Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 448 гласа)

БРАН

Рикон тичаше с вълците по двора.

Бран гледаше от стола си до прозореца. Накъдето и да тръгнеше момчето, Сив вятър го изпреварваше, скачаше пред него да му отреже пътя и щом го видеше Рикон, писваше от възторг и кривваше в друга посока. Рошльо тичаше по петите му, въртеше се и се зъбеше, ако другите вълци се опитаха до го доближат. Козината му бе потъмняла до черно, а очите му бяха като зелени пламъци. Лято на Бран идваше последен. Той беше сребрист, с очи като жълто злато, които виждаха всичко. По-малък от Сив вятър и по-предпазлив. Бран смяташе, че е най-умният от котилото. Чу и несдържания смях на брат си, когато Рикон изтопурка по спечената пръст с малките си, още почти бебешки крачета.

Очите го засмъдяха. Дощя му се да е долу, да се смее и да тича. Ядосан от тази мисъл, Бран изтри сълзите с опакото на ръката си преди да са потекли. Осмият му рожден ден беше дошъл и отминал. Беше вече почти голям мъж. Твърде голям, за да плаче.

— Чиста лъжа — каза той горчиво, спомнил си враната от съня. Не мога да летя. Не мога дори да бягам.

— Всички врани са лъжци — съгласи се баба Нан от креслото, в което плетеше. — Знам една приказка за врана.

— Не искам повече приказки — сопна се Бран. Някога бе обичал баба Нан с нейните приказки. Преди. Но сега беше друго. Сега я оставяха по цял ден с него, за да го наглежда, да му чисти и уж да не се чувства сам, но се получаваше още по-лошо. — Мразя глупавите ти приказки.

Старицата се усмихна беззъбо.

— Моите приказки? Не, мой малък лорде. Не са мои те. Приказките просто са си, преди мен и след мен, и преди теб също.

Грозна бабичка! Изгърбена и сбръчкана, почти сляпа и толкова слаба, че не можеше да се качи по стъпалата, само с няколко рехави косъма бяла коса, покриващи розовия й череп. Всъщност никой не знаеше на колко години е точно, но баща му беше казвал, че я наричали баба Нан още когато той бил момче. Със сигурност беше най-старата личност в Зимен хребет и навярно най-старата в Седемте кралства. Нан бе дошла в замъка като дойка на някой си Брандън Старк, чиято майка умряла при раждането му. Беше май по-големият брат на лорд Рикард, дядото на Бран, или може би по-малкият, или пък баща на лорд Рикард. Понякога баба Нан го разказваше по един начин, друг път — по друг. Във всичките й версии момченцето умираше тригодишно от лятна треска, но самата баба Нан оставаше в замъка с децата си. Изгубила бе двамата си сина във войната, когато крал Робърт спечелил трона, а внукът й бе убит по стените на Пайк при бунта на Бейлон Грейджой. Дъщерите й отдавна се бяха изпоженили, преместили оттук и измрели. Всичко, което бе останало от кръвта й, беше Ходор, простодушният великан, който работеше в конюшнята, но баба Нан ей така си живееше, плетеше си плетките и си разказваше историите и приказките.

— Не ме интересува чии са приказките — каза й Бран. — Мразя ги.

Не искаше да слуша приказки и не искаше да вижда баба Нан. Искаше си мама и татко. Искаше му се да слезе и да затича, а Лято да подскача до него. Искаше да се покатери на кулата и да даде зърно на враните. Искаше отново да яхне понито си и да тръгне нанякъде с братята си. Искаше пак всичко да си бъде както преди.

— Знам една история за момче, което мразело приказките — каза баба Нан с тъпата си бръчкава усмивка, а иглите й не спираха да се движат, щрак, щрак, щрак, и на Бран още малко му оставаше да си запуши ушите и да запищи.

