Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 448 гласа)

САНСА

Санса тръгна за турнира на Ръката със септа Мордейн и Джейн Пули, в носилка с жълти копринени завески — толкова тънки, че можеше да вижда през тях. Превръщаха целия свят в златен. Извън градските стени край реката бяха издигнати стотици павилиони и простолюдието се стичаше в многохилядна тълпа да гледа игрите. Цялото това великолепие взимаше дъха на Санса: бляскавите брони, едрите коне, зачулени със сребро и злато, виковете на тълпата, знамената, плющящи на вятъра… и самите рицари, рицарите най-вече.

— По-хубаво е и от песните — прошепна тя, след като намериха обещаните им от баща й места между изтъкнати лордове и дами. Санса беше облечена хубаво за този ден — в зелена рокля, която открояваше кестенявото на косата й, и съзнаваше, че я гледат и се усмихват мило.

Загледаха как героите на стотици песни подкараха конете си напред един по един. Всеки от тях бе по-приказен от предишния. Седмината рицари на кралската гвардия излязоха на игралното поле, всички освен Джайм Ланистър в люспести брони с млечен цвят, и с бели като пресен сняг плащове. Сир Джайм Ланистър също носеше белия плащ, но отдолу целият сияеше в злато, с шлем с формата на лъвска глава и златен меч. Сир Грегър Клегейн, „Яздещата планина“, изтътна покрай тях като лавина. Санса помнеше лорд Йон Ройс от гостуването му в Зимен хребет преди две години.

— Бронята му е от бронз, кована е преди хиляди години, и е с гравирани магически руни, които го предпазват от поражение — прошепна тя на Джейн.

Септа Мордейн им посочи лорд Джейсън Малистър, в мастиленосиньо, гравирано със сребро, и орлови криле на шлема. Беше посякъл на Тризъбеца трима от знаменосците на Регар. Момичетата се закискаха при появата на жреца-воин Торос Мирски, с плющящия му на вятъра халат и бръсната глава, докато септата не им каза, че веднъж изкачил стените на Пайк с огнен меч в ръката.

Имаше и конници, които Санса не познаваше: дребни рицари от Пръстите и Планински рай, и от планините на Дорн, невъзпети в слава свободни конници и новопроизведени скуайъри, по-млади синове на върховни лордове и наследници на по-малки домове. Младежи, все още не извършили славни дела, но Санса и Джейн бяха съгласни, че един ден Седемте кралства ще прокънтят с ека на техните имена. Сир Бейлон Сван. Лорд Брус Карън от Блатата, наследник на Йон Бронза, сир Андар Ройс и по-малкият му брат сир Робар, с посребрените си стоманени нагръдници и всечените в тях древни бронзови руни, същите като онези, които предпазваха баща им. Близнаците сир Хорас и сир Хобер, на чиито щитове изпъкваше знакът на рода Редвин — яркочервен грозд на синьо поле. Патрек Малистър, синът на лорд Джейсън. Шестима от дома на Фрей, от Кръстовището: сир Джаред, сир Дануел, сир Емън, сир Тео, сир Первин, синове и внуци на стария лорд Уолдър, както и незаконният му син, Мартин Речния.

Джейн Пули си призна, че я плаши видът на Джалабхар Ксхо, принца-изгнаник от Летните острови, който носеше шапка от зелени и пурпурни пера върху черното си като нощ лице, но щом видя младия лорд Берик Дондарион с косата му като червено злато и прорязания от мълния черен щит, обяви, че е готова да се омъжи за него тутакси.

Хрътката също влезе в списъка на участващите в турнира, както и братът на краля, красивият лорд Ренли от Бурен край. Джори, Алин и Харвин се явиха от името на Зимен хребет и Севера.

— Джори прилича на просяк сред тях — изсумтя септа Мордейн, когато той се появи.

Бронята на Джори беше от синкавосиви стоманени плочи, без никакви украси по тях, а тънкото сиво наметало висеше на раменете му като мокра дрипа. Все пак се представи добре, като свали от коня Хорас Редвин в първия двубой и един от шестимата Фрей във втория. В третата си среща направи три обиколки срещу един наемник, Лотор Брун, със също толкова невзрачно снаряжение като неговото. Никой от двамата не падна от седлото, но пиката на Брун се оказа по-здрава, ударите му по-точни и кралят отсъди победата на него. Алин и Харвин нямаха такъв късмет. Харвин падна от коня си още в първия сблъсък със сир Мерин от кралска гвардия, а Алин беше съборен от сир Бейлон Сван.

