Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (7)

КЕЙТЛИН

От всички стаи в Голямата цитадела на Зимен хребет спалните на Кейтлин бяха най-топли. Рядко й се налагаше да пали огън.

Замъкът беше издигнат над естествени топли извори и горещите води шуртяха през стените и стаите като кръв през човешко тяло. Гонеха мраза от каменните стени, изпълваха с топла влага остъклените градини и пазеха земята да не замръзне. Откритите езерца в дузината по-малки дворчета димяха денонощно. През лятото това беше дреболия. Зиме то беше решаващо в схватката между живота и смъртта.

Банята на Кейтлин винаги беше гореща и изпълнена с пара, стените чак пареха при допир. Топлината й напомняше за Речен пад, за дни под слънцето с Лиза и Едмур. Но Нед не понасяше топлината. Старките са създадени за студ, повтаряше той, а тя отвръщаше със смях, че в такъв случай са построили замъка си на неподходящо място.

Затова когато свършиха, Нед се изтърколи и стана от леглото й както хиляди пъти досега. Прекоси, дръпна тежките пердета и започна да отваря един по един тесните прозорци, за да нахлуе нощният въздух.

Вятърът се завихри край него и той остана с лице към тъмнината, гол и с празни ръце. Кейтлин придърпа кожените завивки към брадичката си и го загледа. Стори й се някак смален и по-уязвим, като младежа, за когото се бе венчала в септата на Речен пад преди четиринадесет години. Слабините още я боляха от напористата му любов. Но болката беше приятна. Усещаше семето му в себе си. И се молеше дано да прихване. Три години бяха изтекли след Рикон. Все още не беше стара. Можеше да му даде още един син.

— Ще му откажа — каза Нед и се обърна към нея. Погледът му беше унесен, а гласът — стегнат и колеблив.

Кейтлин се надигна в леглото.

— Не можеш да му откажеш. Не бива.

— Задълженията ми са тук, на север. Нямам никакво желание да бъда Ръката на Робърт.

— Той няма да го разбере. Сега той е крал, а кралете не са като другите хора. Ако откажеш да му служиш, ще се зачуди защо и рано или късно ще започне да подозира, че му се противопоставяш. Не разбираш ли опасността, в която може да ни вкара това?

Нед поклати недоверчиво глава.

— Робърт никога не би посегнал нито на мен, нито на никого от близките ми. Бяхме по-близки от братя. Той ме обича. Ако му откажа, ще зареве, ще заругае и ще заблъска по масата, а само след седмица и двамата ще се смеем над това. Познавам го!

— Ти познаваше човека — каза му тя. — Кралят за теб е непознат. — Кейтлин не беше забравила за вълчището, намерено мъртво в снега със счупения еленов рог, забит в гърлото му. Трябваше да го накара да разбере. — Гордостта за един крал е всичко, милорд. Робърт измина целия този път за да ви види, да ви поднесе тези почести, не можете да ги захвърлите в лицето му.

— Почести ли? — Нед се изсмя горчиво.

— В неговите очи — да.

— А в твоите?

— В моите също. — Вбеси се. Защо не я разбираше? — Предлага ни собствения си син за брак с нашата дъщеря, как иначе може да се нарече? Санса един ден може да стане кралица. Синовете й биха могли да властват от Вала до планините на Дорн. Какво му е лошото?

— Богове, Кейтлин, Санса е само на единадесет — каза Нед. — А Джофри… Джофри е…

Тя довърши вместо него.

— …принц на короната и наследник на Железния трон. А аз бях само на дванадесет, когато баща ми ме обрече на твоя брат Брандън.

От тези думи устата на Нед се изкриви горчиво.

— Брандън. Да. Брандън щеше да знае как да постъпи. Винаги го знаеше. Всичко беше предвидено за Брандън. Ти, Зимен хребет. Всичко. Той беше роден да стане Ръка на краля и баща на кралици. Никога не съм искал да пия от тази чаша.

— Сигурно не си — каза Кейтлин. — Но Брандън е мъртъв и чашата е в твоите ръце, и трябва да пиеш от нея, все едно дали искаш, или не.

Нед й обърна гръб и отново се загледа в нощта. Стоеше и се взираше в тъмното, гледаше сигурно луната и звездите, или караула по бойниците.

