Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (58)

САНСА

Стените на тронната зала бяха оголени. Любимите на крал Робърт гоблени с ловни сцени бяха свалени и струпани на мръсна купчина в един ъгъл.

Сир Мандън Мур отиде да заеме мястото си под трона до двамата си съратници от Кралската гвардия. Санса се задържа при входа, най-после останала без охрана. Кралицата я бе удостоила със свободата на замъка като награда за добрината й, но въпреки това никъде не я оставяха без ескорт. „Почетната стража за бъдещата ми дъщеря“ ги беше нарекла кралицата, но Санса не се чувстваше кой знае колко почетена.

„Свободата на замъка“ означаваше, че може да отиде където си поиска в границите на Червената цитадела, стига да обещае, че няма да излиза извън стените, обещание, което Санса даде с най-голяма охота. Все едно нямаше да може да излезе извън стените. Портите се пазеха денонощно от златните плащове на Джанос Слинт, а и личната гвардия на Ланистърови присъстваше неизменно. Освен това дори да можеше да напусне замъка, къде щеше да отиде? Достатъчно й беше, че може да се поразходи из двора, да си бере цветя в градината на Мирцела и да посещава септата, за да се помоли за баща си. Понякога се молеше и в гората на боговете, тъй като Старките се придържаха към старите богове.

Днес беше свикан първият дворцов съвет след възцаряването на Джофри и това я караше да се оглежда нервно. Под западните прозорци стоеше стройна редица домашни гвардейци на Ланистър, а под източните — също такава редица изпънати мирно градски стражи в златисти плащове. От дребни търговци и градско простолюдие и помен нямаше, но под галерията неуморно сновеше група по-изтъкнати и дребни знатни особи. Не бяха повече от двадесетина; при крал Робърт обикновено чакаха реда си стотина души.

Санса се шмугна сред тях и взе да си пробива път, мърморейки смутено поздрави. Позна чернокожия Джалабар Кхсо, навъсения сир Ейрон Сантагар, близнаците Редвин, Хобър и Слобър… само че, изглежда, никой от тях не позна нея. Или ако я познаеха, се отдръпваха, сякаш беше хванала сивата чума. Хилавият лорд Гайлс покри с шепа лицето си, щом я видя да приближава, и се престори, че го е задавила кашлица, а когато смешният и пак пиян сир Донтос понечи да я поздрави, сир Бейлон Суан му прошепна нещо и той извърна глава.

А и толкова много други липсваха. Къде ли се бяха дянали? Очите й напразно търсеха нечие познато лице. Никой от тях не желаеше да срещне погледа й. Сякаш се беше превърнала в призрак.

Великият майстер Пицел се бе разположил сам на масата на малкия съвет. Като че ли дремеше, подпрял брадичката си с ръце. Санса видя забързалия се през залата лорд Варис — стъпките му не издаваха шум. Миг след това на прага на високата двукрила врата в дъното се появи усмихнат лорд Белиш. Той поздрави сърдечно сир Бейлон и сир Донтос и се запъти към масата, и в стомаха на Санса тревожно запърхаха пеперуди. „Не трябва да се страхувам — каза си тя. — Няма причини да се страхувам, всичко ще се уреди добре, Джофри ме обича и кралицата също, нали тя самата ми го каза.“

Прокънтя гласът на херолда:

— Слава на Негова милост, Джофри от домовете Баратеон и Ланистър, Първия с това име, краля на андалите и на Първите, владетеля на Седемте кралства. Всички, слава на неговата лейди майка, Церсей от дома Ланистър, кралица регент, Светлина на Запада и Протектор на кралството.

Поведе ги сир Баристан Селми, величествен в сребристобелите си доспехи. Сир Арис Оукхарт придружаваше кралицата, докато сир Борос Блънт крачеше до Джофри, така че сега в залата бяха вече шестима от Кралската гвардия, всички Бели мечове освен Джайм Ланистър.

Нейният принц… не, вече нейният крал! — взимаше по две стъпала наведнъж към Железния трон, докато майка му заемаше мястото си при съвета. Джоф беше в черно кадифе с пурпурни ивици, с блестяща пелерина от златна тъкан и носеше корона, отрупана с рубини и черни диаманти.

