Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 448 гласа)

САНСА

На закуска Септа Мордейн уведоми Санса, че Едард Старк е излязъл още призори.

— Кралят го повика. Сигурна съм, че е поредният лов. Чух, че по тези земи още се въдят космати бизони.

— Никога не съм виждала бизон — отвърна Санса и подаде парче бекон на Лейди под масата. Вълчицата го пое от ръката й с деликатност на кралица. Септа Мордейн изсумтя неодобрително.

— Една благородна дама не храни кучета под масата — заяви тя, отчупи си още едно парче от медената пита и остави меда да покапе по филията хляб.

— Тя не е куче, а вълчище — подчерта Санса, докато Лейди облизваше пръстите й с грапавия си език. — Все едно, татко разреши да ги държим с нас, ако искаме.

Септата не остана доволна.

— Ти си добро момиче, Санса, но честна дума, щом се стигне до това същество, ставаш опърничава като сестра си Аря. — И веднага се навъси. — Впрочем, къде е Аря тази сутрин?

— Не беше гладна — отвърна Санса, макар да знаеше много добре, че сестра й най-вероятно се е промъкнала рано в кухнята и е излапала закуската на някое от кухненските ратайчета.

— На всяка цена й напомни да се облече днес хубаво. Сивото кадифе например. Всички сме поканени да се повозим с кралицата и принцеса Мирцела в кралската къща на колела и трябва да изглеждаме възможно най-добре.

Санса вече изглеждаше възможно най-добре. Реса си дългата кестенява коса, докато не заблестя, и си избра най-хубавите сини коприни. Този ден го чакаше от близо седмица. Голяма чест беше да се возиш с кралицата, а и принц Джофри можеше да е там. Годеникът й. Само като си го помисли, нещо в нея запърха, въпреки че нямаше да се оженят още много години. Санса все още дори не познаваше Джофри, но вече беше влюбена в него. Той бе всичко, което си бе мечтала, че ще е нейният принц — висок, красив и силен, с коса като злато и тя ценеше всяка възможност да прекара с него, колкото и малко да бяха възможностите. Единственото, което я безпокоеше днес, беше Аря. Аря имаше навик да разваля всичко. Човек никога не знаеше какво ще направи.

— Ще й кажа — отвърна Санса колебливо, — но тя ще се облече както винаги. — Надяваше се само да не е твърде смущаващо. — Ще ме извините ли?

— Извинена си — кимна септа Мордейн и си намаза още хляб с мед, а Санса се смъкна от пейката и изскочи от гостилницата на хана. Лейди заприпка по петите й.

Постоя малко отвън сред виковете, ругатните и скърцането на колела. Хората разваляха палатките и павилионите и товареха фургоните за поредния дневен преход. Ханът представляваше масивна триетажна постройка от светъл камък — най-големия хан, който Санса бе виждала досега, но въпреки това можеше да предложи нощувка за не повече от една трета от кралската свита, разраснала се до над четиристотин души с добавката на домакинството на баща й и свободните конници, присъединили се към тях по пътя.

Намери Аря на брега на Тризъбеца. Сестра й се мъчеше да укроти Нимерия, за да изтрие калта от козината й. Вълчицата, изглежда, не харесваше досадната процедура. Аря носеше същия кожен костюм за езда като вчера и онзи ден.

— По-добре си облечи нещо хубаво — каза й Санса. — Така нареди септа Мордейн. Ще пътуваме в къщата на колела с кралицата и принцеса Мирцела.

— Аз не — отвърна Аря, докато се мъчеше да среши сплъстено валмо от сивата козина на Нимерия. — Двамата с Мика ще пояздим нагоре по течението да потърсим рубини при брода.

— Рубини ли? — обърка се Санса. — Какви рубини?

Аря я изгледа, все едно искаше да каже, че е много глупава.

— Рубините на Регар. Там крал Робърт го е убил и е спечелил короната.

