Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (42)

ДЖОН

— Вие сте най-безнадеждните изтърсаци, които съм обучавал — гръмко обяви сир Алисър Торн, след като се строиха в двора. — Ръцете ви са създадени да държат лопати за тор, а не мечове, и ако зависеше от мен, щяхте да ринете кочини. Но снощи ми съобщиха, че Гверен води по кралския път петима новобранци. Един-двама от тях може дори да се окажат годни за нещо. За да отворя място за тях, реших да предам осем от вас на лорд-командира, той да си троши главата с тях. — И изреди едно по едно имената им. — Тоуд. Каменната глава. Вола. Любовника. Пъпката. Маймуняка. Сир Патока. — Накрая погледна Джон. — И Копелето.

— Уха! — извика с цяло гърло Пип и заби меча във въздуха. Сир Алисър го изгледа с крокодилска усмивка.

— Сега ще ви наричат „мъже на Нощния страж“, но ако го повярвате, значи сте по-големи тъпаци от Маймуняка. Още сте сополанковци, зелени и миришещи на лято, и когато дойде зимата, ще измрете като мухи. — След това поучение сир Алисър Торн се обърна и ги остави.

Останалите момчета се струпаха около назованите и ги засипаха със смях, солени ругатни и поздравления. Халдър плесна Тоуд по задника с опакото на меча си и изрева:

— Тоуд, от Нощния страж!

Пип ревна, че на един черен брат се полага кон, скочи на раменете на Грен и двамата паднаха на земята, затъркаляха се, забухаха се с юмруци и заврещяха като подивели. Дареон се шмугна през открехнатата врата на оръжейната и се върна с мях полувкиснало червено вино. Пуснаха го от ръка на ръка, ухилени като последните тъпаци, а Джон забеляза Самуел Тарли, останал сам до едно сухо дърво в ъгъла на двора. Джон му подаде меха.

— Една глътка?

Сам поклати глава.

— Не, благодаря, Джон.

— Добре ли си?

— Всичко е наред. Наистина — излъга дебеланкото. — Толкова се радвам за всички вас. — Помъчи се да се усмихне и кръглото му лице се сгърчи. — Ти един ден ще станеш Първи щурмовак, какъвто е бил чичо ти.

— Какъвто е — поправи го Джон. Никога нямаше да приеме, че Бенджен Старк е мъртъв.

— Ей, ей, сами ли се каните да изпиете всичкото вино! — викна Халдър.

Пип дръпна меха от ръката на Джон и побягна със смях. Грен посегна да го задържи, мехът отхвърча настрани и червена струя плисна Джон в лицето. Халдър изрева възмутен, че проливат доброто вино, Джон се задърпа от мешавицата и заплю, а Матар и Джерен в това време се покатериха на стената и започнаха да ги замерват оттам със снежни топки.

Докато се измъкне от щуротиите им, целият в сняг и с петна от вино по дрехата, Самуел Тарли вече го нямаше.

Същата вечер Хоб Трипръстия сготви за момчетата специална храна по славния повод. Когато Джон се появи в трапезарията, до пейката най-близо до камината го доведе самият лорд-стюард. Докато преминаваше, по-възрастните мъже го потупваха по ръката. Осмината, на които предстоеше скоро да станат братя, се гощаваха с агнешки мръвки в сос от чесън и билки, гарниран с клонки мента и жълти репички, плувнали в топено масло.

— От трапезата на лорд-командира — съобщи им Боуен Марш.

Имаше още салати от спанак, грах и ряпа, а после — купи със замразени боровинки и сладка млечница.

— Смятате ли, че ще ни оставят заедно? — попита Пип, докато се тъпчеха.

— Дано ни разделят — присмя му се Тоуд. — Омръзна ми да ти гледам клепналите уши.

— Ха — отвърна Пип. — Присмяла се враната на гарвана, че е черен. Теб непременно ще те направят щурмовак, Тоуд. Ще гледат да те разкарат колкото може по-далече от замъка. Ако те нападне Манс Райдър, само си вдигни забралото да ти види лицето. Ще побегне с писък.

Всички се разсмяха, освен Грен.

— Аз се надявам да стана щурмовак.

— Не само ти. Всички го искаме — каза Матар.

Всеки мъж, облякъл черното, даваше пост на Вала и от всекиго се очакваше да държи стоманата при отбрана, но щурмоваците бяха същинското ядро на Нощния страж. Тъкмо те дръзваха да излизат на обходи оттатък Вала, да се промъкват през гората на духовете и по склоновете на ледените планини западно от Сенчестата кула, да се сражават с диваци, с великани и с чудовищните бели мечки.

