Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (26)

ЕДАРД

— Смъртта на лорд Арин причини голяма скръб на всички нас, милорд — каза Великият майстер Пицел. — Ще бъда безкрайно щастлив да ви разкажа всичко, което мога, за неговата кончина. Моля, седнете. Ще желаете ли нещо за закуска? Малко фурми, например? Имам и чудесни зрели смокини. Боя се, че виното вече не се разбира с храносмилането ми, но мога да ви предложа чаша ледено мляко с мед. Според мен в такава жега е много освежаващо.

Жегата не можеше да се отрече. Копринената туника на Нед беше полепнала на гърдите му. Гъст влажен въздух загръщаше града като вълнено одеяло и около речния бряг цареше хаос, след като градската беднотия бе избягала от горещите си душни бордеи и се блъскаше да си намери място за спане край водата — единственото място, където можеше да се намери свеж полъх.

— Много мило от ваша страна — отвърна Нед и седна.

Пицел вдигна малко сребърно звънче с палеца и показалеца си и леко го разклати. В солария бързо притича младо слугинче.

— Ледено мляко за Ръката на краля и за мен, ако обичаш, мило дете. Добре подсладено. — След като момичето излезе да донесе напитките, Великият майстер сплете пръсти и отпусна ръце на корема си. Тежките клепки така се отпуснаха над очите му, че заприлича на полузаспал. — Тъкмо си мислех за предложението ви да вдигнем пристанищните такси, милорд. Хората на Дорн ще се заоплакват горко, както и тия на Грейджой и Редвин, но имаме ужасна нужда от пари. Склонен съм да ви подкрепя.

— Радвам се да го чуя, майстер, но не ви посетих, за да обсъждаме работата на съвета.

— Не — отвърна Великият майстер Пицел. — Не, разбира се. Простете на стария човек за това малко разсейване, бъдете милостив. Боя се, че човешкият ум е като меча. Старите хващат ръжда. А, ето го и нашето мляко. — Слугинчето постави подноса между двамата и Пицел я дари с усмивката си. — Добро дете. — Вдигна една от чашите, отпи и кимна. — Благодаря. Сега можеш да си вървиш.

След като момичето излезе, Пицел се вгледа в Нед с бледите си воднисти очи.

— Та докъде бяхме стигнали? О, да. Питахте ме за лорд Арин…

— Да. — Нед учтиво отпи от охладеното мляко. Беше приятно студено, но прекалено сладко за неговия вкус.

— Ако трябва да си говорим откровено, Ръката в последно време не беше съвсем на себе си — каза Пицел. — Двамата с него заседавахме в съвета от много години и някои признаци се четяха ясно, но все го отдавах на тежестите, които понасяше толкова вярно от толкова време. Широките му рамене се бяха смъкнали от всичките грижи за кралството, а и не само от тях. Синът му беше все болнав, а почитаемата му съпруга толкова се тревожеше, че не смееше да остави момчето нито за миг само. Само това е достатъчно да изтощи и най-силния мъж, а лорд Джон не беше в първа младост. Нищо чудно, че изглеждаше посърнал и уморен. Или поне така си мислех известно време. Но сега не съм толкова сигурен. — И той поклати многозначително глава.

— Какво можете да ми кажете за последното му заболяване?

Великият майстер разпери ръце в жест на безпомощна тъга.

— Той дойде един ден при мен и ме помоли за една книга, здрав и бодър както винаги, макар да ми се стори, че нещо го е разтревожило дълбоко. На другата сутрин се превиваше от болка. Толкова му беше зле, че не можеше да се надигне от леглото. Майстер Колемон реши, че е някаква стомашна настинка. Времето беше горещо като сега и Ръката често пиеше изстудено вино, което може да наруши храносмилането. След като лорд Джон продължи да отслабва, го посетих лично, но боговете не ми дадоха сила да го спася.

— Чух, че сте отпратили майстер Колемон.

Великият майстер Пицел кимна — много бавно и ледено.

— Така е и се боя, че лейди Лиза никога няма да ми го прости. Може и да съм сбъркал, но тогава смятах, че така е най-добре. Майстер Колемон ми е като син и никога не съм оспорвал дарбите му, но той е млад, а младите понякога не разбират крехкостта на старото тяло. Прочистваше вътрешностите на лорд Арин с много силни слабителни дози и тинктура от лютив пипер, и се побоях, че може да го убие.

— Лорд Арин каза ли ви нещо в последните си часове?

Челото на Пицел се набръчка.

