Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 445 гласа)

КЕЙТЛИН

Докато войската се точеше по насипа на пътя през черните блата на Шийката и се изливаше в крайречните земи долу, безпокойството на Кейтлин растеше. Тя се стараеше да прикрива опасенията си зад маска на сдържано спокойствие, но с това те не намаляваха, а напротив, усилваха се с всяка измината левга. Дните й бяха тревожни, нощите неспокойни и всеки гарван, който прелетеше над главите им, я караше да стиска зъби.

Боеше се за баща си и се чудеше на злокобното му мълчание. Боеше се за брат си Едмур и се молеше боговете да бдят над него, ако се наложеше да се изправи срещу Кралеубиеца в битка. Боеше се за Нед и за момичетата, както и за милите си синове, които бе оставила в Зимен хребет. Но така или иначе, нищо не можеше да направи за когото и да било от тях, затова се мъчеше да ги изтласка от мислите си. „Трябва да съхраниш силите си за Роб — повтаряше си тя. — Сега той е единственият, комуто можеш да помогнеш. Трябва да си силна и корава като севера, Кейтлин Тъли. Сега трябва да си истинска Старк, като своя син.“

Роб яздеше в челото на колоната под плющящото бяло знаме на Зимен хребет. Всеки ден помолваше някой от лордовете да го придружи, за да може да побеседва с него в движение; зачиташе всекиго поред, без да проявява предпочитания, изслушваше ги така, както лорд баща му можеше да изслушва, претегляше думите им и ги сверяваше.

„Много е научил от Нед — казваше си тя, докато го гледаше, — но достатъчно ли е?“

Черната риба бе повел сто подбрани пиконосци и сто бързи коня и беше препуснал напред да засланя в авангард колоната и да разузнава пътя. Донесенията, които връщаха конниците на сир Бриндън, трудно можеха да я убедят, че войската на лорд Тивин все още отстои на много дни път на юг, но Уолдър Фрей, лордът, който държеше под контрол Бродовете, беше събрал сила от близо четири хиляди души в замъците си по Зелената вилка.

— Пак последен — промърмори Кейтлин, щом чу това. Пак Тризъбеца, проклет да е! Брат й Едмур беше свикал знамената по право и лорд Фрей трябваше да се присъедини към войската на Тъли при Речен пад, но ето че си седеше и изчакваше.

— Четири хиляди души — повтори Роб, повече объркан, отколкото ядосан. — Лорд Фрей едва ли се надява да се срази сам с Ланистърови. Очевидно се кани да присъедини войската си към нашата.

— Дали? — попита Кейтлин. Яздеше отпред с Роб и Робърт Гловър, днешния му спътник. Авангардът на колоната се беше пръснал зад тях, бавно придвижваща се гора от пики, знамена и копия. — Чудя се. Нищо не очаквай от Уолдър Фрей и няма да се изненадаш.

— Той е знаменосец на твоя баща.

— Някои хора приемат клетвите си по-сериозно от други, Роб. А лорд Фрей винаги е бил по-приятелски настроен към Скалата на Кастърли, отколкото би се харесало на баща ми. Един от синовете му е женен за сестрата на Тивин Ланистър. Това само по себе си не значи много, разбира се. Лорд Уолдър е наплодил много деца в дългия си живот и те все е трябвало да се оженят за някого. Но все пак…

— Смятате ли, че се кани да ни измени в полза на Ланистърови, милейди? — попита гробовно Робърт Гловър.

Кейтлин въздъхна.

— Ако трябва да съм откровена, съмнявам се, че дори лорд Фрей знае какво възнамерява да направи. Той притежава предпазливостта на старец и амбицията на недорасъл младеж, а лукавство никога не му е липсвало.

— Близнаците ни трябват, майко — разгорещи се Роб. — Друг път през реката няма. Знаеш го.

— Да. Но го знае и Уолдър Фрей, в това можеш да си сигурен.

Същата нощ вдигнаха стана си при южния край на блатата, по средата между кралския път и реката. Там Теон Грейджой им донесе новини от чичо й.

