно, миличкото ми — обеща му Лиза.

— Най-напред е съдът — обади се сир Лин Корбрей. — Екзекуцията е после.

Миг след това двамата поборници се появиха от двете страни на градината. Рицарят бе придружен от двама млади скуайъри, а наемникът — от един оръжейник на Орлово гнездо.

От глава до пети сир Вардис Игън бе крачеща стомана — стегнат в тежката кована броня върху плетена ризница, а под нея — дебело ватирано палто. Широки кръгли метални пръстени, боядисани с кремавия и синия цветове на герба с луната и сокола на дома Арин предпазваха по-уязвимите връзки на бронята по ръцете и по гърдите му. Пола от люспест метал го покриваше от кръста до средата на бедрата, а гърлото му беше стегнато с дебел стоманен нагърленик. От слепоочията на шлема му стърчаха соколови криле, а забралото му беше с формата на остър клюн с тесен процеп за очите.

Брон беше толкова леко снаряжен, че изглеждаше гол пред рицаря. Носеше само черна смазана плетена ризница върху елек от щавена кожа, кръгъл стоманен полушлем с предпазител на носа, със стигаща до раменете качулка от плетено желязо. Високите кожени ботуши с метални предпазители на пищялите донякъде пазеха краката, а на пръстите на ръкавиците му бяха вшити железни пръстени. Въпреки това Кейтлин забеляза, че наемникът е с половин педя по-висок от противника си, с по-дълъг обхват… а и доколкото можеше да прецени, Брон беше с около петнадесет години по-млад.

Двамата коленичиха един срещу друг под статуята на плачещата жена, Ланистър коленичи между тях. Септонът извади от меката платнена торба на кръста си многостенен кристал, вдигна го високо над главата си и светлината се пръсна. По лицето на Дяволчето заиграха многоцветни лъчи. С висок, тържествен и напевен глас септонът призова боговете да гледат и да бъдат свидетели, да разберат истината за душата на този смъртен, да му дарят живота и свободата, ако е невинен, или смърт — ако е виновен. Гласът му отекна от околните кули.

Когато и последното ехо заглъхна, септонът прибра кристала и набързо напусна градината. Тирион се приведе и пошепна нещо на ухото на Брон, преди стражите да го отведат. Наемникът стана, засмя се и отри стръковете трева от коляното си.

Робърт Арин, владетел на Орлово гнездо и защитник на Долината, заподскача нетърпеливо в издигнатото си високо кресло.

— Кога ще започнат да се бият? — занервничи той.

Сир Вардис се надигна тежко с помощта на единия от скуайърите си. Другият му поднесе триъгълен щит, близо четири стъпки висок, от тежък дъб и с железни пъпки. Надянаха го на лявата му ръка и го затегнаха. Оръжейникът на Лиза предложи на наемника също такъв щит, но Брон се изплю пренебрежително и му махна с ръка да се разкара. Челюстта и бузите му бяха покрити с тридневна груба черна четина, но това, че не беше се бръснал, не бе заради липса на бръснач: стоманеното острие на меча му опасно проблясваше, точено ежедневно по няколко часа, докато не се изостри толкова, че да не може да се пипне.

Сир Вардис протегна облечената с тежка ръкавица десница и скуайърът постави в дланта му красив двуостър дълъг меч. Оръжието бе гравирано, с деликатна сребриста инкрустация с цвят на планинско небе; ефесът над дръжката бе с формата на соколова глава, а предпазителят — оформен като соколови криле.

— Този меч го бях поръчала за Джон, изработен е в Кралски чертог — гордо извести гостите си Лиза, щом сир Вардис замахна във въздуха с опитна ръка да изпита баланса. — Носеше го всеки път, когато седнеше на Железния трон да замести крал Робърт. Нали е красив? Реших, че ще е напълно уместно нашият защитник да отмъсти за Джон със собствения му меч.

Инкрустираният със сребро меч безспорно беше изящно изделие, но кой знае защо на Кейтлин й се струваше, че сир Вардис би се чувствал по-удобно със собственото си оръжие. Но нищо не каза. Омръзнали й бяха напразните спорове със сестра й.

