Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ДЖОН

Джон се заизкачва бавно по стъпалата, мъчейки се да не мисли, че това може би ще е за последно. Дух стъпваше безшумно до него. Отвън снегът се вихреше през портите на замъка и дворът тънеше в шум и хаос, но отсам дебелите каменни стени все още беше топло и тихо. Прекалено тихо, за да му хареса.

Стигна до площадката и се задържа дълго, разколебан. Дух подуши ръката му. Това му даде кураж да влезе в стаята.

Лейди Старк си беше там, до леглото му. Нито за миг не беше оставила Бран. Носеха й храна, а също и нощни гърнета имаше, и едно малко кораво легло, на което да спи, макар че, както разправяха, тя едва ли спеше изобщо. Хранеше го лично с мед и вода, и с отвара от билки, поддържащи живота. Нито веднъж не беше напуснала стаята. Така че Джон стоеше настрана. Но сега нямаше повече време.

Той застана за миг на прага, без да проговори и без да смее да се приближи. Прозорецът беше отворен. Долу виеше вълк. Дух чу и вдигна глава.

Лейди Старк погледна през рамо. В първия миг като че ли не го позна. Накрая примигна.

— Какво търсиш ти тук? — попита тя със странно строг и безчувствен глас.

— Дойдох да видя Бран — отвърна Джон. — Да се сбогувам.

Лицето й си остана навъсено. Дългата й кафява коса се беше сплъстила и разрошила. Изглеждаше състарена с двадесет години.

— Вече го направи. Сега се махай.

Част от него поиска да побегне, но знаеше, че ако го направи, може би никога повече няма да види Бран. Той пристъпи нервно и влезе.

— Моля ви.

Нещо студено пробяга в очите й.

— Казах ти да се махаш — каза тя. — Не те искаме тук.

Доскоро това щеше да го накара да побегне. Щеше дори да го разплаче. Сега само го ядоса. Скоро щеше да стане заклет брат на Нощния страж и да се сблъска с по-големи опасности от Кейтлин Тъли Старк.

— Той е мой брат.

— Стражата ли да извикам?

— Извикайте я — непокорно й отвърна Джон. — Не можете да ми попречите да го видя. — Прекоси стаята от другата страна на леглото и погледна лежащия на него Бран.

Тя държеше ръката му. Приличаше на птичи крак. Не беше онзи Бран, когото познаваше. Цялата плът сякаш се беше смъкнала от него. Кожата се беше изпънала върху костите, изпъкнали като пръчки. Краката му под одеялото така се бяха прегънали, че от гледката му прилоша. Очите му, хлътнали в черни дупки, бяха отворени, но не виждаха нищо. Падането някак си го беше смалило и той му напомняше за листо, сякаш първият по-силен полъх на вятъра ще го отрони и ще го прати в гроба.

И все пак под крехкия кафез на тези потрошени ребра гръдта му се издигаше и смъкваше с всяко едва доловимо вдишване и издишване.

— Бран — промълви той. — Извинявай, че не дойдох досега. Беше ме страх. — Усети сълзите, стичащи се по бузите му. Но вече му беше все едно. — Не умирай, Бран. Моля те. Всички те чакаме да се събудиш. Аз, Роб, момичетата, всички… — Лейди Старк гледаше. Не бе извикала. Джон го прие за мълчаливо разрешение. Вълчището под прозореца отново зави. Вълкът, на който Бран не бе успял да намери име.

— Сега трябва да тръгвам — каза Джон. — Чичо Бенджен ме чака. Трябва да замина на север, на Вала. Трябва да тръгнем днес, преди да е паднал снегът.

Спомни си с каква възбуда очакваше Бран заминаването им. Не можеше да понесе мисълта, че го оставя така. Джон изтри сълзите си, наведе се и леко целуна брат си по устните.

— Исках да остане с мен — тихо каза лейди Старк.

Джон я погледна плахо. Не говореше на него, а на някаква част от себе си. Все едно че него изобщо го нямаше в стаята.