— Сир Бриндън нареди да ви кажа, че е кръстосал мечове с Ланистърови. Натъкнал се е на дузина съгледвачи, които няма да могат скоро да донесат на лорд Тивин. Или изобщо. — Теон се ухили. — Сир Аддам Марбранд командва предните им отряди, сега се оттегля на юг, опожарявайки всичко по пътя си. Той знае къде сме, повече или по-малко, но Черната риба се кълне, че няма да разбере, когато се раздвоим.

— Освен ако лорд Фрей не му го съобщи — каза рязко Кейтлин. — Теон, когато се върнеш при чичо ми, предай му да разположи най-добрите си стрелци около Близнаците, денонощно, със заповед да свалят всеки гарван, който видят да излита от бойниците. Не искам нито една птица, понесла вест за ходовете на сина ми, да стигне до лорд Тивин.

— Сир Бриндън вече се е погрижил за това, милейди — отвърна с игрива усмивка Теон. — Още няколко птички и ще си опечем месеник. Перата им ще ви ги запазя за шапка.

Трябваше да съобрази, че Бриндън Черната риба щеше да го предвиди много преди нея.

— Какво са правили Фрей, докато Ланистърови са палили нивята им и са плячкосвали селата им?

— Имало е някакво сражение между хората на сир Аддам и лорд Уолдър — отвърна Теон. — На по-малко от един ден езда оттук намерихме двама от съгледвачите на Ланистър да хранят гаргите, след като хората на Фрей са ги посекли. Но главните сили на Фрей стоят струпани на Близнаците.

Това несъмнено носеше печата на Уолдър Фрей, помисли с горчивина Кейтлин. Задръж, изчакай, погледай, не рискувай освен ако не те принудят.

— Щом е влязъл в бой с Ланистърови, може би все пак е решил да спази клетвите си — каза Роб.

Кейтлин не беше толкова обнадеждена.

— Да защити земите си е едно, а да излезе в открито сражение с лорд Тивин — съвсем друго.

Роб се извърна към Теон Грейджой.

— Черната риба намери ли друг път през Зелената вилка?

Теон поклати глава.

— Течението на реката е бързо и дълбоко. Според сир Бриндън толкова на север не може да се преброди.

— Трябва да го имам този брод! — заяви кипнал Роб. — О, конете ни сигурно ще могат да я прегазят, но не и с мъже в броня на гърбовете. Ще трябва да строим понтони, за да прехвърлим желязото, шлемовете, ризниците и пиките, а нямаме дървета за това. Нито време. Лорд Тивин идва на север… — Синът й стисна юмрук.

— Лорд Фрей ще е глупак, ако се опита да ни прегради пътя — каза Теон Грейджой с обичайната си лековата самоувереност. — Силите ни са пет пъти повече от неговите. Можеш да завземеш Близнаците, ако се наложи, Роб.

— Няма да е лесно — предупреди Кейтлин, — а и моментът не е подходящ. Докато вдигаш обсадата, Тивин Ланистър ще си доведе войската и ще те удари в гръб.

Роб премести поглед от нея към Грейджой и пак към нея, за да потърси отговор, и не го намери. За миг й се стори по-малък дори от своите петнадесет години, въпреки ризницата, меча и четината по бузите.

— Лорд татко ми как би постъпил? — попита я той.

— Щеше да намери начин да премине — каза му тя. — Каквото и да му струва.

На заранта при тях се върна самият сир Брандън Тъли. Беше сменил тежката броня и шлем, които носеше като Рицаря на Портата, с по-леки доспехи от кожа и плетена ризница като за съгледвач, но рибата му от обсидиан пак стягаше плаща му.

Лицето на чичо й беше мрачно като гроб.

— Имало е битка под стените на Речен пад. Разбрахме го от пленен съгледвач на Ланистър. Кралеубиеца е унищожил войската на Едмур и рицарите на Тризъбеца са се разбягали.

Студ стисна с ледена ръка Кейтлин за гърлото.

— А брат ми?

