Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ДЕНЕРИС

— Дотракското море — каза Джора Мормон, дръпна юздите и спря до нея на билото.

Под тях се простираше огромна пуста равнина — невъобразимо плоско пространство, стигащо до далечния хоризонт и отвъд него. Наистина беше море, помисли Дани. Оттук нататък нямаше никакви хълмове, никакви планини, никакви гори, нито градове, нито пътища. Само безкрайна степ с високите остри треви, полюшващи се като вълни под порива на вятъра.

— Толкова е зелено… — промълви тя.

— Тук и сега — съгласи се сир Джора. — Трябва да го видите, когато разцъфти. Тъмночервени цветя от хоризонт до хоризонт, като море от кръв. Дойде ли сезонът на сушата, светът придобива цвят на стар бронз. А това е само храна, дете. Стотици видове трева има нататък, жълти като лимон треви и тъмни като индиго, сини треви, оранжеви треви и треви с всички цветове на дъгата. Долу в Сенчестите земи, оттатък Асшаи, казват, че имало океани от призрачна трева — по-висока от човек на конски гръб и с бели като млечна трева стръкове. Тя убива всяка друга трева и свети в тъмното с духовете на прокълнатите. Дотраките твърдят, че някой ден призрачната трева ще покрие целия свят и тогава всичкият живот ще свърши. Дани потръпна и каза:

— Не искам да говорим за това. Толкова е красиво тук. Не искам да мисля как всичко умира.

— Както желаете, халееси — отвърна почтително сир Джора.

Тя чу гласове и се обърна. Двамата с Мормон се бяха отдалечили от свитата й и сега останалите се изкачваха по склона зад тях. Прислужницата й Ирри и младите стрелци от нейния хас бяха пъргави като кентаври, но Визерис още се мъчеше с късите стремена и плоското седло. Тук брат й се чувстваше окаяно. Магистър Илирио го убеждаваше да изчака в Пентос, предложил му бе гостоприемно имението си, но Визерис и дума не даваше да става. Държеше да бъде с Дрого, докато не му се изплати дългът, докато не си получи обещаната му корона.

— И само да се опита да ме измами, горчиво ще съжалява, че е събудил дракона! — кълнеше се Визерис, сложил ръка на заетия си меч. При тези негови думи Илирио само примигна и му пожела успех.

В момента Дани изобщо не искаше да слуша оплакванията на брат си. Денят беше великолепен. Небето бе тъмносиньо, а високо над главите им кръжеше ловен сокол. Тревното море се люшкаше и въздишаше при всеки порив на вятъра, въздухът топлеше лицето й и душата на Дани бе потънала в пълен покой. Нямаше да позволи на Визерис да го наруши.

— Изчакайте ги — каза Дани на сир Джора. — Кажете на всички да останат тук. Кажете им, че аз съм заповядала.

Рицарят се усмихна. Сир Джора не беше красавец. Вратът и раменете му бяха като на бик, а грубата му черна коса и брада бяха толкова гъсти, че от лицето не се виждаше почти нищо. Но въпреки това усмивките му успокояваха Дани.

— Учите се да се изразявате като кралица, Денерис.

— Не кралица — отвърна Дани. — Халееси. — Смуши коня си и препусна сама надолу.

Склонът беше стръмен и каменист, но Дани подкара без страх и радостта, смесена с риска, бе като песен за душата й. През целия й живот Визерис беше повтарял, че е принцеса, но едва след като облече сребърните си брачни одежди, Денерис Таргариен наистина се почувства такава.

Отначало не потръгна леко. Халазар бяха вдигнали стана си на заранта след венчавката й и поеха към Вее Дотрак, а на третия ден Дани си помисли, че ще умре. От твърдото плоско седло задникът й се покри с мехури, грозни и кървави. Бедрата й бяха ожулени, ръцете й се покриха с мазоли от стискането на юздите, мускулите на краката и гърба толкова я боляха, че едва можеше да седи. Щом паднеше здрач, слугините трябваше да й помагат, за да се смъкне от коня.