Знаеше, че никога вече няма да бъде както преди. Враната го бе подлъгала да полети, но когато се събуди, беше сакат и светът се бе променил. Всички го бяха оставили — баща му, майка му, сестрите му и дори незаконнороденият му брат Джон. Татко му бе обещал, че ще язди на истински кон до Кралски чертог, но бяха заминали без него. Майстер Лувин беше пратил птица до лорд Едард с писмо, друга до майка му и трета — до Джон на Вала, но отговор нямаше.

— Понякога птиците се губят, дете — беше му обяснил майстерът. — Оттук до Кралски чертог има много мили и много ястреби, писмото може да не е стигнало до тях.

Но Бран имаше чувството, че всички са измрели, докато е спал… или навярно самият той беше умрял, а те го бяха забравили. Джори, сир Родрик и Вайон Пули също бяха заминали, както и Хълън, Харви, Том Дебелака и една четвърт от стражата.

Само Роб и малкият Рикон все още бяха тук, а Роб се беше променил. Сега той беше Роб Владетеля или поне се мъчеше да прилича на такъв. Носеше истински меч и никога не се усмихваше. По цял ден прекарваше в упражнения с меча на двора и долу кънтеше от ека на стоманата, а Бран гледаше самотен от прозореца си. Нощем се затваряше с майстер Лувин да си говорят или да преглеждат книгите със сметките. Понякога заминаваше с Халис Молън да наобиколят далечните укрепления и го нямаше по няколко дни. Когато се забавеше за повече от ден, Рикон започваше да реве и да пита Бран дали Роб ще се върне. Но дори когато си беше у дома в Зимен хребет, Роб Владетеля като че ли намираше повече време за Халис Молън и Теон Грейджой, отколкото за братята си.

— Мога да ти разкажа историята за Брандън Строителя — каза баба Нан. — Винаги ти е била любимата.

Преди хиляди и хиляди години Брандън Строителя бе издигнал Зимен хребет, а според някои — и самия Вал. Бран знаеше историята, но изобщо не му беше любимата. Сигурно някой друг Брандън я беше харесвал. Понякога Нан му говореше така, сякаш той беше нейният Брандън, бебето, което бе гледала през всичките тези години, и понякога го бъркаше с чичо му Брандън, убит от Лудия крал още преди Бран да се роди. Беше живяла толкова дълго, каза веднъж майка му, че всички Брандън Старк се бяха слели в една личност в главата й.

— Не ми е любимата — каза й той. — Любими са ми страшните.

Отвън се разнесе врява и той се обърна към прозореца. Рикон тичаше през двора към портите на замъка с вълците подир него, после зави и Бран не можа да види какво става. Удари отчаяно с юмрук в бедрото си и не почувства нищо.

— Ох, мое мило лятно дете — промълви баба Нан, — какво знаеш ти за страха? Страхът е за зимата, малки ми господарю, когато снегът се натрупа сто стъпки дълбок и леденият вятър запищи от север. Страхът е за Дългата нощ, когато слънцето скрие лицето си, понякога с години, а малките дечица се раждат, живеят и умират все в тъмнина, вълчищата измършавяват и прегладняват, а белите бродници тръгват из горите.

— Искаш да кажеш Другите — прекъсна я раздразнено Бран.

— Другите — съгласи се баба Нан. — Преди хиляди и хиляди години паднала зима, по-студена, сурова и безкрайна, отколкото помнели хората. Настъпила нощ, която продължила цяло поколение, и рицарите треперели и умирали в замъците си също като свинарите в колибите си. Жените избивали децата си, за да не гледат как умират от глад, и плачели, а сълзите замръзвали по бузите им. — Гласът и иглите в ръцете й спряха и тя хвърли поглед към Бран с бледите си помътнели очи и го попита: — Тъй, дете. Такава ли история обичаш?

— Е — каза с неохота Бран, — да, но…

Баба Нан кимна.