Тогава Кейтлин омекна, разбрала болката му. Едард Старк се беше оженил за нея на мястото на Брандън, както повеляваше обичаят, но сянката на мъртвия му брат все още лежеше между тях както и другата — сянката на жената, чието име той не искаше да назове. Жената, която му бе родила незаконния син.

Тъкмо се канеше да отиде при него, когато на вратата се почука — силно и внезапно. Нед се извърна намръщен.

— Какво има?

Гласът на Дезмънд се чу през вратата.

— Милорд, майстер Лувин е тук и моли да го приемете спешно.

— Ти каза ли му, че съм заповядал да не ме безпокоят?

— Да, милорд. Но той настоява.

— Добре. Доведи го.

Нед отиде до гардероба и се наметна с тежък халат. Кейтлин изведнъж си даде сметка колко студено е станало. Изправи гръб в леглото и придърпа завивките.

— Може би трябва да затворим прозорците?

Нед кимна разсеяно. Пуснаха майстер Лувин да влезе.

Майстерът беше дребен човек. И сив. Очите му бяха сиви и бързи, виждаха много. Косата му беше сива — малкото, което бе останало от нея с възрастта. Халатът му беше от сива вълна, поръбена с бяла кожа — цветовете на Старките. Големите му широки ръкави криеха джобове, вшити отвътре. Лувин винаги носеше разни неща, напъхани в тези ръкави, и вадеше непрекъснато други неща от тях — книги, писма, странни изделия, детски играчки. При толкова много неща, които криеше в ръкавите си, Кейтлин направо се чудеше как изобщо успява да си вдигне ръцете.

Майстерът изчака вратата зад гърба му да се притвори и заговори чак тогава.

— Милорд — обърна се той към Нед, — моля да ме извините, че наруших отдиха ви. Но са ми оставили съобщение.

Нед го погледна раздразнено.

— Оставили? От кого? Вестоносец ли е дошъл? Не са ми казали.

— Няма никакъв вестоносец, милорд. Само една гравирана дървена кутия, оставена на масата в обсерваторията ми, докато дремех. Слугите ми не са забелязали никого, но трябва да е донесена от някой от свитата на краля. Не сме имали други гости от юг.

— Дървена кутия, казваш? — учуди се Кейтлин.

— Вътре има чудесна нова леща за обсерваторията. От Мир, както изглежда. Майсторите на лещи в Мир нямат равни на себе си.

Нед се намръщи. Кейтлин знаеше, че трудно търпи такива глупости.

— Леща. И какво общо има това с мен?

— И аз се запитах същото — отвърна майстер Лувин. — Явно тук се крие нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

Кейтлин потръпна под тежките кожи.

— Лещата е инструмент, който ни помага да виждаме.

— Наистина. — Той опипа нервно нашийника на ордена си — тежка верига, стегната около шията му под халата, всяка брънка от която бе изкована от различен метал.

Кейтлин усети как страхът отново пропълзя по тялото й.

— Но какво е това, което са поискали да видим по-ясно?

— Точно това се запитах и аз. — Майстер Лувин извади от ръкава си здраво стегнат хартиен свитък. — Истинското послание намерих скрито в двойно дъно, когато разглобих кутията, с която се появи лещата. Но то не е за моите очи.

Нед протегна ръка.

— Дай ми го тогава.

Лувин не помръдна.

— Съжалявам, милорд. Но писмото не е и за вас. Белязано е за очите на лейди Кейтлин и за никой друг. Може ли да се приближа?

Кейтлин кимна, без да посмее да проговори. Майстерът постави свитъка на масичката до леглото. Беше запечатан с капка син восък. Лувин се поклони и заотстъпва към вратата.

— Остани — заповяда Нед. Гласът му беше гробовен. Погледна Кейтлин. — Какво има? Защо треперим, милейди?

— Боя се — призна тя. Посегна и взе писмото с разтреперана ръка. Кожите паднаха от голите й гърди, но тя забрави за голотата си. Върху синия восък над пълна луна кръжеше сокол. Печатът на дома Арин. — От Лиза е. — Кейтлин вдигна очи към съпруга си. — Няма да ни зарадва. Скръб има в това писмо, Нед. Усещам го.

