Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (70)

ДЖОН

Джон притегна подпръгата и кобилата тихо изцвили.

— Кротко, миличка — каза й той и я успокои с едно погалване.

Вятър прошепна в конюшнята, лъхна леден в лицето му, но Джон не го и усети. Върза навитото одеяло зад седлото с изтръпнали и нашарени с белези пръсти.

— Дух — подвикна тихо Джон. И вълкът се появи до него, с очи като живи въглени.

— Джон, моля те. Не го прави.

Джон се качи, дръпна юздите и извъртя коня към нощта. На прага на конюшнята стоеше Самуел Тарли и зад него надничаше кръглата луна. Сянката, която хвърляше, беше като на великан, огромна и черна.

— Разкарай се от пътя ми, Сам.

— Джон, не можеш да го направиш — каза Сам. — Няма да те пусна.

— Не искам да пострадаш — каза му Джон. — Дръпни се, Сам, да не минавам през теб.

— Няма да минеш. Трябва да ме изслушаш, Джон. Моля те…

Джон сръга кобилата с шпорите и тя се стрелна към вратата. За миг Сам остана на мястото си, кръглото му лице пребледня като луната зад него и устата му се отвори широко от изненада. В последния момент отскочи встрани, както Джон си знаеше, че ще направи, залитна и падна. Кобилата го прескочи и се понесе в нощта. Джон вдигна гуглата на тежкото си наметало и пусна кобилата да препуска на воля. Черен замък се беше стаил, когато го напусна, с тичащия до него Дух. Знаеше, че горе на Вала зад гърба му бдят мъже, но очите им бяха обърнати на север, не на юг. Никой нямаше да е видял, че си тръгва, никой освен Сам Тарли, който сега се мъчеше да се вдигне от калта пред старата конюшня. Надяваше се, че Сам не е пострадал много, след като падна така. Толкова тежък и тромав беше, че като нищо можеше да си счупи китка или да изкълчи глезен.

— Предупредих го — каза гласно Джон. — Все едно, не беше нищо да се оправя с него.

Размърда изгорялата си ръка и започна да стиска и отпуска пострадалите си пръсти. Все още го боляха, но му беше добре, че превръзките са махнати.

Лунната светлина бе посребрила билата на хълмовете. Той пое по виещата се лента на кралския път. Трябваше да се отдалечи колкото може повече от Вала, преди да разберат, че го няма. Призори щеше да остави кралския път и да удари направо през поля, храсталаци и потоци, за да не могат да го гонят, но засега скоростта бе по-важна. Не че нямаше да се досетят накъде е тръгнал.

Стария мечок беше навикнал да става още с първите лъчи на слънцето, затова Джон трябваше да остави между себе си и тях колкото може повече левги… стига Сам Тарли да не го издадеше. Дебеланчото беше послушен и лесно се плашеше, но обичаше Джон като роден брат. Ако го подложеха на разпит, Сам безспорно щеше да им каже истината, но едва ли щеше да дръзне да иде при стражите пред Кралската кула и да вдигне Мормон от сън.

След като Джон не се появеше да донесе закуската на Стария мечок от кухнята, щяха да го потърсят в килията му и да намерят на леглото Дълъг нокът. Трудно му беше да го остави, но Джон не беше съвсем лишен от чест, че да го вземе със себе си. Лорд Мормон несъмнено щеше да намери някой по-достоен за меча. Дори Джора Мормон не го беше направил, когато бе избягал в позор. Стана му неприятно, когато помисли за стареца. Знаеше, че бягството му ще сложи сол в старата рана, причинена от безчестието на сина му. Лош начин бе това да се отплати за доверието му, но нищо не можеше да се направи. Както и да постъпеше, Джон имаше чувството, че ще предаде някого.

Дори сега не беше сигурен, че постъпва доблестно. На южняците им беше по-лесно. Те можеха да си поприказват със септоните си, някой да им каже каква точно е волята на боговете и така да различат праведното от грешното. Но Старките почитаха древните богове, безименните богове, и дори да чуваха, дърветата на сърцето не говореха.