— Накарайте ги да се бият! — извика лорд Робърт.

Сир Вардис се извърна към владетеля на Орлово гнездо, вдигна меча си за поздрав и извика:

— За Орлово гнездо и Долината!

Тирион Ланистър го бяха настанили на тераса от другата страна на градината, обграден от двамата си пазачи. Брон пристъпи към него.

— Чакат твоята заповед — подсказа Лиза на сина си.

— Бийте се! — изписка момченцето и стисна облегалките на стола с треперещите си ръце.

Сир Вардис се извърна вихрено и вдигна пред себе си тежкия щит. Брон се обърна с лице към него. Мечовете им издрънчаха един в друг — веднъж, два пъти, три пъти — за да се пробват. Наемникът отстъпи крачка. Рицарят тръгна към него, надигнал щита. Опита посичащ удар, но Брон отскочи извън обхвата му и сребърното острие изсвистя във въздуха. Брон свърна надясно. Сир Вардис се завъртя след него, задържайки щита между двамата. Рицарят закрачи неумолимо напред, пристъпвайки предпазливо по неравния терен. Наемникът заотстъпва леко, с тънка усмивка на устните. Сир Вардис нападна, посече със силен замах, но Брон се дръпна от пътя на меча, подскочи леко и кацна на един нисък, обрасъл с мъх камък. Сир Вардис се опита да го посече по краката, но не го достигна. Брон отново отскочи, леко и пъргаво, вляво. Сир Вардис се върна на позиция срещу него.

— Този човек е страхливец — заяви лорд Хънтър. — Стой на място и се бий, страхливецо! — Още гласове го подкрепиха.

Кейтлин погледна сир Родрик. Учителят по оръжие от семейния й замък само вдигна рамене.

— Иска да принуди сир Вардис да го подгони. Тежестта на бронята и щита ще изтощи и най-силния мъж.

Откакто се помнеше, бе гледала почти всеки ден мъжките упражнения с меч, гледала бе в младините си поне петдесет турнира, но това сега бе много по-различно. И по-смъртоносно. Танц, в който най-малката погрешна стъпка означаваше смърт. И докато гледаше, друг един двубой от друго време изплува от паметта на Кейтлин Старк, жив като видян едва вчера.

Срещнаха се в долното укрепление пред стената на Речен пад. Когато Брандън видя, че Петир си е сложил само шлем, нагръдник и плетена ризница, също свали повечето си броня. Петир я бе помолил да му подари нещо свое, за да го носи, но тя отказа. Лорд баща й я бе обещал на Брандън Старк и той трябваше да носи нейния знак — светлосиньото шалче, на което сама бе извезала скачащата пъстърва на Речен пад. Когато го постави в шепата му, го помоли:

— Той е само едно глупаво момче, но го обичам като роден брат. Ще скърбя, ако загине.

А годеникът й я бе погледнал с хладните сиви очи на Старк и обеща да пощади влюбеното в нея момче.

Онази битка бе приключила така набързо, както и започна. Брандън беше вече мъж и изтласка Кутрето през цялата полоса чак до каменната стълба към водата. С всяка стъпка го засипваше с порой от стомана, докато момчето не започна да се олюлява и да кърви от дузината малки рани.

— Предай се! — извика му Старк неведнъж, но Петир само тръсваше непокорно глава и продължаваше да се съпротивлява.

Когато водата стигна до глезените им, Брандън най-после сложи край на жалката гледка със силен заден замах на десницата, който разсече брънките на ризницата на Петир и кожата под нея, и се впи в меката плът под ребрата така дълбоко, че Кейтлин беше сигурна, че раната е смъртоносна. Видя го как пада и как тъжно промълви „Кат“, и светлата му кръв потече между металните пръсти на ръкавицата. Мислеше, че го е забравила.

Тогава за последен път бе видяла лицето му… до деня, в който я заведоха пред него в Кралски чертог.

