Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ТИРИОН

— Ще ядеш ли? — изръмжа Морд. Държеше в дебелите си пръсти олющена чиния, пълна с боб.

Тирион Ланистър примираше от глад, но нямаше да прояви раболепие пред този скот.

— Едно агнешко бутче ще е добре — отвърна му той от купчината мокра слама в единия ъгъл на килията. — Може и някое блюдо грах с лук, малко прясно изпечен хляб и кана греяно вино. Или бира, ако ти е по-лесно. Няма да придирям.

— Боб — каза Морд. — Дръж. — И му поднесе чинията.

Тирион въздъхна. Тъмничарят беше двестакилограмов тъпанар с гнили кафяви зъби и малки като на шопар черни очи. Лявата страна на лицето му беше прорязана от дълбок белег — брадвата бе отсякла ухото и част от бузата му. Беше толкова предсказуем, колкото и гаден, но Тирион наистина беше гладен. Затова посегна към чинията.

— Дръж де! — ухили се Морд и я дръпна назад.

Джуджето се изправи вдървено. Боляха го всички стави.

— Същата ли тъпа игра ще играем на всяко ядене? — Посегна отново към боба.

Морд се дръпна назад и оголи гнилите си зъби.

— Ей я тука бе, дребосък. — Изпъна ръката с чинията над ръба, където клетката свършваше и започваше небето. — Не щеш ли да ядеш? Дръж. Ела си вземи.

Ръцете на Тирион бяха прекалено къси, за да я стигне, а нямаше намерение да пристъпва до ръба. Морд просто щеше да го бутне с тежкия си корем и той щеше да се разплеска в гадно червено петно върху камъните на Небе, като толкова много затворници на Орлово гнездо преди него през вековете.

— А бе то май изобщо не съм гладен — заяви Тирион и се върна в ъгъла си в килията.

Морд изръмжа и разтвори дебелите си пръсти. Вятърът поде чинията, тя се преобърна и пропадна. Храната се изсипа пред погледа му и само шепа бобени зърна се пръснаха по каменния под. Тъмничарят се разсмя и туловището му се затресе като желе.

Тирион го жегна гняв.

— Ах ти, шибано копеле на крастава магарица! — изруга джуджето. — От синя пъпка да пукнеш дано!

Заради това Морд на излизане го изрита с все сила в ребрата с железния ток на ботуша си.

— Ще ти го върна! — изпъшка Тирион, превит на две върху сламата. — Лично аз ще те убия, заклевам се!

Тежката, обкована с желязо врата се затръшна и Тирион чу прещракването на ключа.

За толкова дребен човек като него, съдбата го беше прокълнала с опасно голяма уста, прецени той, след като изпълзя обратно в ъгъла си на онова, което Арините на смях наричаха своя „тъмница“. Загърна се с тънкото одеяло — единствената му завивка — и зяпна към пустото синьо небе и далечните планини, които сякаш нямаха край, съжалил за сетен път, че му го няма онова наметало от рисова кожа, което си спечели на зарове от Марилион, след като певецът го отмъкна от трупа на главатаря на разбойниците. Кожата вонеше на кръв и леш, но все пак беше дебела и топлеше. Морд му я прибра още щом я видя.

Вятърът задърпа като с остри нокти одеялото му. Килията беше окаяно малка дори за джудже. Само на пет стъпки по-нататък, там, където трябваше да име стена, където в една прилична тъмница щеше да има стена, подът свършваше и започваше небето. Виж, чист въздух и ясно слънце имаше в изобилие, както и луна и звезди нощем, но Тирион беше готов тутакси да ги размени срещу най-влажната и най-мрачна дупка в недрата на Скалата на Кастърли.

— Ще летиш — обеща му Морд, след като го натика в килията. — Двайсет, трийсет, петдесет дена може би. Но след туй ще летиш.

Арините поддържаха единствената тъмница в кралството, от която затворниците можеха да се измъкнат когато си поискат. Още първия ден след като набра кураж, Тирион изпълзя по корем до ръба, изпъна врат и огледа надолу. Небе се намираше на шестстотин стъпки надолу и помежду им нямаше нищо освен въздух. Ако се взреше още малко, вдясно, вляво и над него се виждаха и други „килии“. Беше като пчела в този каменен кошер и някой му беше откъснал крилете.

