Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (67)

БРАН

Най-големите бяха пораснали мъже. На седемнайсет и осемнайсет. Един беше над двайсет. Повечето бяха по-млади, шестнайсетгодишни и по-малко.

Бран ги гледаше от терасата на кулата на майстер Лувин и слушаше тежкото им пъшкане и ругатни, докато се млатеха с дъгите от бъчви и дървените мечове. Каменният двор бе оживял от трясъка на дърво, накъсван понякога от по някое плясс и охх, когато поредният замах улучеше кожен елек или гола плът. Между момчетата обикаляше сир Родрик с почервеняло лице под белите мустаци и не спираше да ги хока и да им мърмори. Бран никога досега не беше виждал стария рицар толкова побеснял.

— Не — не преставаше да ръмжи той. — Не, не и не.

— Май не се бият много добре — промълви неуверено Бран и почеса разсеяно Лято зад ушите. Вълчището късаше парче месо и костите пукаха между зъбите му.

— Определено — съгласи се майстер Лувин и въздъхна дълбоко.

Майстерът гледаше през голямата си тръба с лещи от Мир, измерваше сенките и си отбелязваше положението на кометата, увиснала ниско на утринния небосвод. — Но след повечко време… сир Родрик е прав, трябват ни мъже за постове по стените. Лорд баща ви отведе каймака на гвардията си в Кралски чертог, брат ви обра останалото, наред с всички що-годе читави момци на няколко левги наоколо. Много от тях няма да се върнат и несъмнено ни трябват хора, които да заемат местата им.

Бран се загледа тъжно към потящите се долу младежи.

— Краката ми само да бяха здрави, всички можех да надвия. — Спомни си за последния път, когато бе държал меч, при кралското гостуване в Зимен хребет. Беше само от дърво, но поне петдесет пъти свали с него принц Томен на земята. — Сир Родрик трябва да ме научи да се бия с алебарда. Ако имам една алебарда с достатъчно дълга дръжка, Ходор може да ми служи за крака. Могат двама ни заедно да направят рицар.

— Мисля, че… едва ли — каза майстер Лувин. — Бран, когато човек се бие, ръцете, краката и умът му трябва да са едно цяло.

Долу на двора сир Родрик се развика.

— Биеш се като някой гъсок! Той те хапе и ти налиташ да го захапеш! Парирай! Отбий удара. Гъшият бой не стига. Ако това бяха истински мечове, а не дървени, първото захапване ще ти отсече ръката! — Едно от момчетата се засмя и старият рицар подхвана него. — Ти ли се смееш! Ти? Това ако не е нахалство! А ти се биеш като някой таралеж…

— Имало е и сляп рицар — не искаше да се предаде Бран. — Баба Нан ми е казвала за него. Имал е дълъг прът с мечове в двата му края, можел да го върти в ръцете си и да посича по двама наведнъж.

— Симион Звездоокия — каза Лувин и си отбеляза нещо в книгата. — Когато си загубил очите, сложил си в празните кухини звездни сапфири, така поне твърдят певците. Бран, но това е просто приказка, като тези за Флориан Глупака. Измислици от Века на героите. — Майстерът цъкна с език. — Тези сънища си ги избий от ума, само ти късат сърцето.

Споменаването за сънища го подсети.

— Снощи пак сънувах враната. Онази с трите очи. Влетя в спалнята ми и ми каза да тръгна с нея, и аз тръгнах. Слязохме в криптата. Татко беше там. Поговорихме. Беше тъжен.

— И защо? — Лувин надникна в окуляра.

— Струва ми се, че беше свързано с Джон. — Сънят го бе обезпокоил много. Много повече от предишните с враната. — Ходор не иска да слезем в криптата.

Бран усети, че майстерът го слуша с половин ухо. Вдигна окото си от тръбата и примига.

— Ходор не иска да…

— Да слиза в криптата. Като се събудих, му казах да ме свали долу, да видя дали татко наистина е там. Отначало не разбра какво му говоря, но аз го доведох до стъпалата, като му казвах „мини оттук“ и „тръгни натам“, но като стигнахме, не искаше да слезе. Запъна се на най-горното стъпало и само повтаряше „ходор“, сякаш го беше страх от тъмното, но аз държах запалена факла. Така ме подлуди, че за малко щях да го перна по главата, като баба Нан. — Забеляза, че майстерът се мръщи, и бързо добави: — Е, не го пернах.

