Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ЕДАРД

Призивът дойде в часа преди зората, когато светът е вцепенен и сив.

Алин грубо го отърси от сънищата и Нед се запрепъва в предутринния мраз, все още зашеметен от съня. Завари коня си вече оседлан, а краля — вече яхнал своя. Робърт беше с дебели кафяви ръкавици и тежко кожено наметало с качулка, която покриваше ушите му и с нищо не можеше да се сравни, освен с мечок, седнал на кон.

— Живо, Старк! — ревна той. — Живо, живо! Чакат ни държавни дела.

— Не се съмнявам — въздъхна Нед. — Заповядайте вътре, ваша милост. — Алин вдигна процепа на палатката.

— Не. Не, не и не! — отвърна Робърт. Устата му бълваше облак пара при всяка дума. — Станът е пълен с уши. Освен това искам да пояздя, да я вкуся тази ваша страна.

Нед забеляза, че сир Борос и сир Мерин чакат зад него с дузина телохранители. Нищо не му оставаше, освен да изтрие съня от очите си, да се облече и да се метне на седлото.

Робърт наложи скоростта, като пришпори огромния си черен дестриер и Нед препусна в галоп до него, мъчейки се да не изостава. Подвикна му някакъв въпрос, но вятърът издуха думите му и кралят не чу въпроса, след което Нед продължи мълчаливо. Скоро оставиха кралския път и поеха през хълмистата равнина, потънала в сива мъгла. Охраната бе изостанала и не можеше да ги чуе, но Робърт не забави ход.

Когато превалиха ниския рид и кралят най-сетне дръпна юздите, утрото изгряваше. Бяха вече на няколко мили южно от главната група. Робърт бе зачервен и възбуден. Нед спря до него.

— Богове — изруга той с гърлен смях, — колко е добре да се махнеш и да препуснеш така, както един мъж трябва да язди! Заклевам се, Нед, това тътрене може да влуди човек. — Робърт Баратеон не беше от най-търпеливите. — Оная проклета къща на колела, как скърца и стене само, катери се по всяко камъче по пътя все едно че е планина… Обещавам ти, ако това окаяно нещо счупи още една ос, ще го подпаля, а Церсей да върви пеша!

Нед се засмя.

— С удоволствие ще запаля факлата.

— Добро момче. — Кралят го плесна по рамото. — Да можех просто да ги оставя всичките и ей така да си продължа.

По устните на Нед пробяга усмивка.

— Вярвам ви.

— Да, да. Какво ще кажеш, Нед? Само ние двамата. Двама странстващи рицари, хванали кралския път, само с мечовете на бедрата и боговете знаят какво пред нас, и може би по някоя селска щерка или слугиня в крайпътен хан, която да ни стопли леглата вечерта.

— Де да можеше — каза Нед. — Но сега си имаме задължения, повелителю. Към кралството, към децата си. Аз към милейди съпругата ми, вие — към кралицата. Вече не сме момчетата, които бяхме.

— Ти никога не си бил момче — избоботи Робърт. — И толкоз по-жалко. Ех, какви времена бяха… как се казваше онова твое момиче, от простолюдието? Бека ли беше? Не, тя беше една от моите, боговете дано я обичат, с черната коса и онези хубави големи очи, да се удавиш в тях. Твоята беше… Алийна? Не. Ти ми каза веднъж. Мери ли беше? Сещаш се за коя питам, майката на копелето?

— Казваше се Вила — отвърна Нед с хладна почтителност. — И бих предпочел да не говоря за нея.

— Вила. Да. — Кралят се ухили. — Рядка мома ще да е била, щом е могла да накара лорд Едард Старк да забрави за честта си, макар и за час. Никога не си ми казвал как изглеждаше…

Устата на Нед се присви от гняв.

— И няма да кажа. Стига вече, Робърт. В името на обичта, която твърдиш, че храниш към мен. Обезчестих и себе си, и Кейтлин пред очите и на богове, и на хора.

— Та ти едва познаваше Кейтлин.

— Бях я взел за жена. Носеше детето ми.

— Много си суров към себе си, Нед. Винаги си бил такъв. Проклятие, никоя жена не иска в леглото си Белор Блажения. — Той се плесна с ръка по коляното. — Е, няма да те притискам повече за това, щом ти е толкоз тежко. Макар че понякога си толкова настръхнал, че май трябва да си вземеш таралеж за герб.

Изгряващото слънце бръкна с пръсти светлина в бледата мъгла на утрото. Пред очите им се разстла широка равнина, гола и кафява, монотонната й шир бе осеяна с дълги ниски хълмчета. Нед ги посочи и каза:

— Могилите на Първите.

Робърт се навъси.

