Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

КЕЙТЛИН

Нед и момичетата бяха заминали вече от осем дни, когато майстер Лувин дойде една нощ при нея в болничната стая на Бран, понесъл лампа за четене и книгите със сметките.

— Крайно време е да ги прегледате, милейди — каза той. — Сигурен съм, че ще искате да разберете колко ни струва това кралско посещение.

Кейтлин погледна Бран в болничното легло и отметна кичура, паднал на челото му. Забеляза, че косата му е пораснала много дълга. Скоро трябваше да я подстриже.

— Не ми трябва да гледам сметки, майстер Лувин — отвърна тя, без да откъсва очи от Бран. — Знам какво ни струва посещението. Приберете си книгите.

— Милейди, свитата на краля се радваше на здравословен апетит. Трябва да възстановим запасите си преди да…

Тя го прекъсна.

— Казах, приберете си книгите. Стюардът ще се погрижи за нуждите ни.

— Нямаме стюард — припомни й майстер Лувин. „Като малък сив плъх“, каза си тя. Нямаше да я остави. — Пули замина на юг да организира домакинството на лорд Едард в Кралски чертог.

Кейтлин кимна разсеяно.

— О, да. Помня.

Бран изглеждаше блед. Тя се зачуди дали да не преместят леглото му под прозореца, за да хваща утринното слънце.

Майстер Лувин постави лампата в нишата до вратата и нагласи фитила.

— Има няколко назначения, които изискват спешното ви внимание, милейди. Освен от стюард, имаме нужда от командир на гвардията на мястото на Джори, нов конемай…

Тя рязко се извърна към него.

— Конемайстор? — Гласът й изплющя като камшик.

Майстерът се стъписа.

— Да, милейди. Хълън замина на юг с лорд Едард, така че…

— Синът ми лежи тук осакатен и умиращ, Лувин, а ти искаш от мен да обсъждаме новия конемайстор? Наистина ли си въобразяваш, че ме интересува какво става в конюшните? Наистина ли си мислиш, че ме интересува ей толкова? По-скоро ще изкормя всички коне в Зимен хребет с двете си ръце, ако това ще отвори очите на Бран, разбра ли? Разбра ли?

Той сведе глава.

— Да, милейди. Но назначенията…

— Аз ще направя назначенията — каза Роб.

Кейтлин не беше усетила влизането му, но ето че стоеше на прага и я гледаше. Тя внезапно осъзна, че се е разкрещяла, и се изчерви от срам. Какво й ставаше? Толкова бе уморена и главата непрекъснато я болеше…

Майстер Лувин се обърна към сина й:

— Приготвих списък на тези, които може би ще пожелаете да обсъдим за свободните длъжности. — Извади от ръкава си лист хартия и го връчи на Роб.

Синът й погледна имената. Кейтлин разбра, че е дошъл отвън. Бузите му се бяха зачервили от студа и вятърът бе разрошил косата му.

— Подходящи са — каза той. — Ще поговорим за това утре. — Върна му списъка.

— Много добре, милорд. — Листът отново се скри под ръкава.

— Сега ни оставете — каза Роб. Майстер Лувин се поклони и излезе. Роб затвори вратата и се обърна към Кейтлин. Носеше меч на кръста. — Какво правите, майко?

Кейтлин винаги беше смятала, че Роб прилича на нея. Също като Бран и Санса притежаваше цветовете на Тъли — кестенявата коса и сините очи. Но сега за пръв път долови в лицето му нещо от Едард Старк, нещо сурово и кораво като самия север.

— Какво правя? — повтори тя озадачена. — Как можеш да ме питаш така? Какво си мислиш, че правя? Грижа се за брат ти, това правя. Грижа се за Бран.

— Така ли наричате това? Не сте оставили стаята на Бран, откакто пострада. Дори не дойдохте при портата, когато татко и момичетата заминаха на юг.

— Сбогувах се с тях тук и гледах как тръгват, от онзи прозорец. — Беше молила Нед да не тръгва. Не и сега, не и след това, което се бе случило. Нима не разбираше, че сега всичко се бе променило? Без полза. Нямал избор, отговори й той и тръгна. Избра. — Не мога да го оставя дори за миг. Не и след като всеки миг може да се окаже последният му. Трябва да съм с него, ако… ако… — Хвана отпуснатата ръка на сина си и пръстите й се плъзнаха между неговите. Толкова крехък и отслабнал беше, сила не беше останала в ръката му, но още усещаше топлината на живота през кожата му.

Гласът на Роб омекна.

— Той няма да умре, майко. Майстер Лувин казва, че най-опасното е минало.