— Добре. Ходор е човек, не е муле да го биеш.

— В съня влетях долу с враната, но когато съм буден, не мога — обясни Бран.

— И защо трябва да слизаш в криптата?

— Казах ти. Да потърся татко.

Майстерът опипа металната верига на врата си, както правеше често, когато нещо го смутеше.

— Бран, милото ми момче, един ден лорд Едард ще седне долу каменен при баща си, при бащата на баща си и всички други Старки чак до древните крале на Севера… но това ще е чак след много години, боговете дано са добри. Татко ти сега е пленник на кралицата в Кралски чертог. В криптата няма да го намериш.

— Снощи беше там. Говорих с него.

— Опърничаво момче — въздъхна майстерът и отмести книгата. — Искаш ли сега да идеш?

— Не мога. Ходор не иска да слезе, а стълбите са много тесни и извити за кобилата ми.

— Смятам, че можем да се оправим с тази трудност.

Вместо Ходор извикаха дивачката Оша. Беше висока, яка и от нищо не се оплакваше, готова бе да отиде където й наредят.

— Живяла съм оттатък Вала, някаква си дупка в земята хич няма да ме изплаши, милорд.

— Ела, Лято — каза Бран, след като тя го вдигна в жилавите си силни ръце. Вълчището остави кокала и тръгна с Оша. Тя пренесе Бран през двора и после започна да го смъква по стъпалата към хладната като пещера подземна зала. Пред тях със запален факел вървеше майстер Лувин. Бран дори не се обиди много, че Оша го носи на ръце, а не на раменете си. Сир Родрик бе заповядал да махнат веригата й, защото беше служила добре и предано, откакто я доведоха в Зимен хребет. Все още беше с тежките железни пранги на глезените — знак, че не й вярват напълно — но те не й пречеха да стъпва уверено по стъпалата.

Бран не помнеше кога за последен път бе слизал в криптата. Със сигурност беше преди много време. Като малък често си играеше долу с Роб, Джон и сестрите си.

Съжали, че сега не са с него — залата може би нямаше да му се струва толкова тъмна и страшна. Лято пристъпи в стаения сумрак, после спря, вдигна глава и задуши замрелия, леден въздух. Оголи зъби, отстъпи и очите му светнаха златни на светлината от факела в ръката на майстера. Дори коравата като желязо Оша като че ли се смути.

— Мрачен народец, като ги гледам таквиз… — отрони дивачката и погледът й зашари по дългата редица гранитни Старки на каменните им тронове.

— Те са кралете на Зимата — прошепна Бран. Някак му се струваше грешно да се говори високо в това място.

Оша се усмихна.

— Зимата няма крал. Да я беше видял, щеше да го знаеш, лятно момченце.

— Били са кралете на Севера в продължение на хиляди години. — Майстер Лувин вдигна факела, за да падне светлина върху лицата от камък. Някои бяха с коси и бради, космати мъже и свирепи като вълчищата, свити в краката им. Други бяха гладко избръснати, с измършавели лица, с остри като железните мечове в скутовете им скули.

— Корави мъже за кораво време. Насам. — Закрачи енергично по сводестия тунел, покрай каменни стълбове и безкрайна редица от издялани от камък статуи. Докато вървеше, от вдигнатия факел в ръката му като знаме се вееше езикът на пламъка.

Тунелът беше по-дълъг от самия Зимен хребет, а Джон веднъж му бе казал, че отдолу имало и други нива, още по-дълбоки и тъмни сводове, където били погребани по-стари крале. Нямаше да е добре, ако изгуби светлината. Лято отказа да продължи и клекна до входа.

— Помниш ли историята, Бран? — рече майстерът. — Разкажи, ако можеш, на Оша кои са били те и какви са делата им.

Той се озърна към лицата, преминаващи в строй край тях, и сказанията за тях се върнаха в паметта му. Майстерът му ги беше разказвал, а баба Нан ги караше да оживеят.