— В гробище ли се напъхахме?

— На север навсякъде има гробници, ваша милост — каза Нед. — Земята е стара.

— И студена — изръмжа Робърт и придърпа плътно наметалото си. Гвардията беше спряла доста зад тях, в подножието на рида. — Е, не те доведох тук да си приказваме за гробове или да дърлим за копелето ти. Снощи пристигна вестоносец от лорд Варис в Кралски чертог. Ето. — Кралят измъкна един свитък от колана си и го подаде на Нед.

Евнухът Варис беше кралският началник на слухарите. Сега служеше на Робърт, както преди бе служил на Ерис Таргариен. Нед разви с треперещи ръце хартиения свитък. Мислеше си за Лиза и ужасните й обвинения, но писмото не засягаше лейди Арин.

— Какъв е източникът на тази информация?

— Помниш ли сир Джора Мормон?

— Де да можех да го забравя — отвърна Нед.

Мормон от Мечия остров бяха стар род, почетен и горд, но земите им бяха студени, далечни и бедни. Сир Джора се бе опитал да понапълни семейната хазна с продажбата на няколко заловени бракониери на един търговец на роби от Тирош. Тъй като Мормоните бяха знаменосци на Старките, престъплението му бе опозорило севера. Нед беше предприел дългото пътуване до Мечия остров, но когато пристигна там, се оказа, че Джора е хванал кораб през Тясното море, далече от Лед и кралското правосъдие. Пет години бяха минали оттогава.

— Сега сир Джора е в Пентос и гори от желание да получи кралска милост, за да може да се върне от изгнанието си — обясни Робърт. — Лорд Варис го използва много добре.

— Значи продавачът на роби е станал шпионин — каза с погнуса Нед и му върна писмото. — Бих предпочел да е труп.

— Варис ме уверява, че шпионите са по-полезни от труповете — каза Робърт. — Но като оставим Джора, какво мислиш за това донесение?

— Денерис Таргариен се е омъжила за някакъв дотракски коневладелец. И какво от това? Да й пратим брачен дар ли?

Кралят се намръщи.

— Нож най-добре. Един добър и остър нож, и някой храбрец, който да го държи.

Нед не се престори на изненадан. Омразата на Робърт към Таргариен граничеше с лудост. Още помнеше гневните думи, които си бяха разменили, когато Тивин Ланистър поднесе на Робърт труповете на жената на Регар и децата им като знак за своята вярност. Нед го бе нарекъл убийство; Робърт го нарече война. Когато той възрази, че невръстните принц и принцеса са още бебета, новият крал отвърна: „Аз не виждам бебета. Само драконови изчадия.“ Дори Джон Арин се оказа безсилен да укроти тази буря. Същия ден Едард Старк беше напуснал, обзет от леден гняв, за да довърши сам последните битки във войната на юг. Друга една смърт ги помири. Смъртта на Лиана и общата им скръб.

Този път Нед реши да сдържи яда си.

— Ваша милост, момичето е все още почти дете. Вие не сте Тивин Ланистър, за да избивате невинни.

Разправяха, че момиченцето на Регар плакало, когато го извличали изпод леглото, за да го посекат. Момченцето беше още сукалче, но войниците на лорд Тивин го бяха издърпали от гърдите на майка му и бяха пръснали главицата му в стената.

— И колко дълго ще ми остане невинна? — Устата на Робърт се стегна. — Това детенце много скоро ще си разтвори краката и ще ми натръска цял куп драконови изчадия.

— Въпреки това — каза Нед — убийството на деца… това е зло… неописуемо.

— Неописуемо ли?! — ревна кралят. — Това, което Ерис направи на брат ти Брандън беше неописуемо. Смъртта, с която издъхна твоят баща, тя беше неописуема. А Регар… колко пъти според теб е изнасилил сестра ти? Колко стотици пъти? — Гласът му загърмя толкова силно, че конят под него зацвили. Кралят дръпна юздите да укроти животното и заби гневно пръст в гърдите на Нед. — Ще избия всеки Таргариен, до когото успея да се докопам, докато не измрат като проклетите им дракони, а след това ще им се изпикая на гробовете.

Нед прояви достатъчно благоразумие, за да не му се противопоставя. Щом четиринадесет години не бяха укротили жаждата на Робърт за мъст, никакви думи нямаше да помогнат.

— Но до нея не можеш да се докопаш, нали?

Устата на краля се изкриви в горчива гримаса.

— Не, триж проклети да са боговете дано. Някакъв си проклет сиренар в Пентос е оградил брат й и нея самата в имението си с евнуси с островръхи шапки, а сега ги е дал на дотраките. Преди години трябваше да заръчам да ги убият тия двамата, когато бе лесно да се доближат до тях, но Джон беше същият като теб. А аз, глупакът, го слушах.