— Молех се за това — глухо промълви тя. — Беше любимото ми момче, Влязох в септата и седем пъти се помолих пред седемте лица на бога Нед да промени решението си и да го остави с мен. Понякога молитвите се сбъдват.

Джон не знаеше какво да каже.

— Вината не е ваша — наруши той неловката тишина.

Очите й го намериха. Пълни с отрова.

— Нямам нужда от твоето оправдание, копеле.

Джон сведе поглед. Тя държеше в шепи ръката на Бран. Той взе другата и я стисна леко. Пръсти като птичи кости.

— Довиждане.

Беше стигнал до вратата, когато тя го повика:

— Джон.

Трябваше да продължи, но тя никога досега не го беше наричала по име. Обърна се и видя, че го гледа право в лицето, сякаш го вижда за пръв път.

— Да?

— Трябваше да си ти — каза тя.

После отново се обърна към Бран, заплака и цялото й тяло се разтърси от хлиповете. Джон никога досега не я беше виждал да плаче.

Пътят до двора бе дълъг.

Отвън цареше шум и суматоха. Товареха се фургони, подвикваха мъже, оседлаваха конете и ги изкарваха от конюшните. Сипеше се лек сняг и всичко вреше и кипеше от нетърпение час по-скоро да тръгнат.

Роб беше в центъра на цялата тази глъч и ревеше команди заедно с всички други. През последните няколко седмици като че ли бе възмъжал, сякаш нещастието с Бран и покрусата на майка му го бяха направили по-силен. Сив вятър стоеше в краката му.

— Чичо Бенджен те търси — подвикна той на Джон. — Искаше да тръгнете още преди час.

— Зная — отвърна Джон. — Ей сега. — Огледа цялата тази врява и глъч. — Сбогуването се оказа по-трудно, отколкото си мислех.

— За мен също — кимна Роб. По косата му имаше сняг, който се топеше. — Видя ли го?

Джон кимна. Гласът му бе заседнал в гърлото.

— Няма да умре — каза Роб. — Знам го.

— Вас Старките трудно ви убиват — съгласи се Джон. В гласа му имаше умора. Посещението беше изцедило силите му.

Роб забеляза, че нещо не е наред.

— Майка ми…

— Беше… много мила — каза му Джон.

Роб се успокои и се усмихна.

— Хубаво. Е, когато те видя следващия път, целият ще си в черно.

Джон се насили да му отвърне с усмивка.

— Любимият ми цвят. Колко ли трябва да чакам според теб?

— Скоро ще стане — увери го Роб и го прегърна. — Сбогом, Сняг.

— И на теб, Старк. Грижи се за Бран.

— Обещавам. — Двамата се пуснаха с нежелание. — Чичо Бенджен поръча, ако те видя, да те пратя при конюшните — каза накрая Роб.

— Имам да си взема още едно сбогом.

— В такъв случай не съм те виждал — отвърна Роб.

Джон го остави сред снега, обкръжен от фургони, вълци и коне. До оръжейната не беше далече. Взе си вързопа и пое през покрития мост към Цитаделата.

Аря си беше в стаята. Пълнеше с багаж лъскава ракла, по-голяма от самата нея. Нимерия й помагаше. Аря трябваше само да посочи и вълчето прекосяваше стаята, захапваше поредния вързоп коприна и го донасяше. Но щом подуши Дух, клекна и заскимтя.

Аря се обърна, видя Джон, скочи радостно и го прегърна с тъничките си ръце през врата.

— Боях се, че си заминал — промълви задъхано момичето. — Не искаха да ме пуснат навън да се сбогувам.

— Какво си направила пак? — попита я Джон.

Аря го пусна и се нацупи.

— Нищо. Само си опаковах нещата. — Посочи грамадния сандък, пълен едва до третината, и всичките останали дрехи, пръснати из цялата стая. — Септа Мордейн дойде и каза, че трябвало да започна всичко отначало. Нещата ми не били сгънати правилно, така разправя. Една истинска дама на юг не си хвърляла дрехите в пътната ракла като парцали.