Санса погледна с неверие мършавата си сестра.

— Не можеш да търсиш някакви си рубини, когато принцесата ни очаква. Кралицата ни е поканила и двете.

— Не ме интересува — каза Аря. — Къщата на колела дори няма прозорци, нищо не можеш да видиш.

— Какво толкова искаш да гледаш? — подразни се Санса. Беше толкова възбудена от поканата, а тъпата й сестра щеше да провали всичко, точно както се опасяваше. — Само поля, ферми и укрепления.

— Не е така. — упорито възрази Аря. — Ако дойдеш някой път с нас, ще се увериш.

— Мразя ездата — сърдито заяви Санса. — Само се потиш, цапаш се и после цялата си натъртена.

Аря сви рамене.

— Стой мирно — сопна се тя на Нимерия. — Няма да те заболи. — После се обърна към Санса. — Когато пресичахме Шийката, преброих трийсет и шест цветя, каквито не бях виждала, а Мика ми показа лъвски гущер.

Санса потръпна. Това пресичане на Шийката беше продължило дванадесет дни. Тътриха се по някакъв лъкатушен път, през някакво безкрайно черно тресавище, и всеки миг от този тягостен път й беше противен. Въздухът беше влажен и душен, а пътят — толкова тесен, че дори не можеха да си направят приличен лагер през нощта, а трябваше да спират на самия път. Наоколо ги притискаха гъсти гори с полузатънали в тиня дървета, с клони, от които се спускаха завеси сивкав мъх. Из тинята цъфтяха някакви огромни цветове и се носеха лениво по застоялата вода, но ако човек бе толкова глупав, че да нагази във водата да ги откъсне, дебнеха да го засмучат подвижни пясъци, змии съскаха от дърветата и лъвски гущери със зейнала паст, полупотопени във водата, като огромни черни дънери с очи и зъби.

Но всичко това естествено не беше спряло Аря. Един ден тя се върна, ухилена с конската си усмивка, с чорлава коса и цялата оплескана с кал, стиснала до гърдите си раздърпана китка пурпурни и зелени блатни цветя. За татко. Санса все се надяваше, че той ще каже на Аря да се държи прилично като знатна млада дама, каквато уж беше, но той така и не го каза. Само я прегърна и й благодари за цветята. Това още повече влоши положението. След това се оказа, че пурпурните цветя ги наричали „отровни целувки“ и Аря получи обриви по ръцете. Санса се обнадежди, че това поне ще я вразуми, но Аря само се засмя и на другия ден се наплеска с кал по ръцете като някаква невежа блатна жена, само защото приятелят й Мика казал, че това щяло да спре сърбежа. Имаше отоци по ръцете и по раменете — виолетови подутини и повехнали жълто-зеленикави кели — Санса ги видя, когато сестра й се съблече за спане. Как ги понасяше, само седемте богове знаеха.

Аря продължаваше да вчесва калната козина на Нимерия и да дрънка за разни неща, които била видяла по пътя на юг.

— Миналата седмица открихме онази запустяла стражева кула, а предния ден гонихме стадо диви коне. Трябваше да видиш само как побягнаха, като усетиха миризмата на Нимерия. — Вълчицата се задърпа в ръцете й и Аря я сгълча. — Престани, трябва да те оправя и от другата страна, цялата си се окаляла.

— Не бива да се отдалечаваш от колоната — напомни й Санса. — Татко така каза.

Аря сви рамене.

— Аз не се отдалечавам много. Все едно, Нимерия винаги е с мен. Пък и не винаги се отдалечавам. Понякога е забавно просто да пояздиш край фургоните и да си поговориш с хората.

Санса много добре знаеше що за хора бяха тези, с които Аря обичаше да си говори: скуайъри, коняри и слугинчета, старци и голи дечица, свободни конници с груби езици и съмнителен произход. Аря можеше да се сприятели с всеки. Този Мика беше най-тежкият случай. Момче на един касапин, тринайсетгодишен и див, спеше във фургона с месото и вонеше като дръвника за клане. Само от външността му на Санса й прилошаваше, но Аря, изглежда, предпочиташе неговата компания пред нейната.

