Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ДЖОН

Дворът кънтеше от песента на мечовете.

Под черната вълна, щавената кожа и ризницата потта се стичаше студена по гърдите на Джон, докато той усилваше атаката. Грен се олюля назад и парира тромаво. Щом вдигна меча си, Джон му влезе отдолу с метящ удар, който се стовари в бронята на бедрото на другото момче и го накара да залитне. Сечът на Грен бе посрещнат със замах, който смачка шлема му. Когато опита странично, Джон дръпна оръжието си и го удари с рамо в гърдите. Грен се срина в снега. Джон изби меча от пръстите му с удар в китката и партньорът му изрева от болка.

— Достатъчно! — Гласът на сир Алисър Торн разпра въздуха, остър като валирианска стомана. Грен присви ръката си.

— Копелето ми счупи китката.

— Копелето те накълца, отвори празния ти череп и ти отсече ръката. Или щеше да го направи, ако тези оръжия бяха остри. Имаш късмет, че Стражът се нуждае от коняри, а не само от бойци. — Сир Алисър махна на Джерен и Тоуд. — Изправете го този бизон, че го чакат погребални приготовления.

Джон свали шлема си, докато двамата изправяха Грен. Мразовитият въздух на утрото освежи лицето му. Той се подпря на меча си, вдиша дълбоко и за миг си позволи да вкуси победата.

— Това е дълъг меч, не ти е бабешка тояга — скастри го сир Алисър. — Краката ли ви болят, лорд Сняг?

Джон мразеше това обръщение-подигравка, което сир Алисър му беше прикачил още в първия ден на тренировките. Момчетата го подхванаха веднага и сега го чуваше навсякъде. Прибра дългия меч в ножницата.

— Не.

Торн закрачи към него и коравата черна кожа по тялото му леко проскърца. Беше петдесетгодишен здравеняк, сдържан и суров, с леко прошарена черна коса и очи като късчета оникс.

— Истината. Веднага — заповяда той.

— Уморих се — призна Джон. Ръката му гореше от тежестта на меча и сега, след като боят бе свършил, усещаше натъртеното по тялото си.

— Не си уморен, а си слаб.

— Аз спечелих.

— Не. Бизонът загуби.

Едно от момчетата се изкикоти и Джон прояви благоразумие да не отговаря. Беше надвил всички, които сир Алисър пусна срещу него, но това не му спечели нищо. Оръжейникът разбираше само от подигравки. Джон реши, че Торн го мрази. Разбира се, той мразеше не по-малко останалите момчета.

— Край за днес — каза им Торн. — Повече некадърност за един ден не мога да смеля. Ако Другите ви налетят някога, моля се поне да имат стрелци, защото не ставате за нищо освен за мишени на стрелите, паплач такава.

Джон тръгна сам след останалите към оръжейната. Тук той най-често си ходеше сам. В групата, в която го обучаваха, имаше близо двайсет младежи, но нито един, когото да може да нарече приятел. Повечето бяха с по две-три години по-големи от него, но никой не можеше да се бие и наполовина толкова добре, колкото той на неговите четиринадесет. Дареон беше бърз, но се боеше, че ще го ударят. Пип използваше меча като кама, Джерен беше слаб като момиче, Грен — бавен и тромав. Ударите на Халдър бяха брутално силни, но той сам се нанизваше на атаката ти. С течение на времето Джон започна да ги презира все повече.

Вътре Джон окачи меча в ножницата на кука в каменната стена, без да обръща внимание на другите. Започна методично да сваля ризницата, кожите и подгизналата от пот вълнена дреха. В железните мангали в двата края на дългото помещение тлееха въглени, но Джон се разтрепери. Тук студът никога не го оставяше. Още няколко години и щеше съвсем да забрави какво е това топлина.

Умората го обзе моментално, щом навлече униформата от грубо тъкан вълнен плат, която носеха ежедневно. Седна на скамейката и пръстите му зашариха вдървени да завържат връзките на плаща. „Толкова е студено“, помисли си той, спомнил си топлите зали на Зимен хребет, където горещите води течаха през стените и подовете като кръвта през човешкото тяло. Оскъдна беше топлината в Черния замък. Стените тук бяха студени, а хората — още повече.

