Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (71)

САНСА

В стаичката си в кулата, в Стегата на Мегор, Санса се отдаде на мрака.

Спусна завесите около леглото си, спа, събуди се с плач и спа отново. Когато повече не можеше да спи, остана да лежи под завивките, разтреперана от скръб. Влизаха и си излизаха слуги, носеха храна, но само като видеше храната, й прилошаваше. Блюдата се трупаха на масата под прозореца й непипнати и тънещи в развала, докато слугите не ги изнесяха отново.

Сънят й понякога биваше тежък като олово и без сънища, и тя се събуждаше по-уморена, отколкото преди да затвори очи. И все пак това бяха най-добрите моменти. Защото засънуваше ли, сънуваше баща си. Будна или заспала, виждаше все него, виждаше как златните плащове го просват ничком, виждаше как сир Илин пристъпва напред, измъква Лед от ножницата на гърба си, виждаше мига… мига, в който… искала бе да погледне настрани, искаше го, краката й се бяха подкосили и тя бе паднала на колене, но така и не можа да извърне глава, а хората пищяха и викаха, и нейният принц й се беше усмихнал, беше й се усмихнал и тя се бе почувствала в безопасност, но това беше само за един кратък миг, за един удар на сърцето й, докато не изрече онези думи, и краката на баща й… това си спомняше, краката му, как потръпнаха, когато сир Илин… когато мечът…

„Сигурно и аз ще умра“, каза си тя, и този път мисълта не й се стори толкова ужасна. Ако се хвърлеше през прозореца, щеше да сложи край на страданията си, а след години певците щяха да напишат песни за нейната скръб. Тялото й щеше да лежи долу на камъните, прекършено и невинно, за срам и позор на онези, които я предадоха. Стигна дори дотам, че да прекоси спалнята и да отвори дървените капаци… но куражът я напусна и тя с плач се върна в леглото си.

Прислужващите момичета се опитваха да я заговорят, когато й донесяха храна, но тя не им отвръщаше. Веднъж дойде Великият майстер Пицел с кутия с шишенца и флакончета и я попита дали е болна. Опипа й челото, накара я да се съблече и после я опипа цялата, а слугинята я държеше. Накрая, преди да си отиде, й даде отвара от билки, подсладена с мед, и й каза по колко да гълта всяка нощ. Санса си взе дозата веднага и легна да спи.

Засънува стъпки по най-горния етаж на кулата, някакво зловещо стържене на кожа по камък, сякаш някой бавно се катереше към стаята й, стъпка по стъпка. Нищо не й остана, освен да се свие зад вратата и да слуша разтреперана, а той се приближаваше и приближаваше. Знаеше, че е сир Илин, че идва за нея с Лед в ръката, идва да й вземе главата. Нямаше къде да бяга, нямаше къде да се скрие, нямаше начин да залости вратата. Накрая стъпките спряха и тя разбра, че той просто е отвън, стои там, мълчалив, с мъртвите си очи и дългото пъпчиво лице. Точно тогава осъзна, че е гола. Присви се, опита се да се прикрие с ръце, а вратата започна да се открехва, заскърца и острието на големия меч се показа през…

Тя се събуди и изхленчи:

— Моля ви, моля ви, ще бъда добра, ще бъда добричка, моля ви, недейте.

Но нямаше кой да я чуе.

Когато най-после наистина дойдоха, Санса изобщо не чу стъпките им. Вратата обаче отвори не сир Илин, а Джофри, момчето, което доскоро беше нейният принц. Завари я в леглото. Беше се свила под завивките, завесите бяха спуснати и тя не знаеше ден ли е, или посред нощ. Първото нещо, което чу, беше треснатата врата. После дръпнаха балдахина, тя изпъна ръка срещу внезапно нахлулата светлина и го видя застанал над нея.

— Днес следобед искам да си до мен на дворцовия съвет — каза Джофри. — Гледай да се окъпеш и да се облечеш както се полага на моята годеница. — До рамото му стоеше Сандор Клегейн, в кафяв жакет и зелена мантия, изгорялото му лице изглеждаше ужасно на утринната светлина. Зад тях имаше двама рицари от Кралската гвардия, в дълги плащове от бял сатен.

Санса придърпа завивката до брадичката си да се покрие и заскимтя:

— Моля ви… моля ви… оставете ме.

— Ако не искаш да станеш и да се облечеш сама, Хрътката ще го направи вместо теб — каза Джофри.