— Ранен е и пленен — каза сир Бриндън. — Лорд Блакууд и другите оцелели са под обсада в Речен пад, обкръжени от ордата на Джайм.

Роб го погледна с гняв.

— Трябва да преминем проклетата река, ако все още се надяваме да им помогнем.

— Няма да е толкова лесно — предупреди чичо й. — Лорд Фрей е издърпал всичките си сили зад стените на замъците си и портите са затворени и залостени.

— Проклет да е! — изруга Роб. — Ако старият глупак не омекне и не ми позволи да мина, няма да ми остави избор, освен да щурмувам стените му. Ще срина Близнаците и на ушите му ще ги окача, ще видите колко ще му хареса!

— Говориш като обидено хлапе, Роб — сряза го Кейтлин. — Едно дете, като види пречка, първата му мисъл е или да я заобиколи, или да я събори. Един владетел трябва да се научи, че думите понякога могат да постигнат това, което мечовете не могат.

Роб се изчерви.

— Какво имаш предвид, мамо?

— Фрей държат моста от шестстотин години и от шестстотин години винаги са си взимали таксата.

— Каква такса? Какво иска той?

Тя се усмихна.

— Точно това трябва да разберем.

— А ако реша да не му платя тази такса?

— Тогава по-добре се върни в Рова Кайлин, там се развърни да дадеш сражение на лорд Тивин… или направи така, че да ти израснат криле. Друг избор не виждам.

Кейтлин смуши коня си и остави сина си да разсъждава над думите й. Нямаше да е добре да го накара да се чувства все едно, че майка му е узурпирала мястото му. „Дали си го научил и на разум, както на храброст, Нед? Научи ли го да пада на колене?“ Гробищата на Седемте кралства бяха пълни с храбреци, неусвоили този урок.

Някъде по пладне авангардът им видя Близнаците, седалището на Господарите на Бродовете.

Тук Зелената вилка течеше бърза и дълбока, но родът Фрей я беше обхванал преди много столетия и бе забогатял от парите, които хората им плащаха, за да я прехвърлят. Мостът представляваше масивна арка от гладка сива скала, достатъчно широка, за да преминат едновременно два фургона. Водната кула се издигаше в центъра на този скален разтег и контролираше както пътя, така и самата река със своите амбразури и портикули. Три поколения Фрей бяха строили този мост. Когато го бяха приключили, бяха вдигнали дебели дървени укрепления на двата бряга, така че никой да не може да премине без позволението им.

Дървото отдавна беше отстъпило на камъка. Близнаците — два тромави, грозни и внушителни замъка, еднакви във всяко отношение, с извисяващия се в дъга мост помежду им — бяха пазили прехода през реката от столетия. Високи оградни стени, дълбоки ровове и тежки дъбови, обковани с желязо порти пазеха подстъпите, а подножията на моста се издигаха от дебелите вътрешни цитадели. На всеки бряг имаше бойница и портикул, а Водната кула бранеше самия преход над реката.

Един-единствен поглед бе достатъчен да подскаже на Кейтлин, че замъкът не може да се завземе с щурм. Бойниците гъмжаха от копия и мечове, стрелци имаше зад всеки бруствер и амбразура, подвижният мост беше вдигнат, решетката пусната, вратите — затворени и залостени.

Големия Джон взе да сипе ругатни и проклятия, щом видя какво ги очаква. Лорд Рикард Карстарк заръмжа.

— Това не може да се щурмува, господа — обяви мрачно Рууз Болтън.

— Нито може да се завземе с обсада без армия от другата страна, която да обкръжи втория замък — отбеляза Хелман Толхарт. Отвъд дълбоките мътнозелени води западният близнак се издигаше като огледално отражение на източния си брат. — Дори да разполагахме с време. С каквото, сигурен съм, не разполагаме.

Докато лордовете на севера оглеждаха замъка, малката стражева порта се отвори, над рова се спусна дървен мост и дузина рицари подкараха конете си напред да ги посрещнат, водени от четирима от многото синове на лорд Уолдър. Знамето им беше със знака на близначните кули, тъмносини на сребристосиво поле. Сир Стеврон Фрей, наследникът на лорд Уолдър, заговори от името на посрещачите им. Всички Фрей приличаха на язовци, а сир Стеврон, който вече надвишаваше шестдесетте и си имаше внуци, приличаше на много състарен и отегчен от живота язовец, но все пак се държеше доста любезно.