В килията беше студено, вятърът пищеше ден и нощ, а най-лошото бе, че подът беше полегат. Съвсем леко към ръба, но достатъчно. Той се боеше да затвори очи, боеше се, че може да се претърколи насън и да се събуди с внезапен ужас, докато се плъзга през ръба. Нищо чудно, че небесните килии докарваха хората до лудост.

„Боговете да са ми на помощ — бе написал предишният обитател на стената с нещо, което подозрително напомняше изсъхнала кръв — синьото ме зове.“ Отначало Тирин се зачуди кой ли е бил и какво ли е станало с него, но после реши, че е по-добре да не знае.

Защо не си беше затварял устата…

Всичко започна с онова окаяно хлапе, което го гледаше отгоре, от трона, издялан от призрачно дърво под знамената с луна и сокол на рода Арин. Тирион Ланистър беше свикнал да го гледат отгоре, откакто се помнеше, но не и момченца с гуреливи очи, толкова хилави, че да им подпират бузките с възглавнички, за да стоят изправени като мъже.

— Той ли е лошият човек? — попита момчето, стиснало куклата си.

— Той е — отвърна лейди Лиза от по-ниския трон до него. Беше цялата в синьо, напудрена и напарфюмирана за пред ухажорите си, изпълнили залата.

— Толкова е малък! — закиска се владетелят на Орлово гнездо.

— Това е Тирион Дяволчето, от дома Ланистър, който уби баща ти. — Гласът й се извиси през великата зала на Орлово гнездо и отекна от млечнобелите стени и тънките колони така, че всеки да я чуе. — Той посече Ръката на краля!

— Охо, значи и него съм убил? — изтърси Тирион като последния глупак.

Това беше най-подходящият момент да си държи устата затворена и главата — преклонена. Сега го разбираше. Седем ада, и тогава го разбираше. Великата зала беше дълга, белите й мраморни стени с небесносини жилки внушаваха сурова строгост и хладина, а лицата наоколо бяха по-студени и от стените. Мощта на Скалата на Кастърли бе много далече, а в Долината на Арин Ланистърови нямаха приятели. Най-добрата му защита щеше да е покорството и мълчанието.

Но Тирион твърде много се беше вкиснал, за да прояви благоразумие. За негов срам бе грохнал в последния преход на продължилото цял ден изкачване към Орлово гнездо и подбитите му недъгави крака отказаха да го носят. По остатъка от пътя го носи Брон и това само наля още повече масло в огъня на гнева му.

— Май съм бил много зает напоследък — изтърси той с горчив сарказъм. — Чудя се само как съм намерил време за толкова много кланета и убийства.

А трябваше да съобрази с кого си има работа. Лиза Арин и нейният хилав син не бяха свикали дворцовия си съвет от любов към хумора, особено когато е за тяхна сметка.

— Дяволче — хладно отвърна Лиза, — ще си държиш присмехулния език зад зъбите и ще говориш вежливо пред сина ми, иначе ти гарантирам, че ще имаш повод да съжалиш. Не забравяй къде се намираш. Тук е Орлово гнездо и хората около теб са рицарите на Долината — все верни мъже, които обичаха предано Джон Арин. Всеки от тях е готов да умре заради мен.

— Лейди Арин, ако ме сполети нещо лошо, гарантирам ви, че брат ми Джайм с удоволствие ще отмъсти за мен. — Още докато казваше тези думи, Тирион разбра, че са глупост.

— Можете ли да летите, милорд Ланистър? — попита лейди Лиза.

— Има ли едно джудже криле? Ако не, съветвам ви да преглътнете следващата закана, която ще ви хрумне.

— Аз не се заканвам — отвърна Тирион. — Обещавам го.

Тук малкият лорд Робърт беше скочил от трона, толкова объркан, че изтърва куклата си.

— Не можеш да ни навредиш! — изписка момчето. — Никой не може да ни навреди тук. Кажи му, мамо, кажи му, че не може да ни навреди тук! — Момчето се разтрепера.

— Орлово гнездо е несъкрушимо — заяви спокойно лейди Лиза, придърпа момчето към себе си и го притисна в пухкавите си обятия. — А Дяволчето се опитва да ни изплаши, бебчето ми. Всички Ланистърови са лъжци. Никой не може да навреди на сладкото ми момче.