Никой не му беше казвал, че Нощния страж ще е такъв. Никой освен Тирион Ланистър. Джуджето му беше разкрило истината по пътя на север, но вече беше твърде късно. Джон се зачуди дали баща му знае, че на Вала е така. Сигурно знаеше. Това само го нарани още по-силно.

Дори чичо му го бе изоставил в това студено място накрая на света. Тук горе великолепният Бенджен Старк, когото бе познавал, се оказа съвсем друг човек. Беше страж първи ранг и прекарваше денем и нощем в компанията на лорд-командир Мормон, майстер Емон и останалите висши офицери, а Джон го предадоха на не толкова нежната опека на сир Алисър Торн.

Три дни след пристигането им Джон чу, че Бенджен Старк ще води половин дузина мъже на обход в Гората на духовете. Същата вечер бе намерил чичо си в голямата трапезария с почернелите греди и го помоли да го вземе със себе си.

— Това не ти е Зимен хребет — каза му той, докато режеше месото си. — На Вала човек получава това, което заслужи. Ти не си страж, Джон, ти си само един новобранец, който още мирише на лято.

Джон се бе опитал да възрази глупаво.

— Скоро ще стана на петнайсет. Почти съм пълнолетен.

Бенджен Старк се навъси.

— Момче си и момче ще си останеш, докато сир Алисър не каже, че ставаш за мъж на Нощния страж. И ако си въобразяваш, че кръвта на Старк ще ти спечели лесни привилегии, грешиш. Тук ние оставяме зад гърба си старите си фамилии, когато изречем клетвите. Винаги ще остане място за баща ти в сърцето ми, но сега това са моите братя. — И той посочи с камата в ръката си мъжете наоколо, все корави и студени хора, облечени в черно.

На другия ден по съмване Джон стана да види как чичо му тръгва. Един от избраните за обхода му стражи, едър грозноват мъж, запя някаква мръсна песен, след като се метна на седлото, и дъхът му заизлиза на гъста пара в студения утринен въздух. Бен Старк се усмихна, но усмивката му не беше за племенника.

— Колко пъти трябва да ти го кажа, Джон? Ще си поговорим като се върна.

И чичо му поведе коня си през тунела.

Джон си бе припомнил нещата, които Тирион Ланистър му разказа по кралския път, и в ума си видя Бен Старк проснат мъртъв, червената му кръв бе оплискала снега. От тази мисъл му прилоша. Какво ставаше с него? След това намери Дух в самотната си килия и зарови лице в гъстата му бяла козина.

Щом се налагаше да е самотен, трябваше да превърне самотата си в оръжие. Черния замък нямаше гора на боговете, само една порутена септа с вечно пиян септон, но Джон не намираше в себе си охота да се моли на богове, било то стари или нови. Ако наистина съществуваха, мислеше си, бяха жестоки и безмилостни като зимата.

Липсваха му истинските братя: малкият Рикон с блестящите му очи, когато помолеше да му дадат сладко. Роб, неговият съперник в лудориите, най-добрият приятел и неизменен спътник. Бран, упорит и вечно любопитен, който все искаше да го вземат със себе си, където и да тръгнеха двамата с Роб. И двете момичета му липсваха, дори Санса, която нито веднъж не го нарече другояче, освен „моя доведен брат“, откакто порасна достатъчно, за да разбира какво означава думата „копеле“. А Аря… тя му липсваше дори повече от Роб — слабичкото момиче, все с одраскани колене, чорлава коса и разкъсани дрехи, толкова енергична и опърничава. Аря като че ли никога нямаше да се приспособи, не повече от него… но винаги предизвикваше усмивката му. Всичко беше готов да даде, за да е с нея сега, да разроши още веднъж косата й и да я види как се мръщи, и да я чуе как довършва фразата с него.

— Счупи ми китката, копеле.

Джон вдигна очи към сърдития глас. Грен стърчеше над него, дебеловрат и със зачервено лице. Трима от приятелите му стояха зад него. Познаваше Тоудър, ниско грозно момче с неприятен глас. Всички новобранци го наричаха Тоуд. Другите двама бяха онези, дето ги бе довел Йорен — изнасилвачите, заловени при Пръстите. Беше забравил имената им. Гледаше ако може изобщо да не разговаря с тях. Бяха пълни простаци и побойници, без капка чест и доблест.

Джон стана.

— Ще ти счупя и другата, ако ме помолиш учтиво.