— Та в онзи мрак за пръв път дошли Другите — заговори тя пак и иглите й продължиха — щрак, щрак, щрак. — Били студени същества, мъртви, мразели желязото, огъня и допира на слънцето, и всяко същество с топла кръв в жилите си. Изсипали се те над твърдини, градове и кралства, помитали по пътя си герои и войски безчет, яхнали белите си мъртви коне и повели пълчища от мъртъвци. Всичките мечове на хората не могли да удържат настъплението им и нямало у тях милост дори за девици и невръстни дечица. Гонели девиците през замръзналите лесове и хранели мъртвите си слуги с плътта на човешки деца.

Гласът й спадна почти до шепот и Бран усети, че се е привел напред да слуша.

— Това, значи, било по времето преди да дойдат андалите и много преди жените да побягнат през Тясното море от градовете на Ройн, а стоте кралства в онези времена били кралствата на Първите хора, които отнели тези земи от горските чеда. Но все още тук-там сред гъстите гори чедата продължавали да живеят в своите градове и кухи хълмове, а лицата в дърветата стояли на стража. Тъй че когато студ и смърт покрили земята, последният герой решил да издири чедата с надеждата, че древното им вълшебство може да върне отново всичко, което армиите на хората изгубили. Отправил се той към мъртвите земи с един меч, един кон, едно куче и дузина другари. С години търсил и търсил, докато не се отчаял, че никога няма да намери горските чеда в тайните им градища. Един по един приятелите му измрели, също и конят му, и накрая дори кучето му, а мечът му така замръзнал, че се прекършил, когато опитал да го използва. А Другите надушили горещата му кръв и тръгнали безшумно по дирите му, пуснали по него глутници бели паяци, големи като хрътки, и…

Вратата се отвори с трясък и сърцето на Бран подскочи до гърлото от внезапен страх, но се оказа само майстер Лувин с Ходор, щръкнал на прага зад него.

— Ходор! — обяви конярчето, както си му беше навик, и се ухили широко на всички.

Майстер Лувин не се усмихна.

— Имаме гости — обяви той, — и присъствието ти е наложително, Бран.

— Тъкмо слушам една история — оплака се Бран.

— Историите могат да чакат, малки ми лорде, и когато се върнеш, те ще са си тук — каза баба Нан. — Гостите не са толкова търпеливи, а понякога и те носят много интересни истории.

— Кой е? — обърна се Бран към майстер Лувин.

— Тирион Ланистър и няколко души от Нощния страж, с вест от твоя брат Джон. Роб в момента ги посреща. Ходор, ще помогнеш ли на Бран до залата?

— Ходор! — съгласи се с радост Ходор и се сниши да вкара огромната си рунтава глава под вратата.

Ходор беше висок близо седем стъпки. Направо не беше за вярване, че носи кръвта на баба Нан. Бран се зачуди дали когато остарее и той ще се свие и сбръчка като прабаба си. Не му се струваше възможно, дори Ходор да доживееше до хиляда години.

Ходор надигна Бран като бала сено и го сгуши до масивната си гръд. Намирисваше малко на коне, но миризмата не беше неприятна. Ръцете му бяха мускулести и космати.

— Ходор — заяви той отново.

Теон Грейджой веднъж бе подхвърлил, че Ходор може и да не знае много, но името си поне знае със сигурност. Баба Нан се разкудкудяка като кокошка, когато Бран й го каза, и сподели, че истинското име на Ходор било Уолдър. Никой не знаеше откъде бе дошло това „Ходор“, но откакто бе започнал да го казва, всички го наричаха така. Беше единствената му дума.

Оставиха баба Нан в стаята на кулата с иглите и спомените й. Ходор си затананика нещо неразбрано и понесе леко Бран надолу по стълбите и после през тунела, а майстер Лувин забърза след тях да не изостане от дългите крачки на конярчето.