— В последния стадий на треската си Ръката на няколко пъти извика името „Робърт“, но така и не можах да разбера дали се отнасяше за сина му, или за краля. Лейди Лиза изобщо не позволяваше синът му да влезе в стаята на болника от страх да не прихване и той. Виж, кралят дойде и седя часове край леглото му. Приказваше му за отминали времена и се шегуваше с надеждата, че ще повдигне духа на лорд Джон. Обичта му към него беше неизмерима.

— Нищо друго ли нямаше? Някакви последни думи?

— Когато разбрах, че няма никаква надежда, дадох на Ръката маковия сок, за да не страда повече. Малко преди да склопи очи за последно, той прошепна нещо на краля и на лейди съпругата си, благословия към сина им навярно. „Семето е силно“, каза. Накрая речта му стана твърде размазана, за да се разбира. Смъртта настъпи едва на другата заран, но след тези думи лорд Джон лежеше в покой. Повече не проговори.

Нед отново отпи от млякото, стараейки се да не се задави от сладостта му.

— Случайно да сте забелязали нещо неестествено около смъртта на лорд Арин?

— Неестествено? — прошепна старият майстер. — Не, не бих могъл да кажа такова нещо. Тъжно — със сигурност. Но по някакъв особен начин смъртта е най-естественото нещо на света, лорд Едард. Сега Джон Арин почива в мир, облекчен най-сетне от голямото си бреме.

— Тази болест, която го е съсипала — каза Нед. — Виждали ли сте я и преди, у други хора?

— Вече от близо четиридесет години съм Велик майстер на Седемте кралства — отвърна Пицел. — При нашия добър крал Робърт и при Ерис Таргариен преди него, както и при баща му Джеерис Втори преди него, а за няколко кратки месеца дори при бащата на Джеерис, Егон Щастливия, петия с това име. Виждал съм повече болести, отколкото мога да помня, милорд. Ще ви кажа следното: всеки случай е различен и всеки случай е подобен на останалите. Смъртта на лорд Джон не беше с нищо по-необичайна от всички останали.

— Жена му не мисли така.

Великият майстер кимна.

— Сега си спомням, че вдовицата е сестра на вашата почитаема съпруга. Ако един стар човек може да бъде обвинен за грубите си слова, позволете да ви кажа, че скръбта може да разстрои дори най-дисциплинираните и силни умове, а лейди Лиза никога не е била такава. След последното си помятане тя виждаше врагове във всяка сянка, а кончината на съпруга й я разтърси до дъно и съвсем я разстрои.

— Значи сте напълно убеден, че Джон Арин е починал от внезапно заболяване?

— Убеден съм — отвърна мрачно Пицел. — Ако не е болест, милорд, какво друго може да е?

— Отрова — предположи кротко Нед.

Дремещите очи на Пицел примигаха и се отвориха рязко. Старият майстер помръдна неловко на стола си.

— Смущаваща мисъл. Ние все пак не сме свободните градове, където подобни неща са обичайни. Великият майстер Етелмур пише, че всеки човек таи убиец в сърцето си, но все пак един отровител е предостоен за презрение. — Той помълча малко, потънал в размисъл. — Това, което допускате, е възможно, милорд, но не мисля, че в нашия случай е станало така. И най-простият майстер познава обичайните отрови, а лорд Арин не показваше никакъв признак. А и всички обичаха Ръката. Що за чудовище в човешки облик би дръзнало да убие такъв благороден лорд?

— Чувал съм, че отровата е женско оръжие.

Пицел замислено поглади брадата си.

— Така казват. Жените, малодушните… и евнусите. — Той се окашля хрипливо и изхрачи тлъсто парче слуз върху тръстиките на пода. Над тях от гнездото си на тавана изграчи гарван. — Знаете ли впрочем, че лорд Варис е роден от жалка робиня в Лис? Не се доверявайте на паяци, милорд.

Точно това едва ли трябваше да му го казват. У този Варис имаше нещо, което караше кожата му да настръхва.

— Ще го запомня, майстер. И благодаря за помощта ви. Достатъчно време ви отнех — каза той учтиво и стана.

Великият майстер Пицел бавно се надигна от стола си и придружи Нед до вратата.

— Дано съм ви помогнал малко да успокоите ума си. Ако има още с какво да ви услужа, само кажете.

— Още нещо — каза Нед. — Ще бъда любопитен да разгледам книгата, която сте заели на Джон в деня преди да умре.

— Боя се, че няма да ви е особено интересна — каза Пицел. — Беше един обемист том от Великия майстер Малеон, за родословните връзки на големите родове.

— Все пак бих искал да я видя.

Старецът му отвори вратата.

— Както желаете. Трябва да е тук някъде. Щом я намеря, веднага ще я изпратя в покоите ви.