— Не всички — заяви Халдър. — За мен е строителството. Каква полза от щурмоваците, ако Валът рухне?

Орденът на строителите включваше зидари и дърводелци, които поддържаха кулите и укрепленията, миньорите, които прокопаваха тунели и трошаха камък за пътните настилки и пътеките по стената на Вала, секачите, които разчистваха растителността, когато гората се приближеше опасно близо до Вала. Някога, както разправяха, те също така бяха секли огромни ледени блокове от замръзналите езера, дълбоко в Леса на духовете, и ги домъквали на юг на шейни, за да издигат Вала още по-високо. Но това било преди столетия. Сега можеха само да обикалят по ледената стена от Източен страж до Сенчестата кула, да проверяват за следи от топене и да запълват цепнатините, доколкото е възможно.

— Стария мечок не е глупав — отбеляза Дареон. — Теб, разбира се, ще те вземат за строител, а от Джон със сигурност ще направят щурмовак. Той е най-добрият мечоносец и най-добрият ездач сред нас, а чичо му беше Първият, преди да… — Замълча неловко, щом се усети какво щеше да изтърси.

— Бенджен Старк все още е Първия щурмовак — каза му хладно Джон Сняг и пръстите му зашариха вяло по боровинките в паницата. Всички бяха изгубили надежда, че чичо му ще се завърне, но не и той. Избута настрани боровинките, почти недокоснати, и стана от пейката.

— Няма ли да ги ядеш? — попита Тоуд.

— Вземи ги. — Джон почти не беше вкусил от щедрата вечеря на Хоб. — Не мога хапка повече да изям.

Откачи наметалото си от куката на стената и тръгна към вратата.

— Какво ти става, Джон? — догони го Пип.

— Сам — отрони той. — Не дойде на вечеря.

— Не е обичайно за него да пропуска ядене. — Пип се умисли. — Да не се е разболял нещо?

— Уплашен е. Ние го оставяме. — Спомни си за деня, когато напусна Зимен хребет и за онова горчиво-сладко сбогуване. Потрошеният Бран в леглото, Роб, със снега в косата, Аря, която го засипа с целувки, когато й подари Игла. — Щом изречем клетвите си, всички ние ще получим задължения. Някои ще ги пратят на Източен страж или в Сенчестата кула. А Сам ще остане да се тренира с такива като Раст и Кугър, и с тези нови момчета, които идват по кралския път. Боговете знаят само що за хора ще са те, но слагам бас, че сир Алисър ще ги насъска срещу него при първия повод.

— Ти направи каквото можа — отвърна с гримаса Пип.

— Това, което можахме, не е достатъчно — отвърна Джон.

Докато се връщаше към кулата на Хардин за Дух, го обзе дълбоко неспокойство. Вълчището дойде с него до конюшнята. Щом влязоха, по-боязливите коне затропаха нервно, наостриха уши и зацвилиха. Джон оседла кобилата си, яхна я и потегли извън Черния замък, на юг през огряната от лунния сърп нощ. Дух затича пред него, понесе се вихрено над земята и за едно мигване на окото се скри от погледа му. Джон не го повика. Вълците трябва да ловуват.

Нямаше определена посока. Искаше само да поязди. Отначало тръгна по течението на потока, вслушан в ледения ромон на водата по камъните, след това прекоси полята и излезе на кралския път. Той се просна пред него — тесен, каменист и осеян с рехави туфи трева, път, необещаващ нищо, но гледката изпълни Джон Сняг с дълбок копнеж. Надолу по този път се намираше Зимен хребет, а отвъд него — Речен пад и Кралски чертог, Орловото гнездо и още много места: Скалата на Кастърли, Островите на ликовете, червените планински висини на Дорн, стотиците острови на архипелага Браавос в морето, опушените руини на древната Валирия. Всички места, които Джон никога нямаше да види. Надолу по този път беше светът… а той самият бе тук.

Положеше ли клетвата, Валът завинаги щеше да се превърне в неговия дом, докато не остарее като майстер Емон.

— Все още не съм се заклел — промълви той.

Не беше някой престъпник, обречен или да облече черното, или да изтърпи наказанието за престъпленията си. По своя воля беше дошъл и можеше по своя воля да напусне… докато не изречеше клетвените слова. Трябваше само да продължи и да остави всичко това зад гърба си. Докато луната отново стане пълна, щеше да е в Зимен хребет при братята си.