Роб седеше във високото кресло на баща си, в плетена ризница върху щавена кожа и със строгото лице на Роб Владетеля. Зад него стояха прави Теон Грейджой и Халис Молън. Покрай сивите стени под високите тесни прозорци се бяха строили десетина души от гвардията на замъка. В средата на залата стоеше джуджето със слугите си и четирима непознати в черното облекло на Нощния страж. Бран усети гнева, надвиснал в залата, още в мига, в който Ходор го внесе през вратата.

— Всеки от Нощния страж е добре дошъл тук в Зимен хребет да ни гостува колкото време пожелае — говореше Роб с гласа на Роб Владетеля. Мечът му лежеше на коленете с оголена стомана, да го види целият свят. Дори Бран знаеше какво означава да се поздрави гост с оголен меч.

— Всеки от Нощния страж — повтори джуджето, — но не и аз, така ли да те разбирам, момче?

Роб стана и посочи с меча към дребосъка.

— Тук аз съм владетелят, докато майка ми и баща ми ги няма, Ланистър. Не съм ти момче.

— Щом си владетел, редно е да се научиш на малко вежливост — отвърна дребосъкът, без да обръща внимание на върха на меча, насочен в лицето му. — Изглежда, че незаконният ти брат е наследил цялата учтивост на баща ви и за теб не е оставил нищо.

— Джон! — ахна Бран в ръцете на Ходор.

Джуджето се извърна към него и го изгледа.

— Значи истина било, че момчето е живо. Едва повярвах. Вие Старките сте трудни за убиване.

— Вие, Ланистърови, не е зле да го запомните — каза Роб и сниши меча си. — Ходор, донеси брат ми тук.

— Ходор — отзова се Ходор, затича ухилен и постави Бран във високото кресло на Старките, в което седяха владетелите на Зимен хребет още откакто се назоваваха крале на Севера. Столът беше от студен камък, изгладен от безчетните седели на него мъжки задници. В края на масивните му облегалки се зъбеха главите на две вълчища. Бран ги стисна, след като седна и безполезните му крака провиснаха във въздуха. В огромния стол се чувстваше почти като бебе.

Роб сложи ръка на рамото му.

— Казахте, че имате някаква работа с Бран. Е, ето го и него, Ланистър.

Бран изпита неудобство, щом срещна очите на Тирион Ланистър. Едното беше черно, а другото зелено и двете го гледаха изпитателно в лицето, сякаш го претегляха.

— Казаха ми, че си бил голям катерач, Бран — каза накрая дребосъкът. — Кажи ми, момче, как стана така, че падна в онзи ден?

— Аз никога — настоя Бран. Никога не беше падал, никога, никога.

— Детето не помни нищо за онова падане, нито за катеренето си преди него — кротко каза майстер Лувин.

— Любопитно — промърмори Тирион Ланистър.

— Брат ми не е тук, за да отговаря на въпроси, Ланистър — отсече Роб. — Довършете си работата и си тръгвайте.

— Имам подарък за теб — обърна се джуджето към Бран. — Обичаш ли да яздиш?

Майстер Лувин пристъпи напред.

— Милорд, краката на детето са обездвижени. Не може да седи на кон.

— Глупости — каза Ланистър. — С подходящ кон и подходящо седло дори един сакат може да язди.

Думата проряза сърцето на Бран като нож и той усети, че сълзите бликнаха неканени в очите му.

— Не съм сакат!

— Тогава аз не съм джудже — изкриви устни джуджето. — Баща ми много ще се радва да го чуе. — Грейджой се разсмя.

— Какъв кон и седло предлагате? — попита майстер Лувин.

— Умен кон — отвърна Ланистър. — Момчето не може да използва краката си, за да командва животното, затова конят трябва да се пригоди към ездача, да се научи да се отзовава на юздите и на гласа му. На ваше място бих започнал с младо необяздено конче: старата дресировка не може да се заличи. — Той извади хартиен свитък от колана си. — Дайте това на сарача си. Останалото той ще осигури.