Дори нощите не й носеха утеха. Докато яздеха през деня, хал Дрого я пренебрегваше напълно, както я беше пренебрегнал на сватбения пир, а вечерите си прекарваше в пиене със своите воини и кръвни ездачи, в залагания в надбягвания със скъпите си коне и гледане на танцуващи жени и умиращи мъже. В тази част от живота му за Дани нямаше място. Оставяха я да вечеря сама или със сир Джора и брат й, след което тя се прибираше в шатрата и плачеше, докато заспи. Но всяка нощ малко преди изгрев слънце Дрого идваше в шатрата й, събуждаше я в тъмното и я яхваше безмилостно, както яхаше жребеца си. Винаги я обладаваше отзад, по обичая на дотраките, за което Дани му беше благодарна. Така нейният господар съпруг не можеше да види сълзите по лицето й и тя можеше да заглуши виковете на болка с възглавницата. Щом свършеше, той захъркваше, а Дани лягаше до него с изранено и натъртено тяло и не можеше да заспи.

Дните си течаха един по един, нощите също, докато Дани не разбра че не може да издържи повече. Една нощ реши, че по-скоро ще сложи край на живота си, вместо да търпи повече…

И все пак когато заспа в онази нощ, тя отново сънува дракона. Този път Визерис го нямаше. Бяха само тя и драконът. Люспите му бяха черни като нощ, мокри и лепкави от кръв. Нейната кръв, осъзна Дани. Очите му бяха като езера от разтопена магма, а когато отвори устата си, пламъкът изригна нажежен и катраненочерен. Тя чу песента му. Разтвори ръце пред огъня и го обгърна, остави се да я погълне цялата, да я пречисти, да я заличи и закали. Усети как плътта й се стапя, почернява и се разпада като нажежен въглен, усети как кръвта й кипва и се превръща в пара, но болка нямаше. Почувства се силна, нова и яростна.

А на другия ден, колкото и да беше странно, не я болеше толкова. Все едно че боговете я бяха чули и пожалили. Дори слугините й забелязаха промяната.

— Халееси? — каза Джикуи. — Какво има? Зле ли ви е?

— Беше — отговори тя, застанала над драконовите яйца, които Илирио й поднесе на сватбата. Докосна едното, най-голямото от трите — и ръката й леко погали черупката. „Черно и пурпур — помисли тя, като дракона в съня ми.“ Камъкът й се стори странно топъл под пръстите… или все още сънуваше?

Дръпна уплашено ръката си.

От този час с всеки ден й ставаше все по-леко. Краката й ставаха по-силни, мазолите повехнаха и дланите й загрубяха, меките й бедра се втвърдиха, корави като конска кожа.

Хал беше заповядал слугинята й Ирри да я учи на езда по дотракския обичай, но истинският й учител се оказа „среброто“. Кобилата сякаш усещаше настроението й, все едно че ги водеше един ум. С всеки изминал ден Дани се чувстваше все по-уверено на седлото. Дотраките бяха корав народ и за тях не беше обичайно да дават имена на животните си, затова Дани мислеше за кобилата само като за „сребро“. Нищо в живота си не бе обичала толкова.

Когато язденето престана да бъде толкова мъчително, Дани започна да забелязва хубостите на земята наоколо. Яздеше в челото на халазар с Дрого и неговите кръвни ездачи, поради което заварваше всяка нова земя свежа и недокосната. Зад тях огромната орда брулеше земята и каляше реките, вдигаше прахоляк до небесата, но полята пред тях винаги бяха зелени и ярки.

Прекосиха хълмистите низини на Норвос, покрай терасираните градини и малките селца, където местните хорица ги гледаха с тревога от белите варосани огради. Прехвърлиха спокойните води на три широки реки, вдигнаха стан край някакъв висок син водопад, преминаха през изпопадалите руини на огромен мъртъв град, в който разправяха, че духовете стенели сред почернелите от сажди мраморни колони. После се понесоха надолу по пътищата на Валирианите отпреди хиляда години, прави като дотракска стрела. Половин луна яздиха през леса на Кохор, където листата правеха златен покров над главите им, а дървесните стволове бяха широки колкото градски порти. Грамадни лосове се въдеха в тази гора, петнисти тигри и лемури със сребърна козина и огромни пурпурни очи, но всички се разбягваха пред приближаващия се халазар и Дани не можа да зърне нито един от тях.