— Ей този е Джон Старк. Когато морските разбойници слезли на брега на изток, той ги прогонил и вдигнал замъка при Белия залив. Синът му бил Рикард Старк, не бащата на татко ми, а друг Рикард, той отнел Шийката от Блатния крал и се венчал за дъщеря му. Теон Старк е онзи тънкият, с дългата коса и рехавата брада. Нарекли го Гладния вълк, защото винаги бил във война. Ей онзи е Брандън, високият с мечтателното лице, него пък наричали Брандън Корабостроителя, защото много обичал морето. Гробницата му е празна. Тръгнал на запад да преплава Морето на залеза, но така и не се върнал. Синът му бил Брандън Подпалвача, защото от скръб подпалил всички кораби на баща си. Ето го и Родрик Старк, който спечелил на състезание по борба Мечия остров и го дал на дома Мормон. А това е Торен Старк, Коленичилия крал. Той бил последният крал на Севера и първият лорд на Зимен хребет, след като се покорил на Егон Завоевателя. О, ето го, ето този е Креган Старк. Той веднъж се сразил с принц Емон и Рицарят на драконите казал, че с по-добър майстор меча не се е срещал досега. — Вече бяха почти в края и Бран го обзе тъга. — А това е моят дядо, лорд Рикард, когото обезглавил Лудият крал Ерис, с дъщеря му Лиана и сина му Брандън от двете му страни. Не са имали право на статуи, те са само за владетелите и рицарите, но татко толкова ги обичал, че заповядал да ги направят.

— Момата си я бива — закима Оша.

— Робърт бил сгоден за нея, но принц Регар я отвлякъл и насилил — обясни Бран. — Робърт повел война да си я върне. Убил Регар при Тризъбеца с чука си, но Лиана умряла и той така и не си я върнал.

— Тъжна приказка — каза Оша, — но тия празни дупки са още по-тъжни.

— Гробницата на лорд Едард, когато дойде и неговото време — каза майстер Лувин. — Е, тук ли видя баща си в съня, Бран?

— Да. — Бран потръпна от спомена. Озърна се неспокойно из тунела и космите по врата му настръхнаха. Наистина ли чу някакъв шум? Дали тук имаше някой?

Майстер Лувин пристъпи към отворената гробница с факела в ръка.

— Както виждаш, не е тук. Нито ще бъде, за още много години напред. Сънищата са само сънища, момче. — Той пъхна ръка в тъмното като в паст на някакъв огромен звяр. — Виждаш ли? Тя е съвсем праз…

Тъмното връхлетя върху него озъбено.

Бран видя очи от зелен пламък, блеснали зъби, кожа, черна като гробницата около тях. Майстер Лувин изрева и замаха с ръце, факелът отхвърча от пръстите му, блъсна се в каменното лице на Брандън Старк, рухна в нозете на статуята и пламъците облизаха гранитните крака. В разлюлялата се светлина на факела видяха Лувин да се бори с вълчището, биеше с една ръка в муцуната му, а челюстите на звяра се затваряха около другата.

— Лятоо! — писна Бран.

И Лято дойде, изстреля се от мрака зад тях като летяща сянка. Блъсна се в Рошльо и го събори, и двете вълчища се затъркаляха като кълбо от сива и черна козина, заръмжаха и се захапаха, докато майстер Лувин се изправяше с разкъсана и окървавена ръка. Оша остави Бран до каменния вълк на лорд Рикард и хукна да помага на майстера. На пияната светлина на гаснещия факел по стената и тавана се бореха двадесет стъпки високи вълчи сенки.

— Рошле — извика тънък гласец. Бран вдигна очи и малкото му братче се изправи от устието на бащината им гробница. Рошльо плесна още веднъж с лапа Лято през муцуната, дръпна се назад и се залепи до Рикон.

— Остави ми таткото — предупреди Рикон Лувин. — Остави ми таткото.

— Рикон — промълви Бран. — Татко не е тук.

— Тук е. Видях го. — На лицето на Рикон блеснаха сълзи. — Видях го снощи.

— В съня си?

Рикон кимна.