— Милорд баща ми ме изпрати да ви поздравим и да попитаме кой предвожда тази могъща войска.

— Аз. — Роб пришпори коня си напред. Беше в пълно снаряжение, щитът с вълчището на Зимен хребет бе пристегнат с ремъци към седлото му, а Сив вятър пристъпяше безшумно до него.

Старият рицар го изгледа с едва прикрита насмешка, която пробяга във воднистосивите му очи, макар че конят му изцвили неспокойно и се дръпна, подушил миризмата на вълчището.

— Милорд баща ми ще бъде особено поласкан, ако благоволите да споделите с него месо и медовина и му обясните с каква цел сте дошли тук.

Думите му се стовариха сред владетелите знаменосци на Зимен хребет като канара, изхвърлена от катапулт. Никой не ги одобри. Заругаха, заспориха, развикаха се.

— Не бива да го правите, милорд — заговори умолително Галбарт Гловър на Роб. — Не може да се вярва на лорд Уолдър.

Рууз Болтън кимна.

— Отидете ли сам, сте в ръцете му. Може да ви продаде на Ланистърови, да ви хвърли в тъмница или да ви пререже гърлото — каквото си поиска.

— Щом желае да разговаря с нас, нека да отвори портите си и всички ще му споделим и месото, и медовината — заяви сир Вендел Мандърли.

— Или нека да излезе и да се разбере с Роб тук, пред очите на своите хора, както и на нашите — предложи брат му, сир Уилис.

Кейтлин Старк споделяше съмненията им, но беше достатъчно да погледне сир Стеврон, за да разбере, че никак не е доволен от това, което чуват ушите му. Още няколко думи само и шансът щеше да е изгубен. Трябваше да действа, и при това бързо.

— Аз ще отида — заяви тя високо.

— Вие ли, милейди? — Големия Джон навъси чело.

— Мамо, сигурна ли си? — Роб явно не беше.

— Никога не съм била по-сигурна — излъга убедително Кат. — Лорд Уолдър е знаменосец на баща ми. Познавам го още от момиче. Той никога не би ми причинил зло. — „Освен ако не види изгода в това“, добави наум, но някои истини не бяха подходящи за изричане, а някои лъжи бяха неизбежни.

— Убеден съм, че лорд баща ми ще остане доволен от възможността да поговори с лейди Кейтлин — каза сир Стеврон. — И за да гарантираме добрите си намерения, моят брат сир Первин ще остане тук, докато тя се върне невредима при вас.

— Той ще е наш почетен гост — каза Роб. Сир Первин, най-младият от четиримата Фрей в групата, скочи от седлото и връчи юздите на друг от братята си. — Но държа лейди майка ми да се върне до здрач, сир Стеврон — продължи Роб. — Нямам намерение да се задържам тук.

Сир Стеврон кимна учтиво.

— Както кажете, милорд.

Кейтлин пришпори коня си напред, без да се обръща. Синовете на Фрей и придружителите им поеха с нея.

Баща й някога й беше казал, че Уолдър Фрей е единственият владетел в Седемте кралства, който може да извади цяла армия от гащите си. Когато лордът на Бродовете посрещна Кейтлин в залата за аудиенции на замъка си, обкръжен от своите двадесет живи синове (без сир Первин, с когото ставаха двадесет и един), тридесет и шестима внуци, деветнадесет правнуци и многобройни дъщери, внучки, копелета и така нататък, тя разбра какво точно беше имал предвид баща й.

Лорд Фрей беше деветдесетгодишен, помъдрял розов язовец с плешиво, осеяно с лунички теме и твърде закъсал с подаграта, за да може да стои сам. Последната му съпруга, някакво бледолико и крехко момиченце на шестнадесетина години, пристъпваше до носилката му. Беше осмата поред лейди Фрей.