Двубоите продължиха през целия ден чак до здрач, копитата на едрите бойни коне тъпчеха по арената, докато земята не се разора. Десетки пъти Джейн и Санса извикаха в унисон със сблъсъка на конниците. Пиките им се пръскаха на трески и тълпите крещяха в подкрепа на своите любимци. При всяко падане на някой от мъжете Джейн покриваше очи като изплашено момиченце, но Санса, виж, запази самообладание. Една знатна дама трябва да знае как да се държи на турнир. Дори септа Мордейн забеляза сдържаността й и кимна одобрително.

Кралеубиеца яздеше превъзходно. Събори от конете сир Андар Ройс и пограничния лорд Брус Карън с такава лекота, сякаш удряше камбани по пътя си, след което спечели много трудно срещу белокосия Баристан Селми, победил преди това двама мъже с тридесет-четиридесет години по-млади от него.

Сандор Клегейн и неговият брат гигант сир Грегър Планината също така изглеждаха неусмирими. Поваляха противниците си един след друг с жестоката си сила. Най-ужасният момент за деня настъпи при втория двубой на сир Грегър, когато той порази младия рицар от Долината с такава сила, че му прониза гърлото и го уби на място. Младежът падна няма и на десет крачки от мястото на Санса. Острието на пиката на сир Грегър стърчеше от врата му и кръвта му се изливаше на все по-забавени тласъци. Бронята му беше нова и лъскава. Един ярък лъч пробяга по изпънатата му ръка и се отрази от стоманата. После слънцето се скри зад облак и блясъкът изчезна. Плащът му беше син, с цвета на небето в ясен летен ден, обшит по краищата с полумесеци, но когато кръвта се просмука в него, платът потъмня и луните една по една станаха червени.

Джейн Пули заплака толкова истерично, че се наложи септа Мордейн да я издърпа настрани, за да се съвземе, но Санса седеше с ръце в скута и гледаше сцената, обладана от някакъв странен възторг. Помисли си, че би трябвало и тя да заплаче, но сълзите не дойдоха. Сигурно бе изплакала всичките си сълзи за Лейди и Бран. Щеше да е по-друго, ако беше Джори, сир Родрик или татко й. Младият рицар в синия плащ не й беше никакъв — просто един непознат от Долината на Арин, чието име бе забравила веднага щом го чу. А сега и светът щеше да забрави името му, осъзна Санса. Нямаше да се пеят песни за него. Виж, това беше тъжно.

Сир Бейлон Сван също падна срещу Грегър, както и лорд Ренли срещу Хрътката. Ренли бе отхвърлен от коня си с такава сила, че направо отхвърча назад с краката във въздуха. Главата му се удари в земята със силен пукот и тълпата ахна, но се оказа само златният еленов рог на шлема му — едно от разклоненията се беше счупило. Когато лорд Ренли се изправи, простолюдието зарева в див възторг, тъй като красивият млад брат на крал Робърт беше любимец на всички. Той подаде счупеното разклонение на противника си с дълбок поклон. Хрътката изсумтя и хвърли златния рог към тълпата, а хорицата се скупчиха и се заблъскаха за златното късче, докато лорд Ренли не тръгна през тях и редът не се възстанови. Междувременно септа Мордейн се беше върнала, сама. Обясни, че на Джейн й е прилошало и й помогнала да се върне в замъка. Санса почти бе забравила за Джейн.

След това някакъв дребен рицар с плащ на двуцветни карета се посрами, като уби коня на Берик Дондарион и го лишиха от права. Лорд Берик прехвърли седлото си на нов кон, но веднага бе свален от Торос Мирски. Сир Ейрон Сантагар и Лотор Брун се сразиха три пъти без резултат; след това сир Ейрон падна от лорд Джейсън Малистър, а Брун — от по-малкия син на Йон Ройс, Робар.

Накрая останаха само четирима: Хрътката и чудовищният му брат Грегър, Джайм Ланистър Кралеубиеца и сир Лорас Тирел — младежът, когото наричаха „Рицарят на цветята“.

