Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (6)

ДЖОН

Имаше моменти — не много, но доста — в които Джон Сняг се радваше, че е копеле. Когато напълни отново чашата си с вино от подаваната от ръка на ръка кана, му хрумна, че този може би е един от тях.

Той се отпусна на пейката между по-младите скуайъри и отпи. Сладкият плодов вкус на лятно вино изпълни устата му и докара на устните му усмивка.

Голямата зала на Зимен хребет тънеше в тежък дим и миризма на печено месо и горещ хляб. Сивите й стени бяха окичени със знамена. Бели, златни и пурпурни: вълчището на Старк, коронования елен на Баратеон, лъва на Ланистър. Един певец свиреше на високата арфа и декламираше балада, но тук, в дъното на залата, гласът му едва надмогваше рева на огъня, дрънченето на калаените блюда и чаши и тихото пиянско дърдорене.

Течеше четвъртият час на пира, вдигнат в чест на гостуващия крал. Братята и сестрите на Джон бяха разположени с кралските деца под високата платформа, където лорд и лейди Старк обсипваха с гостоприемството си краля и кралицата. По такъв височайши повод лорд татко му несъмнено щеше да разреши на всяко дете по чаша вино, но не повече. Тук долу на пейките нямаше кой да спре Джон да пие, докато е жаден.

А той беше открил, че жаждата му е мъжка, за радост на грубоватите младежи около него, които го подканяха всеки път, щом пресушеше чашата. Бяха чудесна компания и Джон с удоволствие слушаше историите, които разправяха — за битки, за спане с жени и за лов. Беше сигурен, че приятелите му се забавляват по-добре от кралските отроци. Задоволил бе любопитството си още когато влязоха. Процесията мина на по-малко от една стъпка от мястото, отредено му на пейката, и Джон ги огледа добре, един по един.

Лорд татко му бе влязъл пръв, придружавайки кралицата. Тя се оказа точно толкова красива, колкото разправяха хората. В дългата й златиста коса блестеше драгоценна тиара и смарагдите по нея бяха зелени като очите й. Баща му й помогна да се изкачи по стъпалата до подиума, заведе я до креслото й, но кралицата не го и погледна. Макар и само четиринадесетгодишен, Джон успя да долови какво се крие зад усмивката й.

След тях мина самият крал Робърт, с лейди Старк под ръка. Кралят се оказа огромно разочарование за Джон. Баща му често беше разказвал за него: за безподобния Робърт Баратеон, демона на Тризъбеца, най-свирепия воин на кралството, гиганта сред принцовете. Джон видя само един дебел мъж, с почервеняло лице под черната брада и запотен под лъскавите коприни. Стъпваше като пиян.

След него минаха децата. Най-напред малкият Рикон, който се напъваше да извърви дългия път през залата с цялото достойнство, каквото можеше да изтръгне от себе си тригодишно момченце. На Джон се наложи да го подкани да продължи, когато спря да седне при него. Зад него премина Роб, в сиви вълнени дрехи, поръбени с бяло, цветовете на Старк. Той водеше под ръка принцеса Мирцела — тъничко като вейка момиче, нямаше и осем години. Косата й бе като водопад от златни къдрици под отрупаната с диаманти мрежичка. Джон забеляза свенливия поглед, който хвърляше към Роб, и плахата й усмивка. Реши, че е безинтересна. Роб дори не притежаваше усет да разбере колко е тъпа. Хилеше се като глупак.

Сестрите му придружаваха кралските принцове. Аря пристъпваше с пълничкия млад Томен, чиято светлоруса коса беше по-дълга от нейната. Санса, с две години по-голяма, водеше принца на короната Джофри Баратеон. Беше дванадесетгодишен, по-млад от Джон и Роб, но по-висок и от двамата, за огромна изненада на Джон. Принц Джофри имаше косата на сестра си и тъмнозелените очи на майка си. Дебел кичур златни къдрици се спускаше над златната верижка около шията му и високата кадифена яка. Санса цяла сияеше, крачейки до него, но на Джон не му харесаха нацупените устни на Джофри и отегченият му, презрителен поглед, с който оглеждаше голямата зала на Зимен хребет.

Повече го заинтригува двойката, която премина след него: братята на кралицата, Ланистърови от Скалата на Кастърли. Човек не можеше да сбърка „Лъва“ и „Дяволчето“. Сир Джайм Ланистър беше близнак на кралицата: висок и златокос, с бляскави зелени очи и усмивка, която режеше като нож. Беше облечен в пурпурна коприна, с високи черни ботуши и пелерина от черен сатен. На гърдите на туниката му със златна нишка бе извезан лъвът на неговия род, предизвикателно изправен на задните си лапи. В лицето му го наричаха Ланистър Лъва. Зад гърба му шепнеха „Кралеубиеца“.