— Умолявам ви, мой принце…

— Сега съм крал. Куче, измъкни я от леглото.

Сандор Клегейн я прихвана през кръста, надигна я от пухената постеля и тя зарита немощно. Одеялото й падна на пода. Само тънката нощница покриваше голотата й.

— Прави каквото ти казват, дете — каза Клегейн. — Облечи се. — И я подбутна към гардероба почти нежно.

Санса заотстъпва.

— Направих каквото ми каза кралицата, написах писма, написах каквото тя ми каза. Обещахте ми милост. Моля ви, пуснете ме да си ида у дома. Няма да извърша измяна, ще бъда добра, кълна ви се, в мен няма предателска кръв, няма. Искам само да се върна у дома. — Спомни си за доброто си възпитание, сведе глава и добави тихо: — Ако благоволите.

— Не благоволявам — каза Джофри. — Мама казва, че все пак трябва да се оженя за теб, затова ще стоиш тук и ще се подчиняваш.

— Не искам да се женя за теб — проплака Санса. — Ти отсече главата на татко ми!

— Той беше предател. Никога не съм обещавал, че ще го пощадя. Обещах само, че ще бъда милостив, и бях. Ако не беше твоят баща, щях да заповядам да го вържат за четири коня и да го разкъсат, или жив да го одерат, но му дадох чиста смърт.

Санса го зяпна, сякаш го виждаше за първи път. Носеше ватиран яркочервен жакет, извезан с лъвове, и пелерина със златни нишки, с висока яка, която очертаваше лицето му като в рамка. Зачуди се как изобщо се е заблуждавала някога, че е красив. Устните му бяха меки и червени като червеите, които човек намира по земята след дъжд, а очите му бяха празни и жестоки.

— Мразя те — прошепна Санса.

Лицето на крал Джофри се вледени.

— Майка ми казва, че не подобава на един крал да бие жена си. Сир Мерин.

Рицарят се изправи пред нея, изви ръката й, с която тя се опита да се защити, и я зашлеви през ухото с опакото на облечената си в ръкавица ръка. Санса не помнеше как е паднала, но когато се съвзе, се беше смъкнала на колене върху рогозките от тръстика. Главата й кънтеше. Сир Мерин Трант стоеше над нея с кръв по бялата копринена ръкавица.

— Сега ще се подчиняваш ли, или да го накарам пак да те удари?

Ухото на Санса беше изтръпнало. Тя го опипа и пръстите й се отпуснаха мокри и червени.

— Аз… както… както заповядате, милорд.

— Ваша милост — поправи я Джофри. — Ще се видим на съвета.

Обърна се и излезе.

Сир Мерин и сир Арис го последваха, но Сандор Клегейн се задържа колкото да я дръпне грубо и да я изправи.

— Спести си болката, момиче, и му дай каквото ти иска.

— Какво… какво иска той? Моля ви, кажете ми.

— Иска да му се усмихваш, да ухаеш сладко и да бъдеш дамата на неговата любов — изхриптя Клегейн. — Иска да му редиш всичките сладки думички, на които те е учила твоята септа. Иска да го обичаш… и да се боиш от него.

След като и той си отиде, Санса отново се смъкна върху чергите и зяпна няма в стената, докато две от слугините не пристъпиха плахо в стаята й.

— Ще ми трябва гореща вода за банята ми, моля — каза им тя, — и благовония. И малко пудра да скрие този оток.

Дясната й буза беше подута и болеше, но тя знаеше, че Джофри ще иска да е красива.

Горещата вода я накара да помисли за Зимен хребет и това й вля сили. Не беше се къпала от деня, в който умря баща й, и се стъписа като видя колко мръсна стана водата. Слугините измиха кръвта от лицето й, изтъркаха мръсното от гърба й, умиха косата й и я вчесаха, докато не блесна отново на дебели кестеняви къдрици. Санса не им проговори, само им нареждаше сухо какво да правят. Бяха слуги на Ланистър, а не лично нейни, и не им вярваше. Когато дойде време да се облича, избра си онази, зелената рокля, която бе носила на турнира. Спомни си колко галантно се бе държал с нея Джофри в нощта на пира. Навярно с това щеше да му го припомни и на него, за да се държи по-мило.