За най-голяма проклетия тя несъмнено беше права. След като сам бе видял какво бе изкачването, Тирион можеше да си представи как един рицар се мъчи да се изкачи с бой в тежките доспехи, а отгоре му се сипе порой от камъни и стрели и противниците го пердашат на всяка стъпка. „Кошмарно“ беше твърде слабо определение. Нищо чудно, че Орлово гнездо никога не беше превземано.

Но Тирион така и не можа да си затвори устата.

— Не е непревзимаемо. Само е неудобно.

Младият Робърт вдигна към него треперещата си ръка.

— Ти си лъжец! Мамо, искам да видя как лети. — Двама стражи в небесносини плащове подхванаха Тирион под мишниците и го надигнаха от пода.

Боговете само знаеха какво щеше да последва, ако не беше Кейтлин Старк.

— Сестро — извика тя от мястото си под двата трона. — Моля те да не забравяш: този човек е мой пленник. Няма да позволя да пострада.

Лейди Лиза я изгледа хладно за миг, след което се надигна и закрачи към Тирион, дългите поли на царствените одежди се повлякоха след нея. Той се уплаши, че ще го удари, но тя заповяда да го пуснат. Мъжете го хвърлиха на пода и той падна.

Помъчи се да се надигне на колене, но десният му крак се сгърчи и той отново се просна на камъка. Великата зала на Арините гръмна от мъжки смях.

— Малкият гост на сестра ми е твърде изтощен, за да стои прав — обяви лейди Лиза. — Сир Вардис, отведете го в тъмницата. Малко отдих в една от небесните ни килии несъмнено ще му се отрази добре.

Стражите го вдигнаха. Тирион Ланистър се замята в ръцете им и зарита безпомощно, с почервеняло от срам лице.

— Ще запомня това! — закани се той на всички, докато го изнасяха.

Е, добре, запомни го. И да не би да му помогна?

Отначало се успокояваше, че затворничеството му няма да продължи дълго. Лейди Арин искаше само да го унизи. Щеше отново да го повика, и то скоро. Ако не тя, то Кейтлин Старк щеше да поиска да го разпита. Този път щеше да внимава какво говори. Нямаше да посмеят да го убият току-така; все пак той беше Ланистър от Скалата на Кастърли и ако пролееха кръвта му, това означаваше война.

Сега не беше толкова сигурен.

Пленителите му навярно искаха просто да го оставят да изгние тук, но той се боеше, че няма сили да гние дълго. С всеки ден силите му окапваха и беше само въпрос на време ритниците и юмруците на Морд да го довършат, стига тъмничарят да не го умореше от глад преди това. Още няколко нощи студ и глад и синьото сигурно щеше да призове и него.

Зачуди се какво ли става отвъд стените (доколкото имаше такива) на килията му. Лорд Тивин сигурно беше пратил конници, когато вестта бе стигнала до ушите му. Джайм може би в този момент превеждаше войска през Лунната планина… освен ако не бе потеглил за Зимен хребет. Дали някой извън Долината изобщо подозираше къде го е отвела Кейтлин Старк? Какво ли щеше да предприеме Церсей, когато разбереше? Кралят можеше да заповяда да го освободят, но дали Робърт щеше да послуша кралицата си, или Ръката си? Тирион не хранеше особени илюзии за кралската любов към сестра му.

Ако Церсей имаше капка ум в главата, щеше да настои кралят лично да съди Тирион. Дори Нед Старк не можеше да се противопостави на това, без да уязви кралската чест. А Тирион с най-голяма охота щеше да изпробва шансовете си на един законен процес. Каквито и убийства да му приписваха, Старките, доколкото разбираше, не разполагаха с никакви доказателства. Нека да предявят обвиненията си пред Железния трон и владетелите. Това щеше да означава края им. Само Церсей да можеше да го разбере…

Тирион Ланистър въздъхна. Не че сестра му беше малоумна, но гордостта я заслепяваше. Във всичко това тя щеше да види оскърбление, а не възможност. А Джайм беше още по-тежък случай — буен, твърдоглав и лесно податлив на гнева. Брат му никога не посягаше да развърже възел, след като можеше да го разсече с меча.

Той се зачуди кой от двамата е изпратил убиеца да затвори устата на момчето и дали смъртта на лорд Арин наистина е плод на техен заговор. Ако старата Ръка бе убит, то това злодеяние бе осъществено ловко и коварно. Хората на неговите години непрекъснато умираха от внезапни болести. Но в замяна на това изпращането на някой тъпак с краден нож да заколи Брандън Старк му се струваше невероятно нескопосана работа. А не беше ли тъкмо това най-интересното, като си помисли човек…

Тирион потръпна. Виж, това подозрение бе много неприятно. Изглежда, вълчището и лъвът не бяха единствените зверове, върлуващи в гората, и ако това беше вярно, то някой го използваше за изкупителна жертва. А Тирион не обичаше да го използват.