Дотогава болките й се бяха превърнали в отдавнашен спомен. Все още я наболяваше след дългата дневна езда, но сега тази болка като че ли й носеше особена сладост и тя всяка сутрин с охота се мяташе на седлото, нетърпелива да узнае какви чудеса я очакват в земите напред. Започна да изпитва удоволствие дори в нощите и макар да стенеше, когато Дрого я обладаеше, този стон не винаги беше от болка.

В подножието на хълма тревите се издигнаха около нея високи и сочни. Дани продължи по-бавно, навлезе в равнината и се изгуби сама сред благословената зеленина. Сред халазар никога не оставаше сама. Хал Дрого идваше при нея едва след като залезеше слънцето, но слугините й я хранеха, къпеха я и спяха пред входа на шатрата й, кръвните ездачи на Дрого и мъжете на нейния хас никога не я оставяха без дружина, а брат й я следваше като нежелана сянка ден и нощ. Дани и сега чуваше пискливия му глас горе на билото, как врещеше ядосано на сир Джора. И тя продължи да потъва навътре, все по-дълбоко в морето на Дотрак.

Зеленината я погълна. Въздухът бе наситен с мирис на земя и треви, смесен с миризмата на конска плът, потта на самата Дани и благовонията на косата й. Миризми на дотраките. Сякаш бяха станали част от нея. Дани вдишваше всичко това и се смееше. Изпита внезапен порив да докосне земята под себе си, да зарови пръстите на краката си в тлъстата черна почва. Смъкна се от седлото, остави сивата кобила да пасе и свали високите си ботуши.

Визерис връхлетя неочаквано като лятна буря. Дръпна юздите толкова рязко, че конят му се изправи на задните си крака.

— Как смееш! — изрева й той. — Как смееш да заповядваш на мен! На мен? — Скочи от седлото и залитна. Лицето му пламна. Хвана я и я разтърси. — Ти забрави ли коя си? Виж се. Виж се!

Дани нямаше нужда да се гледа. Беше боса, с намазана коса, носеше дотракски кожен костюм за езда и шарен елек, подарен й като брачен дар. Изглеждаше така, сякаш мястото й беше точно тук. Визерис беше целият плувнал в пот, с градски коприни и плетена ризница отгоре. Той продължаваше да й крещи.

— Ти не заповядваш на дракона. Разбра ли? Аз съм господарят на Седемте кралства, няма да слушам заповеди от някаква курва на един коневладелец, чу ли? — Ръката му се пъхна под елека й и пръстите му се впиха болезнено в гърдата й. — Чу ли?

Дани го блъсна силно.

Визерис я зяпна с разширените си от неверие люлякови очи. Никога не му се беше противопоставяла. Никога не се беше бранила. Гняв сгърчи лицето му. Сега щеше да я удари лошо, и тя го знаеше.

Храсс.

Бичът изплющя като мълния. Намотката му стисна гърлото на Визерис и рязко го дръпна назад. Той се просна в тревата зашеметен и задавен. Дотракските конници около него задюдюкаха, докато той се мъчеше да се изправи. Този с камшика, младият Джого, изрева някакъв въпрос. Дани не разбра думите, но скоро Ирри се озова до нея, а след нея — сир Джора и останалите от нейния хас.

— Джого пита дали го искате мъртъв, халееси — каза Ирри.

— Не — отвърна Дани. — Не.

Джого я разбра. Един от останалите изджавка нещо и дотраките се разсмяха. Ирри й каза:

— Куаро смята, че трябва да му отрежете едното ухо, за да се научи на почит.

Брат й стоеше на колене, заровил пръсти под кожените намотки, хриптеше нечленоразделно и се мъчеше да си поеме дъх. Бичът беше стегнал здраво гръкляна му.

— Кажи им, че не искам да пострада — каза Дани.

Ирри повтори думите й на дотракски. Джого дръпна бича и превъртя Визерис като кукла на конци. Той отново се просна, вече освободен от прегръдката на кожата и под брадичката му, където бичът се беше врязал дълбоко, бликна струйка алена кръв.

— Предупредих го какво може да стане, милейди — каза сир Джора Мормон. — Казах му да остане горе на билото, както заповядахте.