— Джон Арин беше мъдър човек и добра Ръка.

Робърт изсумтя. Гневът го остави толкова бързо, колкото бе дошъл.

— Казват, че този Хал Дрого имал сто хиляди мъже в ордата си. Какво щеше да каже Джон за това?

— Щеше да каже, че и милион дотраки не са заплаха за кралството, стига да си останат от другата страна на Тясното море — спокойно отвърна Нед. — Варварите нямат кораби. Те мразят откритото море и се страхуват от него.

Кралят се намести неловко на седлото си.

— Може би. Обаче в свободните градове ще се намерят кораби. Казвам ти, Нед, не ми харесва този брак. В Седемте кралства още има от ония, дето ме наричат Узурпатора. Забрави ли колко много родове се сражаваха във войната на страната на Таргариен? Сега си траят, но само им дай най-малкия шанс, и ще ме убият в леглото, и синовете ми заедно с мен. Ако кралят просяк се прехвърли с дотракската орда зад гърба си, предателите ще минат на негова страна.

— Няма да се прехвърли — увери го Нед. — А и да го направи, ще го изтласкаме в морето. Стига да изберете нов пазител на Изтока…

Кралят простена.

— Казвам ти за последен път — няма да провъзглася момчето Арин за пазител. Знам, че момчето ти е племенник, но след като Таргариен ляга с дотрак, трябва да съм луд, за да поставя една четвърт от владенията на раменете на едно болнаво дете.

Нед беше подготвен за това.

— Въпреки всичко трябва да имаме пазител на Изтока. Щом Робърт Арин не става, назначи някого от братята си. Станис се доказа в обсадата на Бурен край.

Кралят се намръщи и не каза нищо.

— Тоест — довърши Нед тихо, взрян в лицето му, — стига вече да не си обещал тази чест на някой друг.

Робърт за миг благоволи да се стъписа. Само за миг, след което на лицето му се изписа неприязън.

— И какво, ако съм го обещал?

— Джайм Ланистър е, нали?

Робърт смуши коня и се спусна от билото към могилите. Нед бързо го настигна. Кралят яздеше, вперил очи напред.

— Да. — Една единствена, твърдо изречена дума. За да приключи въпроса.

— Кралеубиеца — каза Нед. Значи слуховете бяха верни. Разбра, че е поел по опасен терен. — Способен и храбър мъж, безспорно — подхвърли той предпазливо. — Но баща му е пазител на Запада, Робърт. След време сир Джайм ще наследи и този почетен пост. Никой не може да държи едновременно и Изтока, и Запада.

Не доизказа истинската причина за тревогата си — това, че назначението щеше да постави половината армии на кралството в ръцете на Ланистърови.

— Тази битка ще я поведа, когато врагът се появи на бойното поле — каза упорито кралят. — Засега лорд Тивин се извисява вечен като Скалата на Кастърли, така че се съмнявам, че Джайм ще го наследи скоро. Не ме ядосвай, Нед. Камъкът е хвърлен.

— Ваша милост, мога ли да говоря откровено?

— Че аз мога ли изобщо да те спра? — изръмжа Робърт. Яздеха през високи кафяви треви.

— Можете ли да се доверите на Джайм Ланистър?

— Той е близнак на жена ми. Заклет брат на кралската гвардия. Животът, имотът и честта му са свързани с мен.

— Както бяха свързани и с Ерис Таргариен — изтъкна Нед.

— Защо да не му се доверя? Правил е всичко, което съм искал от него. Мечът му помогна да спечеля трона, на който седя.

„Мечът му помогна да се омърси тронът, на който седиш“ — помисли Нед, но не позволи на думите да се изсипят от устните му.

— Той се беше заклел да защити живота на краля със собствения си. След което прободе гърлото на същия крал с меч.

— В името на седемте ада, Нед! Все някой трябваше да убие Ерис! — каза Робърт и дръпна рязко юздите до една от древните гробници. — Ако не беше го сторил Джайм, щеше да остане за теб или за мен.

— Ние не бяхме заклети братя на кралската гвардия — каза Нед. И реши, че е дошъл моментът Робърт да чуе цялата истина. Тук и на място.

— Помните ли Тризъбеца, ваша милост?

— Богове! Как бих могъл да го забравя?

— Регар ви рани — припомни му Нед. — Затова, когато войската на Таргариен побягна, поверихте преследването в мои ръце. Останките от армията на Регар побягнаха към Кралски чертог. Последвахме ги. Ерис се беше скрил в Червената цитадела с няколко хиляди лоялисти. Очаквах да заваря портите залостени.

Робърт поклати нетърпеливо глава.