Грен беше на шестнайсет и с цяла глава по-висок от Джон. И четиримата бяха по-едри от него, но не го изплашиха. Беше ги побеждавал всички в двора.

— Може пък ние да те счупим тебе — рече единият от изнасилвачите.

— Опитай де.

Джон посегна за меча си, но един от тях хвана ръката му и я изви зад гърба.

— Ти ни посрами — оплака се Тоуд.

— Ти си се посрамил преди да те срещна — отвърна му Джон. Момчето, което държеше ръката му, я изви рязко нагоре. Болката прониза Джон, но нямаше да изреве.

Тоуд пристъпи към него.

— Да му имам аз устата на лордчето — каза той. Имаше свински очи, малки и лъскави. — На мамчето ли е тая уста? А, копеле? Тя к’ва беше, някоя курва ли? Може да съм я оправял веднъж-дваж. — Той се засмя.

Джон се изви като змиорка и удари с пета пръстите на този, дето го държеше. Момчето ревна и той се освободи. Налетя на Тоуд, събори го през пейката и падна на гърдите му, стисна го с две ръце за гърлото и заблъска главата му в коравата пръст.

Двамата от Пръстите го издърпаха и го хвърлиха на земята. Грен започна да го рита. Джон се затъркаля по-далече от ударите — и тогава гласът изгърмя в сумрака на оръжейната:

— Спрете! Веднага!

Джон се изправи. Донал Ноя стоеше и ги гледаше сърдито.

— Дворът е мястото за битки — каза оръжейникът. — Свадите си ще ги правите вън от оръжейната ми, да не ме накарате аз да ви покажа какво е свада. Няма да ви хареса.

Тоуд седна на пода и заопипва плахо тила си. Пръстите му се окървавиха.

— Опита се да ме убие.

— Вярно. Аз видях — подхвърли единият от изнасилвачите.

— Счупи ми китката — повтори Грен и я вдигна, та Ноя да я огледа.

Оръжейникът удостои поднесената му китка с възможно най-бегло внимание.

— Натъртена. Най-много да е навехната. Майстер Емон ще ти даде мехлем. Тоудър, иди с него, тая глава трябва да я прегледат. Останалите се връщайте по килиите. Сняг, ти не. Ти остани.

Джон седна тежко на дървената пейка, без дори да забележи погледите, които му хвърлиха — мълчаливи закани за скорошно отмъщение. Ръката му пулсираше. Останаха сами и Донал Ноя седна до него.

— Стражът се нуждае от всеки мъж, когото може да вземе. Дори от хора като Тоуд. Няма да спечелиш никакво звание и почит, ако го убиеш.

Джон кипна.

— Той каза, че майка ми била…

— Курва. Чух. И какво от това?

— Лорд Едард Старк не е човек, който ще спи с курви — каза ледено Джон. — Честта му…

— …не му попречи да стане баща на копеле. Нали?

Джон се смрази от гняв.

— Мога ли да си тръгна?

— Не можеш. Ще си тръгнеш, когато аз кажа.

Джон се извърна и се загледа намръщено в пушека, вдигащ се от мангала. Ноя хвана брадичката му с дебелите си пръсти и изви главата му.

— Ще ме гледаш, като ти говоря, момченце.

Джон го погледна. Оръжейникът имаше гърди като буре за ейл и подобаващ им корем. Носът му беше сплескан и широк; и винаги изглеждаше недобръснат. Левият ръкав на черната му вълнена куртка беше прикачен на рамото му със сребърна игла с формата на дълъг меч.

— Думите няма да направят от майка ти курва. Тя е била каквато е била и каквото и да казва Тоуд, това няма да се промени. Знаеш, че на Вала имаме мъже, чиито майки наистина са били курви.

„Не и моята“ — помисли си с упорство Джон. Нищо не знаеше за майка си. Едард Старк не искаше да говори за нея. Но понякога я беше сънувал, толкова често, че почти можеше да си представи лицето й. В сънищата му беше красива, благородна и очите й бяха добри.

— Въобразяваш си, че ти е тежко, понеже си копеле на велик лорд, така ли? — продължи оръжейникът. — Онова момченце Джерен е издънка на септон, а Котър Пайк е изтърсакът на някаква кръчмарска слугиня. Сега командва Източния страж до морето.