Когато и последните светлинки на Черен замък се стопиха зад него, Джон забави кобилата в спокоен тръс. Чакаше го дълъг път и имаше само един кон, който да го преведе през него. На юг по пътя имаше твърдини и земеделски селца, където можеше да размени кобилата за свежо животно, ако му се наложи, но не и ако се нарани или съвсем се скапе.

Скоро щеше да му се наложи да си намери и нови дрехи. Най-вероятно да ги открадне. Сега беше облечен в черно от глава до пети. Високи кожени ботуши, гащи и туника от груба вълнена тъкан, кожен елек без ръкави и тежко вълнено наметало. Дългият му меч и камата бяха прибрани в ножници от къртича кожа, а черната плетена ризница и шапката си бе скътал в дисагите. Всяко от тези неща можеше да означават смърт, ако го хванеха. Странник, облечен в черно, щеше да буди подозрение във всяко село и твърдина на север от Шийката, а и скоро щяха да започнат да го търсят. Разлетяха ли се гарваните на майстер Емон, за него подслон нямаше да има. Дори в Зимен хребет. Бран можеше да поиска да го пусне, но майстер Лувин беше достатъчно благоразумен. Щеше да затръшне портите и да прогони Джон, както е редно. Там по-добре изобщо да не се мярка.

Въпреки това ясно видя замъка с вътрешния си взор, сякаш го беше напуснал едва вчера. Високите гранитни стени, голямата зала с миризма на пушек, на псета и печено месо, солария на баща си, стаичката на върха на малката кула, където беше спал. Част от душата му не искаше нищо повече, освен да чуе отново смеха на Бран, да похапне от вкусния месеник на Гейдж и да послуша приказките на баба Нан за горските чеда и за Флориан Глупака.

Ала не беше напуснал Вала заради всичко това. Напусна го, защото в края на краищата беше син на баща си и брат на Роб. Един подарен меч, та макар този меч да бе съвършен като Дълъг нокът, не го правеше Мормон. Нито пък беше Емон Таргариен. На три пъти старецът беше избирал и трите пъти бе избрал честта, но като себе си.

Дори и сега Джон не можеше да прецени дали майстерът бе останал, защото е слаб и страхлив, или защото е силен и верен. Но все пак разбираше казаното от стареца. Болката на избора. Виж, това го разбираше прекалено добре.

Тирион Ланистър бе твърдял, че повечето хора са склонни по-скоро да отрекат една болезнена истина, отколкото да я приемат, но Джон беше приключил с отрицанията. Той беше това, което беше — Джон Сняг, копеле и клетвопрестъпник, без майка, без приятели. Прокълнат. През остатъка от живота си — колко ли щеше да продължи? — щеше да е осъден от всички и отритнат, мълчаливецът, стоящ в сенките, който не смее да назове истинското си име. Където и да успееше да иде в пределите на Седемте кралства, щеше да живее с лъжа, инак всеки щеше да вдигне ръка срещу него. Но това беше без значение, стига да можеше да доживее достатъчно, за да застане редом до своя брат и да му помогне да отмъсти за баща им.

Спомни си Роб, както го беше видял за последен път — стоеше насред двора и снегът се топеше в кестенявата му коса. Джон трябваше да успее да се добере до него тайно, предрешен. Опита се да си представи израза на Роб, когато му се разкриеше. Брат му щеше да поклати глава, да се засмее и да каже… да каже…

Усмивката му не можа да види. Колкото и да се напрягаше, не можа. Неволно си спомни за онзи дезертьор, когото баща му бе обезглавил в деня, в който намериха вълчищата.

— Дал си дума — беше му казал лорд Едард Старк. — Положил си клетва пред своите братя, пред старите и нови богове. — Дезмънд и Том Дебелака го бяха довлекли до дръвника. Очите на Бран бяха станали като чинии и Джон трябваше да му напомни да не си изпуска понито. Спомни си лицето на баща им, когато Теон Грейджой му поднесе Лед, пръските кръв по снега, как Теон след това подритна отсечената глава и тя се изтъркаля в краката му.

