Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 443 гласа)

ЕДАРД

Сънуваше стар сън — за трима рицари в бели плащове, за отдавна срутена кула и за Лиана в плувналото в кръв ложе.

В съня приятелите му яздеха с него, както и приживе. Гордият Мартин Касел, бащата на Джори. Верният Тео Вул. Итън Гловър, с благата си реч и добро сърце. Мъжът от блатата, Хоуланд Тръстиката. Лорд Дъстин, на високия си червен жребец. Нед бе познавал лицата им като своето, но годините като пиявици изпиват спомените, дори онези, които човек се е заклел да не забрави никога. В съня му те бяха само сенки, сиви призраци, яхнали коне от мъгла.

Бяха седмина, тръгнали да се опълчат срещу трима. Но тримата не бяха обикновени мъже. Очакваха ги пред кръглата кула с червените склонове на Дорн зад тях и вятърът развяваше белите им плащове. И не бяха сенки: лицата им ярко сияеха, дори и сега. Сир Артър Дайн, Меча на утрото, с тъжната си усмивка. Дръжката на големия меч Зора стърчеше над дясното му рамо. Сир Осуел Уент бе коленичил и точеше меча си. Над белия му емайлиран шлем бе разперил криле черният прилеп на неговия род. Между двамата стоеше свирепият стар сир Джеролд Хайтауър, Белия бик, Лорд-командирът на кралската гвардия.

— Търсех ви на Тризъбеца — каза им Нед.

— Не бяхме там — отвърна сир Джеролд.

— Горко на Узурпатора, ако бяхме — каза сир Осуел.

— Когато падна Кралски чертог, сир Джайм посече краля ви със златен меч и се зачудих защо ви няма.

— Далече бяхме — каза сир Джеролд, — иначе Ерис още щеше да седи на железния трон, а нашият лъжебрат щеше да гори в седемте ада.

— Слязох до Бурен край да вдигна обсадата — каза им Нед, — и лордовете Тирел и Редвин свиха знамената, и всички техни рицари коленичиха да ни се закълнат във вярност. Мислех, че ще сте сред тях.

— Нашите колене не се подгъват лесно — каза сир Артър Дайн.

— Сир Вилем Дари избяга на Драконов камък с кралицата ви и принц Визерис. Мислех, че може да сте отплавали с тях.

— Сир Вилем е добър и верен мъж — каза сир Осуел.

— Но не е от кралската гвардия — изтъкна сир Джеролд. — Кралската гвардия не бяга.

— Нито тогава, нито сега — каза сир Артър. И надяна шлема си.

— Положили сме клетва — поясни старият сир Джеролд. Призраците на Нед тръгнаха с него, с мечове от сянка в ръце. Бяха седмина срещу трима.

— А сега започва — заяви сир Артър Дайн, Мечът на утрото. Измъкна Зора и го вдигна в двете си ръце. Острието беше бяло като млечно стъкло, оживяло от светлина.

— Не — каза Нед с тъга в гласа. — Сега свършва.

И докато се сблъскваше с двата пороя от стомана и сянка, чу писъка на Лиана.

— Едард! — извика тя. Вихър от розови листенца повя от прошарените с кръв небеса, сини като очи на смъртта.

— Лорд Едард! — извика отново Лиана.

— Обещавам — прошепна той. — Лия, обещавам…

— Лорд Едард — отекна мъжки глас в тъмното.

Едард Старк изпъшка и отвори очи. От високите прозорци на Кулата на ръката струеше лунна светлина.

— Лорд Едард? — Над леглото му надвисна сянка.

— Колко… колко дълго? — Чаршафите бяха разбъркани, единият му крак бе стегнат в шина и гипс; рязка болка прониза хълбока му.

— Шест дни и седем нощи. — Гласът бе на Вайон Пули. Стюардът поднесе чаша към устните му. — Пийте, милорд.

— Какво…

— Само вода. Майстер Пицел каза, че ще сте жаден.

Нед отпи. Устните му бяха пресъхнали и напукани. Водата му се стори сладка като мед.

— Кралят се разпореди — каза му Вайон Пули, след като той пресуши чашата. — Иска да говори с вас, милорд.

— Утре — каза Нед. — Да се съвзема малко. — Не можеше да понесе Робърт сега. Сънят го беше изтощил като пале.

— Милорд — каза Пули, — но той заповяда да го известим веднага щом се събудите. — Стюардът побърза да запали свещта до леглото.

Нед тихо изруга. Робърт не беше от търпеливите.

— Предайте му, че съм твърде слаб, за да отида при него. Ако желае да говори с мен, ще го приема с удоволствие. Дано го заварите дълбоко заспал. И извикай… — Щеше да каже „Джори“, но си спомни. — Извикай капитана на гвардията ми.

Алин пристъпи в спалнята почти веднага след като стюардът излезе.

— Милорд.

— Пули ми каза, че са минали шест дни. Искам да знам как стоят нещата.