— Не ми пука — каза Джон. — Не ми пука за тях, нито за Торн или Бенджен Старк, за нищо не ми пука. Мразя го това място. То е… студено.

— Да. Студено, кораво и зло, такъв е Валът и такива са мъжете, които стъпват по него. Не е като в приказчиците, които ти е разправяла кърмачката. Е, пикай им и на приказчиците, и на кърмачката. Това е положението, а ти си тук до живот, също като всички нас.

— Живот — повтори Джон с горчивина.

Оръжейникът можеше да говори за живот. Беше надянал черното едва след като загубил ръката си при обсадата на Бурен край. Дотогава работел като ковач за Станис Баратеон, брата на краля. Беше изходил Седемте кралства от край до край, беше гулял и мърсувал, и се беше сражавал в сто битки. Разправяха, че тъкмо Донал Ноя изковал бойния чук на крал Робърт, същия, с който той изтръгнал живота на Регар Таргариен при Тризъбеца. Правил беше всички неща, които Джон никога нямаше да направи, и чак когато бе остарял, вече доста над тридесет, го ударили с бойна брадва и раната така забрала, че се наложило да отрежат цялата му ръка. Чак тогава, осакатен, Донал Ноя бе дошъл на Вала — след като животът му почти приключил.

— Да, живот — каза Ноя. — Дълъг или кратък — зависи от теб, Сняг. Както си тръгнал, някой от братята ти ще ти среже гърлото някоя нощ.

— Те не са ми братя — сряза го Джон. — Мразят ме, защото съм по-добър от тях.

— Не. Мразят те, защото се държиш все едно, че си по-добър от тях. Гледат те и виждат в теб едно отгледано в замък копеле, което си въобразява, че е млад лорд. Ти си Сняг, не си Старк. Ти си копеле и побойник.

— Побойник?! — Думата едва не го задави. Обвинението беше толкова несправедливо, че му взе дъха. — Те ми скочиха. Четирима.

— Четирима, които си унизил на двора. Четирима, които сигурно се боят от теб. Гледал съм как се биеш. С тебе не е тренировка. Само да ти е по-остър мечът и те са мъртво месо — ти го знаеш, аз го знам и те също го знаят. Ти не им оставяш нищо. Опозоряваш ги. С това ли се гордееш?

Джон се поколеба. Наистина изпитваше гордост, че ги побеждава. И защо не? Но оръжейникът го каза така, сякаш е нещо нередно.

— Те са по-големи от мен — опита се да се защити той.

— По-големи, по-едри и по-силни, вярно е. Обзалагам се обаче, че майсторът ти по оръжие в Зимен хребет те е учил как да се биеш с по-големи. Кой беше той впрочем, някой стар рицар?

— Сир Родрик Касел — отвърна предпазливо Джон. Някакъв капан имаше тук. Усети как се затваря около него. Донал Ноя се наведе към лицето му.

— А сега си помисли за следното, момче. Никой от останалите не е имал учител по оръжие преди сир Алисър. Бащите им са селяци, фургонджии и бракониери, ковачи, рудничари и гребци по търговски галери. Това, което са понаучили за боя, е по палуби, из уличките на Стария град или Ланиспорт, в затънтени бардаци и кръчми по кралския път. Сигурно са се пердашили с пръчки преди да дойдат тук, но гарантирам ти, никой от тях двайсетимата не е бил достатъчно богат, за да си купи истински меч. — Изгледа го мрачно. — Е, харесва ли ти сега вкусът на победите, лорд Сняг?

— Не ме наричай така! — рязко отвърна Джон, но гневът го бе напуснал. Изведнъж се почувства засрамен и гузен. — Никога… никога не съм мислил, че…

— Гледай да започнеш да мислиш — предупреди го Ноя. — Иначе по-добре си лягай с кама в леглото. Сега си върви.

Когато напусна оръжейната, беше почти пладне. Слънцето беше пробило облаците. Джон му обърна гръб и вдигна очи към стената на Вала, грейнала кристално синя на слънчевата светлина. Дори след всичките тези седмици гледката го караше да потръпва. Навяваният от столетия прах беше полепнал по нея като варак и тя често изглеждаше сивкава, с цвета на облачно небе… но когато слънцето я огрееше в ясен ден, тя светеше, оживяла от светлина, колосална синьо-бяла канара, изпълнила половината небе.