Замисли се как ли щеше да постъпи лорд Едард, ако беглецът се беше оказал брат му Бенджен, а не онзи парцалив непознат. Щеше ли да е по-различно? Трябваше да има разлика, разбира се… и Роб със сигурност щеше да го посрещне радушно. Трябваше. Инак…

Стана му непоносимо да мисли повече за това. Джон стисна юздите и болка прониза наранените му пръсти. Сръга коня и препусна в галоп по кралския път, сякаш да надгони собствените си съмнения. От смъртта Джон Сняг не се боеше, но не искаше да умре така, окаян, вързан и обезглавен като най-обикновен разбойник. Ако трябваше да умре, то поне да е с меч в ръка, в битка с бащините му убийци. Не беше истински Старк, никога не бе живял като истински Старк… но поне да умре като такъв. И да казват хората, че Едард Старк е имал четирима синове, а не трима.

Още около четвърт миля Дух не отстъпваше, изплезил червения си език. Човек и кон снишиха глави и той подкани кобилата да препуснат още по-бързо. Вълкът забави, загледан с червени под лунната светлина очи-въглени. Скоро изчезна зад тях, но Джон знаеше, че ще го последва и ще го намери.

Между дърветата напред от двете страни на пътя заблещукаха светлинки: Къртичино. Куче излая някъде, муле зарева в нечий яхър; иначе селото си остана смълчано. Тук-там покрай пътя се мяркаха светлини от домашни огнища, процедили се през капаците на прозорците, но малко.

Къртичино беше по-голямо селище, отколкото изглеждаше, но три четвърти от него беше вкопано в земята, в дълбоки и топли землянки, свързани с лабиринт от подземни преходи. Дори курвенският им бардак беше заровен под земята и отгоре се виждаше само една окаяна дървена колиба, не по-голяма от нужник и с червен фенер. На Вала мъжете наричаха тукашните курви „заровеното имане“. Джон се зачуди дали някой от братята в черно е слязъл тази нощ долу да покопае. Това също беше клетвопрестъпничество, но май никой не му обръщаше внимание.

Чак когато излезе от селото, Джон отново забави. Двамата с кобилата вече бяха плувнали в пот. Слезе от седлото и потръпна от студ, а изгорялата му ръка го заболя. Под дърветата беше останала пряспа топящ се сняг, яркобял под лунните лъчи, и от него се стичаше и пълнеше локвичките наоколо тънка струя чиста вода. Джон приклекна и гребна с шепи. Беше леденостудена. Отпи и наплиска лицето си.

Бузите му изтръпнаха. Пръстите му пулсираха по-болезнено, отколкото в последните дни, главата му също туптеше. „Правя това, което трябва — каза си. — Защо тогава ми е толкова зле?“

Кобилата беше плувнала в пяна от бързата езда, затова Джон хвана поводите да я поразходи. Пътят тук беше широк едва колкото да могат двама ездачи да се разминат, повърхността му бе прорязана от ручейчета и осеяна с камънак. Това бясно препускане си беше пълна глупост: най-добрият начин да си счупиш врата. Джон се зачуди какво го е прихванало. Защо толкова бързаше да умре?

Далечният писък на някакво подплашено животно сред дърветата го накара да вдигне глава. Кобилата изцвили тревожно. Дали вълкът му си беше хванал плячка? Сви шепи пред устата си и извика:

— Дуух! Дух, насам.

Вместо отговор се чу само плясък на криле зад гърба му и в мрака се понесе бухал.

Джон се намръщи и продължи да развежда коня. Дух така и не се появи. Джон искаше вече да се качи на седлото и да тръгне, но изчезналият вълк го притесни.

— Дух! — извика той отново. — Къде си? При мен! Дух!

Нищо из тези лесове не можеше да притесни едно вълчище, макар и недорасло вълчище, освен… не, Дух беше твърде умен, за да нападне мечка, а ако наблизо имаше някоя вълча глутница, то Джон, разбира се, щеше да чуе вой.

Реши, че е добре да почака и да хапне. Храната щеше да успокои стомаха му и щеше да даде възможност на Дух да ги догони. Все още нямаше опасност — Черен замък още спеше. Извади сухар, парче сирене и малка сбръчкана кафява ябълка. Беше си взел също така осолено говеждо, както и резен сланина, който си прибра от кухнята, но месото щеше да го задържи за другия ден. След като и то свършеше, трябваше да спира за лов, а това щеше да го забави.