— Бяхте изключително любезен — каза му Нед. И добави все едно че току-що му е хрумнало: — Един последен въпрос, ако позволите. Споменахте, че кралят е бил до ложето на лорд Арин, когато той е умрял. Кралицата била ли е с него?

— Не, защо? — отвърна Пицел. — Тя беше тръгнала с децата за Скалата на Кастърли, в компанията на баща си. Лорд Тивин бе довел кортеж в града за турнира на рождения ден на принц Джофри. Без съмнение се надяваше да види сина си Джайм спечелил венеца на победителя. В това отношение остана силно разочарован. На мен се падна тежкото бреме да известя кралицата за внезапната кончина на лорд Арин. Никога не съм изпращал птица с по-натежало сърце.

— „Черни криле, черни думи“ — промърмори Нед. Беше чул тази поговорка като момче от баба Нан.

— Така казват жените на рибарите — съгласи се Великият майстер Пицел. — Но ние знаем, че не винаги е така. Когато птицата на майстер Лувин донесе вестта за вашия Бран, всяко искрено сърце в замъка се възрадва, нали така?

— Щом казвате, майстер.

— Боговете са милостиви. — Пицел сведе глава. — Навестявайте ме когато пожелаете, лорд Едард. Тук съм, за да служа.

„Да — помисли си Нед, щом вратата се затвори. — Но на кого?“

На път към покоите си по витите стъпала на кулата на Ръката се натъкна на дъщеря си Аря. Размахваше ръце и се мъчеше да запази равновесие на един крак. Грубият камък беше протрил босото й стъпало. Нед спря и я изгледа.

— Аря, какво правиш?

— Сирио казва, че танцуващият по водата може да стои на един пръст с часове. — Ръцете й замахаха във въздуха, за да не залитне.

Нед се усмихна.

— Кой пръст?

— Който и да е — отвърна Аря, подразнена от въпроса. Скокна от десния крак на левия и се залюля опасно, докато не се закрепи отново.

— Точно тук ли трябва да го правиш? — попита той. — Ако паднеш, дълго ще се търкаляш надолу.

— Сирио казва, че един танцуващ по водата никога не пада. — Тя стъпи здраво на стъпалата си. — Татко, Бран ще дойде ли вече да живее с нас?

— Дълго време няма да може, милата ми — каза й той. — Трябва първо да възвърне силите си.

Аря прехапа устни.

— Какво ще прави Бран, когато порасне?

Нед коленичи до нея.

— Той има достатъчно години пред себе си, за да намери отговора, Аря. Достатъчно е засега да знаем, че ще живее.

В нощта, когато птицата бе дошла от Зимен хребет, Едард Старк беше отвел момичетата в гората на боговете на замъка — един акър с бряст и черна топола над реката. Дървото на сърцето беше един голям дъб, чиито стари клони бяха обрасли с диви лози. Коленичиха пред него да поднесат благодарствените си дарове все едно, че беше дървото край яза. Санса се унесе в сън след като луната изгря, Аря — няколко часа по-късно, сгушена в тревата под наметалото на Нед. През всичките часове до утрото той остана да бди сам. Когато зората изгря над града, тъмночервените цветове на драконовия дъх обкръжиха момичетата.

— Сънувах Бран — беше му прошепнала Санса, — Видях го да се усмихва.

— Той ще стане рицар — казваше му сега Аря. — Рицар от кралската гвардия. Нали все още може да стане рицар?

— Не — отвърна Нед. Не виждаше смисъл да я лъже. — Но някой ден може да стане господар на голямо владение и да заседава в кралския съвет. Може да издига замъци като Брандън Строителя или да плава с кораб през морето на залеза, или да приеме вярата на майка ви и да стане Върховен септон.

„Но никога повече няма да тича до своя вълк — помисли Нед с тъга, непосилна за думите — или да легне с жена, или да притиска собствения си син до гърдите си.“

Аря килна глава на една страна.

— А аз мога ли да стана кралски съветник, да строя замъци и да стана Върховен септон?

— Ти — каза й Нед и я целуна леко по челото — ще се омъжиш за крал и ще властваш в замъка му, а синовете ти ще бъдат рицари, принцове и владетели и, да, току-виж дори някой Върховен септон.

Аря сбърчи чело.

— Не. Това е за Санса.

Присви десния си крак и започна отново да се крепи на палец. Нед въздъхна и я остави.

В покоите си смъкна прогизналите от потта коприни и изля легена със студена вода върху главата си. Докато изтриваше лицето си, влезе Алин.

— Милорд, лорд Белиш е отвън и моли да го приемете.

— Придружете го в солария ми — каза Нед и взе чиста туника от най-тънкия лен, която можа да намери. — Ще го приема веднага.