— А ако майстер Лувин греши? Ако Бран има нужда от мен, а аз не съм тук?

— Рикон има нужда от теб — рязко отвърна Роб. — Той е само на три и не разбира какво става. Мисли си, че всички са го изоставили, затова върви подир мен по цял ден, стиска ме за крака и плаче. Не знам какво да правя с него. — Замълча и захапа долната си устна, както правеше като малък. — Майко, аз също имам нужда от теб. Опитвам се, но не мога… не мога да се справя сам. — Гласът му се скърши и Кейтлин чак сега си спомни, че е само на четиринадесет. Прииска й се да стане и да отиде при него, но Бран все още я държеше и тя не можеше да помръдне.

Отвън под кулата зави вълк. Кейтлин потръпна.

— На Бран е.

Роб отвори прозореца и нощният въздух нахлу в душната стаичка. Воят се усили. Кух и студен вой, пълен с печал и мъка.

— Недей — каза тя. — Бран има нужда от топло.

— Има нужда от песента им — отвърна Роб. А някъде навън в Зимен хребет зави втори вълк и воят му се сля с първия. После трети, по-наблизо. — Рошльо и Сив вятър — каза Роб, щом трите вълчи гласа започнаха да извисяват и да глъхнат в хор. — Ако се вслушаш внимателно, можеш да ги различиш.

Кейтлин трепереше. Беше от скръбта, от студа и от воя на вълчищата. Нощ след нощ воят, студът и самотата на празния замък, и все така, все едни и същи, а момчето й лежеше тук пребито — най-сладкото й дете, най-милото. Бран, който толкова обичаше да се смее, да се катери и да мечтае за рицарството. Всичко беше свършило вече, тя никога повече нямаше да чуе смеха му. Изхлипа, издърпа ръката му и запуши уши да заглуши ужасния вой.

— Накарай ги да спрат! Не мога да понасям повече! Накарай ги да спрат, да спрат! Убий ги, ако трябва, само ги накарай да спрат!

Не помнеше как бе паднала на пода, но беше там и Роб я вдигаше, държеше я в силните си ръце.

— Не бой се, майко. Те няма да му навредят. — Помогна й да стигне до тясното легло в ъгъла на болничната стая. — Сега затвори очи — тихо каза синът й. — Отдъхни. Майстер Лувин казва, че почти не си спала след падането на Бран.

— Не мога — проплака тя. — Боговете да ми простят, Роб, но не мога! Ами ако той умре, докато спя, ако умре, ако умре…

Вълците още виеха. Тя изпищя и отново запуши ушите си.

— О, богове, затвори прозореца!

— Ако ми се закълнеш, че ще поспиш. — Роб отиде до прозореца, но когато посегна към капаците, към скръбния вой на вълчищата се прибави друг звук. — Псета — каза той и се вслуша. — Лаят всички кучета. Никога досега не са го правили… — Дъхът на Кейтлин секна в гърлото й. Когато вдигна очи, лицето му беше пребледняло на светлината на лампата. — Пожар! — прошепна Роб.

„Пожар — помисли си тя и след това: — Бран!“

— Помогни ми — каза тя настойчиво и се изправи. — Помогни ми с Бран.

Роб сякаш не я чу.

— Гори кулата на библиотеката.

Кейтлин видя мятащите се червени светлини през отворения прозорец и се отпусна облекчено. Бран беше в безопасност. Библиотеката беше от другата страна на откритата полоса и пожарът не можеше да стигне до тях.

— Слава на боговете — прошепна тя.

Роб я изгледа така, сякаш бе полудяла.

— Мамо, ти остани тук. Ще се върна веднага, щом загасим пожара.

И хукна навън. Тя чу как извика на стражите и как тримата се втурнаха по коридора и затрополиха по стълбите.

На двора се разнесоха викове „Пожар!“, писъци, тропот на тичащи хора, цвилене на подплашени коне и яростен лай на кучета. Вслушана в какофонията от звуци тя усети, че вълчият вой е спрял. Вълчищата бяха замлъкнали.

Промълви тиха благодарствена молитва към седемте божии лика и отиде до прозореца. Прозорците на библиотеката бълваха дълги огнени езици. Тя загледа издигащия се към небето черен стълб на пушека и си помисли с тъга за всичките книги, които Старките бяха събирали през вековете. После затвори капаците. А когато се извърна от прозореца, в стаята се беше появил мъжът.

— Вие не трябваше да сте тук — измърмори кисело той. — Никой не трябваше да е тук.