Майстер Лувин взе листа от ръката на джуджето, любопитен като малка сива катерица. Разгъна го и го огледа.

— Аха. Разбирам. Хубаво рисувате, милорд. Да, може и да свърши работа. Трябваше сам да се сетя.

— На мен ми хрумна лесно, майстер. Не е много по-различно от собственото ми седло.

— Наистина ли ще мога да яздя? — попита Бран.

Искаше му се да им повярва, но се боеше. Сигурно беше поредната лъжа. Враната му бе обещала, че ще лети.

— Ще яздиш — каза му джуджето. — И ти обещавам, момче, на гърба на коня ще си висок колкото всеки от тях.

Роб Старк го изгледа подозрително.

— Това да не е някаква клопка, Ланистър? Какъв ти е на теб Бран? Защо ще искаш да му помогнеш?

— Защото брат ви Джон ме помоли. И защото в сърцето си имам нежно кътче за сакати, копелета и пребити нещастници. — Тирион Ланистър сложи ръка на сърцето си и се ухили.

Вратата към двора се отвори широко. В залата нахлу слънчева светлина и Рикон дотича, останал без дъх. Вълчищата бяха с него. Момчето се спря до вратата, но вълците продължиха напред. Очите им се спряха на Ланистър или може би те подушиха нещо в миризмата му. Лято заръмжа пръв. Сив вятър подхвана след него. Запристъпваха към дребния мъж, единият отдясно, другият — отляво.

— Вълците не харесват миризмата ви, Ланистър — отбеляза Теон Грейджой.

— Май е време да си тръгвам — каза припряно Тирион. Отстъпи назад… и Рошльо изскочи от сенките зад него, озъбен. Той се дръпна колебливо настрани и зъбите на Сив вятър изщракаха, захапаха ръкава му и откъснаха парче от плата.

— Не! — извика Бран от високото кресло, а хората на Ланистър посегнаха към дръжките на мечовете си. — Лято, тук. Лято, при мен!

Вълчището чу вика, погледна Бран и отново се извърна към Ланистър. След това заотстъпва от дребния мъж и се сви на пода под краката на Бран. Роб беше затаил дъх. Въздъхна облекчено и извика:

— Сив вятър.

Вълчището пристъпи безшумно към него и легна в нозете му. Само Рошльо остана да ръмжи към дребосъка и очите му пареха като зелени пламъци.

— Рикон, извикай го — подвикна Бран на братчето си, Рикон се опомни и изкрещя:

— Тук, Рошльо, тук веднага. — Черният вълк изръмжа още веднъж на Ланистър, обърна се и отиде при Рикон. Момчето го прегърна през врата.

Тирион Ланистър извади от ръкава си кърпа, изтри чело и глухо изтърси:

— Виж ти. Колко интересно.

— Добре ли сте, милорд? — попита един от охраната му — с меч в ръката — и нервно погледна кротналите се вълчища.

— Ръкавът ми е скъсан и гащите ми се подмокриха здравата, но като изключим нараненото ми достойнство, няма ми нищо.

Дори Роб изглеждаше стъписан.

— Вълците… Не знам защо направиха това…

— Несъмнено ме сбъркаха с вечерята си. — Ланистър се поклони вдървено на Бран. — Благодаря все пак, че ги отзовахте, млади ми сир. Гарантирам ви, щяха да ме намерят за доста жилав. Май вече наистина трябва да си тръгвам.

— Един момент, милорд — спря го майстер Лувин, отиде при Роб и двамата си зашепнаха. Бран се опита да чуе какво си говорят, но гласовете им бяха много тихи. Накрая Роб Старк прибра меча си в ножницата.

— Аз… може би се държах малко грубо с вас. Вие проявихте добрина към Бран и, хм… — Роб положи усилие да се овладее. — Можете да разчитате на гостоприемството на Зимен хребет, ако желаете, Ланистър.