Търпението й взе да се изчерпва.

— Трябва да дойдеш с мен — твърдо заяви тя на сестра си. — Не можеш да откажеш на кралицата. Септа Мордейн ще те чака.

Аря не й обърна внимание и дръпна силно с чесалото. Нимерия изръмжа и отскочи настрани.

— Ела веднага!

— Ще ни черпят с лимонов кейк и чай — продължи Санса с цялото благоразумие на изтънчена дама. Лейди се отри в крака й. Санса я почеса между ушите, както обичаше, и Лейди клекна до нея и загледа Аря и Нимерия. — Защо толкова държиш да яздиш онзи миризлив стар кон и цялата да се натъртиш и изпотиш, след като можеш да се изтегнеш на възглавнички и да си похапваш кекс с кралицата?

— Не я харесвам кралицата — подхвърли разсеяно Аря. Санса ахна, слисана, че дори Аря може да си позволи да каже такова нещо, но сестра й продължи да дрънка. — Пък и тя няма да ми позволи да взема Нимерия. — Пъхна чесалото зад колана си и запристъпва към Нимерия. Вълчицата я загледа нащрек.

— В кралската къща на колела няма място за вълк — каза Санса. — И освен това знаеш много добре, че принцеса Мирцела се бои от тях.

— Мирцела е бебе. — Аря сграбчи Нимерия за врата, но в момента, в който измъкна чесалото, вълчицата се дръпна от ръцете й и побягна. Обезсърчена, Аря хвърли чесалото на земята и извика: — Лош вълк!

Санса се усмихна, без да иска. Веднъж кучкарят й бе казал, че всяко животно с времето възприема нрава на господаря си. Наведе се и прегърна с обич своята Лейди. Лейди я близна по бузата и Санса се изкикоти. Аря чу и се извърна ядосана.

— Не ме интересува какво казваш, отивам да яздя.

Дългото й конско лице се стегна упорито, което значеше, че пак е решила да направи нещо на своя глава.

— Боговете са ми свидетели, Аря, понякога се държиш толкова детински — подвикна й Санса. — Тогава ще отида сама. Дори така ще е още по-добре. Двете с Лейди ще изядем всичкия лимонов кекс и ще си прекараме много по-добре без теб.

И се обърна да се връща. Аря извика зад гърба й:

— Те и Лейди няма да ти разрешат да вземеш. — И докато Санса намисли какво да й отговори, беше хукнала да гони Нимерия по реката.

Сама и унизена, Санса тръгна по дългата пътека към хана, където знаеше, че ще я чака септа Мордейн. Лейди пристъпваше до нея. Едва не заплака. Нищичко друго не искаше, освен нещата да са хубави и прелестни, като в песните. Защо не можеше Аря да бъде сладичка, нежна и мила като принцеса Мирцела? Щеше да си я харесва, ако беше такава.

Санса така и не можеше да проумее как е възможно две сестри, родени само с две години разлика, да са толкова различни. Колко по-лесно щеше да е, ако Аря беше копеле като Джон. Ами че тя дори приличаше на Джон, с дългото лице и кафявата коса на Старките, и нищичко не беше взела от лейди майка им, нито в лицето, нито в цветовете. А майката на Джон била от простите, както разправяха. Веднъж като малка Санса дори беше попитала мама да не би тук да има някаква грешка. Сигурно гръмкините са откраднали истинската й сестра и са я подменили. Но майка й тогава само се засмя. Не, каза й тя, Аря си е нейна дъщеря и пълноправна сестра на Санса, кръв от тяхната кръв. Санса не можеше да намери обяснение защо майка й ще лъже за такова нещо и затова реши, че трябва да е вярно.