Седна под дърветата и се залови със сухара и сиренето, а кобилата остана да пасе край пътя. Ябълката остави за накрая. Поомекнала беше, но плодът все още беше тръпчив и сочен. Беше захапал сърцевината й, когато чу звуците: коне, препускащи от север. Джон бързо скочи и тръгна към кобилата. Можеше ли да ги надпревари? Не. Бяха твърде близо, със сигурност го бяха чули и ако бяха от Черен замък…

Отведе кобилата встрани от пътя в гъста горичка сиво-зелени стражеви дървета.

— Сега кротувай — прошепна й в ухото, залегна и надникна през клоните. Ако боговете имаха милост, ездачите трябваше да го подминат. Най-вероятно бяха хорица от Къртичино, макар че какво можеха да търсят по пътя посред нощ…

Вслуша се в тропота на копитата. Ако се съдеше по звука, бяха поне петима-шестима. Гласовете им се понесоха през дърветата.

— Откъде да сме сигурни, че е тръгнал насам?

— Не можем да сме сигурни.

— Може и на изток да е хванал, откъде да знаем. Или е оставил пътя и е тръгнал през гората. Аз така бих направил.

— В тъмното? Тъпо. Ако не паднеш от коня и не си счупиш врата, ще се изгубиш, ще въртиш, въртиш и по изгрев слънце пак ще си се върнал при Вала.

— Аз не. — Гласът на Грен прозвуча ядосано. — Аз щях да продължа на юг, юга човек поне може да го държи по звездите.

— А ако е облачно? — попита Пип.

— Тогава нямаше да тръгна.

Намеси се друг глас.

— Аз на негово място знаете ли къде щях да съм? Щях да съм в Къртичино и да копая някое заровено имане. — Пронизителният смях на Тоуд процепи дърветата и кобилата изпръхтя.

— Я тихо — скастри ги Халдър. — Стори ми се, че чух нещо.

— Къде? Аз нищо не чух. — Конете спряха.

— Ти и да пръднеш, няма да чуеш.

— Ще чуя — опъна се Грен.

— Тихо!

Всички млъкнаха и се заслушаха. Джон усети, че неволно е затаил дъх. „Сам“ — помисли си. Не беше отишъл при Стария мечок, но не си беше и легнал, а бе събудил другите момчета. Проклети да са! Зазореше ли се, ако не ги намереха в леглата, и тях щяха да обявят за дезертьори. Какво си въобразяваха, че правят?

Стаената тишина сякаш се проточи безкрайно. От мястото, където се беше присвил, Джон виждаше краката на конете им през клоните. Накрая Пип попита:

— Какво чу?

— Не знам — призна Халдър. — Звук. Помислих, че може да е пръхтене на кон, но…

— Тук няма нищо.

С крайчеца на окото си Джон зърна блед силует, промъкващ се през дърветата. Изшумоляха листа и Дух изскочи от сенките толкова внезапно, че кобилата на Джон се сепна и изцвили.

— Там! — извика Халдър.

— И аз го чух!

— Предател — каза Джон на вълчището и се метна на седлото. Извърна главата на кобилата да се промъкне през дърветата, но докато измине десетина крачки, го настигнаха.

— Джон! — извика Пип зад гърба му.

— Спри — каза Грен. — Не можеш да надбягаш всички ни.

Джон се обърна към тях и извади меча си.

— Назад. Не искам никой да пострада!

— Един срещу седмина? — Халдър махна с ръка и момчетата се пръснаха и го обкръжиха.

— Какво искате от мен? — попита сърдито Джон.

— Искаме да се върнеш където ти е мястото — каза Пип.

— Мястото ми е при брат ми.

— Ние сме братята ти сега — каза Грен.

— Ще ти отрежат главата, ако те хванат, знаеш го — намеси се с нервен смях Тоуд. — Толкова тъпо е, че и Зубъра не би го направил.

— Не бих — потвърди Грен. — Аз не съм клетвопрестъпник. Казах думите и ще ги спазя.

— Аз също — отвърна им Джон. — Не разбирате ли? Те убиха баща ми. Това е война, брат ми Роб сега се сражава в крайречните земи…

— Знаем — прекъсна го мрачно Пип. — Сам ни разказа всичко.