Изпи чаша мляко с каймак и похапна малко сухар, докато чакаше, за да успокои стомаха си. Сир Мерин се върна по обяд. Беше облякъл белите си доспехи: ризница от лъскави метални плочки със златни гравюри, висок шлем със златен слънчев изгрев за гребен, наколенници, нагърленик, ръкавици и ботуши от бляскава стомана, тежък вълнен плащ, стегнат с тока с форма на златен лъв. Беше вдигнал забралото на шлема си, за да се вижда по-добре злото му лице с торбичките под очите, широката, кисело изкривена уста и ръждивата на цвят, осеяна със сиво коса.

— Милейди — каза той с поклон, сякаш не беше я разкървавил с шамара си само преди три часа. — Негова милост ми заповяда да ви придружа до тронната зала.

— А заповяда ли ти да ме удариш, ако откажа да дойда?

— Вие отказвате ли да дойдете, милейди? — Погледна я съвсем безизразно, очите му дори не се спряха на отока, който й бе оставил.

Санса осъзна, че мъжът не я мрази. Нито пък я обичаше. Нищичко не изпитваше към нея. За него тя беше само някаква… вещ.

— Не — каза тя и стана. Искаше й се да се разбеснее, да го удари както той я бе ударил, да го заплаши, че стане ли кралица, ще заповяда да го пратят в изгнание, само да посмее да й посегне още веднъж… но си спомни какво й каза Хрътката и каза само: — Ще изпълня волята на Негова милост.

— Както правя аз — отвърна той.

— Да… но вие не сте истински рицар, сир Мерин.

Санса знаеше, че на това Сандор Клегейн щеше да се изсмее. Други мъже щяха да я наругаят, да я предупредят да си държи езика зад зъбите, или дори да я помолят за прошка. Сир Мерин Трант беше друга порода. На сир Мерин Трант просто му беше все едно.

Терасата бе пуста. Санса стоеше сама, свела глава, докато Джофри долу седеше на Железния трон и раздаваше кралска справедливост така, както той я разбираше. На всеки десет дела девет, изглежда, му бяха досадни; тях той прехвърляше на своя съвет и се въртеше нервно, докато лорд Белиш, Великият майстер Пицел и кралица Церсей решаваха спора. Но когато решеше сам да царства, дори кралицата майка не можеше да го озапти.

Доведоха някакъв крадец и той накара сир Илин да отсече ръката му на място. Двама рицари се обърнаха към него да реши спора им за земя и той постанови да се сразят в дуел на следващата заран. „До смърт“, добави. Една жена падна на колене и го замоли да й предаде главата на мъж, убит като предател. Била го обичала, каза му, и искала да го погребе прилично. „Щом си обичала един предател, значи и ти си предателка“ — каза Джофри. Двама златни плащове я повлякоха към тъмницата.

В единия край на масата седеше лорд Слинт с жабешкото лице, облечен в черна кадифена туника и лъскава златоткана пелерина, и кимаше одобрително на всяка произнесена от кралската уста присъда. Санса се взираше мрачно в това грозно лице и си спомняше как той беше хвърлил баща й в нозете на сир Илин, за да го обезглави, искаше й се да го нарани, искаше й се да се появи някой герой, него да хвърли върху камъните и да му отсече главата. Но един глас в главата й прошепна: „Герои не съществуват“ и тя си спомни какво й беше казал веднъж лорд Петир тук, в същата тази зала.

„Животът не е песен, миличко — това й беше казал. — Един ден за жалост ще го разбереш.“

„В живота побеждават чудовищата“, каза си тя и този път чу гласа на Хрътката, хладен и хриплив като метал, стържещ на камък.

„Спести си болката, момиче, и му дай каквото иска.“

Последният случай беше с един пълничък певец от някаква градска кръчма, обвинен, че е съчинил песен, която осмива покойния крал Робърт. Джоф им нареди да му дадат лютнята и му заповяда да изпее песента пред кралския съд. Певецът се разплака и взе да се кълне, че никога повече няма да изпее тази песен, но кралят настоя. Беше някаква смешна песничка все за Робърт, как се бил с една свиня. Санса знаеше, че става дума за глигана, който го беше убил, но в някои от стиховете сякаш се намекваше за кралицата. Когато песента свърши, Джофри обяви, че е решил да прояви милост. Певецът щял да бъде лишен или от пръстите, или от езика си. Даде му един ден да си избере сам. Джанос Слинт закима.