Най-грандиозното съоръжение, построено от човешки ръце, му беше казал Бенджен Старк по кралския път, когато за пръв път зърнаха стената на Вала отдалече.

— И несъмнено най-безполезното — беше добавил ухилен Тирион Ланистър, но дори и Дяволчето се смълча, когато се приближиха още.

Човек можеше да я види от мили разстояние — светлосиня черта, опънала се на северния хоризонт, простираща се на изток и на запад, и чезнеща в безкрайната далечина, огромна и непоклатима. Сякаш казваше: „Това е краят на света“.

Когато най-сетне зърнаха Черния замък, дървените му цитадели и каменните му кули им заприличаха на шепа детски кубчета, разпилени по снега под огромната стена от лед. Древното укрепление на черните братя нямаше нищо общо със Зимен хребет, изобщо не приличаше на замък. Нямаше стени и не можеше да бъде отбранявано нито от юг, нито от изток или запад. Но Нощния страж се интересуваше само от севера, а на север се извисяваше Валът. Издигаше се на близо седемстотин стъпки височина, три пъти по-високо от най-високата кула под него. Чичо му каза, че горе било достатъчно широко, за да яздят гърди до гърди дузина тежки рицари. Горе се виждаха очертанията на огромни катапулти и стояха на пост чудовищни дървени кранове, като скелети на гигантски птици, а сред тях щъкаха мъже в черно, дребни като мравки.

Застанал пред оръжейната и зареял поглед нагоре, Джон се почувства почти толкова нищожен, колкото на кралския път, когато го видя отначало. Такова нещо беше Валът. Понякога можеше почти да забрави, че е тук, също както човек забравя за небето или за земята под краката си, но понякога му се струваше, че на света не съществува нищо друго. Съоръжението беше по-старо от Седемте кралства и когато Джон застанеше в подножието му и погледнеше нагоре, главата му се замайваше. Усещаше тежестта на всичкия този лед, която го смазваше, сякаш всеки момент щеше да се срине, и знаеше, че ако Валът падне, то с него ще се провали и светът.

— Кара те да се чудиш какво има оттатък — каза познат глас до него.

Джон се обърна.

— Ланистър. Не видях… исках да кажа, мислех, че съм сам.

Тирион Ланистър така се беше увил с кожи, че приличаше на много малка мечка.

— Много неща могат да се разберат, когато хванеш хората с изненада. Човек никога не знае какво ще научи.

— От мен няма да научиш нищо.

След края на пътуването Джон почти не беше виждал джуджето. Като брат на самата кралица, Тирион Ланистър бе настанен като почетен гост на Нощния страж. Лорд-командирът му беше дал стаи в така наречената „Кралска кула“, въпреки че нито един крал не бе идвал тук на посещение от сто години, и Ланистър се хранеше на масата на самия Мормон и прекарваше дните си в езда по стената, а нощите си — в игра на зарове и пиене със сир Ланистър, лорд Рикен и останалите висши офицери.

— О, където отида, все научавам по нещо. — Дребосъкът посочи към Вала с чворестата черна тояга, на която се подпираше при ходене. — Та казвах… защо все става така, че когато човек издигне една стена, следващият веднага иска да разбере какво има отвъд нея? — Той наклони глава и изгледа Джон с любопитните си, разноцветни и разногледи очи. — Ти искаш да знаеш какво има от другата страна, нали?

— Няма нищо особено — каза Джон. Искаше му се да отиде с Бенджен Старк на обходите му, дълбоко сред тайнствените лесове на духовете, искаше му да се сражава с диваците на Манс Райдър и да пази кралството от Другите, но беше по-добре човек да не говори за нещата, които иска. — Стражите казват, че са само гори, планини и замръзнали езера, с много сняг и лед.

— А гръмкините и снарките? — каза Тирион. — Да не забравяме за тях, лорд Сняг, иначе за какво е цялата тази голяма работа?

— Не ме наричай лорд Сняг.

Джуджето повдигна вежда.

— Дяволче ли предпочиташ да те наричат? Позволиш ли им да разберат, че думите им могат да те наранят, цял живот няма да се отървеш от подигравките. Щом искат да ти дадат прякор, приеми го, направи го свой. Така няма да могат да те наранят повече с него. — Той махна с тояжката си. — Хайде, ела с мен. В трапезарията ще дават някаква гадна каша и някоя гореща паница няма да ми се отрази зле.