— Съжаляваме за баща ти — рече Грен, — но това е без значение. Кажеш ли веднъж думите, не можеш да напуснеш, каквото и да става.

— Длъжен съм — настоя Джон.

— Ти каза думите — напомни му Пип. — „Сега започва моят страж — така каза. — И няма да свърши до смъртта ми.“

— „На поста си ще живея и на поста си ще умра“ — добави Грен и кимна.

— Няма нужда да ми казвате думите, знам ги не по-зле от вас. — Вече се ядоса наистина. Защо не го оставеха да си отиде? Само правеха нещата по-трудни.

— „Защото аз съм мечът в мрака“ — добави Халдър.

— „Защото аз съм стражът на ледения вал“ — подвикна пронизително Тоуд.

Джон ги изруга. Не казаха нищо.

Пип подкара коня към него и зареди:

— „Защото аз съм огънят, пламтящ против студа. Светликът съм, от който надига се зората, рогът, спящите събуждащ, щитът, пазещ света човешки.“

— Не се приближавай — предупреди го Джон и размаха меча. — Сериозно ти говоря, Пип. — Никой от тях не беше с броня, можеше на късове да ги насече, ако потрябва.

Матар беше заобиколил зад гърба му. И той се включи в хора.

— „Обричам живота и честта си на Нощен страж.“

Джон срита кобилата и я завъртя в кръг. Сега вече всички момчета бяха около него, обкръжиха го от всички страни.

— „За тази нощ…“ — Халдър подкара отляво към него.

— „…и всички нощи бъдни“ — довърши Пип. Посегна и хвана юздите на Джон. — Така че това ти е изборът. Или ме убий, или се върни с мен.

Джон вдигна меча си… и го отпусна безпомощно.

— Проклети да сте! Проклети да сте всички!

— Да ти връзваме ли ръцете, или ще ни дадеш дума, че ще се върнеш с нас кротко? — попита Халдър.

— Няма да бягам, ако това имаш предвид. — От дърветата излезе Дух и Джон го изгледа сърдито. — И ти си един помагач! — Тъмночервените очи го изгледаха разбиращо.

— Ще трябва да побързаме — каза Пип. — Ако не се върнем до съмване, Стария мечок ще отреже главите на всички ни.

Джон Сняг не запомни почти нищо от пътя назад. Стори му се по-кратък, може би защото умът му беше другаде. Скоростта налагаше Пип: малко галоп, лек тръс, раван, после отново в галоп. Къртичино мина и отмина, червеният фенер над бардака отдавна беше загаснал. Стигнаха бързо. Оставаше все още цял час до изгрева, когато Джон зърна кулите на Черен замък напред, тъмни пред бледата грамада на Вала. Този път не му приличаше на дом.

Можеха да го върнат, каза си Джон, но не можеха да го принудят да остане. Войната все пак нямаше да свърши утре, нито вдругиден, а приятелите му не можеха да го пазят непрекъснато. Щеше да се позабави, да ги накара да помислят, че е останал на драго сърце… а след това, след като се отпуснеха, пак щеше да избяга. Следващия път щеше да избегне кралския път. Можеше да хване покрай Вала на изток, чак до морето, да речем. По-дълго, но много по-безопасно. Или дори на запад към планините, а после на юг през високите степи. Това беше пътят на диваците, труден и опасен, но натам никой нямаше да го гони. Нямаше да се отдалечи на повече от стотина левги от Зимен хребет и от кралския път.

Самуел Тарли ги чакаше при старата конюшня. Отпуснал се беше на земята до бала сено и дремеше. Като ги чу, стана и изтупа сламките от дрехите си.

— А-а… радвам се, че те намериха, Джон.

— Аз не — отвърна Джон и слезе.

Пип скочи на земята и погледна сърдито към изсветляващото небе.

— Сам, помогни да приберем конете — каза дребосъкът. — Чака ни дълъг ден, а заради нашия лорд Сняг няма да можем да поспим.

На съмване Джон отиде в кухнята, както всеки път на съмване. Трипръстия Хоб нищо не каза, докато му даваше закуската за Стария мечок. Днес тя беше три твърдо сварени яйца, запържени филийки хляб, парче шунка и ошав. Джон отнесе храната в Кралската кула.