Това беше последното дело за следобеда, отбеляза с облекчение Санса, но нейните мъки не свършиха. Когато гласът на херолда разпусна съда, тя слезе от балкона. Джофри я чакаше в подножието на витото стълбище. С него беше Хрътката, както и сир Мерин. Младият крал я огледа критично от главата до петите.

— Изглеждаш по-добре отпреди.

— Благодаря, ваша милост — каза Санса. Празни слова, но го накараха да кимне и да се усмихне.

— Ела да се поразходим — разпореди се Джофри и й предложи ръката си. Нямаше избор, освен да приеме. Докосването до ръката му някога щеше да предизвика в нея тръпка на възбуда; сега само накара кожата й да настръхне. — Скоро ще е рожденият ми ден — заговори Джофри, докато излизаха през задния вход към тронната зала. — Ще има голям празник и подаръци. Ти какво ще ми подариш?

— Аз… не съм помисляла за това, милорд.

— Ваша милост — сряза я той. — Ти май наистина си глупаво момиче, а? Майка ми така казва.

— Така ли казва? — След всичко, което се бе случило, думите му трябваше да са изгубили силата да я уязвят, но кой знае защо, не бяха. Кралицата винаги досега беше толкова мила с нея.

— О, да. Тревожи се за бъдещите ни деца, дали няма да са глупави като теб, но аз й казах да не се безпокои. — Кралят махна с ръка и сир Мерин разтвори вратата пред тях.

— Благодаря, ваша милост — промълви Санса.

„Хрътката беше прав. Аз съм само едно малко птиченце, повтарящо думите, на които са ме научили.“ Слънцето се беше скрило зад западната стена и камъните на Червената цитадела сияеха, тъмни като кръв.

— Ще ти направя дете веднага, когато можеш да раждаш — обеща Джофри, докато я развеждаше през двора за упражнения на гвардията. — Ако първото излезе глупаво, ще ти отсека главата и ще си намеря по-умна жена. Кога смяташ, че ще можеш да родиш дете?

Санса не можеше да го погледне, толкова я засрами.

— Септа Мордейн казва, че повечето… повечето благородни момичета разцъфтяват на дванайсет или тринайсет.

Джофри кимна.

— Насам.

Вкара я в стражевата пристройка при стълбището, водещо нагоре към бойниците.

Санса се дръпна разтреперана. Изведнъж осъзна къде я водят.

— Не! Моля те, не, не ме принуждавай, моля те…

Джофри стисна устни.

— Искам да ти покажа какво става с предателите.

Санса заклати глава отчаяно.

— Не искам. Не искам!

— Мога да накарам сир Мерин да те довлече горе — отвърна той. — Но не искам. По-добре да правиш каквото кажа. — Джофри посегна към нея и Санса се дръпна ужасена и се блъсна в Хрътката.

— Направи го, момиче — каза й Сандор Клегейн и я бутна към краля. Устата му се изкриви на изгорялата половина от лицето му и тя почти чу останалото. „Все едно ще те принуди, затова му дай каквото иска.“

Насили се и хвана ръката на крал Джофри. Изкачването беше като в кошмар. Всяка стъпка беше усилие, сякаш измъкваше стъпалата си от дълбока до глезените лепкава кал, а стъпалата се оказаха много повече, отколкото бе допускала, хиляди пъти по хиляда стъпала, и на бастиона я чакаше ужасът.

От високите бойници на стражевата сграда светът се просна пред тях. Санса успя да види Великата септа на Белор на хълма Висения, където бе умрял татко й. В другия край на Улицата на сестрите се издигаха руините на Драконовата яма. На запад издутото червено слънце наполовина се беше скрило зад Портата на боговете. Соленото море се падаше откъм гърба й, а на юг се намираше рибният пазар и пристанището, и буйното русло на Черна вода. А на север…

Тя се обърна и видя само града, улици и алеи и хълмове, и падини, и още улици и още алеи, и далечни каменни стени. Но знаеше, че зад тях е откритата околност на града, с ферми, поля и гори, а отвъд нея, на север и на север, и още на север, се намираше Зимен хребет.

— Какво гледаш? — каза Джофри. — Ето това искам да видиш, ей там.