Джон също беше огладнял, затова тръгна до Ланистър, като забави крачка, та непохватно залитащото джудже да не изостава. Вятърът се усилваше и чуваха скърцането на дървените постройки; по-надалече някакъв забравен капак на прозорец дрънчеше непрекъснато. Чу се и приглушено туп, и край тях от един покрив се изсипа тежка снежна пелена.

— Не виждам вълка ти — каза Ланистър.

— Връзвам го край старите конюшни на една верига, когато тренираме. Сега прибират всички коне в източните конюшни, така че там никой не го безпокои. Останалото време си е с мен. Килията ми за спане е в кулата на Хардин.

— Аха, онази с порутените бойници, нали? Килнала се е като нашия благороден крал Робърт, когато се напие. Мислех, че тези стари сгради са изоставени.

Джон сви рамене.

— Никой не го интересува къде спиш. Повечето стари цитадели са празни, можеш да си избереш която килия искаш.

Някога Черния замък бе приютявал пет хиляди воини, с всичките им коне, слуги и оръжия. Сега представляваше дом за една десета от това количество и части от него бяха в руини.

Тирион Ланистър се засмя и дъхът му излезе на бяла пара в мразовития въздух.

— Трябва да кажа на баща ти да арестува повече зидари, докато кулата ти не се е срутила.

Джон усети подигравката, но истината не можеше да се отрече. Стражът бе издигнал деветнадесет големи укрепления покрай Вала, но само три от тях все още бяха заети: Източен страж на сивия, изметен от ветровете бряг, Сенчестата кула сред високите планини, където свършваше стената, и Черния замък между тях, в края на кралския път. Другите твърдини, отдавна изоставени, представляваха самотни, пусти места, където студените ветрове свиреха през черните дупки на прозорците и духовете на мъртвите се тълпяха по парапетите.

— По-добре е да съм си сам — упорито каза Джон. — Другите ги е страх от Дух.

— Разумни момчета — отбеляза Ланистър и смени темата. — Разправят, че чичо ти много се е забавил.

Джон веднага си спомни онова, което си бе пожелал в яростта си — видението с просналия се мъртъв в снега Бенджен Старк — и извърна глава. Джуджето имаше способност да усеща някои неща и Джон не искаше то да прочете вината в очите му.

— Каза, че до рождения ми ден ще се върне — призна той. Рожденият му ден си беше дошъл и заминал неотбелязан, преди два дни. — Отидоха да търсят сир Веймар Ройс, баща му е знаменосец на лорд Арин. Чичо Бенджен каза, че може да го търсят чак до Сенчестата кула горе в планините.

— Чувам, че много добри стражи изчезвали напоследък — каза Ланистър, докато изкачваха стъпалата към общата трапезария. Ухили се и отвори вратата. — Може би гръмкините са изгладнели тази година.

Залата беше огромна и неуютна въпреки огъня, който пращеше в камината. В гредите на високия й таван гнездяха врани. Джон чу грака им, докато взимаше купа с яхния и комат черен хляб от дежурните готвачи. Грен, Тоуд и още неколцина бяха насядали на пейката най-близо до топлото, смееха се и ругаеха грубо. Джон ги изгледа замислено, след което си избра място в края на помещението, възможно най-далече от останалите хранещи се.

Тирион Ланистър седна срещу него, подуши недоверчиво яхнията и измърмори:

— Пак ечемик с лук и моркови. И някой трябва да каже на тия готвачи, че ряпата не е месо.

— Яхнията е овнешка. — Джон свали ръкавиците и стопли ръцете си в парата, вдигаща се от паницата. От миризмата устата му се напълни със слюнки.

— Сняг.

Джон позна гласа на Алисър Торн, но в него имаше някаква нотка на любопитство, каквато не беше долавял досега. Той се обърна.

— Лорд-командирът иска да те види. Веднага.

В първия миг Джон толкова се изплаши, че не можа да помръдне. Защо ще иска да го види Лорд-командирът? Помисли си обезумял, че са получили някаква вест за Бенджен. Беше загинал, видението му се беше сбъднало.

— Чичо ми? — изломоти той. — Жив ли се върна?

— Лорд-командирът не е свикнал да чака — последва отговорът на Алисър. — А аз не съм свикнал да давам обяснения на копелета.