Завари Мормон да пише на перваза на прозореца. Гарванът му крачеше по раменете му и мърмореше „Гжито, гжито!“ Когато Джон влезе, птицата изграчи.

— Остави храната на масата — каза Стария мечок и вдигна очи. — Искам и бира.

Джон отвори дървените капаци на един от прозорците, взе стомната с бира от лавицата отвън и му напълни един рог. Хоб му беше дал и един лимон, все още студен от склада на Вала. Джон го смачка в юмрука си. Сокът потече между пръстите му. Мормон пиеше всеки ден бирата си с лимон и твърдеше, че само благодарение на това все още си е запазил зъбите.

— Ти несъмнено обичаше баща си — каза Мормон, след като Джон му донесе рога. — Нещата, които обичаме, най-много ни съсипват, момко. Помниш ли, когато ти го казах?

— Помня — отвърна навъсено Джон.

— Гледай повече да не го забравяш. Тежките истини са тези, които трябва да държим здраво. Подай ми чинията. Пак ли шунка бе? Както и да е. Уморен ми се виждаш. Толкова уморителна ли беше ездата ти по пълнолуние?

Гърлото на Джон бе пресъхнало.

— Вие знаете?

— Знае — изграчи гарванът на рамото на Мормон. — Знае.

Стария мечок изсумтя.

— Смяташ ли, че са ме избрали за лорд-командир на Нощен страж, защото съм тъп като пън, Джон? Емон ми каза, че ще заминеш. Аз му казах, че ще се върнеш. Познавам си хората… и момчетата също. Честта те тласна да хванеш кралския път… и честта те върна.

— Върнаха ме приятелите ми — каза Джон.

— Случайно да съм казал „твоята чест“? — Мормон огледа чинията.

— Те убиха баща ми. Нима очаквахте, че нищо няма да направя?

— Ако трябва да си говорим истината, аз щях да постъпя точно като теб. — Мормон лапна една слива и изплю костилката. — Наредих да те пазят. Видели са те на тръгване. Ако братята ти не бяха те стигнали по пътя, все щяха да те хванат някъде, но не приятели този път. Освен ако нямаш кон с крила като гарван. Имаш ли?

— Не. — Джон се почувства глупаво.

— Жалко. Такъв кон щеше да ни върши добра работа.

Джон не се предаде. Каза си, че поне ще умре доблестно. Ако не друго, това поне можеше да направи.

— Зная какво е наказанието за дезертьорство, милорд. Не ме е страх да умра.

— Уммра! — изграчи гарванът.

— Нито да живееш, надявам се — рече Мормон, отряза с камата си от шунката и я подаде на птицата. — Не си дезертирал. Все още не. Ето те тук. Ако взимахме главата на всяко момче, прескочило нощем до Къртичино, досега само духове щяха да пазят Вала. Но може би се каниш да избягаш утре, или след два дни? Така ли? На това ли се надяваш, момче?

Джон замълча.

— Така си мислех. — Мормон обели черупката на едно от яйцата. — Баща ти е мъртъв, момко. Мислиш ли, че можеш да го възкресиш?

— Не — отвърна той навъсено.

— Добре — рече Мормон. — Двамата с теб видяхме възкръсващи мъртъвци и честно казано, не държа много отново да виждам подобно нещо. — Изяде яйцето на две хапки. — Брат ти е на бойното поле с цялата сила на севера зад гърба му. Всеки от неговите лордове знаменосци командва повече мечове, отколкото ще намериш по целия Нощен страж. Какво те кара да си въобразяваш, че имат нужда точно от твоята помощ? Толкова велик воин ли си, или си носиш някой гръмкия в джоба да ти омагьосва меча?

Джон нямаше какво да му отговори. Гарванът кълвеше едно от яйцата. Чупеше с клюн черупката и измъкваше отвътре бели и жълти късчета.

Стария мечок въздъхна.

