Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ЕДАРД

Сламата по пода вонеше на урина. Нямаше прозорец, нито легло, нито дори отходно буре. Спомняше си стени от бледочервен камък, покрити с мухъл, сива врата от прогнили дъски с набити по тях железни пирони. Беше ги видял съвсем за кратко, докато го тикаха вътре. След като вратата се затръшна зад гърба му, не можа да види нищо повече. Мракът беше пълен. Все едно че беше сляп. Или мъртъв. Заровен с краля.

— Ех, Робърт — промълви той, докато ръката му опипваше студената каменна стена. Кракът му пулсираше при всяко движение. Спомни си шегата, която кралят му бе споделил в криптата на Зимен хребет, докато Кралете на Зимата ги гледаха със студените си каменни очи. Кралят яде, бе казал Робърт, а Ръката чисти лайната. Как се беше смял. Но всичко излезе не така. „Кралят умира — помисли Нед Старк, — а погребват Ръката.“

Тъмницата се намираше под Червената цитадела, по-дълбоко, отколкото смееше да си представи. Спомни си старите разкази за Мегор Жестокия, който избил всички зидари, построили замъка, за да не могат да разкрият тайните му.

Прокле ги всички: Кутрето, Джанос Слинт и неговите златни плащове, кралицата, Кралеубиеца, Пицел и Варис, и сир Баристан, дори лорд Ренли, от кръвта на самия Робърт, който бе избягал точно когато имаше най-голяма нужда от него. Но най-накрая обвини себе си. „Глупак — изрева Нед в мрака. — Трижди проклет, сляп глупак.“

Ликът на Церсей Ланистър сякаш заплува пред него в тъмното. Косата й светеше, пълна със слънчева светлина, но в усмивката й имаше насмешка.

— Когато играеш играта на тронове, или печелиш, или загиваш — прошепна тя.

Нед бе играл и бе загубил, а хората му бяха заплатили цената на безразсъдството му с кръвта си.

Помисли за двете си дъщери и му се доплака, но сълзите не идваха. Дори сега той беше Старк от Зимен хребет и скръбта и яростта му замръзваха вкочанени в душата му.

Когато лежеше неподвижно, кракът не го болеше толкова, затова се стараеше да не мърда. За колко — не можеше да определи. Не можеше да вижда, за да бележи по стените. Затвори очи и ги отвори. Беше все едно. Спеше, будеше се и заспиваше отново. Не знаеше кое бе по-мъчително: бодърстването или сънят. Когато спеше, сънуваше: мрачни и тревожни сънища за кръв и прекършени обети. Събудеше ли се, нищо не му оставаше, освен да мисли, а будните му мисли често се оказваха по-лоши и от кошмарите. Мисълта за Кат беше болезнена като постеля от игли. Чудеше се къде ли е тя сега, какво прави. Чудеше се дали изобщо ще я види отново.

Часовете се превръщаха в дни, или така поне му се струваше. Усещаше тъпа болка в потрошения си крак и сърбеж под гипса. Щом докоснеше бедрото си, плътта пареше на пръстите му. Единственият звук бе собственото му дишане. След известно време започна да си говори високо, за да чува гласа си. Съставяше планове как да си опази разсъдъка, градеше замъци на надеждата в тъмното. Братята на Робърт все пак бяха на воля, вдигаха войски при Драконов камък и Бурен край. Алин и Харвин щяха да се върнат в Кралски чертог с остатъка от личната му гвардия, след като се справят със сир Грегър. Кейтлин щеше да вдигне севера, щом я достигнеше вестта за него, а речните лордове и тези от планините и от Долината щяха да я подкрепят.

Улавяше се, че все повече и повече мисли за Робърт. Виждаше краля, какъвто го помнеше в разцвета на младостта му, висок и красив, с големия шлем с еленовите рога на главата, с бойния чук в ръката, седнал на коня си като рогат бог. Чуваше в мрака смеха му, виждаше очите му, сини и ясни като планински езера.

— Погледни ни, Нед — каза Робърт. — Богове, как се стигна до това? Ти тук, а аз — убит от някаква свиня. А двамата с теб спечелихме трон…

„Провалих те, Робърт“ — помисли Нед. Не можеше да го каже на глас. „Излъгах те. Скрих истината от теб. Допуснах да те убият.“

Кралят го чу.

