Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 445 гласа)

ЕДАРД

Старк завари Кутрето в гостната на бардака. Бъбреше си сладко с една висока изящна чернокожа жена, облечена в оскъдна препаска от пера. До камината Хюард играеше на събличане с приятно закръглено курве. Дотук беше загубил колана, плаща, ризницата и единия си ботуш, а момичето беше стигнало с разкопчаването на блузката си до кръста. До прозореца, по който се стичаха дъждовните капки, стоеше Джори Касел, гледаше с насмешлива усмивка как Хю обръща плочките и гледката явно го веселеше.

Нед спря на стълбището и надяна ръкавиците.

— Време е да си ходим. Нямам повече работа тук.

Хюард скочи и набързо прибра вещите си.

— Както желаете, милорд. Ще помогна на Уил да доведе конете — каза Джори и се запъти към вратата.

Кутрето се позадържа да се сбогува. Целуна ръката на събеседничката си, пошепна й някаква шега, от която тя се разсмя високо, и закрачи небрежно към Нед.

— Твоята работа? — подхвърли му лековато. — Или на Робърт? Казват, че Ръката сънува кралските сънища, говори с кралския глас и управлява с кралския меч. Означава ли това, че също така чукаш с кралския…

— Лорд Белиш — прекъсна го Нед, — твърде много си позволявате. Не съм неблагодарен за помощта ви. Без вас сигурно щеше да ни отнеме години, докато намерим този бардак. Но това не означава, че съм длъжен да понасям подигравките ви. И освен това вече не съм Ръката на краля.

— Вълчището, изглежда, е обидчив звяр — изкриви устни Кутрето.

Тръгнаха към конюшните, мокрени от топлия дъжд, който се лееше обилен от посивялото като гранитна плоча небе. Нед придърпа качулката на наметалото си. Джори доведе коня му. След него бързаше младият Уил, повел с едната ръка кобилата на Кутрето, докато с другата се мъчеше да закопчае колана си и да си върже връзките на панталоните. На рамката на вратата на конюшнята зад него се беше облегнало босоного курве и се кикотеше.

— Сега в замъка ли ще се връщаме, милорд? — попита Джори.

Нед кимна и се метна на седлото. Кутрето, Джори и останалите след него.

— Чатая поддържа заведението с вкус — подхвърли Кутрето, след като тръгнаха. — Чудя се дали да не го купя. Убедил съм се, че бардаците са по-сигурно вложение от корабите. Курвите рядко потъват, а и да ги вземат пиратите на абордаж, голяма работа — пиратите си плащат като всички други. — И лорд Петир се изкиска на собственото си остроумие.

Нед го остави да дърдори. След малко той млъкна и продължиха да яздят мълчаливо. Улиците на Кралски чертог бяха пусти. Дъждът задържаше хората по къщите. Биеше по главата му топъл като кръв и безмилостен като стара вина. По лицето му се стичаха тлъсти капки вода.

— Робърт няма да се задържи в една постеля — казала му бе Лиана в Зимен хребет в нощта, когато баща им обеща ръката й на младия лорд на Бурен край. — Разбрах, че някакво момиче в Долината му родило дете. — Нед беше държал Мия в ръцете си. Не можеше да отрече съществуването й, нито да лъже сестра си, но я беше уверил, че това, което е правил Робърт преди годежа, е без значение, че е добър и верен мъж, който ще я обича с цялото си сърце. Лиана само се усмихна: — Любовта е сила, скъпи ми Нед, но не може да промени мъжкия нрав.

Момичето се оказа толкова младо, че Нед не посмя да го попита за възрастта му. Със сигурност беше била девица. Всеки приличен бардак може да ти намери девица, стига кесията ти да е достатъчно дебела. Беше със светлорижа коса и лунички по носа, а когато извади гърдата си да накърми бебето, Нед видя, че гърдите й също са луничави.

— Нарекох я Барра — каза тя, докато детето сучеше. — Толкова прилича на него, нали, милорд? Неговия нос има, и косата…

— Да.

Едард Старк бе погалил рехавата тъмна косица на бебето. Беше като черна коприна между пръстите му. Спомни си, че първото дете на Робърт имаше същата коса.

— Кажете му като го видите, милорд, ако… ако благоволите. Кажете му колко е красива.

— Ще му кажа — обеща Нед.

Това беше проклятието му. Робърт можеше да ти се закълне във вечна обич и да го забрави до вечерта, но Нед Старк държеше на думата си. Спомни си за обещанията, които бе дал на умиращата Лиана, и за цената, която трябваше да плати, за да ги спази.

— И му предайте също така, че след него не съм била с никого. Кълна се, милорд, в старите богове, както и в новите. Чатая ми каза, че ще получа шест месеца свобода за бебето и заради надеждата, че може да се върне. Ще му кажете, че го чакам, нали? Не искам нито накити, нито нищо, само него. Той беше много добър към мен. „Добър към теб“ — помисли вяло Нед.