— Спести ми фалшивите си любезности, момче. Не ме обичаш и не ме искаш тук. Извън стените ви в зимното градче видях някакъв хан. Ще си намеря там легло и така и двамата ще спим по-спокойно. За няколко медника може да си наема и някое слугинче да ми стопли завивките. — Той заговори на един от черните братя, с гърбицата и разрошената брада. — Йорен, утре призори тръгвам на юг. Ще ме намерите по пътя, несъмнено. — След което закрачи през залата с недъгавите си крака. Двамата му спътници го последваха.

Четиримата от Нощния страж останаха. Роб се обърна към тях, несигурен в себе си.

— Приготвил съм за вас стаи и няма да ви липсва гореща вода да измиете праха от пътя. Надявам се, че ще зачетете трапезата ни тази вечер.

Изрече думите си така непохватно, че дори Бран го забеляза. Личеше, че е наизустена реч, а не идващи от сърцето думи, но черните братя въпреки това му благодариха.

Ходор понесе Бран към леглото му и Лято ги последва по стъпалата на кулата. Баба Нан спеше в креслото си. „Ходор“, каза Ходор, надигна в ръце похъркващата си прабаба и я понесе навън, а Бран остана да лежи замислен. Роб му бе обещал, че може да вечеря с мъжете от Нощния страж в голямата зала.

— Лято — извика момчето. Вълкът скочи и се сгуши на леглото. Бран го прегърна толкова силно, че усети топлия му дъх на лицето си. — Вече ще мога да яздя — прошепна той на приятеля си. — Скоро ще можем да излизаме в горите на лов.

След малко заспа.

В съня си отново се катереше. Издърпваше се нагоре по някаква старинна кула без прозорци, пръстите му се впиваха в процепите между почернелите камъни и стъпалата му драскаха и търсеха опора. Катереше се все по-високо и по-високо, през облаците и нагоре в нощното небе, главата му закръжи и пръстите му започнаха да се изплъзват. Бран изрева и се впи в стръмната стена, за да оцелее. Земята го очакваше на хиляда мили под него, а той не можеше да лети. Не можеше да лети. Изчака, докато сърцето му се успокои, докато задиша отново, и отново започна да се катери. Нямаше друг път освен нагоре. Стори му се, че високо горе, очертани на лунната светлина, се виждат чудноватите глави на капчуците. Ръцете му бяха ожулени и боляха, но не смееше да си даде отдих. Насили се и продължи да се катери по-бързо. Капчуците го гледаха как се изкачва. Очите им грееха червени, като нажежени въглени в мангал. Някога сигурно бяха били лъвове, но сега формите им бяха изкривени и неузнаваеми. Бран дори ги чу как шепнат помежду си с ужасни за ушите му, каменни гласове. Не трябваше да ги слуша, каза си той, не трябваше да ги чуе, докато не ги чуеше, животът му бе вън от опасност. Но когато капчуците се откъртиха от камъка и запристъпваха към страната на кулата, в която се беше впил Бран, той разбра, че изобщо не е в безопасност.

— Не чух! — проплака той, а те се приближаваха. — Не чух, не чух.

Събуди се задъхан и сам в тъмното, с някаква огромна сянка, надвиснала над него.

— Не чух — изшепна той разтреперан от страх, но тогава сянката каза „Ходор“, запали свещта до леглото му и Бран въздъхна облекчено.

Ходор изтри потта от него с топла влажна кърпа и го облече с ловките си и грижливи ръце. Когато дойде време, го отнесе долу в голямата зала, където край огъня бе нагласена дървена маса. Столът на владетеля в челото на масата стоеше празен, но Роб бе седнал вдясно от него, а Бран поставиха срещу него. Тази вечер се гощаваха с печено прасенце, пай с месо от гълъби и ряпа в топено масло, след което готвачът им бе обещал меденки. Лято похапваше залъци от ръката на Бран, а Сив вятър и Рошльо се боричкаха в ъгъла над един по-голям кокал. Кучетата на Зимен хребет напоследък не пристъпваха в голямата зала. На Бран отначало това му се стори странно, но започна да свиква.