— Вироглав глупак — измърмори той, — толкова горд и самонадеян, че не може да слуша. Гордостта яде ли се, Старк? Твоята чест ще защити ли децата ти?

Лицето му се пропука, пукнатините разтвориха плътта и той посегна, изтръгна маската с ръка и я захвърли. Вече не беше Робърт; беше Кутрето, ухилен подигравателно. Когато отвори уста да заговори, лъжите му се превърнаха в светлосиви мушици и се разлетяха.

По коридора отекнаха стъпки. Отначало Нед помисли, че сънува — отдавна не беше чувал нищо друго освен собствения си глас. По това време вече бе изпаднал в треска, счупеният крак се бе превърнал в източник на постоянна тъпа агония, устните му се бяха напукали.

Когато тежката дървена врата изскърца и се отвори, внезапната светлина се оказа твърде болезнена за очите му.

Тъмничарят му подаде кана. Глината беше студена и запотена от влагата. Нед я сграбчи с две ръце и загълта жадно. Водата потече от устата му и закапа по брадата. Пи, докато не почувства, че ще повърне.

— Колко време мина? — попита изнемощяло.

Тъмничарят приличаше на плашило, с лице на плъх и рехава брада, облечен в плетена ризница и къса кожена пелерина.

— Без приказки — изръмжа човекът-плъх и дръпна каната от ръцете му.

— Моля те — промълви Нед, — дъщерите ми…

Вратата се затръшна. Той примига срещу изчезналата светлина, след това се сви върху сламата. Вече не вонеше нито на урина, нито на изпражнения. Вече не миришеше на нищо.

Беше престанал да прави разлика между будност и сън. Спомените го връхлитаха един след друг в тъмното. Беше в годината на онази лъжовна пролет, а той отново бе осемнадесетгодишен, слизаше от Орлово гнездо за турнира при Харънхъл. Виждаше пред себе си тъмнозелените треви и долавяше мириса на полен, понесен от вятъра. Топли дни, прохладни нощи и сладък вкус на вино. Спомни си смеха на Брандън и необузданата храброст на Робърт в груповия бой, как се смееше, докато събаряше мъжете от седлата наляво и надясно. Спомни си Джайм Ланистър, златокос младеж в бялата люспеста броня, коленичил на тревата пред кралския павилион, как се врича да пази и защитава своя крал Ерис. Как след това сир Осуел Уент помогна на Джайм да се изправи и как лично Белия бик, Лорд-командирът сир Джеролд Хайтауър, заметна снежнобелия плащ на Кралски страж на раменете му и закопча торквата. Всичките шестима Бели мечове бяха там да поздравят най-новия си брат.

Ала когато започнаха двубоите, денят бе на Регар Таргариен. Коронованият принц носеше доспехите, в които по-късно щеше да издъхне: блестящия черен нагръдник с триглавия дракон на своя дом, инкрустиран с рубини на гърдите. Когато яздеше, зад него се вееше пискюл от пурпурна коприна и сякаш ничия пика не можеше да го засегне. Брандън падна пред него, а след това Бронзовия Йон Ройс, и дори великолепния сир Артър Дайн, Меча на утрото.

Робърт се смееше с Джон и стария лорд Хънтър, когато принцът препусна в кръг около полето на турнира, след като свали от коня сир Баристан в последния двубой, за да спечели шампионската корона.

Нед си спомни мига, когато всички усмивки замръзнаха, когато принц Регар Таргариен пришпори коня покрай собствената си съпруга, принцесата на Дорн Елия Мартел, за да положи венеца на дамата на красотата в скута на Лиана. Все още го виждаше: венец от зимни рози, сини и покрити със скреж.

Нед Старк пресегна и сграбчи цветната корона, но под светлосините цветенца се криеха тръни. Усети как те се забиха в кожата му, остри и жестоки, видя как капките кръв бавно потекоха по пръстите му и се събуди разтреперан в тъмното.

„Обещай ми, Нед“, бе прошепнала сестра му в кървавата си постеля. Тя бе обичала мириса на зимните рози.

— Боговете дано ме спасят — проплака Нед. — Полудявам.

Боговете не благоволиха да се отзоват.