— Да го оставиш. Да ми го оставиш. Той сега си идва вкъщи. Той ми обеща. Идва си вкъщи.

Бран не беше виждал майстер Лувин толкова объркан. От ръката му капеше кръв.

— Оша, факела — рече той, прехапал устни да превъзмогне болката, и тя го вдигна преди да е загаснал. Петна сажди бяха зацапали двата крака на образа на чичо му. — Този… този звяр — продължи Лувин — трябваше да си стои окован в кучкарника.

Рикон потупа Рошльо по муцуната, мокра от кръвта.

— Аз го пуснах. Не обича вериги. — Вълкът облиза пръстите му.

— Рикон — каза Бран, — искаш ли да дойдеш с мен?

— Не. Обичам си тук.

— Тук е тъмно. И студено.

— Не ме е страх. Трябва да чакам татко.

— Можеш да го чакаш с мен — каза Бран. — Ще го почакаме заедно. С Рошльо и Лято. — Двете вълчища сега си ближеха раните и се поглеждаха нащрек.

— Бран — каза твърдо майстерът, — зная, че намеренията ти са добри, но Рошльо е твърде див, за да го оставим на свобода. Аз съм третият човек, когото хапе. Пуснеш ли го на свобода из замъка, само е въпрос на време преди да убие някого. Истината е жестока, но този вълк трябва да стои във вериги или да…

„Да бъде убит“ — помисли Бран, но каза:

— Той не е роден за вериги. Ще чакаме в кулата. Всички.

— Това пък е съвсем невъзможно — възрази майстер Лувин.

Оша се ухили.

— Че то май момчето беше тука, господарче. — Подаде факела на Лувин и пак вдигна Бран. — Тъй. Значи в кулата на майстера.

— Ще дойдеш ли, Рикон?

Брат му кимна.

— Ако вземем и Рошльо.

Рикон затича след Оша и Бран и на майстер Лувин не му остана избор. Закрачи след тях, попоглеждайки неспокойно вълчищата.

Куличката на майстер Лувин беше претъпкана с толкова вещи, че за Бран беше цяло чудо как изобщо старецът може да си намира каквото му трябва. По маси и столове бяха струпани купища книги, по лавиците се редяха безброй затапени шишета и колби, парчета недогорели свещи и петна восък цапаха всички мебели, бронзовата тръба с мирските лещи стоеше на триногата до вратата към терасата, по стените висяха звездни карти, скици на лунни и слънчеви сенки се въргаляха по постелките от тръстика, хартии, пачи пера и празни мастилници бяха пръснати навсякъде и всичко беше изпоцапано с птича тор от гарваните по таванските греди. Резкият им грак се надигна, щом Оша започна да почиства и превързва раните на майстера.

— Това си е пълна глупост — замърмори дребничкият беловлас мъж. — Съгласен съм, че е малко странно двете момчета да сънуват един и същи сън, но ако човек престане да му мисли толкова, то си е съвсем естествено. Баща ти го няма, липсва ти и знаеш, че е затворен. Страхът може да възпали ума и да му донесе странни мисли и лоши сънища. Рикон е много малък, за да разбере.

— Вече съм на четири — възрази Рикон. Гледаше през тръбата с лещите капчуците с причудливите форми на Първата цитадела. Вълчищата клечаха в двата края на голямото кръгло помещение и си ближеха раните.

— …много е малък и оох, седем ада, ох, този мехлем щипе, не, не спирай, сложи още. Много е малък, казвам, но ти, Бран, ти си достатъчно пораснал, за да знаеш, че сънищата са си само сънища.

— Някои са, други не са. — Оша изля от бледочервеното огнено мляко в една дълга драскотина и Лувин отново изохка. — Горските чеда могат да ви кажат доста неща за сънищата.

По лицето на майстера се стичаха сълзи, но той упорито поклати глава.

— Чедата… охх… живеят само в сънищата. Вече. Измрели са и ги няма. Стига, стига. Сега превръзките. Слагай лапа и после го увий, ама да е здраво, че ще кърви.

— Баба Нан казва, че чедата знаели песни за дърветата, че можели да летят като птици и да плуват като риби, и да говорят с животните — каза Бран. — Казва, че музиката им била толкова красива, че човек можел да се разплаче като бебенце, като я слуша.