— Ще му кажа, дете, и ти обещавам, че на Барра няма да й липсва нищо.

А тя се усмихна, с толкова трепетна и мила усмивка, че го сряза като нож в сърцето. Яздеше натъжен, а пред него в пелената на дъжда изплува лицето на Джон Сняг, същия като него самия на младини. Защо след като боговете бяха така немилостиви към незаченатите в брачно ложе, изпълваха мъжете с толкова похот?

— Лорд Белиш, какво знаете за копелетата на Робърт?

— Преди всичко смятам, че са повече от вашите.

— Колко?

Кутрето сви рамене. По наметалото му се стичаха вадички от дъжда.

— Има ли значение? Когато спиш с жени, някои те ощастливяват, а Негова милост не е от най-свенливите в това отношение. Зная, че е признал онова момче в Бурен край, дето го направи в нощта на сватбата на лорд Станис. Просто нямаше как. Майка му беше някоя си Флорент, една от прислужничките в спалнята на лейди Селайз. Ренли ми разправя, че Робърт награбил момичето и го отнесъл горе по време на пира. Счупил им брачното ложе, докато Станис и младоженката още танцували. Лорд Станис, изглежда, решил, че е опетнена честта на дома на жена му, затова при раждането на момчето го изпрати на Ренли. — Петир изгледа Нед накриво. — Чувал съм и клюки, че някаква курветина, слугиня в Скалата на Кастърли, родила на Робърт близнаци, преди три години, когато отиде на запад за турнира на лорд Тивин. Церсей заповядала да убият бебетата и продала майка им на търговец на роби. Толкова близо до дома, голямо оскърбление ще да е било за рода на Ланистър.

Нед отвърна с недоверчива гримаса. Подобни клюки се ширеха за всяка по-влиятелна особа в кралството. За Церсей Ланистър можеше да повярва, че може да… но можеше ли кралят да стои безучастен и да го позволи?

Онзи Робърт, когото бе познавал, нямаше да го позволи, но той не беше толкова навикнал да си затваря очите пред неща, които не иска да види.

— А защо Джон Арин е проявил такъв внезапен интерес към незаконните деца на краля?

Ниският мъж отново сви рамене и дъждовните капки се стекоха по наметалото.

— Той беше Ръката на краля. Робърт несъмнено го е помолил да се погрижи децата да са осигурени.

Нед беше мокър до кости и в душата му беше студено.

— Имало е нещо повече. Иначе защо ще го убие?

Кутрето отърси водата от косата си и се засмя.

— Схващам. Лорд Арин е разбрал, че Негова милост е издул коремите на няколко курви и рибарски булчета, и затова е трябвало да замълчи завинаги. Нищо чудно. Оставиш ли такъв да живее, току-виж се раздрънкал, че слънцето изгрява от изток.

На това Нед Старк не можа да отговори другояче, освен да се намръщи. Неволно си спомни за Регар Таргариен. Зачуди се дали и Регар бе посещавал бардаци и странно защо реши, че не е.

Дъждът междувременно се усили, биеше в лицето му и барабанеше по каменната настилка. По улицата се стичаха вади мръснокафява вода. Изведнъж Джори извика с тревога:

— Милорд!

След миг улицата се изпълни с войници.

Полузаслепен, Нед мерна наоколо ризници и кожени елеци, метални ръкавици и наколенници, и златния лъв на стоманените шлемове. От гърбовете им висяха подгизнали червени плащове. Не му остана време да преброи, но трябваше да се поне десетима — строени в една редица и препречили улицата. Носеха дълги мечове и копия.

— Назад! — викна Уил, но когато обърна коня си, зад тях се бяха подредили други и затваряха пътя им за отстъпление. Мечът на Джори звънна от ножницата.

— Отворете път или ще умрете!

— Вълците вият — подвикна на строените червени плащове водачът им. Дъждът се стичаше по лицето му. — Но глутницата е много малка.

Кутрето подкара предпазливо, стъпка по стъпка.

— Какво означава това? Това е Ръката на краля.

— Беше Ръката на краля. — Копитата на тъмнокафявия жребец бяха оплескани с кал. Редицата се разтвори да му направи път. Лъвът на Ланистър изпъкна на златната ризница, предизвикателно изправен на задните си лапи. — Да говорим честно, вече не знам какво е.

— Това е лудост, Ланистър! — извика Кутрето. — Пусни ни да минем. Чакат ни в замъка. Какво си въобразяваш, че правиш?

— Той знае какво прави — промълви спокойно Нед.

Джайм Ланистър се усмихна. Дори в ден като този косата му светеше като слънцето.

— Прав си. Брат си търся. Помните брат ми, нали, лорд Старк? Беше с нас в Зимен хребет. Един такъв, със светла коса, с различни очи и малко разноглед, с остър език. Нисък.

— Помня го добре — отвърна Нед.