Беше дребен, мръсен, в омазнено кафяво облекло и вонеше на коне. Кейтлин познаваше всички, които работеха в конюшните на замъка, но този човек не беше от тях. Беше мършав, със сплъстена светла коса и воднисти очи, хлътнали в костеливото му лице, а в ръката си стискаше кинжал. Кейтлин погледна към ножа и след това — към Бран.

— Не — каза тя, но думата заседна в гърлото й и излезе хрипливо.

Той, изглежда, я чу.

— Това е милост. Той вече е умрял.

— Не — каза Кейтлин, този път по-високо. — Не, не можеш.

Извърна се мигновено към прозореца да извика за помощ, но мъжът се оказа по-бърз, отколкото предполагаше. Едната му ръка я стисна за гърлото и изви главата й назад, а другата опря върха на кинжала в гръкляна й. Вонеше отвратително.

Тя посегна с двете си ръце, стисна с все сила оръжието и го отмести от гърлото си. Чу го как изруга в ухото й. Пръстите й станаха хлъзгави от кръвта, но не пускаше кинжала. Ръката я стисна още по-здраво и й спря въздуха. Кейтлин извъртя глава и успя да я захапе. Мъжът изпъшка от болка. Тя стисна зъби — и изведнъж той я пусна. Устата й се изпълни с вкус на кръв. Тя пое въздух и запищя, а той я сграбчи за косата и я блъсна; тя залитна и падна; а после той бе застанал над нея, дишаше тежко и трепереше. Още стискаше здраво кинжала в дясната си ръка, хлъзгав от кръвта.

— Не трябваше да сте тук — тъпо повтори мъжът.

И Кейтлин видя как сянката се промъкна през отворената зад него врата. Чу се съвсем тихо ръмжене, като едва нашепната заплаха, но и той, изглежда, го долови, защото започна да се обръща, тъкмо когато вълкът скочи. После двамата се озоваха долу, проснати почти върху падналата Кейтлин. Вълкът го беше захапал за гърлото. Писъкът на непознатия продължи по-малко от секунда, преди звярът да дръпне рязко глава, измъквайки половината от гръкляна му в зъбите си.

Кръвта плисна като топъл дъжд и обля лицето й.

Вълкът я гледаше. Челюстите му бяха червени и мокри, очите му блестяха златни в тъмната стая. Тя осъзна, че е вълкът на Бран. Разбира се, че беше той.

— Благодаря ти — прошепна Кейтлин отпаднало.

Вдигна треперещата си ръка. Искаше да го погали, имаше нужда да го погали. Вълкът пропълзя към нея, подуши пръстите й, после облиза кръвта с грапавия си влажен език. Щом изчисти всичката кръв по ръката й, се обърна, скочи на леглото на Бран и се сви до него. А Кейтлин се затресе в истеричен смях.

Така ги завариха, когато Роб, майстер Лувин и сир Родрик нахлуха в стаята с половината стражи на Зимен хребет.

Когато гърлото й най-сетне пресъхна от смеха, я увиха в топли одеяла и я отведоха в Голямата цитадела, в покоите й. Баба Нан я съблече, помогна й да се окъпе в казана с гореща вода и изми съсирената кръв по нея с мека кърпа.

После дойде майстер Лувин да превърже раните й. Разрезите по пръстите й бяха дълбоки, почти до костта, главата й кървеше на мястото на изскубания кичур. Майстерът каза, че болката тепърва ще се усилва, и й даде маков сок да заспи.

Най-сетне тя затвори очи.

Когато отново ги отвори, й казаха, че е спала четири дни. Кейтлин само кимна и седна в леглото. Сега всичко й заприлича на кошмар. Всичко — от падането на Бран, ужасен сън за кръв и скръб, но болката по ръцете й напомни, че е истина. Чувстваше се слаба и замаяна, но и също така — изпълнена със странна решимост. Сякаш огромно бреме се беше смъкнало от раменете й.

— Донесете ми малко хляб и мед — поръча тя на слугите. — И предайте на майстер Лувин, че превръзките ми трябва да се сменят.

Те я изгледаха изненадано и хукнаха да изпълнят заръката.

Кейтлин си спомни как се беше държала и изпита срам. Изоставила беше всички — децата си, мъжа си, дома. Това повече нямаше да го допусне. Щеше да покаже на тези северняци колко силна може да бъде една жена от рода Тъли на Речен пад.

Преди храната пристигна Роб. С него влезе Родрик Касел, повереникът на съпруга й Теон Грейджой и последен — Халис Молън, мускулест гвардеец с ръбато лице и кафява коса. Той бил новият капитан на гвардията, каза й Роб. Синът й се бе облякъл в щавена кожа и плетена ризница, а на кръста му висеше меч.