Лицето на Нед помръкна.

— Отвори го.

Кейтлин счупи печата.

Очите й зашариха по думите. Отначало й се сториха пълна нелепост. После си спомни.

— Лиза никога не рискуваше. Като момичета, докато бяхме заедно, двете си имахме свой таен език.

— Можеш ли да го прочетеш?

— Да — призна Кейтлин.

— Кажи ни тогава.

— Може би трябва да се оттегля? — каза майстер Лувин.

— Не — спря го Кейтлин. — Ще ни трябва съветът ви. — Отметна кожите и слезе от леглото. Нощният въздух натежа студен като гроб върху кожата й, щом закрачи през стаята.

Майстер Лувин извърна очи. Дори Нед изглеждаше слисан.

— Какво правиш?

— Паля огън — отвърна му Кейтлин. Намери нощен халат, загърна се в него и клекна пред студената камина.

— Майстер Лувин… — почна Нед.

— Майстер Лувин ми помогна в раждането на всичките ми деца — прекъсна го Кейтлин. — Не е време за фалшив свян. — Пъхна свитъка между разпалените клечки и сложи отгоре му от по-дебелите цепеници.

Нед бързо прекоси стаята, хвана я за ръката и я дръпна да се изправи. Задържа я на няколко пръста от лицето си.

— Милейди, кажете ми! Какво имаше в това писмо?

Кейтлин се вкочани.

— Предупреждение. Стига да имаме ум да го чуем.

Очите му потърсиха погледа й.

— Продължи.

— Лиза казва, че Джон Арин е убит.

Пръстите му стиснаха ръката й.

— От кого?

— От Ланистърови — промълви тя. — От кралицата.

Нед пусна ръката й. По кожата й останаха алени петна.

— Богове! — прошепна той хрипливо. — Сестра ти се е поболяла от скръб. Не знае какво говори.

— Знае — каза Кейтлин. — Да, Лиза е импулсивна, но това писмо е било замислено грижливо, скрито е хитро. Знаела е, че ако попадне в неподходящи ръце, може да й донесе смърт. За да рискува толкова, трябва да е разполагала с нещо повече от голо подозрение. — Кейтлин погледна съпруга си. — Сега вече наистина нямаме избор. Ти трябва да станеш Ръката на Робърт. Трябва да заминеш на юг с него и да разбереш истината.

Веднага забеляза, че Нед е стигнал до съвсем друг извод.

— Единствените истини, които познавам, са тук. Юга е гнездо на усойници, което ще е по-добре да избегна.

Лувин подръпна верижката, която се беше впила в кожата и стягаше гърлото му.

— Ръката на краля има голяма власт, милорд. Власт да открие истината за смъртта на лорд Арин, да изправи убийците пред кралското правосъдие. Власт да защити лейди Арин и сина й, ако най-лошото се окаже истина.

Нед огледа безпомощно стаята. Сърцето на Кейтлин беше с него, но тя разбираше, че точно сега не може да го утеши в прегръдките си. Първо трябваше да се спечели победата, заради децата й.

— Казваш, че обичаш Робърт като роден брат. Нима ще го оставиш в обкръжението на Ланистър?

— Другите да ви вземат и двамата — мрачно измърмори Нед, обърна им гръб и отиде до прозореца. Тя и майстерът зачакаха кротко, докато Едард Старк си вземе безмълвно сбогом с дома, който обичаше. Когато най-сетне той се обърна, беше уморен и тъжен, а в ъгълчетата на очите му блестеше влага. — Баща ми веднъж замина на юг, за да се отзове на кралски призив. Така и не се върна.

— Друго време — каза майстер Лувин. — Друг крал.

— Да — глухо отвърна Нед. И седна в едно кресло до камината. — Кейтлин, ти ще останеш в Зимен хребет.

Думите му срязаха сърцето й като лед.

— Не — отвърна тя изплашена. Това ли щеше да бъде наказанието й? Никога повече да не види лицето му, да не усети повече ръцете му около себе си?

— Да — заяви Нед с тон, нетърпящ възражения. — Трябва да управляваш севера вместо мен, докато аз изпълнявам прищевките на Робърт. В Зимен хребет винаги трябва да има един Старк. Роб е на четиринадесет години. Скоро ще стане пълнолетен. Трябва да се научи да управлява, а аз няма да съм тук, за да го уча. Включвай го в съветите си. Трябва да е готов, когато му дойде времето.