— За мен е огромно удоволствие да ви видя след толкова години, милорд — каза Кейтлин.

Старецът недоверчиво примижа срещу нея.

— Тъй ли? Съмнявам се. Спести ми сладките си думи, лейди Кейтлин, твърде стар съм вече. Какво търсиш тук? Момчето ли толкова ли е гордо, че не можа само да дойде при мен? Какво да правя с теб?

Кейтлин беше малко момиче, когато за последен път беше гостувала в Близнаците, но още тогава лорд Уолдър си беше раздразнителен, с остър език и груб в обноските. Възрастта, изглежда, само бе влошила нрава му. Налагаше се да подбира много грижливо думите си и да положи усилия да не се обижда от неговите.

— Татко — намеси се назидателно сир Стеврон, — забравяте се. Лейди Старк е тук по ваша покана.

— Тебе питал ли съм те? Все още не си лорд Фрей, докато не умра. Приличам ли ти на умрял? Указания от теб не ща!

— Не може да се говори така пред знатната ни гостенка, татко — намеси се един от по-младите синове.

— Ето че и копелетата ми почнаха да ме учат на вежливост — оплака й се лорд Уолдър. — Ще говоря както си искам, дяволите да ви вземат! Трима крале са ми гостували в живота, с кралиците си, мислиш ли, че не мога да мина без уроците ви, Ригър? Майка ти козите доеше, когато за пръв път й дадох семето си. — Изгони младежа с щракване на пръстите си и махна на двама от по-големите си синове.

— Дануел, Уолън, я ми помогнете да се кача на стола.

Вдигнаха лорд Фрей от носилката и го занесоха на върховния трон на Фрей, висок стол от черен дъб, чийто гръб беше изрязан във формата на две кули, свързани с мост. Младата му жена изкачи плахо стъпалата и зави краката му с одеяло. След като се настани, старецът прикани Кейтлин да се приближи до него и целуна ръката й с грапавите си като пергамент устни.

— Ето — обяви той. — След като ви отдадох полагащата се учтивост, милейди, синовете ми навярно ще ме удостоят с честта да си затворят устата. Е, защо все пак сте тук?

— Да ви помоля да отворите портите си, милорд — отвърна учтиво Кейтлин. — Синът ми и неговите лордове знаменосци горят от желание да прехвърлят реката и да продължат по пътя си.

— Към Речен пад ли? — изкиска се Фрей. — О, няма нужда да ми го казвате, недейте. Все още не съм сляп. Старчето все още може да разчете една карта.

— Към Речен пад — потвърди Кейтлин. Не виждаше смисъл да го отрича. — Където можех да очаквам, че ще ви заваря, милорд. Вие все още сте знаменосец на баща ми, нали?

— Хе! — отвърна лорд Уолдър, нещо средно между смях и сумтене. — Че свиках мечовете си, свиках ги, ей ги тук, видяла си ги по стените. Смятах да тръгна веднага щом се събере цялата ми сила. Е, да пратя синовете си. Самият аз вече не ставам за бойни походи, лейди Кейтлин. — Заозърта се да намери потвърждение и посочи един висок петдесетинагодишен мъж. — Кажи й, Джаред. Кажи й, че точно това се канех.

— Така беше, милейди — заяви сир Джаред Фрей, един от синовете му от втората му жена. — Кълна се в честта си.

— Аз ли съм виновен, че глупавият ви брат загуби битката преди да успея да тръгна? — Старецът се отпусна на възглавниците и я загледа навъсен, очаквайки да оспори версията му за събитията. — Казаха ми, че Кралеубиеца го е пресякъл като брадва втасало сирене. Защо момчетата ми да бързат на юг, за да си намерят смъртта? Всички, които отидоха на юг, вече се връщат бежешком на север.

Кейтлин беше готова с най-голяма охота да заплюе свадливия мърморещ старец и на огън да го опече, но до залез слънце трябваше да отвори моста. Затова отвърна спокойно.

— Тъкмо затова е особено важно да стигнем скоро до Речен пад. Милорд, къде можем да поговорим?