— Кой беше? — попита ги тя.

— Никой не знае името му — отговори Халис Молън. — Не е от Зимен хребет, милейди, но някои разправят, че са го виждали да се навърта около замъка през последните няколко седмици.

— Значи е бил някой от хората на краля — рече тя, — или на Ланистър. Изчакал е, докато си заминат.

— Може би — каза Хал. — При толкова непознати, дето се изсипаха в Зимен хребет напоследък, никой не може да каже чий е бил.

— Крил се е в конюшните ви — съобщи Грейджой. — По миризмата му си личеше.

— Но как е могъл да се промъкне незабелязан?

Хали Молън се притесни.

— След като конете на лорд Едард заминаха на юг, а другите пратихме на север за Нощния страж, конюшните останаха полупразни. Не му е било особено трудно да се скрие от конярчетата. Възможно е Ходор да го е видял. Разправят, че момчето се държало странно, но какъвто е тъпичък… — Той поклати глава.

— Намерихме къде е спал — намеси се Роб. — Беше заровил под сламата кожена торба със сто сребърника с еленовия знак.

— Добре е да знам, че животът на сина ми не е продаден евтино — каза с горчивина Кейтлин.

Халис Молън я погледна объркано.

— Извинете, ваша милост. Твърдите, че искал да убие момчето ви?

Грейджой се усъмни.

— Това е налудничаво.

— Той дойде за Бран — заяви Кейтлин. — Мърмореше, че не е трябвало да съм там. Подпалил е библиотеката, мислейки, че ще се втурна да гася и ще отведа стражите с мен. Ако не бях полуобезумяла от мъка, щеше да стане.

— Но защо някой ще иска да убие Бран? — удиви се Роб. — Богове, та той е само едно малко момче, безпомощно, спящо…

Кейтлин изгледа предизвикателно първородния си син.

— Щом ще управляваш севера, би трябвало да се сетиш, Роб. Сам си отговори на въпроса. Защо някой ще иска да убие едно спящо момче?

Преди да успее да й отговори, слугите се върнаха с поднос храна от кухнята. Имаше много повече, отколкото бе поискала: топъл хляб, масло и мед, консервирани боровинки, резен бекон и рохко сварени яйца, и кана с ментов чай. С всичко това дойде и майстер Лувин.

— Как е синът ми, майстер? — Кейтлин погледна отрупания с храна поднос и разбра, че няма апетит.

Майстер Лувин сведе очи.

— Все така, милейди.

Отговорът, който очакваше. Дланите й запулсираха от болка, все едно че ножът все още беше там и режеше до кокал. Тя отпрати слугите и погледна Роб.

— Е, намери ли отговора?

— Някой се е боял, че Бран може да се събуди — каза Роб. — Боял се е от това, което може да каже или да направи. Боял се е от нещо, което знае.

Кейтлин изпита гордост.

— Много добре. — Обърна се към новия капитан на гвардията. — Трябва да опазим Бран. След като се появи един убиец, може да има и други.

— Колко стражи искате, милейди? — попита Хал.

— Докато лорд Едард отсъства, синът ми е господарят на Зимен хребет — заяви тя.

Роб изправи рамене.

— Поставете един човек в болничната стая, денонощно. Един пред вратата, двама долу на стълбището. Никой да не влиза при Бран без мое разрешение или на майка ми.

— Както заповядате, милорд.

— Направете го веднага — настоя Кейтлин.

— И оставете вълка му в стаята с него — добави Роб.

— Да — каза Кейтлин и повтори: — Да.

Халис Молън се поклони и излезе.

— Лейди Старк — заговори сир Родрик. — Успяхте ли да забележите как изглеждаше кинжалът на убиеца?

— Обстоятелствата не ми позволиха да го огледам добре, но мога да се закълна, че беше остър — отвърна със суха усмивка Кейтлин. — Защо питате?

— Намерихме ножа в ръката на този негодник. Стори ми се, че е прекалено фино оръжие за измет като него, затова си направих труда да го огледам подробно. Острието е от валирианска стомана, дръжката — от драконова кост. Такова оръжие не е предназначено за ръцете на човек като него. Някой му го е дал.

Кейтлин кимна замислено.

— Роб, затвори вратата.

Той я изгледа учудено, но я послуша.

— Това, което ще ви кажа сега, не трябва да напуска тази стая — заяви тя. — Искам да ми се закълнете. Ако само част от това, което подозирам, се окаже вярно, то Нед и момичетата ми са изправени пред смъртна опасност, и само една дума, чута от лоши уши, може да струва живота им.