Сир Лорас беше най-младият син на Мейс Тирел, владетеля на Планински рай и пазител на Юга. Със своите шестнадесет години той беше най-младият конник на арената, но предобеда в първите си три двубоя беше свалил трима рицари от кралската гвардия. Санса в живота си не беше виждала такъв красавец. Гръдната му броня беше с много изкусна изработка и изпъстрена с емайл, с формата на стотици видове цветя, така че отдалеч зрителят оставаше с впечатлението, че е брониран в цветен букет, а снежнобелият му жребец бе покрит с цветен чул, изплетен от червени и бели рози. След всяка своя победа сир Лорас сваляше шлема си, подкарваше бавно покрай оградата и накрая откъсваше бяла роза и я подхвърляше на някоя хубава девойка сред тълпата.

Последният му за деня двубой беше срещу по-младия Ройс. Древните руни на сир Робар се оказаха слаба защита, когато сир Лорас разцепи щита му и го хвърли с ужасен грохот в пръстта. Робар остана да лежи и да стене, докато победителят обикаляше арената. Накрая извикаха носилка и го отнесоха в палатката му замаян и обездвижен. Санса повече не го погледна. Очите й бяха само за сир Лорас. Когато белият кон се спря точно пред нея, се уплаши, че сърцето и ще се пръсне.

На другите девойки бе дал по бяла роза, но тази, която сега откъсна за нея, беше червена.

— Сладка лейди — каза високо той, — никоя победа не е наполовина толкова красива, колкото вас.

Санса взе плахо цветето, поразена от галантността му. Косата му бе водопад от кестеняви къдрици, а очите — като стопено злато. Тя вдиша сладкия аромат на розата и я задържа до гърдите си дълго след като сир Лорас се бе оттеглил.

Когато най-после вдигна очи, пред нея бе застанал непознат мъж и я гледаше втренчено. Беше нисък, с остра брадичка и посребрена коса, на възраст почти колкото баща й.

— Трябва да си една от дъщерите й — каза той. Устните му се усмихваха, но не и сиво-зелените му очи. — Приличаш на Тъли.

— Аз съм Санса Старк — отвърна му тя спокойно. Мъжът беше е тежко наметало с кожена яка, притегната със сребърна птица присмехулник, и се държеше като високопоставен лорд, но тя не го познаваше. — Не съм имала честта, милорд.

Септа Мордейн бързо я хвана за ръката.

— Мило дете, това е лорд Петир Белиш, от малкия съвет на краля.

— Майка ви някога беше моята кралица на красотата — каза кротко мъжът. Дъхът му ухаеше на мента. — Имате нейната коса. — Пръстите му бавно я докоснаха по бузата и погалиха един кестеняв кичур. После той изведнъж се обърна и си отиде.

Луната междувременно се беше вдигнала, множеството се умори и кралят постанови последните три двубоя да се проведат на следващата сутрин преди груповия бой. Докато простолюдието се разотиваше, обсъждайки сблъсъците през този ден и предстоящите срещи утре, дворът се премести на речния бряг, за да започне пирът. От часове се печеха шест чудовищно огромни бизона — въртяха ги бавно на дървени шишове, а кухненските ратайчета ги тъпчеха с масло и билки, докато месото не се разпука и не зацвърчи. Пред павилионите бяха подредени маси и пейки, отрупани с плодове и прясно изпечен хляб.

За Санса и септа Мордейн бе отредено много почетно място вляво от високия подиум, където се разположи самият крал с кралицата. Когато принц Джофри седна вдясно от нея, гърлото й се стегна. Думичка не беше й казвал след онази ужасна случка, а и тя не се беше осмелила да го заговори. Отначало Санса си мислеше, че го мрази заради онова, което направиха с Лейди, но след като си изплака очите, си каза, че всъщност Джофри не е виновен. Кралицата го беше направила. Тя заслужаваше омразата й, както и Аря. Нищо лошо нямаше да се случи, ако не беше Аря.

Тази вечер не можеше да мрази Джофри. Твърде красив беше, за да го мрази. Облякъл бе тъмносин жакет, обсипан с два низа златни лъвски главички, а около челото му блестеше коронка от злато и сапфири. И косата му блестеше като метала. Санса го погледна и потрепери уплашена, че няма да й обърне внимание или още по-лошо ще я изгледа с омраза и ще я принуди да напусне масата с плач.

Но Джофри се усмихна, целуна ръката й галантно като принц от песните и каза:

— Сир Лорас има остро око за красотата, сладка лейди.