— Но вместо това завари наши хора, вече превзели града. Какво от това?

— Не наши хора — търпеливо отвърна Нед. — Хората на Ланистър. Над бойниците се вееше лъвът на Ланистър, а не коронованият елен. И бяха завзели града с подлост.

Войната бе бушувала повече от година. Велики и дребни владетели се бяха стекли под знамената на Робърт. Други бяха останали верни на Таргариен. Могъщите Ланистър от Скалата на Кастърли, пазителите на Запада, бяха останали настрана от борбата, пренебрегвайки призива както на бунтовниците, така и на лоялистите. Ерис Таргариен сигурно бе помислил, че боговете са се отзовали на неговите молитви, когато лорд Тивин Ланистър и най-големият му син се бяха появили пред портите на Кралски чертог с армия от дванадесет хиляди тежковъоръжени мъже. Затова лудият крал бе заповядал последния си безумен акт. Отворил бе града за лъвовете пред портата.

— Предателството е монета, добре позната на Таргариените — каза Робърт. Гневът му отново набираше сили. — Ланистър им плати със същото. Заслужаваха си го. Сънищата ми няма да станат неспокойни от това.

— Вие не бяхте там — отвърна Нед с горчивина. Неспокойният сън не му беше непознат. Четиринадесет години бе преживявал самозалъгването си и то все още го изтезаваше нощем. — Нямаше чест в това завоевание.

Другите да я вземат твоята чест! — прокле Робърт. — Какво ти разбира един Таргариен от чест? Слез в криптата си и питай Лиана за драконовата чест!

— Ти отмъсти за Лиана при Тризъбеца — каза Нед и спря до краля си. „Обещай ми, Нед“, бе прошепнала тя.

— Но това не я върна. — Робърт извърна очи надалече към сивата шир.

— Не съм ти казвал никога какво заварих, когато влязох на коня си в тронната зала същия ден — каза Нед. — Ерис лежеше мъртъв на пода, удавен в собствената си кръв. Неговите драконови черепи гледаха от стените. Хората на Ланистър бяха навсякъде. Джайм още носеше бялото наметало на кралската гвардия върху златната си броня. Още го виждам. Дори мечът му беше позлатен. Седеше на Железния трон, високо над своите рицари, с шлема с лъвската глава. Как блестеше само!

— Това е добре известно — изпъшка с досада Робърт.

— Не бях слязъл от коня. Преминах в тишина през цялата зала между дългите редици драконови черепи. Не знам, но имах чувството че ме следяха. Спрях точно пред трона и го погледнах. Златният меч лежеше положен на коленете му, острието му бе червено от кралската кръв. Моите хора изпълниха залата зад мен. Мъжете на Ланистър се отдръпнаха. Не казах нито дума. Гледах го как седи на трона и чаках. Накрая Ланистър се разсмя и стана. Свали шлема си и ми каза: „Не бой се, Старк. Само го пазех топъл за нашия приятел Робърт. Боя се, че не е много удобен за седене.“

Кралят отметна глава и смехът му стресна ято врани сред високата кафява трева. Те запляскаха диво с криле и се разлетяха във въздуха.

— В името на седемте богове, Нед! Сериозно ли смяташ, че трябва да се съмнявам в Ланистър само защото е поседял няколко мига на трона ми? — И отново се разтресе от смях. — Джайм бе едва на седемнадесет, Нед. Почти момче.

— Момче или мъж, нямаше право да сяда на трона.

— Сигурно е бил уморен — каза Робърт. — Убийството на крале е уморителна работа. Боговете са свидетели, в онази проклета стая няма друго място за сядане. И ти е казал самата истина — този стол е чудовищно неудобен. В много отношения. — Кралят разтърси гривата си. — Е, вече знам за черния грях на Джайм и случаят може да се забрави. Отвратен съм до дъното на душата си от всички тези тайни дрязги и държавни дела, Нед. Страшно досадно. Хайде, да пояздим като мъже, ти го умееше някога. Искам отново да усетя вятъра в косата си. — Той срита коня и препусна надолу по склона.

Нед не го последва веднага. Изчерпал беше думите си и го изпълваше огромна и потискаща безпомощност. Не за пръв път се зачуди какво търси тук и защо е тръгнал. Не беше Джон Арин, да смекчи дивия нрав на краля си и да го поучи на мъдрост. Робърт щеше да прави каквото му хареса, както винаги, и каквото и да кажеше Нед, нямаше да го промени. Мястото му беше в Зимен хребет. Мястото му беше с Кейтлин и нейната мъка. С Бран.

Но човек не винаги може да е там, където му е мястото. Примирен, Едард Старк смуши коня и препусна след краля си.