Когато Джофри се обърна да огледа залата, очите му се спряха на Санса. Той се усмихна, седна и заговори.

— Кралски дълг е да накажем неверните и да възнаградим с почести онези, които опазиха верността си към трона. Велики майстер Пицел, заповядвам ви да прочетете декретите ми.

Пицел тежко се изправи. Беше се облякъл в пищен халат от дебело червено кадифе с хермелинов колан и блестящи златни торкви. Извади от дълбокия си, обшит със златно везмо ръкав свитък пергамент, разгъна го и зачете дълъг списък с имена, постановяващ в името на краля и на съвета всеки от споменатите да се яви и да положи клетва за васална вярност пред Джофри. Ако не го сторят, ще бъдат осъдени като предатели, а земите и титлите им ще се отнемат в полза на трона.

Имената, които зачете, накараха Санса да затаи дъх. Лорд Станис Баратеон, неговата лейди съпруга и дъщеря му. Лорд Ренли Баратеон. Двамата лордове Ройс и техните синове. Сир Лорас Тирел. Лорд Мейс Тирел, братята му, чичовците и синовете. Червения жрец, Торос Мирски. Лорд Берик Дондарион. Лейди Лиза Арин и нейният син, малкият лорд Робърт. Лорд Хостър Тъли, брат му сир Бриндън и синът му сир Едмур. Лорд Джейсън Малистър. Лорд Брус Карон от Блатата. Лорд Титос Блакууд, владетелят на Черния лес. Лорд Уолдър Фрей и наследникът му сир Стеврон. Лорд Карил Ванс. Лорд Джонос Бракън. Лейди Шела Уент. Доран Мартел, принцът на Дорн и всичките му синове. „Толкова много — помисли тя, а Пицел не спираше и не спираше — цяло ято гарвани ще трябват, за да се разпрати тази заповед.“

А накрая, почти последни дойдоха имената, от които Санса най-много се боеше. Лейди Кейтлин Старк. Роб Старк. Брандън Старк, Рикон Старк, Аря Старк. Санса едва се сдържа да не ахне. Аря! Искаха Аря да се представи и да положи клетва… но това означаваше, че сестра й е успяла да стигне невредима на галерата и сега сигурно беше в безопасност в Зимен хребет…

Великият майстер Пицел нави списъка, пъхна го отново в ръкава си и извади от десния ръкав друг свитък. Окашля се и продължи.

— На мястото на предателя Едард Старк по волята на Негова милост Тивин Ланистър, лорд на Скалата на Кастърли и Страж на Запада, заема поста Ръка на краля, да говори с неговия глас, да води армиите му срещу неговите врагове и да налага кралската воля. Така реши кралят. Малкият съвет е съгласен. На мястото на предателя Станис Баратеон, по волята на Негова милост неговата лейди майка, кралицата регент Церсей Ланистър, която винаги е била най-сигурната му опора, да заседава в малкия съвет, за да допринесе така за неговото мъдро и справедливо управление. Така реши кралят. Съветът е съгласен.

Санса чу тихото мърморене на благородниците, но гласовете им бързо стихнаха и Пицел продължи.

— Също така по волята на Негова милост неговият верен слуга Джанос Слинт, командир на Градската стража на Кралски чертог, да бъде едновременно въздигнат в лорд и да му се дари древното седалище на Харънхъл, с всичките му прилежащи земи и приходи, и неговите синове и внуци да наследяват тези почести след него за вечни времена. По негова воля също така лорд Слинт незабавно да заеме място в малкия съвет, за да помогне така в управлението на кралството. Така реши кралят. Малкият съвет е съгласен.

С крайчеца на окото си Санса улови някакво движение, извърна се и видя влизащия през порталната врата Джанос Слинт. Този път последвалият ропот беше по-силен и по-гневен. Гордите благородници, чиито домове бяха с хилядогодишно потекло, с неохота заотваряха път на оплешивелия мъж с жабешкото лице, без знатен род. По жакета му от черно кадифе бяха пришити златни плочки и те тихо подрънкваха с всяка негова стъпка. Плащът му беше съшит от черен и златист сатен. Пред него пристъпваха две грозновати момчета, сигурно синовете му, и едва удържаха в ръце тежкия метален щит, висок колкото самите тях. За знак си бе избрал окървавено копие, което блестеше със златен цвят върху черно поле. От гледката кожата по ръцете на Санса настръхна.