— Беше много мил — отвърна тя стеснително, стараейки се да запази скромност и сдържаност, но сърцето й запя. — Сир Лорас е истински рицар. Смятате ли, че той ще победи утре, милорд?

— Не — заяви Джофри. — Кучето ми ще го постави на място, или може би вуйчо ми Джайм. А след няколко години, когато порасна достатъчно, за да изляза на арената, аз ще ги поставя всички на място.

Той вдигна ръка да повика слугата с каната изстудено вино и й наля. Санса погледна плахо септа Мордейн, но Джофри се наведе и напълни и чашата на септата, така че тя кимна с благодарност и не каза нищо.

Слугите допълваха чашите цялата нощ, макар че след това Санса не помнеше да е вкусвала от виното. Нямаше нужда от вино. Опило я беше вълшебството на нощта, зашеметил я бе разкошът, помели я бяха прелестите, за които бе мечтала цял живот и за които не се беше се надявала дори, че някога ще опознае. Пред кралския павилион седяха певци и изпълваха здрача с музика. Жонгльор премяташе във въздуха горящи главни. Личният шут на краля, глупак със свраче лице с прякор Лунното момче, подскачаше на кокили в пъстрия си костюм и се подиграваше на всички с толкова язвителна жестокост, че Санса се зачуди дали всъщност е глупав. Дори септа Мордейн се оказа безпомощна пред него. Когато изпя песничката си за Върховния септон, тя се разсмя толкова силно, че се поля с виното.

А Джофри щеше да се разтопи от вежливост. Говореше на Санса през цялата нощ, обсипваше я с комплименти, караше я да се смее, споделяше й дворцови клюки, обясняваше й някои от закачките на Лунното момче. Санса беше толкова запленена, че забрави за всякакво благоприличие, както и за седящата вляво от нея септа Мордейн.

А блюдата се редяха едно след друго. Гъста супа от еленско месо с ечемик, салати от сладки треви, спанак и сливи, поръсени със счукани орехи. Охлюви в сос от мед и чесън. Санса никога досега не беше яла охлюви. Джофри й показа как се вади охлювът от черупката и сам й подаде да отхапе първото сладко късче месо. След това поднесоха току-що уловена от реката пъстърва, печена в глина, и нейният принц й помогна да отвори изпечената обвивка, за да извади отвътре крехката бяла риба. А когато поднесоха месото, сам й го сервира, като отряза кралско парче и го постави с усмивка в блюдото й. По движенията му тя разбра, че дясната ръка все още го безпокои, но той не се оплака и с една дума.

След това дойдоха сладките хлебчета, гълъбовият пай и печените ябълки с канела, и лимоновият кейк, посипан със захар като слана, но Санса вече се беше толкова натъпкала, че успя да хапне само две резенчета от кейка, колкото и да го обичаше. Тъкмо се чудеше дали ще може да се справи с трето, когато кралят се развика.

Крал Робърт ставаше все по-шумен с всяко следващо блюдо. Санса чуваше смеха му и гръмките заповеди през звуците на музиката и дрънченето на приборите, но бяха твърде далече, за да долови думите. Сега го чуха всички.

— Не! — прогърмя ревът му и заглуши всяка друга реч. Санса се слиса, като видя краля изправен, с почервеняло лице и побеснял. В ръката си стискаше пълен с вино бокал и по-пиян не можеше да бъде. — Няма ти да ми казваш какво да правя, жено! — изрева той на кралица Церсей. — Аз съм кралят, не разбра ли? Аз управлявам и щом казвам, че утре ще се бия, значи ще се бия!

Всички го зяпнаха. Санса видя сир Баристан и брата на краля Ренли, както и ниския мъж, който й говори днес толкова странно и погали косата й, но никой не се опита да се намеси. Лицето на кралицата беше изопнато и толкова безкръвно, че можеше да мине за изваяно от сняг. Тя стана от масата, сбра полите си и си тръгна сред възцарилата се тишина. Слугите й плъпнаха след нея.

Джайм Ланистър сложи ръка на рамото на краля, но кралят рязко го отблъсна. Ланистър залитна и падна. Кралят се изсмя.

— Великият рицар. Все още мога да те хвърля в пръстта. Запомни го, Кралеубиецо. — Удари се в гърдите с отрупания с геми бокал и оплиска с вино копринената си риза. — Чука ми дай и никой мъж в кралството не може да застане пред мен.

Джайм Ланистър се изправи, изтупа се и каза тихо, но ясно:

— Както кажете, ваша милост.