— Кралеубиеца избяга от града — съобщи му Алин. — Казват, че се е прибрал в Скалата на Кастърли, за да се присъедини към баща си. Историята с лейди Кейтлин, как пленила Дяволчето, е на устата на всички. Усилих стражата, с ваше благоволение.

— Имаш го — кимна Нед. — А дъщерите ми?

— Бяха всеки ден до вас, милорд. Санса се моли тихо, но Аря… Поколеба се. — Думичка не е казала, откакто ви донесоха. Превърнала се е в свирепо малко зверче, милорд. Не съм виждал толкова ярост в едно момиче.

— Каквото и да стане — каза Нед, — искам да опазите дъщерите ми. Боя се, че това е само началото.

— За тях не се безпокойте, лорд Едард — успокои го Арин. — Живота си залагам за това.

— Джори и останалите…

— Разпоредих се на сестрите на мълчанието да ги изпратят в Зимен хребет. Джори би искал да го погребат до дядо му.

До дядо му, защото бащата на Джори беше погребан на юг. Мартин Касел беше загинал с другите. След това Нед беше сринал кулата и с кървавочервените й камъни вдигна осем грамади на билото. Разправяха, че Регар я наричал „кулата на радостта“, но за Нед тя беше горчив спомен. Бяха седмина срещу трима, но оцеляха само двама: самият Едард Старк и дребният мъж от блатата, Хоуланд Тръстиката. Не смяташе, че е добра поличба това, че бе сънувал отново същия сън, след толкова години.

— Добре си се справил, Алин — тъкмо казваше Нед, когато Вайон Пули се върна. Стюардът се поклони ниско.

— Негова милост е отвън, милорд, с него е и кралицата.

Нед се помъчи да седне в леглото, но кракът му затрепера от болка и той изохка. Не очакваше да дойде и Церсей. Не беше добре, че е дошла.

— Поканете ги и ни оставете. Това, което трябва да си кажем, не бива да излиза извън тези стени. — Пули тихо излезе.

Робърт носеше черен копринен жакет с коронования елен на Баратеон, извезан със златна нишка на гърдите, и наметало със златен кант, на черни и златни квадрати. Държеше кана вино, а лицето му вече се бе зачервило от пиене. Церсей Ланистър пристъпи след него, с тиара със скъпоценни камъни в косата.

— Ваша милост — каза Нед, — моля за извинение. Не мога да стана.

— Все едно — отвърна кралят навъсено. — Искаш ли вино?

— Само една малка чаша — каза Нед. — Още ми тежи главата от маковия сок.

— Човек на ваше място би трябвало да се чувства щастлив, че главата му все още е на раменете — заяви кралицата.

— Млъкни, жено — сряза я Робърт и подаде чашата на Нед. — Кракът боли ли те?

— Малко. — Виеше му се свят от болката, но нямаше да признае слабостта си пред кралицата.

— Пицел се кълне, че ще заздравее напълно. — Робърт се намръщи. — Разбрах, че си в течение какво е направила Кейтлин?

— Да. — Нед отпи малка глътка. — Няма за какво да вините жена ми, ваша милост. Всичко сторено от нея е по моя заповед.

— Никак не съм доволен, Нед — избоботи Робърт.

— С какво право се осмелявате да посягате на родната ми кръв? — настоя Церсей. — За какъв се смятате?

— За Ръката на краля? — с хладна учтивост отвърна Нед. — Комуто е възложено от собствения ви съпруг да пази кралския мир и да прилага кралското правосъдие.

— Бяхте Ръката — хладно каза Церсей, — но вече…

— Млък! — изрева кралят. — Попита го и той ти отговори. — Церсей се подчини, пребледняла от гняв, и Робърт отново се обърна към Нед. — Да пазиш кралския мир, казваш. Така ли пазиш моя мир, Нед? Седем души са мъртви…

— Осем — поправи го кралицата. — Трегар издъхна тази сутрин от кръвоизлива, причинен му от лорд Старк.

— Отвличания по кралския път и пиянски кланета по улиците ми — каза кралят. — Няма да го приема, Нед.

— Кейтлин има сериозни основания да задържи Дявол…

— Казах, няма да го приема! По дяволите основанията й. Ще и наредиш веднага да освободи джуджето и ще се помириш с Джайм.

— Трима от хората ми бяха насечени пред очите ми, защото Джайм реши да ме накаже. Това ли да забравя?

— Моят брат не е предизвикал свадата — каза Церсей на краля. — Лорд Старк се връщал пиян от някакъв бардак. Хората му нападнали Джайм и стражите му, както жена му е нападнала Тирион но кралския път.

— Ти ме познаваш добре, Робърт — каза Нед. — Попитай лорд Белиш, ако се съмняваш в мен. Той беше там.

— Говорих с Кутрето. Твърди, че отишъл да доведе златните плащове преди да започне боят, но признава, че сте се връщали от някакъв курвенски дом.