Трябваше да се измъкне оттук, и то час по-скоро. Шансовете му да надвие Морд бяха повече от нищожни, а никой нямаше да му пусне шестстотин стъпки дълго въже, за да се отърве. Значи трябваше да го уговори. След като проклетата му уста го беше натикала в килията, трябваше също така да може да го измъкне.

Тирион се изправи с мъка, стараейки се да не обръща внимание на лекия и много коварен наклон на пода към ръба, стигна до вратата и заблъска с юмрук.

— Морд! — завика. — Тъмничарю! Ела!

Наложи се да блъска и да вика поне десет минути, докато чуе тромавите стъпки. Тирион отстъпи миг преди вратата да се отвори с трясък.

— Какво си се развикал — изръмжа Морд. Очите му бяха кръвясали.

От месестата му ръка висеше ремък, широк и дебел, усукан около юмрука му. „Не му показвай, че се боиш“ — напомни си Тирион.

— Искаш ли да забогатееш? — попита той.

Морд го удари. Замахна назад съвсем вяло, но ремъкът удари Тирион високо над лакътя. Той се олюля от силата на удара и се озъби от болка.

— Не дрънкай, дребосък — предупреди го Морд.

— Злато. — ухили се криво Тирион. — В Скалата на Кастърли е пълно със злато… охххх… — Този път замахът беше напред, Морд вложи повече сила и ремъкът изплющя и отскочи. Удари Тирион в ребрата и го накара да се срине на колене от болка. Той се присви и се насили да вдигне лице към тъмничаря. — Богати като Ланистърови — изхриптя Тирион. — Нали така казват, Морд…

Морд изпръхтя. Ремъкът изсвири във въздуха и удари Тирион през лицето. Ухото му звънна и устата му се напълни с кръв. Той замаха с ръце да се хване за нещо, да се изправи и пръстите му обърсаха… нищото. Тирион дръпна рязко ръката си назад и затаи дъх. Беше паднал точно до ръба, само на педя от синьото.

— Още да кажеш? — Морд стисна ремъка с две ръце и дръпна рязко. Свисъкът накара Тирион да подскочи и тъмничарят се изсмя.

„Няма да ме хвърли — заповтаря си трескаво Тирион, докато пълзеше заднишком от ръба. — Кейтлин Старк ме иска жив, няма да посмее да ме убие.“ Изтри кръвта от устните си с опакото на ръката си, ухили се и каза:

— Това си го биваше, Морд. — Тъмничарят го изгледа свъсен, мъчейки се да проумее дали не е подигравка. — Мъжага като теб може да ми е от полза. — Ремъкът полетя към него, но този път Тирион успя да се свие. — Злато — повтори той и запълзя рачешката към безопасния си ъгъл, — повече злато, отколкото си виждал през живота си. Толкова, че да си купиш земя, жени, коне… можеш да станеш лорд. Лорд Морд. — Тирион изкашля храчка кръв и лиги в небето.

— Нямаш злато — изръмжа Морд.

„Значи ме слуша!“ — помисли Тирион.

— Взеха ми кесията, когато ме плениха, но златото си е мое. Кейтлин Старк може и да плени човек, но няма да позволи да го ограбят. Това ще я опозори. Помогни ми и златото е твое. — Ремъкът на Морд изплющя, но този път съвсем вяло и пренебрежително. Тирион го хвана и го задържа. — За теб няма никакъв риск. Трябва само да предадеш едно съобщение.

Тъмничарят дръпна рязко и освободи ремъка.

— Съобщение — изломоти, сякаш за пръв път чуваше думата. Намръщи се и ниското му чело се набръчка.

— Чухте ме, милорд. Само предайте думите ми на вашата лейди. Предайте й, че… — Какво? Какво изобщо можеше да умилостиви Лиза Арин? Вдъхновението го осени внезапно. — …предайте й, че искам да призная престъпленията си.

Морд вдигна ръка и Тирион се присви да понесе поредния удар, но тъмничарят се поколеба. Очите му се присвиха, недоверчиви и алчни. Много му се искаше това злато, но се боеше, че го мамят. Приличаше на човек, когото мамят често.