— Ние вече говорим — отвърна с гримаса лорд Фрей. Голата му петниста глава се завъртя. — Какво сте зяпнали всички? — сопна се старчето на домочадието си. — Марш навън. Лейди Старк иска да поговори с мен насаме. Сигурно иска верността ми да изпита, хе! Хайде, всички навън, намерете си някоя по-полезна работа. Да, да, и ти, жено. Вън, вън, вън! — И след като всичките му синове, внуци и внучки, копелета, племеннички и племенници и правнуци се изнизаха от голямата зала, той се наведе към Кейтлин и сподели: — Всички чакат да умра. Стеврон ме чака от четиридесет години, но аз все го разочаровам. Хе! На, кажи ми сега, трябва ли да умирам, само за да стане той лорд? Няма да стане.

— Храня искрена надежда да доживеете поне до сто.

— Това съвсем ще ги стопи, да го знаеш. Ще ги стопи, и още как. Е, какво искаше да ми кажеш?

— Искаме да преминем — повтори Кейтлин.

— Тъй ли? Виж ти. И защо трябва да ви пускам?

За миг гневът й кипна.

— Ако бяхте достатъчно силен да се качите на бойниците си, лорд Фрей, щяхте да видите, че синът ми е с двадесет хиляди души пред стените ви.

— И те ще станат двадесет хиляди трупа, когато лорд Тивин дойде тук — сряза я лорд Фрей. — Не се опитвайте да ме плашите, милейди. Мъжът ви е заврян в някаква килия като предател под Червената цитадела, баща ви е болен, сигурно бере душа, а Джайм Ланистър държи брат ви окован във вериги. С какво можете да ме уплашите? С този ваш син? Ще ви изляза със син срещу син и пак ще ми останат осемнайсет, когато всички ваши измрат.

— Дали сте клетва на баща ми — припомни му Кейтлин.

Той заклати глава и се усмихна.

— О, да, казах там някакви думи, но клетва съм давал и на короната, така поне ми се струва. Сега Джофри е кралят, с което ти и момчето ти, и всички ония глупаци с него не сте нищо повече от бунтовници. Ако имам ум, колкото боговете са дали на една риба, би трябвало да помогна на Ланистърови живи да ви сварят.

— Защо не го направите тогава? — предизвика го тя.

Лорд Фрей изсумтя презрително.

— Лорд Тивин, гордият и великолепният, Пазителя на Запада, Ръката на краля, ох, колко велик ми е той, с всичкото му злато тук, злато там, лъвчета тук, лъвчета там. Бас държа, че яде много боб и пърди не по-малко от мен, но никога няма да чуете да го признае, о, не. И какво толкова има той, че така да ми се перчи, впрочем? Само двама сина има, единият от които уродливо чудовище. На него ще му изляза син срещу син и пак ще ми останат деветнайсет и половина, когато неговите измрат! Ако на лорд Тивин му трябва помощта ми, би могъл да помоли, проклетникът му проклети! — изкряка старчето.

Точно това се надяваше да чуе Кейтлин.

— Моля ви за помощ, милорд — промълви тя с покорство. — И моят баща, и моят брат, и съпругът ми и синовете ми ви молят с моята уста.

А лорд Фрей изпъна кокалест пръст пред лицето й.

— Спестете си сладките думи, милейди. Сладки думи слушам от женичката си. Видяхте ли я? На шестнайсет е, цветенце малко, и медецът й е само за мен. Бас държа, че догодина ще ми даде син. Може пък него да направя наследник, това ако не ги стопи всички, здраве му кажи!

— Сигурна съм, че ще ви дари с много синове.

Лисата му глава заподскача нагоре-надолу.