Джон забеляза, че му е трудно да откъсне поглед от него. „Така трябва да изглежда един крал“ — помисли си той.

А после видя другия, който се поклащаше полускрит от раменете на брат си. Тирион Ланистър, най-младият от потомството на лорд Тивин и определено най-грозният. Всичко, което боговете бяха дали на Церсей и Джайм, бяха отказали на Тирион. Беше джудже, два пъти по-нисък от брат си и се мъчеше да не изостава на хилавите си крака. Главата му беше прекалено голяма за тялото, със сплескано като животинска морда лице под издаденото напред и нагънато като раковина чело. Очите му — едното зелено, а другото черно — надничаха под сплъстения кичур коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Джон го загледа смаяно.

Последният от великите лордове беше чичо му, Бенджен Старк от Нощния страж с повереника на баща му, младия Теон Грейджой. Бенджен хвърли пътьом топла усмивка на Джон. Теон изобщо не го забеляза, но това не беше някаква новост. След като всички насядаха, се вдигнаха тостове, изрекоха се взаимни благодарности и пиршеството започна.

Оттогава Джон започна да пие и не беше престанал.

Нещо се отърка в крака му под масата. Джон погледна надолу и видя зяпналите в него червени очи.

— Пак ли си гладен?

В средата на масата беше останало половин печено пиле с медена коричка. Джон се пресегна да откъсне кълката, но му хрумна нещо по-добро. Набоде с ножа цялата птица и пусна леко мръвката между краката си на пода. Дух я заръфа мълчаливо и с див апетит. На братята и сестрите му не бе позволено да доведат вълчетата си на кралската трапеза, но в този край на залата се навъртаха повече песове, отколкото Джон можеше да преброи, и никой не каза и дума за неговото кутре. Помисли си, че и заради това е по-щастлив.

Кучетата се мотаеха между масите и въртяха опашки след прислужващите момичета. Едно от тях — черен женски мелез с дълги жълтеникави очи — усети миризмата на пилешкото и се пъхна под масата да си вземе пая, а Джон загледа с любопитство свадата. Кучката изръмжа ниско и гърлено и се приближи. Дух вдигна мълчаливо муцуна и прикова псето с жарките си червени очи. Кучката се озъби предизвикателно. Беше три пъти по-голяма от дивото вълчо пале. Дух не помръдна. Стоеше над плячката си, оголил острите си зъби. Кучката настръхна, изджавка още веднъж, след което премисли и се отказа. Обърна се, подви опашка и се измъкна, само още веднъж изръмжа, колкото да опази донякъде гордостта си. Дух отново се залови с храната.

Джон се ухили доволен и бръкна под масата да разроши бялата му козина. Малкото вълчище вдигна муцуната си към него, близна нежно дланта му и отново се зае с яденето.

— Това да не е от онези вълчища, за които толкова много ми разправяха? — попита до рамото му много познат глас.

Джон вдигна зарадван очи към чичо си Бен, а той сложи ръка на главата му и разроши косата му точно както Джон преди малко бе погалил вълчето.

— Да. Казва се Дух.

Един от скуайърите прекъсна мръсната историйка, която разказваше, за да направи място за брата на господаря им. Бенджен Старк метна дългите си крака през пейката и взе чашата вино от ръката на Джон. Опита го и млясна с уста.

— Лятно вино. По сладост е несравнимо. Колко чаши обърна, Джон?

Джон се усмихна, а Бен Старк прихна.

— Точно от това се боях. Какво пък. Мисля, че бях по-малък и от теб, когато за пръв път се напих здраво. — Взе си от близката тава една печена глава лук, плувнала в мазнина, захапа и лукът изхруска между зъбите му.

Чичо му беше ръбат и сух като планинска скала, но в синьосивите му очи винаги се долавяше нотка смях. Обличаше се все в черно, както се полага на мъж от Нощния страж. Този път дрехите му бяха от разкошно черно кадифе, с високи кожени ботуши и широк колан със сребърна тока. На врата му висеше тежка сребърна верижка. Ръфаше лука и гледаше Дух развеселен.

— Много кротък вълк.

— Не е като другите — каза Джон. — Звук не издава. Затова го нарекох Дух. А и защото е бял. Всички други са тъмни — сиви или черни.

— Има все още вълчища отвъд Вала. Често чуваме за тях при обходите си. — Бенджен Старк изгледа Джон продължително. — Ти не се ли храниш обикновено на масата с братята си?

— Повечето пъти — отвърна навъсено Джон. — Но тази нощ лейди Старк реши, че ще обиди кралското семейство, ако постави сред тях едно копеле.

— Разбирам. — Чичо му погледна през рамо към издигнатата маса в другия край на залата. — Брат ми тази нощ не изглежда много празнично настроен.