— Туй е лъжа — измърмори мрачно Морд. — Джуджето ме мами.

— Ще ти го обещая писмено — обеща Тирион.

Някои неграмотни презираха писмото. Други като че ли изпитваха към буквите някакво суеверно страхопочитание, като към магия. За щастие Морд се оказа от вторите. Тъмничарят свали ремъка.

— Пиши злато. Много злато.

— О, много злато — увери го Тирион. — Кесията е само за мезе, приятел. Брат ми носи броня от чисто злато. — Всъщност бронята на Джайм беше само позлатена, но този тъпанар едва ли щеше да схване разликата.

Морд опипа замислено ремъка, но накрая слезе да донесе лист и мастило. Когато писането приключи, тъмничарят го изгледа недоверчиво.

— Сега тичай да го занесеш — подкани го Тирион.

Дойдоха през нощта. Сир Вардис Игън разбуди затворника с ритник.

— Ставай, Дяволче. Милейди иска да те види.

Тирион разтърка сънен очи и без сам да усети, на лицето му се изписа кисела гримаса.

— Не се съмнявам, че иска да ме види, но кое я кара да мисли, че аз искам да я видя?

Сир Вардис се навъси. Тирион го помнеше добре от годините, които бе прекарал в Кралски чертог като капитан на домашната гвардия на Ръката. Квадратно простодушно лице, прошарена коса, едро телосложение и нито капка чувство за хумор.

— Твоите желания не ме интересуват. Ставай, да не ги накарам да те отнесат.

Тирион тромаво се изправи и небрежно разкърши рамене.

— Ох, каква студена нощ. Великата зала е толкова неуютна. Не бих искал да простина. Морд, ще бъдеш ли така добър да ми подадеш наметалото? Тъмничарят го изгледа примижал.

— Наметалото ми — повтори Тирион. — Онова от рисовата кожа, дето ми го задържа да го пазиш. Сети ли се?

— Дай му проклетото наметало — изръмжа Варис.

Морд не посмя да изръмжи. Само изгледа Тирион с поглед, обещаващ жестоко възмездие, но все пак отиде за наметалото. След като си го наметна на затворническите плещи, Тирион се усмихна.

— Най-искрени благодарности. Докато го нося, все ще си спомням за теб. — Заметна пухкавия край през рамо и за пръв път от толкова дни усети топлина. — Водете, сир Вардис.

Четиридесет факли, запалени в скобите по стените, осветяваха великата зала на рода Арин. Лейди Лиза бе облякла черна коприна, с луната и сокола, извезани с перли на гърдите. Не изглеждаше много подходящ кандидат за Нощния страж, затова Тирион реши, че най-вероятно е избрала траурното облекло като най-подходящо за признанията му. Дългата й коса с цвят на кестен беше сплетена грижливо на плитка, заметната на лявото й рамо. По-високият трон до нея беше празен — явно малкият владетел на Орлово гнездо спеше. Тирион изпита благодарност поне за това.

Той се поклони много дълбоко и през това време внимателно огледа залата. Лейди Лиза беше призовала своите рицари и васали, за да чуят признанията му, точно както се надяваше. Зърна изсеченото като скала лице на сир Бриндън Тъли, а също и широкото лице на лорд Нестор Ройс. До Нестор стърчеше един по-млад мъж със свирепи черни бакенбарди, който не можеше да е никой друг освен наследника му сир Албар. Бяха дошли повечето по-именити владетели от Долината. Тирион забеляза и сир Лин Корбрей, тънък като острие на меч, лорд Хънтър с торбестите гащи, както и овдовялата лейди Уейнуд, обкръжена от синовете си. Мерна и няколко герба, които не му бяха познати: скършена пика, зелена усойница, горяща кула, крилат потир.

Сред владетелите на Долината бяха и неколцина от спътниците му насам: сир Родрик Касел, пребледнял от все още незарасналите си рани, стоеше до сир Уилис Воуд. Марилион певецът си беше намерил нова лютня. Тирион се подсмихна: каквото и да го сполетеше тук тази нощ, не искаше да остане в тайна, а никой друг не можеше да разгласи една случка надлъж и нашир по-добре от един певец.