Две денонощия минаха, докато Кутрето укрепне достатъчно, за да може да си тръгне от Речен пад, но лорд баща й забрани да го посети в кулата на болничното му легло. Лиза помогна на майстера в грижите за него. В онези дни тя беше с по-мек и кротък нрав. Едмур също го бе навестил, но Петир не го прие. Брат й се бе явил като скуайър на Брандън по време на дуела и Кутрето не можа да му го прости. Щом раните му заздравяха достатъчно, за да може да се движи, лорд Хостър Тъли го изпрати в закрита носилка да се доизцери на Пръстите, на онези брулени от свирепия вятър канари, където бе роден.

Кънтящият грохот на стомана върна Кейтлин към настоящето. Сир Вардис настъпваше твърдо срещу Брон, налиташе безмилостно с грамадния си щит и дългия меч. Наемникът отстъпваше, парираше или отбягваше ловко всеки удар, леко отскачаше от камък на корен, без очите му нито за миг да изпускат противника. Кейтлин се увери, че той е по-бързият: тежкият посребрен меч на рицаря все не успяваше да го докосне, докато неговото грозно оръжие остави вдлъбнатина в нараменника на бронята на сир Вардис.

Вихрената схватка продължаваше. Брон отстъпи ловко встрани и се плъзна зад статуята на плачещата жена. Мечът на сир Вардис се понесе натам, където само допреди миг стоеше противникът му, и от мраморното бедро на статуята изхвърчаха искри.

— Те не се бият хубаво, мамо — проплака владетелят на Орлово гнездо. — Искам да се бият.

— Ще се бият, миличкото ми — успокои го майката. — Наемникът не може да бяга цял ден.

Лордовете, струпани на терасата на Лиза, заподмятаха кисели шеги, допълвайки си чашките със сладкото вино, но разноцветните очи на Тирион Ланистър от другата страна на градината следяха неотлъчно битката, сякаш за него не съществуваше нищо друго на този свят.

Брон изскочи зад статуята, отново наляво, и замахна да нанесе посичащ удар в незащитения десен хълбок на рицаря. Сир Вардис парира, но много тромаво, и мечът на наемника рязко замахна към главата му. Изкънтя метал и едно от соколовите крила се откърши. Сир Вардис отстъпи половин крачка назад, за да се удържи, и надигна щита си. Мечът на Брон посече дървената стена и се разхвърчаха дъбови трески. Наемникът отново отстъпи встрани, далече от щита, и посече сир Вардис в корема, — острият му като бръснач меч остави бяла резка в рицарската броня.

Сир Вардис пристъпи тежко напред и дългият сребърен меч се надигна в жестока дъга. Брон го отби встрани и леко отскочи. Рицарят се блъсна в плачещата жена и тя се заклати на пиедестала. Зашеметен, той се олюля назад и се заобръща наляво и надясно да види противника си. Тесният процеп на забралото стесняваше полезрението му.

— Зад вас е, сир! — изрева лорд Хънтър.

Късно. Брон замахна с меча си отгоре надолу с две ръце и улучи сир Вардис в бронирания лакът. Тънкият люспест метал, предпазващ ставата, изхрущя. Рицарят изпъшка, обърна се и надигна оръжието си. Този път Брон не отстъпи. Мечовете им налетяха един срещу друг и стоманената им песен изпълни градината, и прокънтя в белите кули на Орлово гнездо.

— Сир Вардис е ранен — каза с гробовен глас сир Родрик.

Кейтлин нямаше нужда да й го казват. Имаше очи. Видя пръста на светлата кръв, полазил по облечената в метал ръка на рицаря, влагата, потекла от свивката на лакътя му. Всяко негово париране вече беше по-бавно и по-ниско от предишното. Сир Вардис се извърна странично към противника си, мъчейки се да го блокира с щита, но Брон се извъртя около него, бърз като котка. Наемникът като че ли набираше сила. Сечовете му вече оставяха следи. По цялата броня на рицаря заблестяха дълбоки светли резки — върху метала на дясното бедро, върху клюнесто забрало, през плочата на нагръдника, дълга диря върху нагърленика. Дебелият стоманен пръстен с цветовете на луната и сокола над дясната ръка на сир Вардис се разцепи на две и провисна. Чуваше се тежкото му, запъхтяно дишане.