Джон също го бе забелязал. Едно копеле трябваше да свиква да забелязва разни неща, да прочита истината зад хорските очи. Баща му спазваше всички дължими норми на учтивост, но в него се усещаше една напрегнатост, каквато Джон не бе виждал досега. Говореше малко и често поглеждаше навъсен към залата, с празен поглед. На два стола от него, кралят пиеше непрекъснато. Широкото му лице бе почервеняло под черната брада. Вдигаше тост след тост, смееше се гръмко на всяка шега и нападаше всяко блюдо като прегладнял. Кралицата до него изглеждаше студена като изсечена от лед.

— Кралицата също е сърдита — пошушна тихо Джон на чичо си. — Следобеда татко заведе краля долу в криптата. Кралицата не искаше да го пусне.

Бенджен го погледна изпитателно.

— На теб май почти нищо не ти убягва, а, Джон? Човек като тебе може да ни е полезен на Вала.

Джон преглътна гордостта си.

— Роб е по-силен от мен с пиката, но аз съм по-добър с меча, а според Хълън яздя не по-зле от всеки друг в замъка.

— Забележителни постижения.

— Вземи ме с теб като тръгнеш към Вала — изведнъж каза момчето. — Татко ще ми разреши да отида, ако го помоля. Знам, че ще разреши.

Чичо Бенджен се вгледа съсредоточено в лицето му.

— Валът е тежко място за едно момче, Джон.

— Аз вече съм почти мъж — бурно възрази Джон. — Според майстер Лувин копелетата растат по-бързо от другите деца.

— Така е. — Бен прехапа замислено долната си устна. После взе чашата на Джон, напълни я от прясно поднесената кана и отпи.

— Дерен Таргариен бил едва на четиринайсет години, когато завоювал Дорн — каза Джон. Младият Дракон беше един от любимите му герои.

— Завоевание, продължило цяло лято — изтъкна чичо му. — Твоето дете-крал е загубило пет хиляди души, за да го завладее, и двайсет хиляди, за да го удържи. Трябвало е някой да му каже, че войната не е играчка. — Отново отпи от виното. — Освен това… — Бен отри устата си — Дерен Таргариен умрял едва на осемнадесет години. Или си забравил тази част?

— Нищо не забравям — похвали се Джон. Виното го правеше смел и той се мъчеше да стои изправен, за да изглежда по-висок. — Искам да служа в Нощния страж, чичо.

Отдавна и много упорито си го беше мислил, докато лежеше нощем в леглото си, а братята му наоколо спяха дълбоко. Роб един ден щеше да наследи Зимен хребет, щеше да командва големи армии като пазител на Севера. Бран и Рикон щяха да са знаменосците на Роб и да управляват гарнизони от негово име. Сестрите му Санса и Аря щяха да се омъжат за наследници на големи домове и да заминат на юг като господарки на собствените си замъци. Но какво можеше да се надява да получи едно копеле?

— Още не знаеш какво искаш, Джон. Нощния страж е заклето братство. Ние нямаме семейства. Никой от нас няма да стане баща. Невястата ни е дългът. Честта е нашата любовница.

— Едно копеле също може да има чест — отвърна Джон. — Готов съм да положа клетвата ви.

— Ти си четиринадесетгодишен — каза Бенджен. — Не си мъж. Още не си. Докато не познаеш жена, няма да можеш да разбереш от какво се отказваш.

— Това не ме интересува! — заяви Джон разгорещено.

— А би могло, ако знаеше какво означава — заяви Бенджен. — Ако знаеше какво би ти струвала клетвата, едва ли щеше да си толкова напорист да платиш цената, момчето ми.

Джон кипна от гняв.

— Не съм твое момче!

Бенджен стана.

— И жалко. — Опря десница на рамото на Джон. — Ела пак при мен, след като сам станеш баща на няколко копелета, и ще видим как ще се чувстваш.

Джон потръпна.

— Никога няма да стана баща на копеле. Никога! — Изтърси го като змийска отрова.

И мигом осъзна, че всички около масата са притихнали и го гледат. Усети, че сълзите напират в очите му, и стана.

— Моля да ме извините — промълви с последната троха достойнство, която му бе останала, обърна се и си тръгна преди да го видят, че плаче. Сигурно, без да усети, беше изпил повече, отколкото му се полага. Краката му поддадоха, той се люшна към едно от слугинчетата и каната с подправено вино изхвърча от подноса в ръцете й и се строши на пода. Наоколо избухна смях и Джон усети топлината на сълзите по бузите си. Някой се опита да му помогне, но той се дръпна и се втурна полузаслепен към вратата. Дух заприпка по петите му.