В дъното на залата на една от колоните се беше облегнал Брон. Черните очи на свободния конник бяха приковани в Тирион, а десницата му лежеше отпусната на предпазителя на меча. Тирион го изгледа малко по-продължително, зачуден…

Кейтлин Старк наруши тишината първа.

— Казаха ни, че искате да признаете престъпленията си.

— О, да, милейди — отзова се Тирион.

Лейди Арин се усмихна на сестра си.

— Небесните килии винаги ги прекършват. Там боговете ги гледат и няма тъмнина, която да ги скрие.

— Не ми изглежда много прекършен — отвърна лейди Старк.

Лейди Лиза махна с ръка, после заповяда на Тирион.

— Кажи, каквото ще казваш.

„И ето, че зарът е хвърлен“ — помисли той и отново погледна към Брон.

— Откъде да започна? Признавам най-чистосърдечно, че съм един злобен дребосък. Престъпленията ми нямат чет, почитаеми дами и господа. Спал съм с курви, и то неведнъж, а стотици пъти. Пожелавал съм смъртта на собствения си баща, както и на сестра ми впрочем, нашата милостива кралица. — Някой зад него се изкиска. — Не винаги съм се държал добре със слугите си. Играл съм комар. И дори съм послъгвал, признавам си го, колкото и да ме е срам. Казвал съм много жестоки и хапливи неща по адрес на благородни дами и господа в двора. — Това предизвика истински смях. — Веднъж дори…

— Тишина! — Инак бледото лице на лейди Арин придоби светлорозов оттенък. — Какво си въобразявате, че правите?

Тирион килна глава.

— Как какво? Признавам си престъпленията, милейди.

Кейтлин Старк пристъпи напред.

— Вие сте обвинен, че изпратихте наемник да заколи сина ми Бран в леглото и за заговор за убийството на лорд Джон Арин, Ръката на краля.

Тирион сви безпомощно рамене.

— А, такива престъпления, боя се, че не мога да си призная. За никакви убийства не знам.

Лейди Лиза се надигна от дървения си трон.

— Няма да позволя да ми се подиграват. Ти си направи шегичките, Дяволче. Надявам се, че ти доставиха удоволствие. Сир Вардис, върнете го в тъмницата… но този път му намерете по-малка килия и с по-стръмен под.

— Така значи въздавате правосъдие в Долината? — изрева с цяло гърло Тирион и дори сир Вардис замръзна за миг. — Нима и честта спира пред вашата Кървава порта? Обвинявате ме в престъпления, аз ги отричам и вие ме хвърляте в килия под открито небе, където да измръзна и да умра от глад. — Вдигна глава, за да видят всички добре синините, оставени му по лицето от Морд. — Къде е кралското правосъдие? Нима Орлово гнездо не е вече част от Седемте кралства? Обвинен съм, казвате? Много добре. Тогава искам процес! Оставете ме да говоря и нека истините или лъжите, които изрека, да бъдат отсъдени открито, пред боговете и пред хората.

Великата зала се изпълни с глух ропот. Тирион разбра, че я държи в ръцете си. Той беше знатна особа, син на най-могъщия владетел в кралството и брат на кралицата. Не можеше да му откажат процес. Към Тирион закрачиха стражи в небесносини плащове, но сир Вардис ги спря с ръка и погледна лейди Лиза. Пълните й устни се свиха в нацупена усмивка.

— Ако сте на съд и се отсъди, че сте виновен за престъпленията, в които сте обвинен, то тогава според кралските закони ще трябва да заплатите с кръвта си. В Орлово гнездо не държим палач, лорд Ланистър. Отворете Лунната порта.

Гъмжилото от зрители се раздвои. Между две от мраморните колони се виждаше масивна дървена врата с издялан в нея лунен полумесец. Стоящите най-близо се отдръпнаха и към двукрилата врата пристъпиха двама от сините плащове. Единият свали тежките бронзови лостове, а другият я отвори навътре. Сините им плащове заплющяха на раменете им, подхванати от силния полъх на вятъра, заревал през отворената врата. Отзад зейна пустото нощно небе, осеяно с хладни и безразлични звезди.

— Вижте кралското правосъдие — извика Лиза Арин. Пламъците на факлите затрептяха като огнени флагове по стените.

— Лиза, мисля, че е неразумно — намеси се Кейтлин Старк. Черният вятър злокобно засвистя из залата.

Сестра й я пренебрегна.