„И при лейди Старк, която няма да те посрещне с «добре дошъл».“ Нямаше място за него в Зимен хребет, нито пък в Кралски чертог. Дори в сърцето на родната му майка нямаше място за него. Мисълта го натъжи. Не знаеше коя е, каква е била на външност, защо не се е венчала за баща му. „Защото е била курва или прелюбодейка, глупако. Някакво безчестно създание, иначе защо лорд Едард го е толкова срам да говори за нея?“

Джон Сняг извърна очи от кралския път и погледна през рамо. Огньовете на Черния замък се бяха скрили зад един хълм, но Валът се виждаше — засиял под лунните лъчи, огромен и студен, от хоризонт до хоризонт.

Дух се върна при него, когато прекоси ниския рид и видя отдалече смътния светлик от лампата в кулата на лорд-командира. Муцуната на вълчището беше почервеняла от кръв. Джон продължи в лек тръс, с подтичващия до него Дух, и усети, че отново го тревожи мисълта за Самуел Тарли. Когато стигна до конюшнята, вече знаеше какво трябва да направи.

Покоите на майстер Емон се намираха в една грохнала дървена цитадела под гарванарника. Грохнал от старостта и немощен, майстерът живееше там с двама от по-младите стюарди, които се грижеха за него и му помагаха в службата. Братята все се шегуваха, че са му дали двамата най-грозни мъже в Нощния страж: понеже е сляп, спестено му било неудоволствието да ги гледа. Клидас беше нисък, плешив и с тлъста гуша, сраснала се с брадичката, с малки розови очички като на пор. Чет имаше на шията твърда издутина колкото гълъбово яйце, а лицето му беше цялото червено с мехури и пришки. Затова сигурно изглеждаше винаги гневен.

Този, който се отзова на почукването на Джон, беше Чет.

— Трябва да поговоря с майстер Емон.

— Майстерът си легна, както си му е ред. Утре ела, може да те приеме. — Чет понечи да му затвори вратата.

Джон я изрита с ботуш.

— Трябва да говоря с него веднага. Утре ще е късно.

Чет се навъси.

— Майстерът не е свикнал да го будят посред нощ. Знаеш ли колко е стар?

— Достатъчно, за да се държи с посетителите си малко по-вежливо от теб — каза Джон. — Предай му извиненията ми. Нямаше да му наруша отдиха, ако не беше важно.

— Ако откажа?

Джон беше затъкнал крака си здраво в открехнатата врата.

— Мога да стоя тук цяла нощ, ако трябва.

Черният брат изсумтя недоволно и отвори да го пусне.

— Почакай в библиотеката. Има дърва. Напали огън. Няма да оставя майстерът да простине заради навлек като теб.

Когато Чет доведе майстер Емон, Джон беше разпалил огъня и пламъците играеха весело в камината. Старецът си беше навлякъл нощната роба, но на шията му висеше неизменната верижка-нашийник на ордена му. Никой майстер не я сваляше дори по време на сън.

— Едно кресло до огъня ще е добре — отрони старецът, щом усети топлината по лицето си. След като го настани удобно, Чет зави краката му и се отдръпна до вратата.

— Съжалявам, че се наложи да ви събудя, майстер — каза Джон Сняг.

— Не си ме събудил — отвърна майстер Емон. — С годините все по-малко сън ми е нужен, а вече съм много стар. Често половината ми нощ минава с призраци. Спомням си времена отпреди петдесет години, все едно че е било вчера. Загадката с един среднощен посетител е добре дошла. Е, кажи ми сега, Джон Сняг, защо се наложи да ме навестиш в този странен час?

— За да ви помоля Самуел Тарли да прекрати тренировките и да го приемат за брат на Нощния страж.

— Това не е работа на майстер Емон — възрази от вратата Чет.

— Нашият лорд-командир е поверил обучението на новобранците на сир Алисър Торн — каза майстерът. — Само той може да каже кога едно момче е готово да изрече клетвата, както сигурно знаеш. Защо тогава идваш при мен?

— Лорд-командирът ви слуша — каза Джон. — А ранените и болните в Нощния страж са под вашите грижи.

— А твоят приятел Самуел ранен ли е, или болен?

— Ще бъде — увери го Джон, — ако не помогнете.

И им разказа всичко — от игла до конец. Без да пропусне дори как бе накарал Дух да гризне гърлото на Раст. Майстер Емон го изслуша мълчаливо, с приковани в огъня слепи очи, но с всяка дума лицето на Чет помръкваше все повече.