Дворът беше тих и пуст. Горе, високо на бойниците на вътрешната стена, стоеше самотен часовой, плътно загърнат в наметалото си. Присвит там самичък, човекът изглеждаше отегчен и окаян, но сега Джон беше готов моментално да си сменят местата. Инак замъкът изглеждаше помръкнал и запуснат. Веднъж Джон беше видял изоставена твърдина. Зловещо място, където не се движеше нищо освен вятъра, а камъните мълчаха за обитавалите ги някога хора. Тази нощ Зимен хребет му напомни за онова място.

През отворените прозорци зад него се лееше музика и песен. Последното, което му се искаше да слуша. Джон отри сълзите с ръкава на ризата си вбесен, че ги беше допуснал да потекат, и се обърна да се прибира.

— Момче — извика му някой и Джон се обърна.

На ръба на каменната площадка над вратата към голямата зала седеше Тирион Ланистър. На това нелепо място му заприлича на някой от капчуците с чудноватите форми. Джуджето му се ухили отгоре.

— Това животно вълк ли е?

— Вълчище — отвърна Джон. — Казва се Дух. — Загледа се в дребосъка, изведнъж забравил за обидата си. — Вие какво търсите там? Защо не сте на пиршеството?

— Много е горещо. Шумно, а и много вино изпих. Пък и отдавна разбрах, че се смята за невежливо да повърнеш на коляното на брат си. Може ли да погледна вълчето ти отблизо? — попита джуджето.

Джон се поколеба, но кимна.

— Можете ли да слезете, или да донеса стълба?

— О, я пикай на това — отвърна дребосъкът и се оттласна от ръба във въздуха. Джон ахна, след което изгледа с благоговение как Тирион Ланистър се завъртя в стегната топка, приземи се леко на ръце и после с отскок се изправи на крака. Дух плахо се дръпна назад. Джуджето се изтупа от прахта и се изсмя.

— Май изплаших твоя вълк. Моите извинения.

— Не е изплашен — каза Джон, коленичи и подвикна: — Дух, тук. Хайде. Така. — Вълчето пристъпи и близна Джон по лицето, но продължи да гледа нащрек с едно око Тирион Ланистър, а когато джуджето посегна да го погали, се дръпна и оголи безмълвно белите си зъби.

— Свенливец е, а? — отбеляза Ланистър.

— Куш, Дух — заповяда Джон. — Така. Стой мирно. — Вдигна очи към джуджето. — Сега можете да го пипнете. Няма да мръдне, докато не му кажа. Дресирал съм го.

— Разбирам — кимна Ланистър, разроши снежнобялата козина между ушите на Дух и каза: — Добър вълк.

— Ако не бях тук, щеше да ви разкъса гърлото — каза Джон. Не беше съвсем вярно, но един ден щеше да стане.

— В такъв случай по-добре стой наблизо — каза джуджето, килна голямата си глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.

— Аз съм Тирион Ланистър.

— Знам — отвърна Джон и се изправи. Прав беше по-висок от джуджето. Това му се стори странно.

— А ти си копелето на Нед Старк, нали?

Джон почувства студ в гърдите си, стисна устни и не отговори.

— Обидих ли те? — каза Ланистър. — Извинявай. На джуджетата не се налага да са тактични. Поколения подскачащи глупци в дрехи на шутове са ми спечелили правото да се обличам грозно и да изтърсвам първата проклетия, която ми дойде на устата. — Той се ухили. — А ти наистина си копеле.

— Лорд Едард Старк е баща ми — призна вдървено Джон.

Ланистър изгледа с любопитство лицето му.

— Да. Виждам. В теб има повече от севера, отколкото в братята ти.

Джон остана доволен от бележката на дребосъка, но се постара да не го покаже.

— Позволи ми да ти дам един съвет, копеле — каза Ланистър. — Никога не забравяй какво си, защото светът бездруго няма да го забрави. Превърни го в своя сила. Така то никога няма да бъде твоята слабост. Бронирай се с него и то никога няма да те нарани.

Джон не беше в настроение за чужди съвети.

— Ти да не би да знаеш какво е да си копеле?

— Всички джуджета са копелета в очите на бащите си.

— Но ти си законен син на Ланистър и майка си.

— Така ли? — отвърна язвително джуджето. — Това го кажи на баща ми. Майка ми е умряла при раждането ми и той никак не е сигурен.

— А аз дори не знам коя е майка ми — каза Джон.

— Все някоя жена, безспорно. Повечето от тях са такива. — Изгледа го с печална усмивка. — Запомни следното, момче. Всички джуджета може да са копелета, но не всички копелета са джуджета.

След тези думи се обърна и се заклати, подсвирквайки си, към веселата глъч на пира. Когато отвори вратата, светлината отвътре издължи сянката му и макар и за миг Тирион Ланистър се извиси като крал.