— Е, та той значи, изглежда, си има неприятности по пътя. Баща ми е бесен. Вие случайно да имате някаква представа кой би могъл да желае злото на брат ми?

— Вашият брат е заловен по моя заповед, за да отговаря за престъпленията си — каза Нед Старк.

Кутрето изпъшка отчаяно.

— Ваши благородия…

Сир Джайм измъкна дългия меч от ножницата и подкара жребеца.

— Стоманата да ти видя, лорд Едард. Ако трябва, ще те насека като Ерис, но бих искал да издъхнеш с оръжие в ръка. — Изгледа с хладно презрение Кутрето. — Лорд Белиш, на ваше място бих побързал да напусна. Не искате да оплескате с кръв скъпите си дрешки, нали?

Кутрето нямаше нужда от повече подкана.

— Ще доведа градската стража — подвикна той на Нед, а мъжете на Ланистър му отвориха път и редицата отново се стегна зад него. Кутрето пришпори кобилата и изчезна зад ъгъла.

Хората му бяха извадили мечовете, но бяха едва трима срещу двадесет. От прозорци и врати надничаха любопитни очи, но никой нямаше да се намеси. Тримата бяха на коне, докато хората на Ланистър — спешени, с изключение на Джайм. Можеха да си пробият път с атака, но Едард Старк предпочете по-сигурна тактика.

— Убиеш ли ме — предупреди той Кралеубиеца, — бъди сигурен, че Кейтлин ще заколи Тирион.

Джайм сръга Нед в гърдите с върха на позлатения си меч, изпил кръвта на последния драконов крал.

— Нима? Благородната Кейтлин Тъли от Речен пад да убие един беззащитен заложник? Не мисля. — Джайм въздъхна. — Но не желая да излагам на риск живота на брат си срещу честта на една жена. — Прибра златния меч в ножницата. — Затова мисля да те пусна да избягаш и да се оплачеш на Робърт колко съм те изплашил. — Джайм отмахна с ръка мокрия кичур от челото си и обърна коня. Когато се озова зад редицата на мечоносците, извика през рамо на командира им:

— Трегар, пуснете лорд Старк по живо — по здраво.

— Както заповядате, милорд.

— Макар че… не бива да го пуснем съвсем безнаказано. Така че… — усмивката на Джайм Ланистър бе ослепителна — …убийте хората му.

— Не! — изкрещя Нед и пръстите му зашариха за меча. Джайм вече препускаше по улицата, когато чу вика на Уил. Мъжете от двете страни запристъпваха. Нед събори един и засече наляво и надясно по мятащите се като призраци пурпурни плащове. Джори Касел впи шпори в хълбоците на коня си и нападна. Стоманена подкова удари в лицето един от стражите на Ланистър и го премаза. Втори от редицата отскочи встрани и пътят на Джори за миг се освободи. Уил изруга, няколко мъже го задърпаха от гърба на умиращия кон, под дъжда засвистяха мечове. Нед препусна към него и стовари дългия меч в шлема на Трегар — ударът в стоманата го накара да стисне зъби. Трегар се смъкна на колене, златният лъв на върха на шлема му се прекърши, кръв обля лицето му. Хюард замахваше да посече ръцете, хванали юздите на коня му, но едно копие го прониза в корема. Изведнъж Джори отново се озова сред тях, кръв се лееше от острието на меча му.

— Не! — извика Нед. — Бягай, Джори!

Конят му се подхлъзна и се срина тежко в калта. Болката го заслепи, вкусът на кръвта опари езика му.

Видя как посякоха краката на коня на Джори и го смъкнаха на земята. Обкръжиха го и мечовете им засвяткаха в дъжда. Конят на Нед се напъна и се вдигна на крака, Нед също се опита да се изправи, но рухна отново и калта задавя вика му. Видя счупената кост, щръкнала от прасеца му — последното нещо, което видя за дълго време. А дъждът валеше — топъл като кръв и безжалостен като съвест.

Когато отново отвори очи, лорд Едард Старк беше сам със своите мъртъвци. Конят му се приближи, надуши вонята на кръв и побягна. Нед се повлече през калта, стиснал зъби от непоносимата болка в крака. Времето се проточи сякаш с години. От мокрите прозорци се взираха очи, хора се появиха по страничните улички, но никой не се притече на помощ.

Кутрето и градската стража го намериха на улицата, прислонил мъртвия Джори Касел до гърдите си.

Златните плащове намериха отнякъде носилка, но болката беше нетърпима и на път към замъка Нед на няколко пъти изгуби съзнание. Помнеше как Червената цитадела се извиси изведнъж пред него. От дъжда светлорозовият цвят на камъните бе потъмнял до кърваво.

А след това над него се извиси Великият майстер Пицел, подаде му чаша и прошепна:

— Пийте, милорд. Маков сок, за болката.

Помнеше още как го изгълта, докато Пицел поръчваше на някого да кипне виното и да му донесе чиста коприна. И дотук.