Но щом приближи до средата на лагера, набързо забрави за унинието си. Около кралската къща на колела се беше струпала тълпа. Санса чу възбудени гласове, бръмчащи като рой пчели. Видя, че вратите са широко отворени и че кралицата стои горе на дървените стъпала и се усмихва на някого сред множеството долу. Чу думите й:

— Съветът ни оказва голяма чест, господа.

— Какво става? — попита тя един от скуайърите наблизо, когото познаваше.

— Съветът е пратил конници от Кралски чертог да ни придружат през останалата част от пътя — обясни той. — Почетна охрана за краля.

Изгаряйки от нетърпение да види сама, Санса остави Лейди да й отвори път. Хората се заотдръпваха припряно пред вълчището. Щом се приближи, видя двама рицари, коленичили пред кралицата, в толкова изящно и пищно снаряжение, че чак примигна.

Единият рицар носеше възхитителна люспеста броня, която блестеше като поле с наскоро паднал сняг в слънчев зимен ден, със сребърни инкрустации и токи, които святкаха на слънцето. Когато свали шлема си, Санса видя, че е стар мъж с бяла като бронята му коса, но въпреки това изглеждаше силен и изящен. На раменете му висеше чисто белият плащ на кралската гвардия.

Спътникът му се оказа двадесетгодишен младеж, с броня от стоманени плочки в горско зелен цвят. Беше най-красивият мъж, на който очите на Санса се бяха спирали. Висок и широкоплещест, с катраненочерна коса, която падаше до раменете му и ограждаше гладко обръснато лице и весели зелени очи, зелени като бронята му. Под мишницата си държеше шлем с еленови рога, чиято великолепна лицева решетка сияеше златна.

Отначало Санса не забеляза третия новодошъл. Той не коленичи като другите двама. Стоеше отстрани до конете — мършав и мрачен човек, който мълчаливо наблюдаваше ставащото. Лицето му беше пъпчиво и безбрадо, с хлътнали очи и измършавели бузи. Въпреки че не изглеждаше стар, от косата му бяха останали само по няколко косъма над ушите, но ги беше пуснал дълги като жена. Бронята му беше плетена, от сиви железни халки, върху пластове щавена кожа, без никаква украса и подсказваща за дълготрайна употреба. Над дясното му рамо се виждаше мръсната ръкохватка на привързан на гърба меч — голям двуръчен меч, който не можеше да се носи на кръста.

— Кралят отиде на лов, но зная, че ще се зарадва да ви види, когато се върне — говореше кралицата на коленичилите пред нея двама рицари, но Санса не можеше да откъсне очите си от третия мъж. Той, изглежда, усети погледа й. Извърна бавно глава, а Лейди изръмжа. Необясним страх, неизпитван никога досега, обзе Санса Старк. Тя отстъпи назад и се блъсна в някого.

Прихванаха я силни ръце и в първия миг тя помисли, че е баща й, но отгоре я изгледа изгореното лице на Сандор Клегейн, с изкривени от насмешка устни.

— Трепериш, момиченце — изхриптя гласът му. — Толкова ли съм страшен?

Страшен си беше, още когато за пръв път очите й се бяха спрели на тази развалина, в която пламъците бяха превърнали лицето му, но сега й се стори два пъти по-малко страшен от другия. Все пак Санса се дръпна рязко от него и Хрътката се засмя, а Лейди се озова между тях и заръмжа заплашително. Санса се смъкна на колене и прегърна вълчето си. Всички се струпаха зяпнали наоколо, тя усети погледите им, а тук-там си зашепнаха и се чуха притаени смехове. „Вълк“ каза някой, а друг добави: „В името на седемте ада, та това е вълчище“, а първият каза: „Но какво търси в лагера?“, а дрезгавият глас на Хрътката отвърна: „Старките ги използват като кърмачки“. И Санса усети, че двамата рицари гледат към нея и Лейди, с ръце на мечовете си, и отново се уплаши и се засрами. Очите й се напълниха със сълзи.