Лорд Ренли пристъпи усмихнат.

— Разля си виното, Робърт. Дай да ти донеса нов бокал.

Джофри хвана ръката й и Санса се сепна.

— Става късно — каза принцът. Изражението му беше странно, сякаш изобщо не я виждаше. — Нуждаете ли се от придружител до замъка?

— Не… — Озърна се към септа Мордейн и се изуми, като я видя как похърква, отпуснала глава на масата. — Всъщност да… благодаря ви, ще бъде много мило. Наистина съм уморена, а стана толкова тъмно. Ще съм благодарна, ако ми предложите защита.

— Куче! — извика Джофри.

Сандор Клегейн сякаш изникна от самата нощ, толкова бързо се появи пред нея. Беше сменил доспехите си с червена вълнена куртка, с пришита на гърдите кожена фигура на кучешка глава. На светлината на факлите изгореното му лице грееше с убито червен цвят.

— Да, ваша милост?

— Отведи годеницата ми до замъка и се погрижи да не я сполети нищо лошо — поръча му безцеремонно принцът.

И без да каже и дума повече, Джофри стана и я остави.

Санса усети погледа на Хрътката.

— Смяташе, че Джоф ще те отведе сам? — Засмя се. Смехът му приличаше на лай на кучета, хвърлени в яма. — Не се надявай. — Дръпна я да стане. — Хайде, на всички ни се спи. Толкова много пих, а утре може да потрябва да убия брат си. — И той се изсмя отново.

Санса изведнъж се уплаши. Огледа се, но нямаше кой да й се притече на помощ. Крал Робърт го бяха отвели и половината пейки вече се бяха опразнили. Пирът бе приключил и с него — красивият сън.

Хрътката взе една от факлите да осветява пътя. Санса тръгна плътно до него. Пътеката беше камениста и неравна; заради трепкащата светлина й се струваше, че се размества и пропада под нея. Държеше очите си сведени надолу, за да вижда къде стъпва. Заобиколиха рицарските павилиони, всеки със знамето си и доспехите, окачени отпред. Тишината натежаваше с всяка стъпка. Санса се плашеше от него, но нали все пак беше възпитана във всичките форми на вежливост. Една истинска дама не би трябвало да забелязва лицето му.

— Днес яздихте много галантно, сир Сандор — успя да промълви тя.

Сандор Клегейн изръмжа.

— Спести ми глупавите си комплиментчета, момиченце… и твоите сирове. Не съм рицар. Плюя и на тях, и на клетвите им. Виж, брат ми е рицар. Видя ли го как яздеше днес?

— Да — изшепна разтреперана Санса. — Той беше…

— Галантен?

Подиграваше й се.

— Никой не може да му устои — успя да каже тя накрая, горда от себе си. Не беше лъжа.

Сандор Клегейн изведнъж се спря сред тъмното опустяло поле. Нямаше избор, освен да спре с него.

— Някоя септа те е дресирала добре. Ти си като ония птиченца от Летните острови, нали? Малко хубаво говорещо птиченце, което повтаря всички хубави малки думички, на които са го научили.

— Това е неучтиво. — Санса усети как сърцето й запърха в гърдите. — Плашите ме. Искам да се прибирам веднага.

— „Никой не може да му устои!“ — изсмя се хрипливо Хрътката. — Самата истина. Никой не може да устои на Грегър. Онова момче днес, втория му двубой, о, голяма работа беше. Видя го, нали? Глупаво момче, нямаше си работа да излиза при такива противници. Пари си няма, скуайър няма, няма кой да му помогне с доспехите. Нагърленикът му не беше вързан добре. Мислиш, че Грегър не го е забелязал? Мислиш, че пиката на сир Грегър се вдигна ей тъй, случайно, а? Хубаво малко говорещо момиченце, ако вярваш това, значи главицата ти е наистина е празна като на патка. Пиката на Грегър мушка там, където Грегър поиска да мушне. Виж ме. Виж ме! — Сандор Клегейн хвана брадичката й в огромната си шепа и я принуди да вдигне лице. Приклекна пред нея и доближи горящата факла до лицето си. — Ето ти хубост. Погледай дълго. Знаеш, че го искаш. Следях те как се извръщаше през цялото време по кралския път. Виж ме добре.

Пръстите му стиснаха челюстта й като железен капан. Очите му се взряха в нейните. Пияни очи, изцъклени от гняв. Трябваше да го погледне.