— Някакъв курвенски дом? Проклети да са очите ти дано, Робърт, отидох да видя дъщеря ти! Майка й я е нарекла Барра. Прилича на онова момиче, на което стана баща, когато бяхме още момчета в Долината. — Гледаше втренчено кралицата, докато говореше. Лицето й беше застинало като маска и съвсем бледо.

Робърт се изчерви.

— Барра. И това би трябвало да ме зарадва, така ли? — изръмжа той. — Проклето момиче. Мислех, че има повече ум в главата.

— Тя няма и петнадесет години, станала е курва, а ти си мислел, че има ум в главата? — каза с неверие Нед. Кракът бе започнал да го боли непоносимо и му беше трудно да сдържа гнева си. — Това глупаво дете е влюбено в теб, Робърт.

Кралят погледна неловко Церсей.

— Темата не е много подходяща за ушите на кралицата.

— Нищо от това, което ще кажа, няма да се хареса на Нейна милост — отвърна Нед. — Научих, че Кралеубиеца е напуснал града. Позволи ми да го върна, за да го изправя на съд.

Кралят замислено разклати виното в чашата си. После отпи.

— Не. Да не чувам повече за това. Джайм покоси трима от хората ти, а ти — петима от неговите. Приключило е и толкова.

— Това ли ти е представата за правосъдие? — кипна Нед. — Щом е така, доволен съм, че не съм повече твоята Ръка.

Кралицата изгледа съпруга си.

— Ако някой бе посмял да говори така пред Таргариен, както той си позволява на теб…

— Ти за Ерис ли ме взимаш? — прекъсна я Робърт.

— Взимах те за крал. Джайм и Тирион са твои братя, според всички закони на брака и на общата ни връзка. Старките прогониха единия и плениха другия. Този човек те позори с всеки свой дъх, а ти си стоиш кротко и го питаш дали кракът го болял и дали иска вино.

Лицето на Робърт потъмня от гняв.

— Колко пъти трябва да ти казвам да си държиш езика, жено?

Лицето на Церсей беше самото презрение.

— Каква подигравка са си направили боговете с нас двамата. Редно беше ти да носиш фустите, а аз — ризницата.

Посинял от гняв, кралят замахна. Тя залитна към масата и рухна, но не изплака — нали беше Церсей Ланистър. Нежните й пръсти забърсаха бузата, където кожата вече беше почервеняла. На заранта отокът щеше да покрие половината й лице.

— Това ще си го нося като почетен знак — заяви тя.

— Носи си го, но тихо, че да не те удостоя пак — закани се Робърт и извика за страж. В стаята пристъпи сир Мерин Трант, висок и мрачен в белите си доспехи. — Кралицата е уморена. Придружете я до спалнята й.

Робърт се пресегна към каната и си доля.

— Виждаш я докъде ме докарва, Нед. — Кралят се тръшна на креслото с чашата в шепи. — Обичната ми жена. Майчицата на децата ми. — Гневът му беше затихнал и Нед долови в гласа му нещо тъжно и съкровено. — Не биваше да я удрям. Не беше… Не подобаваше на крал. — Вгледа се в ръцете си, сякаш зачуден какво са и на кого. — Винаги съм бил силен… никой не е могъл да застане насреща ми, никой. Но как да се биеш с някого, като не можеш да го удариш? — Объркан, кралят поклати глава. — Регар… Регар победи, проклет да е. Аз го убих, Нед, аз забих шипа през черната му броня и черното му сърце и той издъхна в нозете ми. От това направиха песни. Но въпреки това победи той. Сега той има Лиана, а аз — нея. — И пресуши чашата.

— Ваша милост — промълви Нед Старк, — трябва да поговорим…

Робърт стисна слепоочията си.

— Поболях се от приказки. Утре заран ще ида в кралския лес на лов. Каквото имаш да ми казваш, ще почака, докато се върна.

— Ако боговете са милостиви, няма да дочакам връщането ти. Ти заповяда да се върна в Зимен хребет, забрави ли?

Робърт се надигна и сграбчи един от пилоните на ложето, за да не залитне.

— Боговете рядко са милостиви, Нед. Дръж, твоя си е. — Измъкна от джоба на наметалото си тежката сребърна ръка — катарама и му я хвърли в леглото. — Дали ти харесва, или не, ти си Ръката ми, проклет да си. Забранявам ти да напускаш.

— Не желая поста — каза му Нед.

— А на някой Ланистър ли да го дам? Ако още веднъж ми я хвърлиш, ще я окача на Джайм, заклевам се.

Нед вдигна сребърната тока. Изглежда, не му оставяха избор. Кракът му пулсираше от болка и той се чувстваше безпомощен като дете.

— Малката Таргариен…

Кралят изстена.

— Седем ада, не започвай отново с това. С това приключихме, дума повече не искам да чуя.

— Защо искаш да съм ти Ръка, след като отказваш да чуеш съвета ми?

— Защо ли? — изсмя се Робърт. — А защо не? Все някой трябва да управлява това скапано кралство. Или предпочиташ да е тя?