После чу думите на кралицата:

— Джофри, иди при нея.

Принцът се появи.

— Оставете я на мира — каза Джофри. Застана над нея, красив в синьото си вълнено палто и черната кожа, а златните му къдрици блестяха като корона. Той й подаде ръка и я вдигна. — Какво има, мила лейди? Защо сте така уплашена? Никой няма да ви направи нищо лошо. Приберете мечовете си, всички. Вълкът е нейното малко любимо животинче, нищо повече. — Той се обърна към Сандор Клегейн. — А ти, куче, да се махаш. Уплаши годеницата ми.

Хрътката, верен както винаги, се поклони и се измъкна назад през тълпата. Санса се помъчи да се стегне. Толкова глупаво се почувства. А беше Старк от Зимен хребет, благородна дама, и един ден щеше да стане кралица.

— Не беше той, мили принце — опита се да обясни тя. — Другият беше.

Двамата непознати рицари се спогледаха.

— Пейн? — изкикоти се младият в зелената броня.

По-старият в бялото заговори търпеливо на Санса.

— Понякога сир Илин и мен ме плаши, мила лейди. Видът му е страшен.

— И би трябвало. — Кралицата слезе от къщата на колела и всички се отдръпнаха да й отворят път. — Ако подлеците не се боят от кралското правосъдие, значи си назначил неподходящ човек на поста.

Санса най-сетне се окопити.

— В такъв случай явно сте избрали подходящия, ваша милост — каза тя и буря от смях избухна около нея.

— Добре казано, дете — каза старият в бялото. — И подобаващо за дъщерята на Едард Старк. Имам честта да ви се представя, макар и при такива необичайни обстоятелства. Аз съм сир Баристан Селми, от кралската гвардия. — И той се поклони.

Санса беше чувала името и моментално си спомни всички придворни форми на изисканост, на които я беше учила септа Мордейн.

— Лорд-командирът на кралската гвардия — каза тя — и съветник на нашия крал Робърт, както и на Ерис Таргариен преди него. Честта е моя, добри рицарю. Макар и толкова далече на север, певците възпяват подвизите на Баристан Храбрия.

Рицарят в зелено отново се разсмя.

— Баристан Стария, искате да кажете. Не го ласкайте чак толкова, мило дете, той бездруго си въобразява много. — Усмихна й се. — Е, момиче на вълците, ако и моето име успеете да изречете, ще призная, че наистина сте дъщерята на нашата Ръка.

Джофри до нея се вкочани.

— Внимавайте как се обръщате към годеницата ми.

— Мога да отговоря — каза бързо Санса, за да смири гнева на принца. Усмихна се на младия рицар. — Вашият шлем е с позлатени еленови рога, милорд. Еленът е знакът на кралския род. Крал Робърт има двама братя. Ако мога да съдя по изключителната ви младост, вие може да сте само Ренли Баратеон, владетелят на Бурен край и съветник на краля, и с това име ви назовавам.

Сир Баристан се изкиска.

— Ако се съди по изключителната му младост, той може да е само една подскачаща безсрамна маймуна и аз така го назовавам.

Последва всеобщ смях, започнат от самия лорд Ренли. Напрежението отпреди няколко мига спадна и Санса започна да се чувства добре… докато сир Илин Пейн не избута настрани двама души и не застана пред нея, без да се усмихва. Дума не каза. Лейди оголи зъбите си и изръмжа — тихо и заканително ръмжене, но този път Санса накара вълчицата да замълчи, като я погали нежно по главата.

— Извинявайте ако ви оскърбих, сир Илин.

Изчака за отговор, но такъв не последва. Когато палачът я погледна, безцветните му очи сякаш свалиха дрехите от тялото й, оголиха кожата й и оставиха душата й гола пред него. Все така мълчалив, той се обърна и се отдалечи. Санса не разбра. Погледна принца си.