— Ако рекат боговете, няма да чака дълго — измърмори майстер Лувин.

— Майстер Лувин, на вас разчитам като на човек от моята кръв. Подкрепяйте жена ми със съвета си във всички неща, и малки, и големи. Учете сина ми на неща, които трябва да знае. Зимата иде.

Майстер Лувин кимна мрачно. Настъпи тягостна тишина. Накрая Кейтлин събра кураж да зададе въпроса, от чийто отговор се боеше най-много.

— А другите ни деца?

Нед стана, прегърна я и приближи лицето й до своето.

— Рикон е много малък — промълви той. — Той трябва да остане с теб и Роб. Останалите ще отведа с мен.

— Не бих могла да го понеса — отвърна разтреперана Кейтлин.

— Трябва да го понесеш. Санса трябва да се омъжи за Джофри, това вече е ясно. Не можем да им дадем никакви основания за подозрение към нашата преданост. А и за Аря е крайно време да изучи порядките в южните дворове. След още няколко години ще дойде и нейното време за венчило.

Санса щеше да засияе при новината, че ще замине на юг, каза си Кейтлин. А и боговете бяха свидетели, че Аря имаше нужда от повече изтънченост. Макар и с болка, тя ги откъсна от сърцето си. Но не и Бран. Никога Бран.

— Да — промълви тя. — Но моля те, Нед, заради обичта, която храниш към мен, нека Бран остане тук в Зимен хребет. Той е само на седем.

— Аз бях на осем, когато баща ми ме прати повереник в Орлово гнездо — каза Нед. — Сир Родрик ми разправя, че доловил някаква неприязън между Роб и принц Джофри. Това не е здравословно. Бран може да се окаже мост между двамата. Той е мило момче, весел е, лесно го обикват. Нека отрасне с младите принцове, нека стане техен приятел, както Робърт стана мой. Така домът ни ще е в по-голяма безопасност.

Прав беше. Кейтлин го знаеше. Това не правеше болката й по-поносима. Значи щеше да загуби и четиримата: Нед, двете момичета и малкия, обичен Бран. Само Роб и Рикон щяха да й останат. Вече се чувстваше сама. А замъкът на Зимен хребет бе толкова голям.

— Тогава го пази настрана от стените — каза тя храбро. — Знаеш как обича да се катери.

Нед изпи сълзите от очите й, преди да затекат.

— Благодаря ти, скъпа — прошепна й той. — Знам колко е трудно.

— А Джон Сняг, милорд? — попита майстер Лувин.

Чула името, Кейтлин се стегна. Нед усети гнева й и я пусна.

Много мъже бяха бащи на копелета. Кейтлин беше отраснала с това знание. Изобщо не се изненада в първата година от брака си, когато научи, че Нед е заченал дете на някакво момиче, случайно срещнато по време на бойния поход. В края на краищата имаше си мъжките нужди, а цялата онази година бяха прекарали разделени, Нед — далече на война на юг, докато тя си седеше в бащиния замък в Речен пад. Мислеше си повече за Роб, бебето на гърдите й, отколкото за съпруга, когото едва познаваше. Беше добре дошъл за нея, каквато и утеха да бе потърсил между битките. И ако семето му бе прихванало, то тя очакваше, че ще се погрижи за нуждите на детето.

Но той направи много повече. Старките не бяха като другите хора. Нед доведе със себе си копелето у дома и го нарече „синко“ пред целия север. Когато най-сетне войните приключиха и Кейтлин пристигна в Зимен хребет, Джон и кърмачката му вече се бяха настанили в детските покои.

Това я сряза дълбоко. Нед не искаше и дума да й каже за майката, но в един замък няма тайни и Кейтлин скоро чу приказките на слугините си, които те пък бяха чули от устните на войниците на съпруга й. Шепнеха за сир Артър Дейн, Меча на утрото, най-опасния от седемте рицари на кралската гвардия на Ерис, и как младият им лорд го посякъл в двубой. И разправяха как след това Нед върнал меча на сир Артър на красивата му млада сестра, която го чакала в един замък на име Звездопад, на брега на Лятното море. Лейди Ашара Дейн, висока и светлолика, с омайващо виолетови очи. Две нощи й бяха нужни, докато намери в себе си кураж, но накрая, една нощ в леглото, Кейтлин попита мъжа си за истината. Попита го в очите.