— Лорд баща ви не дойде на сватбата. Приех го като обида. Нищо, че бере душа. Той и на предната ми сватба не дойде. Нарича ме „Покойния лорд Фрей“, знаеш. Да не си въобразява, че съм умрял? Не съм умрял аз и ви обещавам, ще го надживея, както надживях баща му. Вашата фамилия винаги е пикала на мен, а, недей да го отричаш, недей да лъжеш, знаеш, че е така. Преди години отидох при баща ти и му предложих партия между сина му и една от дъщерите ми. Защо не? Наумил си бях една щерка, сладко момиче, само няколко години по-голямо от Едмур, но ако брат ти не се увлече по нея, и други имах като за него, млади, стари, девици, вдовици, каквото поиска. Но не, лорд Хостър не искаше и да чуе. Отвърна ми със сладки думи, извинения си намери, но аз исках само да се отърва от някоя дъщеря.

— А и сестра ти, оная, тя е същата лошотия — продължи той. — Беше, аа, преди година някъде, не повече, Джон Арин все още беше Ръката на краля, отидох в града да видя как ще се представят синчетата ми на турнира. Стеврон и Джаред вече са твърде стари за списъка, но Дануел и Хостин яздиха, Первин и той, а две от копелетата ми влязоха в мелето. Ако знаех как ще ме посрамят, хич нямаше да си правя труд да ходя. Що да бия толкова път, за да видя как Хостин го събори онова пале Тирел, питам аз? Момчето е на половината на годините му, викат му сир Маргаритката или нещо такова. А пък Дануел го свали някакво полурицарче! Понякога се чудя дали тия двамата наистина са мои. Третата ми жена беше от Крейкхал, а всички жени от Крейкхал са мръсници, да ме прощавате. Все едно, тя умря преди ти да се родиш, какво ти пука?

— Та говорех за сестра ти. — Той се закашля. — Предложих на лорд и лейди Арин да вземат за храненици двама от внуците ми в двора и им предложих аз пък да стана настойник на сина им тука, в Близнаците. Какво, внуците ми недостойни ли са толкова да ги видят в кралския двор? Сладки момчета са, кротки, възпитани. Уолдър е син на Мерет, на мен са го нарекли, а пък другия… хе, не помня… и той май беше Уолдър, те все ги кръщават Уолдър, за да съм по-благосклонен към тях, но баща му… кой беше баща му, хайде де? — Лицето му се набръчка. — Карай, който и да е, лорд Арин не поиска да вземе нито единия, нито другия, а за това обвинявам сестра ти. Слана я попари, все едно че предложих да си продадат момчето в някоя трупа глумци или евнух да го направят, а когато лорд Арин каза, че детето щяло да отиде хранениче в Драконов камък при Станис Баратеон, изфуча навън без една дума на съжаление да каже, а Ръката можа само да ми се извини. За какво ми са на мене голите извинения, питам аз?

Кейтлин намръщи чело обезпокоена.

— Знаех, че момчето на Лиза е трябвало да бъде взето в дома на лорд Тивин в Скалата на Кастърли.

— Не, лорд Станис беше — каза раздразнено Уолдър Фрей. — Мислиш ли, че мога да сбъркам лорд Станис с лорд Тивин? И двамата са едни дупки без чепове, въобразяват си, че са твърде благородни, за да серат, но все едно, мога да различа аз единия от другия. Или мислиш, че съм толкова стар, че не помня ли? На деветдесет съм и помня много добре. И с една жена какво трябва да правя, помня. Тая моя женичка догодина по това време ще ми даде син, бас държа. Или дъщеря, божа работа. Момче или момиче, ще е червено, бръчкаво и ще врещи, и бас държа, ако не поиска да го нарече Уолдър или Уолда.

Кейтлин не се интересуваше особено какво име ще избере лейди Фрей за детето си.

— Джон Арин се е канил да даде сина си храненик при лорд Станис, сигурен ли сте?

— Да, да, да — отвърна сприхаво старецът. — Само че той умря, така че има ли значение? Искате, казваш, да преминете реката?

— Искаме.

— Да, ама не може! — бодро заяви лорд Уолдър. — Не и ако аз не го позволя, а защо да го правя? Тъли и Старките никога не са ми били приятели. — Дръпна се назад в големия стол, скръсти ръце ухилен и зачака отговора.

Останалото беше само пазарлък.