— Нещо погрешно ли казах, ваша милост? Защо той не ми проговори?

— Сир Илин не е много словоохотлив през последните четиринадесет години — подхвърли с лукава усмивка лорд Ренли.

Джофри изгледа чичо си с открита неприязън и хвана ръцете й.

— Ерис Таргариен е изтръгнал езика му с нажежени клещи.

— Но пък много красноречиво говори с меча си — каза кралицата, — и верността му към кралството е неоспорима. — След което много изящно се усмихна и добави: — Санса, налага се да поговоря с нашите добри съветници, докато кралят се върне с баща ви. Боя се, че ще се наложи да отложим деня ви с Мирцела. Моля предайте на милата си сестра извиненията ми. Джофри, навярно ще бъдеш така любезен да позабавляваш днес гостенката ни.

— За мен ще бъде удоволствие, мамо — официално отвърна Джофри.

Хвана я под ръка и я поведе надалече от къщата на колела. На Санса сякаш й поникнаха крила. Цял ден с нейния принц! Тя зяпна благоговейно към Джофри. Беше толкова галантен. И как само я спаси от сир Илин, а и от Хрътката. Ами че той беше като в песните, като в онези легендарни времена, когато Сервин Огледалния щит спасил принцеса Дериса от великаните, или като принц Емон, Рицаря на дракона, защитил честта на кралица Нерис от злите оскърбления на сир Моргил.

При допира на ръката на Джофри до ръкава й сърцето й затупка още по-бързо.

— Какво бихте искали да правим?

„Да бъда с теб“ — помисли Санса, но отговори:

— Каквото вие пожелаете, мой принце.

Джофри се позамисли.

— Ами, можем да пояздим.

— О, толкова обичам ездата — каза Санса.

Джофри погледна Лейди, която я следваше неотлъчно.

— Вашата вълчица плаши конете, а моето куче, изглежда, плаши вас. Хайде да оставим и нея и него, и да тръгнем само двамата, какво ще кажете?

Санса се поколеба.

— Както желаете. Предполагам, че ще мога да завържа Лейди тук някъде… — Но не го разбра. — Не знаех, че си имате куче…

Джофри се засмя.

— Всъщност той е кучето на майка ми. Тя му нареди да ме пази и той го прави.

— Имате предвид Хрътката. — Дощя й се да се удари по главата, че е толкова несхватлива. Принцът изобщо нямаше да я обикне, ако изглежда глупава. — Безопасно ли е да го оставим?

Принц Джофри, изглежда, се възмути, че му задават такъв въпрос.

— Не бойте се, милейди. Аз вече съм почти пълнолетен и не се бия с дърво като братята ви. Нямам нужда от Клегейн. Това ми е достатъчно.

Извади меча си и й го показа. Дълъг меч, все пак скъсен малко, за да става за дванадесетгодишно момче. Бляскава синя стомана, кована в замък и двуостра, с кожена ръкохватка и златен предпазител с форма на лъвска глава. Санса възкликна очарована. Джофри остана доволен.

— Нарекъл съм го Лъвски зъб — каза той.

И така те оставиха нейното вълчище и неговия телохранител и се отправиха на изток по северния бряг на Тризъбеца, без никакви други спътници освен Лъвския зъб.

Прекрасен ден беше. Вълшебен. Въздухът бе топъл и наситен с мирис на цветя, а и горите тук притежаваха такава нежна прелест, каквато Санса не беше виждала на север. Конят на принц Джофри беше дорест бегач, бърз като вятъра, и той го яздеше с безразсъдна свобода и толкова бързо, че Санса напрягаше до сетни сили кобилата си, за да не изостане. Беше ден за приключения. Разгледаха пещерите около речния бряг, проследиха една дива котка до леговището й, а щом огладняха, Джофри намери по дима на комина някаква укрепена със стена фермерска къща и нареди на селяците да донесат храна и вино за него и дамата му. Похапнаха прясна пъстърва, току-що уловена от реката, и Санса изпи толкова вино, колкото не беше пила в живота си.