И това беше единственият път през всичките им години, когато Нед я изплаши.

— Никога повече не ме питай за Джон — каза й той, студен като лед. — Той е моя кръв и това е всичко, което трябва да знаеш. А сега държа да науча откъде сте чула това име, милейди. — Врекла се беше да му се подчинява. Каза му го. И оттогава приказките секнаха, а името Ашара Дейн повече не се чу в Зимен хребет.

Която и да беше майката на Джон, сигурно я беше обичал силно, защото каквото и да кажеше Кейтлин, не можеше да го убеди да отпрати момчето. Това тя не можеше да му прости. Обикнала беше съпруга си с цялото си сърце, но не можеше да намери в себе си и капка обич за Джон. Заради Нед можеше да преглътне дузина копелета, стига да не се мяркаха пред очите й. Но не, Джон трябваше да е все пред очите й. И колкото повече растеше, толкова повече приличаше на Нед — много повече от законните синове, които му беше родила тя. Неизвестно защо, това още повече влошаваше положението.

— Джон трябва да се махне — каза тя.

— Двамата с Роб са си близки — отвърна Нед. — Надявах се, че…

— Не може да остане тук — сряза го Кейтлин. — Той е твой син, не мой. Няма да го държа при мен. — Знаеше, че е тежко, но беше истина. Нед нямаше да направи добро на момчето, ако го оставеше тук в Зимен хребет.

Нед я изгледа с болка.

— Знаеш, че не мога да го отведа на юг. За него няма да има място в двора. Момче с име на копеле… знаеш какво ще приказват за него. Ще го смачкат.

Кейтлин стегна сърцето си срещу плахата молба в очите на мъжа си.

— Разправят, че самият Робърт е баща на дузина копелета.

— Но никое от тях дори не е виждало двора! — кипна Нед. — Ланистърката се е погрижила за това. Как можеш да си толкова жестока, Кейтлин? Та той е още момче. Той…

Гневът го бе обладал. Можеше да каже още, и по-лошо, но майстер Лувин се намеси.

— Има и друго решение — каза кротко той. — Брат ви Бенджен дойде преди няколко дни при мен за Джон. Изглежда, че момчето желае да облече черното.

Нед го погледна слисан.

— Поискал е да го вземат в Нощния страж?

Кейтлин замълча. По-добре беше Нед сам да го осмисли. Гласът й сега нямаше да е добре дошъл. Но беше готова тутакси да скочи и да разцелува майстера. Неговото решение беше съвършено. Бенджен Старк беше заклет брат. Джон щеше да му стане като син — детето, което никога не можеше да има. А след време момчето щеше да положи и клетвата. И нямаше да зачене синове, които някой ден да оспорват Зимен хребет от внуците на Кейтлин.

— Честта да служиш на Вала е висока, милорд. — каза майстер Лувин.

— И дори едно копеле може да се издигне високо в Нощния страж — отрони замислено Нед. Но и все още с тревога. — Джон е толкова млад. Ако го беше поискал след пълнолетието си, щеше да е друго, но четиринадесетгодишно момче…

— Тежка жертва — съгласи се майстер Лувин. — Но и днешните времена са трудни, милорд. Пътят му няма да е по-тежък от вашия или на милейди.

Кейтлин помисли за трите деца, които трябваше да загуби. Трудно й беше да замълчи.

Нед се обърна и се загледа навън през прозореца, смълчан и умислен. Накрая въздъхна и отново се обърна към тях.

— Добре — каза той на майстер Лувин. — Надявам се, че ще е за добро. Ще поговоря с Бен.

— Кога да го съобщим на Джон? — попита майстерът.

— Когато се наложи. Трябва да се приготвяме. Два дни ще ни трябват, преди да сме готови за път. Бих предпочел да оставя Джон да се порадва на тези последни няколко дни. Лятото скоро ще свърши и детството — също. Когато дойде моментът, ще му го съобщя сам.