— И всичко това го правели с магия — отрони разсеяно майстер Лувин. — Жалко, че ги няма тук сега. Някое и друго заклинанийце сигурно щеше да ми изцери ръката, без да боли толкова, и можеха да си поговорят с Рошльо и да му кажат да не хапе така. — Погледна накриво и много сърдито черния вълк. — От мен запомни, Бран. Вярваш ли в магии, все едно се биеш със стъклен меч. Чакай да ти покажа нещо. — Стана, прекоси стаята и се върна с една зелена стъкленица в здравата ръка. — Я ги погледни — каза, дръпна тапата и изсипа шепа блестящи черни остриета за стрели.

Бран вдигна едно.

— Ама то е от стъкло. — Обзет от любопитство, Рикон се приближи и погледна.

— Драконово стъкло — каза Оша и започна да превързва Лувин.

— Обсидиан — настоя майстер Лувин и изпъна пострадалата си ръка. — Кован е в огньовете на боговете, вдън земя. Горските чеда ловували с него преди хиляди години. Чедата метал не са ковали. Вместо броня носели дълги ризи от плетени листа, а нозете си овързвали с дървесна кора, тъй че да се сливат с гората. Наместо мечове носели остриета от обсидиан.

— И още ги носят. — Оша наложи мека лапа върху ухапаното и здраво я овърза с парче лен.

Бран приближи върха на стрелата към очите си. Черното стъкло на пипане беше хлъзгаво и блестеше. Стори му се красиво.

— Мога ли да си взема едно?

— Стига да искаш — отвърна майстерът.

— И аз искам — каза Рикон. — Аз искам четири. Нали съм на четири.

Лувин го накара да ги преброи.

— И внимавай, остри са. Да не се порежеш.

— Разкажи ми за чедата — подкани го Бран. Беше важно.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко.

Майстер Лувин подръпна металната верига, жулеща шията му.

— В Зората на вековете — почна той — имало един народ. Те били най-първите, преди да се появят крале и кралства. В онези дни нямало нито замъци, нито крепости или рицари, едно пазарище дори не можело да се намери оттук до морето на Дорн. Човеци изобщо нямало. Само горските чеда обитавали тези земи, които днес знаем като Седемте кралства.

— Тъмнокожо племе били те, красиви, малки на ръст, не по-високи от децата, дори когато пораснели и стигнели мъжество. Живеели дълбоко в лесовете, в пещери, в скални цепнатини и тайни поселища по дърветата. Колкото и дребни да били, чедата били бързи и пъргави. Мъже и жени ловували наедно, с лъкове от язово дърво и летящи примки. Боговете им били богове на гората, на потока и камъка, старите богове, чиито имена са тайнство. Мъдреците ги наричали зеленозрящи, и странни лица ваели в стволовете на призрачните си дървета язови, та да им пазят горите. Колко са царували тук горските чеда и откъде са дошли, никой не знае.

— Но преди около дванадесет хиляди години от изток се появили Първите човеци и прекосили Скършената ръка при Дорн, преди да се скърши. С бронзови мечове дошли и с кожени щитове, яхнали коне. Дотогава земите отсам Тясното море кон не са познавали. Несъмнено чедата се изплашили от конете не по-малко, отколкото Първите човеци от тия ликове по дърветата. Щом Първите си вдигнали своите твърдини и ферми, изсекли ликовете и ги изгорили. Уплашени до смърт, чедата се вдигнали на бран. Старите песни разправят, че зеленозрящите карали моретата да помитат сушата, чародействата им разтресли Ръката, но било късно да се затвори проходът. Войните продължили, докато земята не почервеняла от кръвта както на хора, така и на чеда, но повече на чеда, отколкото на хора, защото хората били по-големи и по-силни, а дървото, обсидианът и камъкът не можели да устоят на бронза. Накрай надделели мъдрите от двете раси и вождове и герои на Първите се срещнали със зеленозрящите и танцуващите по дърветата сред язовите призрачни дървета на един малък остров в голямото езеро, наречено Очи на боговете.