— Татко ни разрешава да изпиваме само по една чаша, и то само на празници — призна тя на принца.

— Моята годеница може да пие толкова, колкото иска — отвърна й Джофри и й допълни чашата.

След като се нахраниха, продължиха по-бавно. Джофри й попя с високия си, приятен и чист глас. Санса беше малко замаяна от виното.

— Дали да не се връщаме вече? — попита го тя.

— Скоро — отвърна Джофри. — Полето на битката е точно пред нас, там, където реката завива. Там, както знаеш, баща ми е убил Регар Таргариен. Цапардосал го е в гърдите. Прас, направо през бронята. — Джофри размаха въображаем чук, за да й покаже точно как е станало. — После чичо ми убил стария Ерис и татко станал крал. Какъв е този шум?

Санса също го чу. Сред дърветата се носеше някакво тропане. Щрак, храс, прас.

— Не знам — вдигна рамене тя. Но се притесни. — Джофри, хайде да се връщаме.

— Искам да видя какво е. — Джофри обърна коня си по посоката на шумовете и Санса нямаше избор, освен да го последва. Шумът се усили и стана по-ясен — тракане на дърво в дърво, и с приближаването им започнаха да чуват и дишане, и някакво пъшкане от време на време.

— Там има някой — каза Санса с тревога. Усети се, че си мисли за Лейди, и съжали, че вълчището не е с нея.

— С мен си в безопасност. — Джофри извади своя Лъвски зъб от ножницата. Съсъкът на стоманата, излизаща от кожата, я изплаши. — Насам — каза той и подкара към една група дървета.

Зад нея, на една полянка над реката се натъкнаха на момче и момиче, които си играеха на рицари. „Мечовете“ им бяха дървени пръчки — като дръжки на дворни метли, а те тичаха през тревата и разгорещено замахнаха един срещу друг. Момчето беше с няколко години по-голямо, с една глава по високо и много по-силно, и сега нападаше. Момичето — кльощаво и облечено в подгизнал от пот кожен костюм, отбиваше и успяваше да посрещне с пръчката си повечето удари на момчето, но не всички. Когато тя се умори да замахва по него, той подхвана пръчката й със своята, изметна я настрани и дървото я удари силно през пръстите. Тя извика и изтърва оръжието си.

Принц Джофри се засмя. Момчето се озърна, ококорило очи и стъписано, и също пусна пръчката си на тревата. Момичето ги изгледа ядосано и засмука ударените кокалчета на пръстите си, за да облекчи болката.

— Аря? — извика невярващо Санса.

— Махайте се! — викна Аря и от очите й закапаха сълзи на яд. — Какво търсите тук? Оставете ни.

Джофри запремества поглед от Аря към Санса и обратно.

— Сестра ти ли е? — Тя кимна и се изчерви. Джофри огледа момчето — неугледен момък с грубовато луничаво лице и гъста рижа коса.

— Ти кой си, момче? — попита с властен тон принцът, без да се съобразява, че другият е с няколко години по-голям.

— Мика — измърмори момчето. Беше познал принца и извърна очи. — Милорд.

— Момчето на касапина — каза Санса.

— Той е мой приятел — заяви рязко Аря. — Оставете го на мира.

— Момче на касапин, което иска да става рицар, така значи? — Джофри скочи от коня си с меча в ръката. — Вдигай си меча, касапче — подвикна принцът със светнали от насмешка очи. — Да те видим колко си добър.

Мика стоеше на мястото си замръзнал от страх.

Джофри пристъпи към него.

— Хайде, вдигай го. Или се биеш само с малки момичета?

— Тя ме помоли, милорд — отвърна Мика. — Тя ме помоли.