След като лорд Слинт зае мястото си, Великият майстер Пицел продължи:

— В последно време, в тези времена на предателства и смут, след скорошната кончина на обичния ни Робърт, съветът прецени, че животът и сигурността на крал Джофри са от съдбовна важност… — Замълча и погледна кралицата.

Церсей стана.

— Сир Баристан Селми, станете.

Сир Баристан бездруго стоеше пред Железния трон вкаменен като статуя, но сега се смъкна на едно коляно и сведе глава.

— Ваша милост, на вашите команди съм покорен.

— Станете, сир Баристан — разпореди се Церсей Ланистър. — Можете да махнете шлема си.

— Милейди? — Старият рицар стана и свали белия шлем, макар да не разбираше защо.

— Вие служихте на кралството дълго и вярно, добри ни сир, и всеки мъж и жена в Седемте кралства ви дължат благодарност. Но се боя, че срокът на вашата служба вече изтече. По волята на краля и съвета трябва да оставите това тежко бреме.

— Моето… бреме? Боя се, че… че не…

Новопровъзгласеният лорд Джанос Слинт заговори тежко и грубо:

— Нейна милост се опитва да ви обясни, че сте освободен като лорд-командир на Кралската гвардия.

Високият белокос рицар сякаш се сви на мястото си и дъхът му секна.

— Ваша милост — най-сетне промълви Баристан. — Кралската гвардия е Заклето братство. Нашите клетви са за цял живот. Само смъртта може да освободи лорд-командира от поверения му дълг.

— Чия смърт, сир Баристан? — Гласът на кралицата бе мек като коприна, но думите й се разнесоха в цялата зала. — Вашата или тази на краля?

— Вие допуснахме баща ми да умре — обвини го от Железния трон Джофри. — Твърде стар сте, за да защитите когото и да било.

Пред смаяните очи на Санса старият рицар вдигна глава към новия си крал. Никога не бе го виждала да изглежда на годините си. Сега го видя.

— Ваша милост — каза той. — Аз бях избран за Белите мечове на двадесет и третата си година. Това бе всичко, за което бях мечтал от мига, в който за пръв път хванах меч. Отказах се от всички свои права над Цитаделата на моите предци. Момичето, за което трябваше да се венчая, се омъжи за моя братовчед. Нямах нужда нито от владения, нито от синове, животът ми трябваше да изтече в служба на кралството. Лично сир Грегър Хайтауър чу клетвените ми слова… да браня своя крал с всички сили… кръвта си да дам за неговия… сражавах се редом с Белия бик и с принц Левин Дорнски… редом до Артър Дейн, Меча на утрото. Преди да служа на вашия баща, защитавах крал Ерис и преди него баща му Джерис… трима крале…

— И всички те са мъртви — подхвърли Кутрето.

— Времето ви изтече — обяви Церсей Ланистър. — Джофри се нуждае от обкръжение от млади и силни мъже. Съветът е определил вашето място като командир на Заклетите братя на Белите мечове да се заеме от сир Джайм Ланистър.

— Кралеубиеца — процеди с изпълнен с презрение глас сир Баристан. — Лъжерицарят, който оскверни оръжието си с кръвта на краля, когото се бе заклел да пази.

— Внимавайте с приказките си, сир — предупреди кралицата. — Говорите за нашия възлюблен брат, който носи кръвта на вашия крал.

Лорд Варис заговори по-кротко от останалите.

— Не подценяваме доблестната ви служба, сир. Лорд Тивин Ланистър щедро се съгласи да ви отстъпи хубав участък земя на север от Ланиспорт до морето, с достатъчно злато и хора, за да си вдигнете яка цитадела и слуги, които да задоволят всички ваши потребности.

Сир Баристан го изгледа рязко.

— Зала, в която да издъхна, и хора, които да ме погребат. Благодаря, благородни господа… но плюя на вашето съжаление. — Вдигна ръка и откопча токите, държащи плаща му на раменете, и тежката бяла одежда се свлече на купчина на пода. Шлемът му падна върху плочите и издрънча. — Аз съм рицар. — Откопча стегите на сребърния си нагръдник и той също отекна върху камъка. — И ще умра като рицар.