Всеки път, когато тъмничарят му донесеше вода, си казваше, че е изтекъл още един ден. Отначало го умоляваше да му каже някоя дума за дъщерите му и за света извън килията. Единствените отговори бяха ругатни и ритници. По-късно, когато се появиха болките в стомаха, започна да го моли за храна. Все едно беше; храна не му носеха. Сигурно Ланистърови бяха решили да го уморят от глад. „Не“, каза си. Ако Церсей беше искала смъртта му, щяха да го посекат в тронната зала заедно с хората му. Трябваше й жив. Изнемощял, отчаян, но жив. Кейтлин държеше брат й; не смееше да го убие, иначе животът на Дяволчето също щеше да е обречен.

Извън килията се чу дрънчене на железни вериги. Щом вратата изскърца и се отвори, Нед протегна ръка към влажната стена и се извърна към светлината. Блясъкът на факела го накара да примижи.

— Храна — изхриптяха напуканите му устни.

— Вино — отвърна глас. Не беше мъжът с лице на плъх; този тъмничар беше по-дебел, по-нисък, въпреки че носеше същата кожена полупелерина и стоманен шлем с шип на върха. — Пийте, лорд Едард. — Мъжът тикна един мях в ръцете му.

Гласът беше странно познат, но на Нед Старк му беше нужна минута, докато се сети чий е.

— Варис? — промълви той. — Това… не е сън. Ти си тук. — Пълните бузи на евнуха бяха покрити с тъмна четинеста брада. Нед усети с пръстите си грубите косми. Варис се беше превъплътил в състарен тъмничар, миришещ на пот и вкиснало вино. — Как си… що за магьосник си ти?

— Жаден — каза Варис. — Пийте, милорд.

Ръцете на Нед хванаха меха.

— Това ли е отровата, която даде на Робърт?

— Бъркате ме с някой друг — тъжно отвърна Варис. — Явно никой не обича евнусите. Я ми дайте меха. — Отпи и от ъгълчето на пълната му уста се стече червена струйка. — Е, не може да се сравни с качеството, което ми предложихте в нощта на турнира, но не е и съвсем отровно — заключи той и отри устни. — Вземете.

Нед се помъчи да преглътне.

— Утайка.

Имаше чувството, че ще го избълва.

— Всички трябва да преглъщат и киселото заедно със сладкото. Върховните лордове, както и евнусите. Вашият час настъпи, милорд.

— Дъщерите ми…

— По-малката се измъкна от сир Мерин и избяга — каза Варис. — Не можах да я намеря. Ланистърови също. Което е добре, впрочем. Новият ни крал не я обича. По-голямата ви дъщеря все още е сгодена за Джофри. Церсей я държи подръка. Преди няколко дни тя дойде на дворцовия съвет да се помоли да ви пощадят. Жалко, че не бяхте там да я чуете, щяхте да се трогнете. — Наведе се напрегнато към него. — Вярвам, осъзнавате, че сте мъртъв, лорд Едард?

— Кралицата няма да ме убие — каза Нед. Главата му се замая; виното беше силно, а той от толкова отдавна не беше хапвал нищо. — Кат… Кат държи брат й.

— Не този, който трябваше — въздъхна Варис. — Все едно, тя го е изтървала. Допуснала е Дяволчето да се изплъзне между пръстите й. Предполагам, че вече е мъртъв, някъде из Лунните планини.

— Ако това е вярно, прережи ми гърлото и да се свършва. — Беше замаян от виното, без сили и сърцето го болеше.

— Кръвта ви е последното, което желая.

Нед се намръщи.

— Когато изклаха охраната ми, ти стоеше до кралицата, гледаше и не изрече дума.

— И пак бих го направил. Изглежда, трябва да ви напомня, че бях невъоръжен, без броня и обкръжен от мечовете на Ланистър. — Евнухът го изгледа с любопитство и килна глава. — Като малко момче, преди да ме клъцнат, пътувах с една трупа глумци из Свободните градове. Те ме научиха, че всеки човек си има роля, в живота, както и в глумството. Така е и в кралския двор. Кралското правосъдие трябва да буди страх, надзорникът на хазната да е пестелив, Лорд-командирът на кралската гвардия трябва да е храбър… а началникът на слухарите трябва да е лукав, раболепен и напълно безскрупулен. Един храбър доносник е толкова безполезен, колкото един страхлив рицар. — Вдигна меха и пак отпи.