Йорен беше старшият сред черните братя, затова стюардът го постави между Роб и майстер Лувин. Старият миришеше на пот, сякаш не беше се къпал от много време. Ръфаше месото със зъби, чупеше кокалите да изсмуче мозъка им и потръпна, щом се спомена за Джон Сняг.

— Проклятието на сир Алисър — изломоти той и двама от спътниците му се разсмяха, без Бран да разбере на какво. Но когато Бран ги попита за чичо им Бенджен, черните братя се смълчаха злокобно.

— Какво има? — попита уплашен Бран.

Йорен отри пръстите си по палтото.

— Лоша новина, млади господа, и жестока отплата за храната и добрината ви, но когато човек попита, трябва да понесе и отговора. Старк изчезна.

Друг от мъжете поясни:

— Стария мечок го прати да издири Веймар Ройс и той много се забави, милорд.

— Твърде много — добави Йорен. — Най-вероятно е мъртъв.

— Чичо ми не е мъртъв — извика високо и гневно Роб Старк. Стана от пейката и сложи ръка на дръжката на меча си. — Чухте ли ме? Моят чичо не е мъртъв! — Гласът му изкънтя между каменните стени и Бран изведнъж много се изплаши.

Старият и миришещ на прокиснало Йорен вдигна равнодушно очи към Роб.

— Както кажете, милорд.

И пак заръфа месото си. Най-младият от черните братя се размърда неловко.

— Няма човек на Вала, който да познава гората на духовете по-добре от Бенджен Старк. Ще намери той пътя обратно.

— Ами — избоботи Йорен, — може да го намери, а може и да не го намери. Добри мъже са изчезвали в ония лесове и преди, и не са се завръщали.

А Бран мислеше само за разказа на баба Нан за Другите и за онзи последен герой, подгонен из белите лесове от мъртъвци и от паяци, големи колкото хрътки. Уплаши се за миг, но си спомни как свършваше историята.

— Чедата ще му помогнат — обади се той. — Горските чеда.

Теон Грейджой се изкиска, а майстер Лувин отвърна:

— Бран, горските чеда са измрели преди хиляди години и отдавна не съществуват. От тях са останали само лицата по дърветата.

— Тук долу може и да е вярно, майстер — каза Йорен, — но горе оттатък Вала знае ли човек? Там горе човек никога не е сигурен кое е живо и кое — умряло.

Същата вечер, след като прибраха блюдата, Роб отнесе сам Бран до леглото му. Сив вятър ги водеше, а Лято вървеше след тях. Брат му беше силен за възрастта си, а Бран беше лек като вързоп дрипи, но стъпалата бяха стръмни и тъмни, и докато стигнат горе, Роб се беше запъхтял.

Той сложи Бран в леглото, зави го и духна свещта, после поседя известно време до него в тъмното. Бран искаше да го заговори, но не се сещаше за какво.

— Ще намерим кон за теб, обещавам ти — прошепна накрая Роб.

— Те ще се върнат ли? — попита Бран.

— Да — каза Роб с такава детска надежда в гласа, че Бран разбра — сега чуваше брат си Роб, а не Роб Владетеля.

— Мама скоро ще си дойде. Може би ще излезем с конете да я срещнем, когато пристигне. Представяш ли си каква изненада ще е за нея да те види на кон? — Макар да бе тъмно, Бран усети усмивката на лицето му. — А след това ще препуснем на север да видим Вала. Няма дори да известим Джон, че идваме, един ден просто ще се появим там, ти и аз. Истинско приключение.

— Приключение — повтори тъжно Бран. И чу хлипа на брат си.

В стаята беше толкова тъмно, че не можеше да види сълзите по лицето на Роб, затова се пресегна и намери ръката му. Пръстите им се сплетоха.