— Гол рицар, по всичко личи — подхвърли със сарказъм Кутрето.

Всички се разсмяха: Джофри на трона си и стоящите мирно лордове, Джанос Слинт и кралица Церсей, Сандор Клегейн и дори останалите мъже от Кралската гвардия, петимата, които само допреди миг бяха негови събратя. Това със сигурност най-много го нарани. В сърцето си Санса бе изцяло на страната на доблестния старец, стоящ по средата, почервенял от срам и толкова разгневен, че не можеше да отвърне на подигравката. Накрая той извади меча си.

Санса чу как някой ахна. Сир Борос и сир Мерин пристъпиха напред да му се противопоставят, но сир Баристан ги накара да замръзнат по местата си с поглед, от който капеше презрение.

— Не се безпокойте, сирове, кралят ви е в безопасност… не благодарение на вас. Дори сега бих могъл да пробия през петима ви толкова лесно, колкото кама ще среже буца сирене. Щом ще служите под властта на Кралеубиеца, нито един от вас не е достоен да носи бялото. — Захвърли меча си в подножието на Железния трон. — Ето ти го, момче. Стопи го и го добави към другите, ако искаш. Така ще ти е по-полезен от мечовете в ръцете тези петимата. Навярно лорд Станис ще седи на него, когато ти отнеме трона.

Тръгна бавно към изхода, а стъпките му закънтяха по пода и заотекваха от голите каменни стени. Благородниците се разделиха да му отворят път. Чак когато тежките врати от дъб и бронз се затвориха зад гърба му, Санса отново чу други звуци: стаени гласове, шумолене на дрехи по неловко размърдали се тела, на свитъци по масата на съвета.

— Той ме нарече момче! — обидено проплака Джофри, като малко дете. — И ме заплаши с чичо ми Станис.

— Празни приказки — махна с ръка евнухът Варис. — Без значение…

— Но той може да крои заговор с чичовците ми. Искам да го задържат и да го разпитат. — Никой не помръдна. Джофри повиши глас: — Казах, искам да го задържат!

Джанос Слинт се надигна от масата на съвета.

— Моите златни плащове ще се погрижат за това, ваша милост.

— Добре — отвърна облекчено крал Джофри. Лорд Джанос излезе от залата и след него заподтичваха двете грозни момчета, помъкнали грамадния метален щит на дома Слинт.

— Ваша милост — подсети Кутрето краля. — Ако можем да продължим, седмината сега са шестима. Имаме нужда от нов меч за гвардията ви.

Джофри се усмихна.

— Кажи им, майко.

— Кралят и съветът решиха, че в Седемте кралства няма по-подходящ мъж да пази и закриля Негова милост от неговия заклет щит, Сандор Клегейн.

— Е, куче, харесва ли ти това? — попита крал Джофри.

Насеченото от белези лице на Хрътката остана неразгадаемо.

— Защо не? Нямам нито земя, нито жена да оставям, а и да имах, на кого му пука? — Изгорялата му страна се иабръчка. — Но ви предупреждавам, рицарски клетви няма да полагам.

— Заклетите братя на Кралската гвардия винаги са били рицари — каза твърдо сир Борос.

— Вече не — отвърна хрипливо Хрътката и сир Борос млъкна.

Когато кралският херолд пристъпи напред, Санса осъзна, че моментът настъпва, и нервно приглади плохите на полата си. Беше се облякла траурно в знак на почит към мъртвия крал, но бе положила особени грижи да изглежда красива. Роклята беше същата онази от коприната с цвят на слонова кост, която кралицата й бе подарила и която Аря й беше изцапала, но тя я беше дала да я боядисат черна и петното изобщо не личеше. Няколко часа се суети през нощта над накитите си и накрая се спря на елегантната с простотата си сребърна верижка.

Гласът на херолда прокънтя.

— Ако някой в тази зала има други неща да постави пред Негова милост, да излезе и заговори, или да запази мълчание.

Санса трепна. „Сега — каза си тя. — Трябва да изляза сега. Боговете дано ми дадат кураж.“ Направи една стъпка, после втора. Лордове и рицари мълчаливо отстъпиха да й направят път и тя усети с кожата си тежестта на погледите им. „Трябва да съм силна като своята лейди майка.“

— Ваша милост — извика с тих и треперлив глас.