Когато вратите на замъка се отвориха, ниско над западните хълмове беше надвиснало наедряло като презрял плод червено слънце. Подвижният мост изскърца, макарите на портикула задрънчаха и лейди Кейтлин подкара напред, за да се върне при своя син и неговите лордове знаменосци. Зад нея дойдоха сир Джаред Фрей, сир Хостин Фрей, сир Дануел Фрей и незаконният син на лорд Уолдър, Ронел Речния, повели със себе си колона пиконосци, редица след редица бавно пристъпващи мъже в плетени ризници от синкава стомана и сребристосиви плащове. Роб препусна в галоп да я посрещне. Сив вятър се носеше като вихър до жребеца.

— Стана — каза му тя. — Лорд Уолдър ще ти позволи да минеш. Мечовете му също са с теб, без четиристотин души, които иска да остави да бранят Близнаците. Съветвам те и ти да оставиш четиристотин от своите, смесена част стрелци и мечоносци. Той едва ли ще може да възрази на предложение да усилиш гарнизона му… но гледай да повериш командването на някой, на когото можеш да разчиташ. На лорд Фрей сигурно ще му е нужна помощ, за да запази верността си.

— Както кажеш, майко — отвърна Роб, загледан към редиците пиконосци. — Може би… сир Хелман Толхарт, как смяташ?

— Чудесен избор.

— Какво… какво поиска той от нас?

— Ако можеш да отделиш няколко меча, ще ми трябват за ескорт на двама от внуците на лорд Фрей до Зимен хребет. Съгласих се да ги вземем храненици. Малки момчета са, на осем и на седем години. И двамата, изглежда, носят името Уолдър. На брат ти Бран ще му бъде добре дошла компанията на хлапета почти на неговата възраст, мисля.

— Разбира се — каза Роб. — Това ли е всичко? Твърде малка цена за…

— Синът на лорд Фрей Оливър ще дойде с нас — продължи тя. — Ще трябва да ти служи като личен скуайър. Баща му би искал да го види с рицарски сан, като му дойде времето.

— Скуайър. — Роб сви рамене. — Добре. Чудесно, стига да е…

— Освен това ако Аря се върне при нас невредима, споразумяхме се да се омъжи за най-малкия син на лорд Уолдър, Елмар, щом и двамата навършат възраст.

Роб се стъписа.

— Това никак няма да й хареса.

— А ти трябва да се ожениш за една от дъщерите му, след като боевете свършат — завърши тя. — Негово благородие щедро се съгласи ти да си избереш кое от момичетата му предпочиташ. Според него имал много, които ще са подходящи.

За негова чест, Роб дори не трепна.

— Разбирам.

— Съгласен ли си?

— Мога ли да откажа?

— Не, ако искаш да преминеш.

— Тогава съм съгласен — отвърна тържествено Роб. Никога досега не беше изглеждал толкова възмъжал в очите й. Момчетата можеха да си играят с мечове, но за един брачен договор човек трябваше да е лорд, разбиращ какво означава това.

Преминаха реката по залез, когато рогът на луната изгря над водата. Двойната колона се проточи през портата на източния близнак като огромна змия, запълзя през вътрешния двор, през Цитаделата и по моста, за да се появи отново челото й при втория замък на западния бряг.

Кейтлин яздеше в челото на змията със своя син, чичо си сир Бриндън и сир Стеврон Фрей. Зад тях следваха девет десети от конницата им: рицари, пиконосци, наемни конници и стрелци ездачи. Часове бяха нужни, докато се прехвърлят всички. След това Кейтлин дълго щеше да си спомня тропота на безчетните копита по подвижния мост, гледката с лорд Уолдър Фрей в неговата носилка, докато наблюдаваше преминаването им, блясъка в очите му, докато ги гледаше как преминават през Водната кула.

По-голямата част от войската на севера, пики, лъкометци и огромни маси спешени ратници, остана на източния бряг под командването на Рууз Болтън. Роб му бе наредил да продължи похода на юг, за да се противопостави на огромната армия на Ланистър, идеща на север под водачеството на лорд Тивин.

За добро или лошо, синът й беше хвърлил зара.