— Лорд Едард е моят втори баща — заяви Теон Грейджой. — Заклевам се.

— Имате думата ми — каза майстер Лувин.

— И моята, милейди — отзова се сир Родрик.

Тя погледна сина си.

— А ти, Роб?

Той кимна.

— Сестра ми Лиза е убедена, че Ланистърови са убили съпруга й, лорд Арин, Ръката на краля — каза им Кейтлин. — Сега се сещам, че Джайм Ланистър не се включи в лова в деня, когато Бран падна. Остана тук в замъка. — В стаята настъпи мъртва тишина. — Не мисля, че Бран е паднал от кулата — наруши тишината гласът й. — Мисля, че е бил хвърлен.

Гледаха я потресени.

— Милейди, това предположение е чудовищно — промълви сир Родрик Касел. — Дори Кралеубиеца ще трепне пред убийството на едно невинно дете.

— Дали? — обади се Теон. — Не съм сигурен.

— Гордостта и амбицията на Ланистърови са безгранични — каза Кейтлин.

— Досега момчето винаги се катереше уверено — каза замислен майстер Лувин. — Познаваше всеки камък в Зимен хребет.

— Богове! — изруга Роб с потъмняло от гняв лице. — Ако излезе вярно, ще си плати той. — Извади меча си и го размаха. — Лично ще го убия.

Сир Родрик го изгледа настръхнал.

— Я го прибери! Ланистърови са на сто левги оттук. Никога не вади меча си, освен когато не си сигурен, че ще го използваш. Колко пъти трябва да ти го кажа, глупаво момче!

Роб прибра посрамен меча в ножницата — отново беше дете. Кейтлин каза на сир Родрик:

— Забелязах, че синът ми вече е надянал стоманата.

— Реших, че му е време — отвърна оръжейникът.

Роб я гледаше притеснено.

— Крайно време — каза тя. — Зимен хребет може много скоро да има нужда от всичките си мечове и най-добре ще е да не са дървени.

Теон Грейджой сложи десница на дръжката на оръжието си и заяви:

— Милейди, ако се стигне до това, моят дом ви дължи много.

Майстер Лувин нервно подръпна верижката на нашийника, стягащ врата му.

— Разполагаме само с предположения. Каним се да обвиним любимия брат на кралицата. Никак няма да й хареса. Трябва да разполагаме с доказателство или да го премълчим завинаги.

— Доказателството ви е кинжалът — каза сир Родрик. — Такова ценно оръжие няма да мине незабелязано.

А Кейтлин осъзна, че има само едно място, където можеше да се разбере истината.

— Някой трябва да замине за Кралски чертог.

— Аз ще отида — каза Роб.

— Не — отвърна му тя. — В Зимен хребет винаги трябва да има един Старк.

Огледа един по един сир Родрик с големите му бели бакенбарди, майстер Лувин в сивия му халат и младия Грейджой — строен, млад и буен. Кого да прати? На кого да се довери? И разбра. Кейтлин отметна завивките с вкочанените си като камък пръсти и стана от леглото.

— Трябва да отида аз.

— Милейди — каза майстер Лувин. — Разумно ли е? Ланистърови несъмнено ще посрещнат пристигането ви с подозрение.

— А Бран? — попита Роб. Бедното момче вече изглеждаше напълно объркано. — Как ще го оставиш?

— Вече направих всичко, каквото мога за Бран — отвърна тя и положи ранената си ръка на рамото му. — Неговият живот е в ръцете на боговете и на майстер Лувин. И както сам ми напомни, Роб, имам и други деца, за които трябва да се погрижа.

— Ще ви трябва силна охрана, милейди — каза Теон.

— Ще пратя Хал с отряд гвардейци — каза Роб.

— Не — заяви Кейтлин. — Голямата група привлича нежелано любопитство. Не искам Ланистърови да разберат, че идвам.

Сир Родрик възрази.

— Милейди, позволете поне аз да ви придружа. Кралският път може да е опасен за самотна жена.

— Няма да хвана кралския път — отвърна Кейтлин.

Помисли малко, след което кимна в съгласие.

— Двама ездачи могат да се движат бързо колкото един и доста по-бързо от дълга колона, обременена с фургони и къщи на колела. Ще приема с благодарност компанията ви, сир Родрик. Ще поемем по Белия нож надолу до морето и при Бял залив ще наемем кораб. Яки коне и бързи ветрове би трябвало да ни отведат до Кралски чертог много преди Нед и Ланистърови.

„А тогава — помисли тя, — ще видим каквото ще видим.“