Колкото и да бяха заслепени от арогантността си, рицарите и владетелите на Долината вече разбираха какво става. Всички, освен сестра й.

— Достатъчно, сир Вардис! — извика Лиза. — Довършете го! На бебчето ми започна да му омръзва.

И трябва да се признае, че сир Вардис Игън остана верен на заповедта на своята лейди до края. Допреди миг отстъпваше полупревит на две, прикрит зад поломения си щит. В следващия миг нападна. Внезапният му бичи напън изкара Брон от равновесие. Сир Вардис връхлетя върху него и стовари ръба на тежкия си щит в лицето на наемника. Брон почти, почти изгуби опора… олюля се назад, препъна се в един камък, опря се и се задържа в статуята на плачещата жена. Сир Вардис захвърли щита настрана, налетя върху него, стиснал меча си с две ръце, и го надигна. Дясната му ръка вече бе окървавена от лакътя до пръстите, но все пак този негов последен, отчаян замах можеше да разсече Брон от шията до пъпа… ако наемникът бе останал на място.

Но Брон се дръпна. Красивият посребрен меч на Джон Арин отскочи от мраморния лакът на плачещата жена и горната третина на оръжието се откърши и отхвърча. Брон натисна с рамо статуята отзад. Обруленото от вятър и дъжд подобие на Алиса Арин се килна и се срина с грохот, а сир Вардис Игън падна под него.

Само след миг Брон се озова над него и изрита останките от кръглия пръстен, предпазващ връзката между бронята на мишницата и нагръдника. Сир Вардис лежеше паднал на една страна, притиснат от скършения торс на плачещата жена. Кейтлин чу стона на рицаря, когато наемникът надигна меча си и го заби с цялата си сила под мишницата и в ребрата. Сир Вардис потрепери и замря.

Над Орлово гнездо надвисна тишина. Брон смъкна шлема си и го захвърли на тревата. Устните му бяха окървавени от удара на щита, а черната му коса — мазна от пот. Изплю един счупен зъб.

— Свършиха ли, мамо? — попита владетелят на Орлово гнездо.

„Не — прииска й се на Кейтлин да му отвърне. — Тепърва се започва.“

— Да — навъсено отвърна Лиза, с хладен и мъртъв глас, мъртъв като капитана на нейната гвардия.

— Сега мога ли да накарам малкия чичко да полети?

Тирион Ланистър от другата страна на градината се надигна и извика:

— Не и този малък чичко. Този малък чичко сега ще си слезе с кошницата за ряпа, благодаря много.

— Допускате, че… — заговори Лиза.

— Допускам, че домът на Арин не забравя своя девиз — прекъсна я Дяволчето. — „Високи като честта“.

— Ти ми обеща, че мога да го накарам да полети — изхленчи владетелят на Орлово гнездо, затропа с краче и се разтрепера.

Лицето на лейди Лиза почервеня от гняв.

— Боговете решиха да го обявят за невинен, детето ми. Нямаме друг избор, освен да го освободим. — Повиши глас. — Стражи. Отведете оттук милорд Ланистър и неговия… угодник. Не искам да ги виждам повече. Придружете ги до Кървавата порта и ги пуснете на свобода. Осигурете им коне и достатъчно провизии, за да им стигнат до Тризъбеца, върнете им всички лични вещи и оръжия. Ще им потрябват по планинския път.

— Планинския път — повтори Тирион Ланистър, а на лицето на Лиза се изписа доволна усмивка.

Кейтлин разбра, че това е поредната смъртна присъда. Тирион Ланистър сигурно също го бе разбрал. Но джуджето удостои лейди Арин с насмешлив поклон.

— Ваша воля, милейди. Мисля, че познаваме пътя.