— Искате съд, милорд Ланистър. Добре. Ще получите съд. Моят син ще чуе това, което ще благоволите да кажете, и вие ще чуете присъдата му. След това можете да си отидете… през едната врата или през другата.

Толкова доволна изглеждаше от себе си и нищо чудно. С какво толкова можеше да я уплаши един съд, след като присъдите раздаваше хилавото й дете? Тирион се озърна към Лунната й порта. „Мамо, искам да го видя как лети“, бе казало момчето. Колко ли нещастници беше отпратил вече този сополив нещастник през нея?

— Много ви благодаря, милейди, но не виждам смисъл да безпокоим лорд Робърт — отвърна учтиво Тирион. — Боговете знаят, че съм невинен. Искам тяхната присъда, а не на смъртните хора. Настоявам за съд в двубой.

Бурен смях изведнъж изпълни великата зала на рода Арин. Нестор Ройс изсумтя, сир Уилис се закикоти, сир Лин Корбрей се затресе, а останалите отметнаха глави и зареваха от смях. Марилион непохватно изтегли весела нотка от новата си дървена лютня с пръстите на счупената си ръка. Дори вятърът като че ли засвири насмешливо през зейналата Лунна порта.

Воднистосините очи на Лиза Арин го изгледаха колебливо. Хвана я натясно.

— Да, разбира се. Имате това право.

Младият рицар със зелената усойница, извезана на дрехата му, пристъпи напред и коленичи пред нея.

— Милейди, моля за привилегията да защитавам вашата кауза.

— Честта трябва да е моя — намеси се старият лорд Хънтър. — В името на обичта, която хранех към покойния ви съпруг, позволете ми да отмъстя за смъртта му.

— Моят баща служеше вярно на лорд Джон като върховен стюард на Долината — прогърмя гласът на сир Албар Ройс. — Позволете ми да защитя в това дело неговия син.

— Боговете закрилят човека в справедлива кауза — заяви сир Лин Корбрей, — но често той се оказва и най-сигурният меч. А всички знаем кой е той — усмихна се той прекалено скромно.

Още неколцина мъже заговориха наведнъж, настоявайки да бъдат чути. Тирион се пообезсърчи от факта, че толкова много непознати държат да му изпият кръвта. Май планът му нямаше да се окаже толкова умен в края на краищата. Лейди Лиза вдигна ръка за тишина.

— Благодаря на всички вас, благородни господа, и знам, че ако синът ми беше сред нас, щеше също да ви благодари. Няма по-храбри и верни мъже във всичките Седем кралства от рицарите на Долината. Но все пак мога да избера само един. — И посочи. — Сир Вардис Игън, вие бяхте винаги вярната дясна ръка на съпруга ми. Вие ще сте нашият защитник.

Само той беше мълчал през цялото време.

— Милейди — промълви гробовно сир Вардис и коленичи. — Моля поверете това бреме на друг, нямам вкус към това. Този човек не е воин. Вижте го. Джудже, наполовината на ръста ми, и сакато при това. За мен ще е срамно да посека такъв човек и да го нарека правосъдие.

„Ох, чудесно!“ — възкликна наум Тирион и каза:

— Напълно съм съгласен.

Лиза го изгледа с гняв.

— Сам настояхте за съд в двубой.

— И сега настоявам за свой защитник, както вие избрахте за себе си. Брат ми Джайм с удоволствие ще ме защити, сигурен съм.

— Скъпият ви Кралеубиец е на хиляда левги оттук — сряза го Лиза Арин.

— Пратете му птица тогава. С удоволствие ще изчакам, докато дойде.

— Ще се изправите срещу сир Вардис още утре.

— Певецо — каза Тирион на Марилион, — когато съчиниш баладата си за всичко това, постарай се хората да разберат как лейди Арин е отказала на едно джудже правото на защитник и го е хвърлила сакато, насинено от бой и примряло от глад срещу най-добрия си рицар.

— Нищо не ти отказвам! — изкрещя побесняла Лиза Арин. — Кажи кой ти е защитникът, Дяволче… ако мислиш, че можеш да намериш човек, готов да умре за теб.

— Щом за вас е все едно, по-скоро бих намерил човек, готов да убие за мен. — Тирион огледа залата. Никой не помръдна. Замълча, вцепенен и зачуден дали всичко нямаше да се окаже колосална грешка.

И тогава в дъното на залата някой се размърда.

— Заставам от името на джуджето! — извика Брон.