— Знам, че си го предупредил — отвърна Дани, без да откъсва очи от Визерис.

Той лежеше на земята, мъчеше си да си поеме дъх и хленчеше. Жалко същество. Както винаги. Защо не бе го забелязала досега? На мястото на доскорошния й страх в сърцето й беше пусто.

— Вземи му коня — заповяда Дани на сир Джора. Визерис я зяпна. Не можеше да повярва на ушите си, а и самата Дани не можеше съвсем да повярва на думите си. И все пак думите излязоха сами от устата й. — Нека брат ми се върне обратно сам след нас при халазар. — При дотраките мъжът, който не язди на кон, изобщо не го смятаха за мъж — по-долен от най-долните, без чест и гордост. — Нека всички го видят така.

— Не! — изрева Визерис. Обърна се към сир Джора и го замоли на общата реч, с думи, които конниците не можеха да разберат. — Удари я, Мормон. Посечи я. Твоят крал ти заповядва. Избий тия дотракски псета и й покажи.

Рицарят изгнаник запремества поглед от Дани към брат й. Тя — босонога, с кал между пръстите и мазна коса, той — целият в коприна и стомана. Дани прочете решението в очите му.

— Ще върви пеш, халееси — каза той. И хвана юздите на коня на брат й, а тя се метна на среброто си.

Визерис го зяпна и седна в пръстта. Замълча си, но не помръдна и очите му бяха пълни с отрова. Скоро го изгубиха сред високата трева. Когато престанаха да го виждат зад тях, Дани се уплаши.

— Ще намери ли пътя? — попита тя сир Джора.

— Дори слепец като брат ви би трябвало да може да проследи дирята ни.

— Той е горд. Сигурно ще го е срам да се върне така.

Джора се засмя.

— Къде ще отиде? Ако той не намери халазар, халазар със сигурност ще го намери. Трудно е да се удави човек в морето на дотраките, дете.

Дани схвана истината в думите му. Халазар беше като град, тръгнал в поход, но не се придвижваше слепешком. Съгледвачи непрекъснато обикаляха далече пред главната колона, за да следят за дивеч, за плячка или неприятел, а страничните отряди пазеха фланговете. Нищо не можеше да им убегне тук, в тази земя — мястото, откъдето бяха дошли. Тези равнини бяха част от тях… и вече от нея.

— Аз го уязвих — промълви тя с почуда. Сега, след като беше свършило, й заприлича на странен сън. — Сир Джора, мислите ли… той ще е толкова разгневен като се върне… — Потръпна. — Аз събудих дракона, нали?

Сир Джора изсумтя.

— Можеш ли да събудиш мъртвия, момиче? Брат ти Регар беше последният дракон и той умря при Тризъбеца. Визерис е нещо по-нищожно и от сянката на змия.

Резките му думи я стъписаха. Сякаш всичките неща, в които винаги беше вярвала, изведнъж се оказаха под въпрос.

— Вие… вие му заклехте меча си…

— Вярно е, момичето ми — каза сир Джора. — Но ако брат ти е сянката на една змия, какво остава за слугите му? — добави той горчиво.

— Той все пак е истинският крал. Той е…

Джора дръпна юздите,на коня си и я изгледа.

— Я да си кажем истината в очите. Ти би ли искала да видиш Визерис седнал на трон?

Дани се замисли.

— Той няма да е много добър крал, нали?

— Имало е и по-лоши… но не много. — Рицарят смуши коня си и отново пое напред.

Дани го настигна.

— Все пак — каза тя — простите хора го очакват. Магистър Илирио казва, че шиели драконови знамена и се молели Визерис да се върне през Тясното море и да ги освободи от гнета.

— Простите хора се молят за дъжд, да са здрави децата им и лятото никога да не свършва — каза й сир Джора. — Тях не ги интересува дали знатните играят своята игра на тронове, стига да ги оставят на мира. — Сви рамене. — И никога не ги е интересувало.

Дани продължи да язди известно време мълчаливо до него, мъчейки се да разгадае думите му. Мисълта, че хората може толкова малко да се интересуват дали над тях властва законен крал или узурпатор, противоречеше на всичко, което й беше казвал Визерис. Но колкото повече се замисляше над думите на Джора, толкова повече истината кънтеше в тях.