— Там те изковали Мира. Първите хора получили крайбрежните земи, високите поля и слънчевите ливади, планините и блатата, но дълбоките лесове останали завинаги на чедата, и в кралските владения повече не можело да се изсичат язови дървета. И за да бъдат свидетели боговете на подписания договор, на всяко дърво на острова дали лик, а сетне бил създаден светият орден на зелените човеци, да бди над Острова на ликовете.

— Договорът дал началото на четири хиляди години приятелство между хора и чеда. След време Първите хора дори изоставили боговете, които донесли със себе си, и започнали да почитат тайните божества на леса. Подписването на Мира сложило край на Зората на вековете. Започнал Векът на героите.

Юмрукът на Бран се сви около бляскавото черно острие на стрела.

— Но ти казваш, че горските чеда вече ги няма.

— А, тука са си — каза Оша и откъсна със зъби края на последната превръзка. — На север от Вала работите са малко по-инак. Там са отишли чедата, и великаните, и други древни племена.

Майстер Лувин въздъхна.

— Жено, ти по право трябваше да си умряла или във вериги. Старките се отнесоха с теб по-милостиво, отколкото заслужаваш. Не е добре да им се отплащаш за добротата, като пълниш главите на момчетата с глупости…

— Кажи ми къде са отишли — прекъсна го Бран. — Искам да знам.

— И аз — намеси се Рикон.

— Е, добре — измърмори Лувин. — Докато тук властвали Първите хора, Мирът устоявал през целия Век на героите и Дългата нощ, и в раждането на Седемте кралства, но накрая дошло време, много столетия след това, когато други хора прехвърлили Тясното море. Първи били андалите, раса от високи, русокоси воини, които дошли със стомана и огън, и със седмолъчата звезда на новите богове, изрисувана на гърдите им. Войните продължили стотици години, но накрая всичките шест южни кралства паднали в нозете им. Само тук, където кралят на Севера отхвърлял всяка войска, опитала се да прекоси Шийката, властта на Първите удържала. Андалите изгорили горичките с язови дървета, изсекли ликовете, изклали чедата, които заварили там, и навсякъде провъзгласили триумфа на Седемте над старите богове. Така чедата побягнали на север…

Лято започна да вие.

Майстер Лувин млъкна стъписан. А когато и Рошльо се изправи и добави воя си към братовия, страх стисна сърцето на Бран.

— Иде — прошепна той с убедеността на отчаянието. Осъзна, че го знае от предната нощ, откакто враната го бе довела долу в криптата да каже сбогом. Знаеше го, но не беше го повярвал. Поискал бе майстер Лувин да излезе прав. „Враната — помисли Бран — враната с трите очи…“

Воят секна така внезапно, както беше започнал. Лято пристъпи безшумно по пода на кулата и започна да лиже оцапаната с кръв козина по шията на брат си. Откъм прозореца изпърхаха крила.

Гарван кацна на сивия каменен перваз, отвори клюн и нададе хриплив, отчаян грак.

Рикон заплака. Връхчетата на стрелите изпадаха от шепата му и задрънчаха по каменния под. Бран го придърпа и го прегърна.

Майстер Лувин се взря в черната птица, сякаш беше някакъв крилат скорпион. Стана, бавно като в сън, и се приближи до прозореца. Когато изсвири, гарванът литна и кацна на превързаната му ръка. По крилата му имаше засъхнала кръв.

— Ястреб — измърмори Лувин, — а и някоя сова може да е било. Бедничкият, цяло чудо е, че е успял да се върне. — Взе писмото от крачето му.

Бран усети, че трепери, докато майстерът развиваше тънкото листче от цилиндърчето.

— За какво е? — попита, притиснал братчето си до себе си.

— Знаеш за какво е, момче — каза Оша грубо и сложи ръка на главата му.

Майстер Лувин вдигна глава и ги погледна вцепенен. Дребничък старец с бяла коса, с кръв по ръкава на сивия вълнен халат и сълзи в ясните сиви очи.

— Ваши благородия — каза той на синовете с хриплив и много уморен глас, — ние… ще трябва да намерим каменоделец, който помни добре лика му…