Когато Нед влезе, Кутрето се беше разположил на скамейката под прозореца и гледаше упражненията с мечове на рицарите от кралската гвардия долу на двора.

— Ако и умът на стария Селми беше толкова чевръст, колкото оръжието му — каза замислено гостът, — смея да твърдя, че заседанията ни в съвета щяха да минават много по-оживено.

— Сир Баристан е един от най-храбрите и доблестни мъже в Кралски чертог.

Нед хранеше голяма почит към стария белокос лорд-командир на кралската гвардия.

— И от най-досадните — добави Кутрето, — макар че смея да твърдя, ще се справи добре на турнира. Миналата година свали Хрътката от коня, а преди четири години беше шампион.

Въпросът кой точно ще спечели турнира най-малко интересуваше Едард Старк.

— Това ли е поводът за посещението ви, лорд Петир, или просто искате да се порадвате на гледката от моя прозорец?

Кутрето се усмихна.

— Обещах на Кат да ви помогна в разследванията и ето ме тук.

Това стъписа Нед. Обещание или не, не можеше да намери в себе си зрънце доверие към лорд Петир Белиш. Смущаваше го прекалено силната му проницателност.

— Имате нещо за мен?

— Не „нещо“. Някой — поправи го Кутрето. — По-точно четирима „някои“. Замислял ли сте се над въпроса за слугите на Ръката?

Нед се намръщи.

— Де да можех. Лейди Арин е върнала домакинството си в Орлово гнездо. — В това отношение Лиза не му беше направила услуга. Всички, били около съпруга й в последните му дни, бяха заминали с нея при бягството й — майстерът на Джон, стюардът му, капитанът на охраната му, рицарите и подчинените.

— Повечето от домакинството — уточни Кутрето. — Но не всички. Няколко души са останали. Едно забременяло кухненско слугинче, набързо омъжено за един от конярите на лорд Ренли, един помощник-коняр, влязъл в градската стража, кухненско ратайче, изгонено за кражба, и скуайърът на лорд Арин.

— Скуайърът му? — Това беше приятна изненада за Нед. Личният скуайър обикновено знаеше доста неща за ежедневието на господаря си.

— Сир Хю от Долината. Кралят помаза младока в рицарство след смъртта на лорд Арин.

— Ще пратя да го извикат — каза Нед. — И другите.

Лицето на Кутрето се изопна.

— Милорд, ако обичате, елате тук до прозореца.

— Защо?

— Елате и ще ви покажа, милорд.

Намръщен, Нед се приближи до прозореца. Петир Белиш посочи небрежно.

— Ей там, от другата страна на двора, до вратата на оръжейната, виждате ли онова момче, дето е клекнало до стъпалата и точи меч?

— Да. И какво?

— Той донася на Варис. Паяка проявява силен интерес към вашата особа и действията ви. — После се извърна на пейката. — А сега погледнете към стената. По на запад, над конюшните. Стражът, дето се е облегнал на парапета?

Нед го видя.

— И той ли е от доносниците на евнуха?

— Не, този е на кралицата. Забележете, че има прекрасна гледка към вратата на кулата ви, за да следи кой ви посещава. Има и други. Повечето са неизвестни дори на мен. Червената цитадела е пълна с очи. Защо според вас скрих Кат в онзи бардак?

Едард Старк не хранеше вкус към подобни интриги.

— Седем ада! — изруга той. Онзи на стената като че ли наистина го следеше. Нед изведнъж се почувства неловко и се отдръпна от прозореца. — Всички ли са нечии доносници в този проклет град?

— Почти — каза Кутрето. И взе да брои на пръстите на дясната си ръка. — Все пак оставаме аз, вие, кралят… макар че кралят, като си помисли човек, казва твърде много неща на кралицата, а и за вас никак не съм сигурен. — Гостът му стана. — Разполагате ли с един човек на служба при вас, на когото можете да се доверите изцяло и безусловно?

— Да — каза Нед.

— Аз пък в такъв случай разполагам с един чудесен палат във Валирия, който с радост ще ви продам — усмихна се с насмешка Кутрето. — По-умният отговор беше „не“, милорд, но нека да е така. Пратете тогава този ваш образцов подопечен да ви намери сир Хю и останалите. Вашите лични занимания може и да се следят, но дори Варис Паяка не е в състояние да държи непрекъснато под око всичките ви подчинени. — И той се запъти към вратата.

— Лорд Петир — извика му Нед. — Аз… благодаря за помощта ви. Може би съм грешил, че не ви вярвах.

Кутрето попипа малката си остра брада.

— Бавно усвоявате, лорд Едард Старк. Недоверието към мен беше най-мъдрото нещо, което сте направили тук, откакто слязохте от коня.

Поклони се и излезе.