Дясната му страна беше хлътнала, с резки скули и едно сиво око под навъсеното чело. Носът му беше голям и клюнест, косата — рядка и тъмна. Носеше я дълга и сресана настрани, защото от другата страна на това лице не растеше никаква коса.

Лявата страна на лицето му беше развалина. Окото му беше съвсем изгоряло; на мястото му бе останала само дупка. Окото му бе останало здраво, но всичко около него представляваше отвратителен белег, гладка почерняла плът, твърда като кожа, нашарена с кратери и прорязана с дълбоки цепнатини, които просветваха червени и влажни при всяко негово помръдване. На челюстта му можеше да се види част от костта, където плътта беше съвсем прогоряла. Санса заплака. Той я пусна и угаси догарящата факла в пръстта.

— Нямаш ли хубави думички за това, момиченце? Нямаш ли комплиментчета, на които те е научила септата? — Тя не му отговори и той продължи. — Повечето си мислят, че е от някоя битка. Обсада, пожар в някоя кула, факла в ръката на някой враг. Един глупак ме попита дали не било от драконов лъх. — Този път смехът му бе по-мек, но също толкова горчив. — Само на теб ще ти кажа от какво е, момиченце — каза й той с глас като нощ, сянка, надвиснала толкова близо, че тя усети киселата воня на вино в дъха му. — Бях по-малък от теб, на шест, може би на седем. Един дърводелец вдигна дюкян в селото под Цитаделата на баща ми и за да си спечели благоволение, ни изпрати дарове. Старецът правеше чудесни играчки. Не помня аз какво получих, но ми се искаше да имам подаръка на Грегър. Дървен рицар, целият изрисуван, всяка става сглобена поотделно с пружини, така че можеш да го нагласиш да се бие. Грегър беше с пет години по-голям от мен, играчката за него не беше нищо, вече беше скуайър, шест стъпки висок и с мускули като на бик. Така че му взех рицаря, но радост не ми донесе, казвам ти. Страх ме беше през цялото време и той ме намери. В стаята имаше мангал. Грегър нищо не каза, само ме вдигна под мишницата си, натика тая страна от лицето ми в горящите въглени и ме държа там, докато не закрещях и не запищях. Видя колко е силен. Дори тогава трима големи мъже едва успяха да ме издърпат от ръката му. Септоните проповядват за седемте ада. Какво знаят те? Само човек, който е горял, знае какво е адът наистина.

— Баща ми каза на всички, че постелята ми се подпалила, а майстерът ни ми даде мазила. Мазила! — възкликна Хрътката. — Грегър също си получи мазилата. След четири години го помазаха със седемте масла и той изрече рицарските си клетви, а Регар Таргариен го потупа по рамото и каза:

— Станете, сир Грегър.

Дрезгавият глас млъкна. Той клечеше пред нея, тромава черна фигура, загърната от нощта и скрита от очите й. Санса чуваше само хрипливото му дишане. И усети, че й е мъчно за него. Страхът някак си беше избягал.

Тишината продължи сякаш безкрайно и тя отново изпита страх, но този път страхът й беше за него, не за нея самата. Хвана огромното му рамо и прошепна:

— Той не е истински рицар.

Хрътката отметна глава и зарева. Санса залитна назад, по-далече от него, но той я хвана за ръката и изръмжа:

— Не, не, малко птиченце, не е истински рицар.

През останалата част от пътя към града Сандор Клегейн не каза и една дума. Отведе я до чакащите коли, каза на коларя да ги откара до Червената цитадела и се качи след нея. Влязоха мълчаливо през Кралската порта и продължиха по осветените от факли градски улици. Той отвори караулната врата и я поведе в замъка, с изгорялото лице, сгърчено в спазъм, и с помръкнали очи. Беше само на стъпка след нея, докато се качваха по стъпалата на кулата. Преведе я през целия коридор, чак до спалнята й.

— Благодаря ви, милорд — промълви хрисимо Санса.

А Хрътката я хвана за ръката и се надвеси над нея.

— Това, което ти казах тази нощ… — Гласът му зазвуча по-грубо отпреди. — …Ако го кажеш някога на Джофри… на сестра си, на баща си… на който и да е от тях…

— Няма — прошепна Санса. — Обещавам.

Не беше достатъчно.

— Ако го кажеш на когото и да било — довърши той, — ще те убия.