Нед се втренчи в лицето на евнуха, за да потърси истината под глумските белези и фалшивата четина. Пое меха и опита отново виното. Този път го пое по-леко.

— Можеш ли да ме освободиш от тази яма?

— Бих могъл… но дали ще го направя? Не. Ще се зададат въпроси и всички отговори ще доведат до мен.

Нед не очакваше повече.

— Откровен си.

— Един евнух няма чест, а паякът не може да се наслаждава на лукса, който носят скрупулите, милорд.

— Би ли се съгласил поне да изпратиш едно писмо от мен?

— Зависи от писмото. С удоволствие ще ви осигуря лист и мастило, ако искате. А след като напишете каквото пожелаете, ще взема писмото и ще го прочета, и или ще го доставя, или не — зависи дали ще помогне на целите ми.

— На твоите цели? А какви са тези цели, лорд Варис?

— Мир — отвърна без колебание Варис. — Ако е имало една душа, която да е желаела отчаяно Робърт Баратеон да остане жив, това съм аз. — Варис въздъхна. — Дванадесет години съм го пазил от враговете му, но ето, че от приятелите му не можах да го опазя. Що за странен пристъп на лудост ви тласна да кажете на кралицата, че сте разбрали истината за рождението на Джофри?

— Лудостта на милосърдието — призна Нед.

— Ах — възкликна Варис. — Разбира се. Вие сте честен човек с чувство за достойнство, лорд Едард. Понякога го забравям, за съжаление. Толкова малко хора като вас съм срещал в живота си. — Варис огледа килията. — Но като виждам какво ви спечели честността и доблестта, разбирам защо.

Нед Старк облегна глава на влажната каменна стена и затвори очи. Кракът му запулсира.

— Кралското вино… разпитахте ли Лансел?

— О, естествено. Церсей му е дала меховете и му е казала, че това е любимия сорт на Робърт. — Евнухът сви рамене. — Животът на ловеца е опасен. Ако глиганът не беше довършил Робърт, щеше да падне от кон, да го ухапе усойница, някоя стрела да полети накриво… лесът е кланицата на боговете. Не виното уби краля. Уби го вашето милосърдие.

Нед се беше опасявал точно от това.

— Боговете дано ми простят.

— Ако има богове — каза Варис, — предполагам, че ще го направят. Кралицата във всеки случай не можеше да чака толкова дълго. Робърт взе да става неуправляем, а тя трябваше да се отърве от него, за да си развърже ръцете и да се заеме с братята му. Те са сериозна двойка, Станис и Ренли. Железният юмрук и кадифената ръкавица. — Евнухът изтри уста с опакото на ръката си. — А вие се оказахте глупак, милорд. Трябваше да послушате Кутрето, когато ви подкани да подкрепите възцаряването на Джофри.

— Как… как го разбра?

Варис се усмихна.

— Знам, само това ви интересува. Знам също, че утре ще ви посети кралицата.

Нед бавно вдигна очи.

— Защо?

— Церсей се страхува от вас, милорд… Но си има други врагове, които я плашат повече. Любимият й Джайм сега се сражава с речните лордове. Лиза Арин си стои в Орлово гнездо, обкръжена от каменни зъбери и стомана, а между нея и кралицата не съществува капка любов, уверявам ви. В Дорн Мартелови още скърбят за убийството на принцеса Елия и децата й. А сега и вашият син е тръгнал през Шийката с войската на Севера.

— Роб е още момче! — каза стъписано Нед.

— Момче, но с армия — отвърна Варис. — Но сте прав, все пак е още момче. Братята на краля са тези, които не дават на Церсей да заспи нощем… Особено лорд Станис. Неговата претенция е законната, а той е прочут с храбростта си като пълководец и е съвсем безмилостен. Едва ли има друго същество на земята, което може да предизвика у нея толкова страх, колкото този човек. Никой не знае какво е правил и какво прави Станис в Драконов камък, но съм готов да се обзаложа, че е събрал повече мечове, отколкото морски раковини. Та ето ви го кошмара на Церсей: докато нейните баща и брат си губят силите в боеве със Старките и с Тъли, лорд Станис ще дебаркира, ще се провъзгласи за крал и къдравата руса главица на синчето й ще хвръкне… както и нейната междувременно, макар да съм убеден, че се тревожи повече за момчето.