— Ти така ли направи, сестричке?

— Какво толкова, те бездруго щяха да се омачкат. Кой го интересува как са сгънати?

— Септа Мордейн — каза й Джон. — И едва ли ще одобри, ако види, че Нимерия ти помага. — Вълчицата го изгледа мълчаливо с тъмнозлатистите си очи. — Но толкова по-добре. Донесох ти нещо, което трябва да е добре опаковано.

Лицето й светна.

— Подарък?

— И така можеш да го наречеш. Затвори вратата.

Аря погледна към коридора с плаха възбуда.

— Нимерия, тук. Пази.

Остави вълчицата да я предупреди, ако дойдат натрапници, и притвори вратата. През това време Джон свали парцалите, с които го беше увил, и й го подаде.

Очите на Аря се ококориха. Тъмни очи, като неговите.

— Меч? — ахна тя възхитена.

Ножницата беше от мека сива кожа, гъвкава като грях. Джон бавно извади оръжието, за да може да се види синкавият блясък на стоманата.

— Това не е играчка — предупреди я той. — Внимавай да не се порежеш. Острието е толкова остро, че можеш да се бръснеш с него.

— Момичетата не се бръснат — каза Аря.

— А би трябвало. Виждала ли си краката на септата?

Тя се изкикоти.

— Толкова е тънък…

— Като теб — каза й Джон. — Накарах Микен да го направи специално. Наемниците из Пентос, Мир и другите свободни градове използват такива. С него не можеш да отсечеш човешка глава, но ако си достатъчно бърза, можеш да направиш тялото му на решето.

— Аз съм бърза.

— Трябва всеки ден да се упражняваш. — Той й подаде меча, показа й как се държи и отстъпи. — Как го усещаш на тегло? Балансът добър ли е?

— Така мисля — отвърна Аря.

— Първи урок — каза й той. — Боцкай с острия край.

Аря замахна леко и го перна по ръката с тъпата страна. От удара го заболя, но Джон се ухили като идиот.

— Знам кой край да използвам — каза Аря, а на лицето й се изписа колебание. — Само че септа Мордейн ще ми го вземе.

— Не и ако не разбере, че го имаш — каза Джон.

— С кого ще се упражнявам?

— Все ще намериш с кого — увери я Джон. — Кралски чертог е истински град, хиляда пъти по-голям от Зимен хребет. Докато си намериш партньор, наблюдавай как се бият на двора. Тичай, упражнявай се в езда, гледай да станеш силна. Но каквото и да правиш…

Аря се досети какво следва. Казаха го заедно:

…не казвай… на Санса!

Джон разроши косата й.

— Ще ми липсваш, сестричке.

Тя изведнъж помръкна, готова да заплаче.

— Жалко, че няма да дойдеш с нас.

— Различните пътища понякога водят до един и същи замък. Кой знае? — Вече се чувстваше по-добре. Нямаше да си позволи да се натъжи. — Време е да тръгвам. Първата година на Вала ще изкарам в чистене на нощните гърнета, ако продължавам да карам чичо Бенджен да ме чака.

Аря се хвърли към него за последна прегръдка.

— Първо остави меча — предупреди я със смях Джон. Тя го остави засрамена и го засипа с целувки.

Когато Джон се обърна към вратата, тя пак го държеше и въртеше китката си, за да свикне с баланса.

— За малко да забравя — каза й той. — Всички добри мечове си имат имена.

— Като Лед — каза тя и погледна оръжието в ръката си. — А този има ли си име? О, моля те, кажи ми.

— Не се ли сещаш? — Подразни я той. — Любимата ти вещ.

Аря го изгледа озадачена. И веднага се сети. Толкова бързо сечеше умът й. Казаха го едновременно:

Игла!

Споменът за смеха й го топлеше в дългия път на север.