От един поглед Санса забеляза червенината по лицето на Аря и разбра, че казва истината, но Джофри не беше в настроение да го слуша. Виното беше размътило ума му.

— Ще си вземеш ли най-после меча?

Мика поклати глава.

— То е само пръчка, милорд. Не е никакъв меч, само пръчка е.

— А ти си само едно касапче, никакъв рицар не си. — Джофри надигна Лъвския зъб и допря острието му в бузата на Мика малко под окото. Момчето на касапина стоеше и трепереше. — Ти знаеш ли, че удряше сестрата на моята дама бе? — Там, където върхът на меча му се притискаше в плътта, разцъфна алена пъпка и по бузата на момчето потече струйка кръв.

— Престанете! — изпищя Аря. И надигна изтърваната си пръчка.

Санса се уплаши.

— Аря, ти стой настрана.

— Няма да го нараня… много — каза принц Джофри на Аря, без да отмества погледа си от касапчето.

Аря тръгна към него.

Санса започна да се смъква от кобилата си, но закъсня. Аря замахна с две ръце. Последва силен пукот, дървото се счупи в тила на принца — и после всичко стана наведнъж: Джофри се олюля, обърна се и зарева мръсни ругатни. Мика се затича към дърветата, колкото му държаха краката. Аря отново замахна, но този път Джофри пресрещна тоягата й с Лъвския зъб и тя отхвърча от ръцете й. Тилът му беше целият в кръв, а очите му бяха пламнали. Санса закрещя:

— Не! Спрете, спрете, спрете и двамата, всичко разваляте!

Но никой не я слушаше. Аря грабна едни камък от земята и го хвърли към главата на Джофри. Но вместо него улучи коня му и червеният жребец скочи побеснял на задните си крака и препусна в галоп към Мика.

— Спрете, спрете, спрете! — пищеше Санса.

Джофри замахна с меча си към Аря и от устата му се засипаха гнусотии — ужасни, мръсни думи. Аря се дръпна, вече изплашена не на шега, но Джофри я последва и я подгони, притисна я в едно дърво. Санса не знаеше какво да направи. Само гледаше безпомощно, почти заслепена от сълзите си.

После някаква сива мъгла профуча край нея и изведнъж се появи Нимерия, скочи и челюстите й се стегнаха около ръката на Джофри с меча. Стоманата изпадна от пръстите му, вълчицата го събори и двамата се затъркаляха по тревата; вълчицата ръмжеше и дереше ръкава му, а принцът пищеше от болка.

— Махни я! Махни я!

Гласът на Аря изплющя като бич.

— Нимерия!

Вълчището пусна Джофри и клекна до краката на Аря. Принцът остана да лежи в тревата, свил наръфаната си ръка до гърдите си. Хленчеше. Ризата му беше подгизнала от кръв.

— Тя не те рани… много — каза Аря. Взе падналия Лъвски зъб, застана над него и го вдигна с двете си ръце.

Щом я видя, Джофри изхленчи с ужас:

— Нее! Ще кажа на мама.

— Остави го на мира! — извика Санса на сестра си.

Аря се завъртя и с всичка сила запокити меча във въздуха. Синкавата стомана блесна на слънцето и литна над реката. Плесна във водата и потъна. Джофри изстена, а Аря се затича към коня си с Нимерия по петите й.

След като се махнаха, Санса отиде при своя принц. Беше затворил очи от болка и дишаше накъсано. Тя коленичи до него.

— Джофри — изхлипа тя. — Ох, какво ти направиха, виж само какво ти направиха. Горкичкият ми принц. Не бой се. Ей сега ще изтичам до фермата и ще доведа помощ. — Посегна нежно и отметна мекия рус кичур от челото му.

А той отвори рязко очи и я погледна. И нищо друго нямаше в погледа му освен омраза и злобно презрение.

— Махай се — изсъска принцът й. — И не ме докосвай.