Тирион Ланистър скочи от пейката.

— Престани, Торн. Плашиш момчето.

— Стойте настрана от работи, които не ви засягат, Ланистър. Вашето място не е тук.

— Но мястото ми е в двора — отвърна с усмивка дребосъкът. — Една дума на подходящо ухо и ще си умреш вкиснал старец, докато получиш още някое момче, което да обучаваш. А сега кажи на Сняг защо старият мечок иска да го види. Има ли вести за чичо му?

— Не — каза сир Алисър. — Работата е съвсем друга. Тази заран от Зимен хребет е пристигнала птица с писмо, засягащо брат му.

— Бран! — ахна Джон и скочи. — Нещо е станало с Бран!

Тирион Ланистър сложи ръка на рамото му.

— Джон. Искрено съжалявам.

Джон едва го чу. Дръпна се от ръката на Тирион и закрачи през залата. Докато стигне до вратата, вече тичаше. Понесе се към командирската цитадела през преспите стар сняг. Когато стражите го пуснаха, се втурна нагоре, взимайки по две стъпала наведнъж. Нахлу в приемната на лорд-командира и изпъшка задъхано:

— Бран… Какво съобщават за Бран?

Джиор Мормон, Лорд-командирът на Нощния страж, беше вечно навъсен старец с внушителна плешива глава и рунтава бяла брада. На рамото му бе кацнал гарван и той го хранеше с житни зърна.

— Казаха ми, че можеш да четеш.

Той прогони гарвана и птицата плесна с криле и кацна на прозореца. Продължи да гледа оттам как Мормон измъкна хартиен свитък от колана си и го подаде на Джон.

— Зърно! — изграчи гарванът. — Зърно!

Пръстът на Джон опипа очертанието на вълчището върху счупения восъчен печат. Разпозна почерка на Роб, но буквите сякаш се размазаха, докато се мъчеше да ги прочете. Усети се, че плаче. И после през сълзите долови смисъл в думите и вдигна глава.

— Жив е! — каза той. — Боговете са го върнали.

— Сакат — измърмори Мормон. — Съжалявам, момче. Прочети останалото от писмото.

Джон се вгледа в думите, но те вече нямаха значение. Вече нищо друго нямаше значение. Бран щеше да живее.

— Брат ми е жив — каза той на Мормон.

Лорд-командирът поклати глава, сбра шепа зърна и подсвирна. Гарванът долетя на рамото му и изграчи:

— Жив! Жив!

Джон се затича по стълбите с усмивка на лицето и с писмото на Роб в ръка.

— Моят брат ще живее! — извика той на стражите и те се спогледаха. Върна се бежешком в трапезарията и завари Тирион Ланистър, тъкмо привършил с яденето. Награби дребосъка под мишниците, вдигна го във въздуха и го завъртя. — Брат ми ще живее! — Ланистър го изгледа смаян. Джон го остави на пода и напъха хартията в ръцете му.

— Ето, прочети.

Наоколо се събраха други и го загледаха с любопитство. Джон забеляза Грен на няколко стъпки от себе си. Изглеждаше угрижен и посърнал, но в погледа му нямаше нищо заплашително. Джон отиде при него. Грен отстъпи и вдигна ръце.

— Ей, копеле, стой настрана от мен, де!

Джон се усмихна.

— Извинявай за китката. Роб веднъж използва същия ход върху мен, само че с дървен меч. Болеше като седемте ада, но твоето сигурно е по-зле. Виж, ако искаш, мога да ти покажа каква е защитата от него.

Алисър Торн ги чу и изръмжа:

— Виж го ти, лорд Сняг иска да ми вземе мястото. По-скоро аз ще науча вълк да жонглира, отколкото ти ще обучиш тоя бизон.

— Приемам облога, сир Алисър — отвърна Джон. — Много ще се радвам да видя как Дух жонглира.

Джон чу как Грен вдиша стъписано. Настъпи тишина. А след това Тирион Ланистър се изкиска. Трима от черните братя се включиха от близката маса. Смехът се подхвана по масите, накрая се включиха и готвачите. Птиците се размърдаха по гредите и накрая дори Грен се закикоти.

А сир Алисър така и не отмести очи от Джон. Лицето му потъмня и десницата му се сви в юмрук.

— Голяма грешка беше това, лорд Сняг — жлъчно изсъска той. Като на враг.