Височината на Железния трон предлагаше на Джофри по-голяма видимост, отколкото на всеки друг в залата. Той я видя пръв.

— Излезте напред, милейди — подкани я усмихнат любимият й. Усмивката му я окуражи. Накара я да се почувства красива и силна. „Той ме обича. Той наистина ме обича!“ Санса вдигна глава и тръгна към него, не много бавно, но и без да бърза прекалено. Не биваше да им позволи да разберат колко е изнервена.

— Лейди Санса, от дома Старк — извика херолдът.

Тя спря пред трона на мястото където лежеше на купчина белият плащ на сир Баристан, до шлема и бронята му.

— Санса, имаш ли някаква работа за краля и за съвета? — попита кралицата от масата на съвета.

— Да. — Санса коленичи върху плаща така, че да не си изцапа роклята, и вдигна очите си към своя принц в страховития черен трон.

— С благоволението на Негово величество, моля за милост към моя баща, лорд Едард Старк, който беше Ръката на краля. — Сто пъти беше упражнявала тези думи.

Кралицата въздъхна.

— Санса, разочароваш ме. Какво ти казах аз за кръвта на предателя?

— Баща ви е извършил тежки и ужасни престъпления, милейди — обади се Великият майстер Пицел.

— Ах, бедничкото ми — въздъхна Варис. — Та тя е само едно малко дете, господа, просто не разбира какво иска.

Санса не сваляше очите си от Джофри. „Трябва да ме чуе, трябва.“ Кралят се размърда на трона.

— Оставете я да говори. Искам да чуя какво ще каже.

— Благодаря ви, ваша милост. — Санса се усмихна, с онази своя свенлива, тайна усмивчица, предназначена само за него. Слушаше я. Знаеше си, че ще я чуе.

— Буренът на измяната е опасен — строго заяви Пицел. — Трябва да се изтръгне, да се изкорени и стеблото, и семето му, за да не никнат от всяка крайпътна канавка по кралския път нови и нови изменници.

— Отричаш ли престъплението на баща си? — попита лорд Белиш.

— Не, благородни господа. — Санса беше достатъчно благоразумна. — Зная, че трябва да бъде наказан. Знам, че милорд татко ми трябва да съжали за стореното. Той беше приятел на крал Робърт и го обичаше, всички вие знаете колко го обичаше. Той никога не е искал да става Ръка на краля, докато кралят не го помоли. Сигурно са го излъгали. Лорд Ренли или лорд Станис, или… или все някой, трябва да са го излъгали, иначе…

Крал Джофри се наведе напред, ръцете му стиснаха облегалките на трона и острите шипове на мечовете се показаха между пръстите му.

— Той каза, че не съм крал. Защо го каза?

— Беше му счупен кракът — отвърна задъхано Санса. — Знаете ли колко го болеше? Майстер Пицел му даваше да пие маков сок против болката, а казват, че сокът на мака изпълва главата ти с облаци. Иначе той никога нямаше да го каже.

Варис промълви тихо, но всички го чуха:

— Детска вяра… тази мила невинност… и все пак, казват, от устата на невръстните често говори мъдростта.

— Измяната си е измяна — отвърна начаса Пицел.

Джофри се размърда неспокойно на желязната седалка.

— Мамо?

Церсей Ланистър се взря замислено в Санса.

— Ако лорд Едард си признае престъплението — най-сетне отрони тя, — ще знаем, че се е разкаял за безразсъдството си.

Джофри се изправи. „Моля те — помисли Санса, — моля те, от сърце те моля, бъди този крал, който зная, че си, добър, милостив и благороден. Моля те!“

— Имаш ли да ни кажеш нещо друго? — попита я той.

— Само… че ако ме обичате, моля ви проявете тази добрина към мен, мой принце — отрони Санса.

Кралят я огледа.

— Сладките ти слова ме трогнаха — изрече той много галантно и кимна, сякаш да я увери, че всичко ще свърши добре. — Ще направя каквото ме молиш… но най-напред баща ти трябва да признае. Трябва да признае, че аз съм кралят, иначе за него няма да има милост.

— Ще признае — отвърна Санса и душата й се възвиси. — О, сигурна съм, че ще го признае.