— Станис Баратеон е законният наследник на Робърт — заяви Нед. — Тронът е негов по право. Бих приветствал въздигането му.

Варис цъкна с език.

— Церсей няма да иска да чуе това, гарантирам ви го. Станис може и да спечели трона, но само гниещата ви глава на кола ще дочака да го приветства, освен ако не си държите зад зъбите този свой език. Санса се помоли толкова мило, срамно ще е да провалите всичко. Живота ви връщат, стига да благоволите да си го вземете. Церсей не е глупава. Знае, че питомният вълк е по-полезен от мъртвия.

— Искате от мен да служа на жената, която уби моя крал, изкла хората ми и осакати сина ми? — изхриптя невярващ Нед.

— Искам от вас да служите на кралството — каза Варис. — Кажете на кралицата, че ще признаете престъпната си измяна, заповядайте на сина си да остави меча и обявете, че признавате Джофри за законен наследник. Предложете й да обявите Станис и Ренли за вероломни узурпатори. Нашата зеленоока лъвица знае, че сте човек на честта. Ако й дадете мира, от който тя се нуждае, и време да се справи със Станис, и се вречете, че ще опазите тайната й до гроб, убеден съм, че ще ви позволи да облечете черното и да изживеете остатъка от живота си на Вала, с вашия брат и онзи ваш незаконен син.

Мисълта за Джон изпълни Нед с чувство за срам и неизразима мъка. Само да можеше да види отново момчето, да седне и да си поговори с него… болката прониза счупения му крак под мръсния калъф на гипса. Той присви устни и пръстите му се отвориха и затвориха безпомощно.

— Това ли е вашият замисъл? — изпъшка той, — или сте в съюз с Кутрето?

Тази мисъл, изглежда, развесели евнуха.

— По-скоро бих се оженил за Черната коза на Кохор. Кутрето е вторият по коварство човек в Седемте кралства. О, подавам му подбрани клюки, колкото да си въобразява, че съм негов — точно както позволявам на Церсей да мисли, че съм неин.

— И както позволявате на мен да мисля, че сте мой. Кажете ми, лорд Варис, на кого служите всъщност?

Варис се усмихна тънко.

— Как на кого, на кралството, милорд, как бихте могли изобщо да се усъмните? Кълна се в изгубеното си мъжество. Служа на кралството, а кралството има нужда от мир. — Довърши последната глътка вино и хвърли меха настрани. — Е, какъв е отговорът ви, лорд Едард? Дайте ми дума, че ще кажете на кралицата това, което иска да чуе, когато ви посети.

— И да го направя, думите ми ще са кухи като празни доспехи. Животът ми не е толкова скъп за такова нещо.

— Жалко. — Евнухът стана. — А животът на дъщеря ви, милорд? Той колко е скъп?

Мраз прониза сърцето на Нед.

— Дъщеря ми…

— Вие със сигурност не мислите, че съм забравил това ваше мило и невинно същество, милорд? Във всеки случай кралицата едва ли.

— Не! — примоли се Нед. — Варис, боговете дано са милостиви, с мен правете каквото искате, но оставете дъщеря ми настрана от кроежите си. Санса е още дете.

— Ренис също беше дете. Дъщерята на принц Регар. Мило, невинно дете, по-малко от дъщерите ви. Имаше си едно черно котенце, наричаше го Балерион, знаете ли? Много пъти съм се чудил какво стана с него. Ренис все се преструваше, че той е истинският Балерион, Древния ужас от стари времена, но мисля, че Ланистърови бързо са я накарали да схване разликата между котенце и дракон в деня, в който нахлуха през вратата й. — Варис отрони дълга, уморена въздишка, въздишка на човек, понесъл всичката скръб на света в една торба на рамото си. — Върховният септон веднъж ми каза, че както грешим, така страдаме. Ако това е вярно, лорд Едард, кажете ми… защо винаги невинните страдат най-много, когато вие, знатните особи, играете своята игра на тронове? Поразсъдете над това, ако решите, докато чакате кралицата. И отделете малко мисъл и за следното: следващият ви посетител би могъл да ви донесе хляб, сирене и маковия сок за болката… но би могъл да ви донесе и главата на Санса.

Той пак въздъхна.

— Изборът, драги ми лорд Ръка, си е изцяло ваш.