Външният ръб на бастиона беше защитен с дебел каменен парапет, стигащ до брадичката на Санса, с амбразури на всеки пет стъпки за стрелците. Главите бяха окачени между амбразурите, горе по стената. Бяха набити на железни шипове така, че да се виждат от целия град. Санса ги беше забелязала още в мига, в който стъпи на прохода, но реката и пълните с хора улици, и гаснещото слънце бяха привлекли погледа й, защото бяха много по-хубави. „Може да ме принуди да погледна към главите — каза си, — но не може да ме принуди да ги видя.“

— Ето тази е на баща ти — каза той. — Куче, обърни му главата, за да може да го види.

Сандор Клегейн хвана главата за косата и я обърна. Отсечената глава беше натопена в катран, за да се запази за по-дълго. Санса я погледна спокойно, без изобщо да я вижда. Всъщност не приличаше на лорд Едард. Дори не изглеждаше истинска.

— Колко трябва да я гледам?

Джофри изглеждаше разочарован.

— Искаш ли да видиш и другите?

Редицата беше дълга.

— Ако така благоволи Негова милост.

Джофри я преведе по прохода покрай дузина или повече глави и два празни шипа.

— Тези ги пазя за чичо ми Станис и чичо ми Ренли — обясни той. Другите глави бяха набучени много преди главата на баща й. Въпреки катрана повечето отдавна бяха изгнили и станали неузнаваеми. Кралят посочи една и каза: — Това тук е твоята септа. — Но Санса дори не можа да различи, че е на жена. Челюстта се беше оголила, а птиците бяха изкълвали едното ухо и повечето от едната буза.

Санса се беше чудила какво е станало със септа Мордейн.

— Но защо си убил нея? — попита го. — Тя беше вречена в боговете…

— Предателка. — Джофри се нацупи; Санса, изглежда, го дразнеше с нещо. — Не ми отговори какво смяташ да ми подариш на рождения ми ден. Може би вместо това аз трябва да ти подаря нещо, какво ще кажеш?

— Както благоволи милорд — отвърна Санса.

Когато се усмихна, разбра, че й се подиграва.

— Твоят брат също се оказа предател, знаеш ли? — Хвана главата на септа Мордейн и я завъртя. — Помня го твоя брат от Зимен хребет. Кучето ми тогава го нарече „лордът на дървения меч.“ Нали, Куче?

— Така ли? Не помня — отговори Хрътката.

Джофри раздразнено сви рамене.

— Твоят брат е победил вуйчо ми Джайм. Майка ми казва, че било измяна и подлост. Плака, когато го чу. Всички жени са слаби, дори тя, макар да се преструва, че не е. Казва, че трябва да стоим в Кралски чертог в случай, че чичовците ми ни нападнат, но на мен не ми пука. След празника на рождения ми ден ще вдигна войска и лично ще убия брат ти. Това ще ти подаря аз на теб, лейди Санса. Главата на брат ти.

Тогава я обзе някаква внезапна лудост и тя чу собствения си глас да казва:

— Може пък брат ми да ми даде твоята глава.

Джофри се намръщи.

— Не трябва никога да ми се подиграваш така. Една истинска съпруга не се подиграва на своя лорд. Сир Мерин. Научи я.

Този път рицарят я хвана под челюстта и задържа главата й, докато я удря. Удари я два пъти. Устната й се разцепи и кръвта потече по брадичката й, за да се смеси със солта на сълзите й.

— И не трябва непрекъснато да плачеш — каза й Джофри. — Много по-хубава си, когато се усмихваш и се смееш.

Санса се усмихна насила от страх той да не накара сир Мерин отново да я удари, но без полза. Кралят продължи да клати неодобрително глава.

— Я си изтрий кръвта, виж каква си оцапана.

Външният парапет стигаше до брадичката й, но по вътрешния ръб на пасажа нямаше нищо, нищо освен един дълъг полет до настланата с камък полоса между двете стени, долу, на седемдесет-осемдесет стъпки. Каза си, че трябва само да го бутне. Той стоеше почти до самия ръб, стоеше и й се хилеше с дебелите си като дъждовни червеи устни. „Можеш да го направиш — каза си тя. — Можеш. Направи го.“

Дори нямаше да има значение ако и тя полетеше надолу с него. Нямаше да има никакво значение.

— Ела, момиче.

Сандор Клегейн коленичи пред нея, между нея и Джофри. С нежност, удивителна за толкова едър мъж, опипа подутата й, разцепена устна и изтри кръвта с ленена кърпа.

Мигът си отиде. Санса сведе очи.

— Благодаря ви.

Беше добро и възпитано момиче.