— Ти не си единственият засегнат от тази война. Сестра ми най-вероятно сега е тръгнала на поход с войската на твоя брат, заедно с дъщерите си, облечени в мъжки ризници. Мейг е една стара посивяла сврака, опърничава, свадлива и своенравна, но това не значи, че обичта ми към нея е по-малка, отколкото твоята към твоите сестри. — Намръщен, Мормон взе последното яйце, стисна го в юмрук и черупката се пръсна. — А може би значи. Все едно, все пак ще скърбя ако я посекат, но както виждаш, не съм хукнал да я спасявам. Казал съм думите, както и ти. Мястото ми е тук… а твоето къде е, момче?

„Аз си нямам място — дощя му се да отвърне. — Аз съм копеле, нямам нито права, нито име, нито майка, а сега вече и баща си нямам.“

Но думите не искаха да излязат.

— Не знам.

— А аз знам — каза лорд-командир Мормон. — Студеният вятър се надига, Сняг. Сенките оттатък Вала се удължават. Котър Пайк пише за огромни стада лосове, които се стичат на юг и на изток към морето, както и за мамути. Казва, че един от хората му се натъкнал на огромни стъпки на някакво уродливо чудовище няма и на три левги от Южен страж. Щурмоваците от Сенчестата кула намират цели села опразнени, а сир Денис казва, че една нощ видял пламъци горе по планините, огромни огньове, които горели от здрач чак до призори. Корин Полуръката хванал в плен някакъв дивак в гъстия лес на Гордж и човекът се кълнял, че Манс Райдър трупа всички свои хора в някакво ново, тайно укрепление, което съградил, но с каква цел, боговете могат само да знаят. Мислиш ли, че твоят чичо Бенджен беше единственият щурмовак, когото изгубихме тази година?

— Бен Джен — изграчи гарванът и заклати глава, а късчетата яйце се разхвърчаха от клюна му. — Бен Джен. Бен Джен.

— Не — каза Джон. Имаше и други. Много бяха.

— Мислиш ли, че войната на твоя брат е по-важна от нашата? — изрева му старият мъж.

Джон прехапа устна. Гарванът изплющя с крила към него.

— Г-война, война, война!

— Не е — каза му Мормон. — Боговете дано ни спасят, момче, нито си сляп, нито си глупав. Когато мъртъвци са тръгнали да бродят за плячка, мислиш ли, че е много важно кой точно седи на Железния трон?

— Не. — Джон съвсем не беше го помислял така.

— Твоят лорд баща те изпрати при нас, Джон. Може ли някой да каже защо?

— Защо? Защо? Защо? — заграчи гарванът.

— Знам само, че в жилите на Старките тече кръвта на Първите хора. Първите са вдигнали Вала и разправят, че те помнят неща, които инак са забравени. И онзи твой звяр… той ни отведе при онези създания. Той те предупреди за мъртвеца на стълбите. Сир Джаръми несъмнено щеше да го нарече „случайно съвпадение“, но ето че сир Джаръми е мъртъв, а аз съм жив. — Лорд Мормон набоде резен шунка на върха на камата си. — Мисля, че си бил обречен да си тук, и искам двамата с твоето вълчище да сте с нас, когато тръгнем отвъд Вала.

От думите му по гърба на Джон полазиха тръпки на възбуда.

— Отвъд Вала ли?

— Добре ме чу. Решил съм да намеря Бен Старк. Жив или мъртъв. — Сдъвка и преглътна. — Няма да седя тук и да чакам да паднат снеговете и да завеят ледените ветрове. Трябва да знаем какво става. Този път Нощният страж ще тръгне с цялата си сила срещу „Краля отвъд Вала“, Другите и каквото още може да има там. Решил съм да ги поведа лично. — Посочи с върха на камата Джон. — По обичай стюардът на лорд-командира е и негов скуайър… но не държа да се будя всяка заран с мисълта, че пак си офейкал. Затова искам отговора ти, лорд Сняг, и го искам веднага. Ти брат ли си от Нощен страж… или само едно копеле, което много обича да си играе на война?

Джон Сняг се изпъна и вдиша много дълбоко. „Прости ми, татко. Роб, Аря, Бран… простете ми, не мога да ви помогна. Той е прав. Тук е мястото ми.“

— Аз съм… ваш, милорд. Ваш. Кълна се. Повече никога няма да избягам.

Стария мечок изсумтя.

— Тъй. Хайде марш да си вземеш меча.