— Без нас, които го пазехме, Сам няма никакъв шанс — завърши Джон. — С меча той е безнадежден. Дори сестричката ми Аря би могла да го изтърбуши, а тя няма още десет. Ако сир Алисър го накара да се бие, да го ранят или убият ще е въпрос на минути.

Чет не издържа.

— Виждал съм го тоя дебелак в трапезарията. Той наистина е прасе, и безнадежден пъзльо при това, ако думите ти са верни.

— Може би — кротко каза майстер Емон. — Кажи ми, Чет, ти какво би ни посъветвал да направим с това момче?

— Да го оставите където си е — отвърна Чет. — На Вала няма място за слабите. Да тренира, докато не се подготви, все едно колко години ще му трябват. Сир Алисър или ще направи от него мъж, или ще го убие — както боговете решат.

— Това е глупаво — каза Джон. И си пое дълбоко дъх, за да си събере мислите. — Помня, че веднъж попитах майстер Лувин защо носи веригата на гърлото си.

Майстер Емон леко докосна своята и сгърченият му пръст погали тежките метални брънки.

— Продължавай.

— Той ми отговори, че нашийникът на майстера е направен като верига, за да му напомня, че се е заклел да служи — каза Джон. — Попитах го защо всяка брънка е от различен метал. Сребърна верижка би отивала много по-добре на сивия му халат, казах му. Майстер Лувин се засмя. Всеки майстер изковава веригата си с усърдието си в науката, отвърна ми той. Различните метали означават различни области на знанието. Златото е за познаването на пари и сметки, среброто — за лекуването, желязото — за военния занаят. Но освен това ми каза, че имат и други значения. Нашийникът трябва да напомня на майстера за кралството, на което служи, нали така? Владетелите са злато, а рицарите — стомана, но само две брънки не могат да направят верига. За нея трябват и сребро и желязо, както и олово, калай, мед и бронз, и всичко останало, а това са селяните, ковачите, търговците и всички други. За веригата трябват всички метали, както на една страна са нужни всякакви хора.

— Следователно? — усмихна се майстер Емон.

— Нощният страж също така има нужда от всякакви хора. Ако не е така, защо тогава има щурмоваци, стюарди и строители? Лорд Рандил не е могъл да направи от Сам воин, и сир Алисър също няма да може. Не можеш да изковеш калая в желязо, колкото и силно да го биеш, но това не означава, че калаят е безполезен. Защо от Сам да не стане стюард?

Чет се навъси сърдито.

— Аз съм стюард. Да не мислиш, че е лесна работа, подходяща за страхливци? Орденът на стюардите поддържа живота на Стража. Ние ходим на лов, сеем и жънем, грижим се за конете, доим кравите, събираме дърва за огрев, готвим храната ви. Кой според теб е направил дрехите ви? Кой носи припаси от юг? Стюардите.

Отговорът на майстер Емон беше по-вежлив.

— Твоят приятел ловец ли е?

— Ненавижда лова — призна Джон.

— Може ли да оре нива? — попита майстерът. — Може ли да кара фургон или да направлява кораб? Би ли могъл да заколи крава?

— Не.

Чет се изсмя грозно.

— Виждал съм какво става с лордчетата, като им дадеш работа. Масло им дай да насекат и ръцете им ще се изприщят и закървят. Дай им брадва да нацепят дърва и ще си посекат крака.

— Знам едно нещо, което Сам може да върши по-добре от всеки друг.

— Нима? — удиви се майстерът.

Джон боязливо се озърна към застаналия до вратата Чет, с червените мехури по лицето му.

— Може да ви помага. Може да събира, знае да пише и да чете. Доколкото знам, Чет не може да чете, а на Клидас очите му са слаби. Сам е изчел всички книги в бащината си библиотека. И с гарваните ще се оправя добре. Животните, изглежда, го обичат. Дух го прие веднага. Толкова много други неща има да се вършат освен боя. Нощният страж има нужда от всеки човек. Защо да се убива един без никаква цел? По-добре е да се използва.

Майстер Емон затвори очи и за миг Джон се уплаши, че е заспал. Накрая каза:

— Майстер Лувин те е учил добре, Джон Сняг. Умът ти май сече ловко като меча ти.

— Това означава ли, че…

— Означава, че ще помисля над думите ти — каза твърдо майстерът. — А сега смятам, че вече съм готов за сън. Чет, придружи младия ни брат до изхода.