— А вие за какво се молите, сир Джора? — попита го тя.

— За дома — каза той със стегнат от тъга глас.

— И аз се моля за дома — каза тя.

Сир Джора се засмя.

— Тогава се огледайте наоколо, халееси.

Но Дани не видя около себе си полята. А видя Кралски чертог и Червената цитадела, издигната от Егон Завоевателя. Беше родена на Драконов камък. В ума й те блестяха с хиляди светлини и огън пламтеше във всеки прозорец. В ума й всички врати грееха червени.

— Моят брат никога няма да си върне Седемте кралства — каза Дани.

Осъзна, че го знае отдавна. Само дето не си беше позволявала да изрече думите, дори шепнешком, но сега ги каза така, че да ги чуе Джора Мормон и целият свят.

Сир Джора я изгледа изпитателно.

— Така смятате вие.

— Той не би могъл да предвожда армия, дори моят господар съпруг да му я даде — каза Дани. — Той няма пари, а единственият рицар, който го следва, го нарича по-долен от змия. Дотраките се надсмиват над слабостта му. Той никога няма да ни върне у дома.

— Умно дете — усмихна се рицарят.

— Не съм дете — отвърна му тя с ярост. Петите й се впиха в хълбоците на кобилата и подкараха среброто в галоп. И тя запрепуска все по-бързо и по-бързо, оставяйки Джора, Ирри и останалите далеч зад себе си, с топлия вятър в косата и гаснещото червено слънце в лицето. Когато наближи халазар, вече се стъмваше, а Дани знаеше какво трябва да направи.

Робите бяха издигнали шатрата на брега на едно езерце, подхранвано от близкия извор. Тя дочу груби гласове от тревния палат горе на хълма. Скоро щеше да настъпи смях, когато мъжете от нейния хас разкажеха случилото се днес в степта. Докато Визерис се върнеше накуцвайки при тях, всеки мъж, жена и дете в стана щеше да знае, че той е пешак. Не съществуваха тайни сред халазар.

Дани предаде среброто на робите и влезе в шатрата си. Под копринения саван беше прохладно и сумрачно. Докато спускаше платнището на входа зад себе си, Дани видя как пръст пушливо червена светлина се протегна и докосна драконовите яйца в другия край на шатрата. За миг пред очите й затанцуваха хиляди капчици ален пламък. Тя примигна и те изчезнаха.

„Камък“, каза си тя. „Те са само камък, дори Илирио го каза, всички дракони са мъртви.“ Постави дланта си върху черното яйце и пръстите й леко се разтвориха над извивката на черупката. Камъкът беше топъл. Почти горещ.

— Слънцето — прошепна Дани. — Слънцето ги е стоплило по пътя.

Заповяда на слугините си да й приготвят баня. Дорея запали огън пред палатката, а Ирри и Джикуи довлякоха голямата медна вана — друг брачен дар — от впряговете и донесоха вода от езерото. Когато от ваната се вдигна пара, Ирри й помогна да влезе и се качи след нея да изтърка гърба й и да измие прахта от косата й. Кожата на Дани се сгорещи и порозовя, когато излезе от водата. Джикуи намаза тялото й с масло, Ирри я напръска с ароматни цветове и канела, а Дорея среса косата й, докато не блесна като предено сребро. И през цялото това време Дани не откъсваше очи от драконовите яйца.

— Донесете мангала — поръча тя, след като я оставиха чиста и ухаеща. — Искам огън.

— Халееси, толкова е топло — каза Джикуи.

— Направете каквото ви казах. Мангала.

След като въглените се разгоряха, Дани отпрати слугините си и им каза, че не желае да я безпокоят. „Това е лудост“, каза си тя. „Само ще се напука и ще изгори, а е толкова красиво. Визерис ще ме нарече глупачка, ако го разваля.“ И все пак, и все пак…

Повдигна много нежно черно-пурпурното яйце от раклата и го отнесе с две ръце до огъня. Постави го сред горящите въглени и седна с кръстосани крака на килимчето си да погледа. Черните люспи сякаш засияха, попивайки топлината. След малко размисъл взе и другите две яйца и постави и тях в мангала.

Гледа ги, докато въглените не се разсипаха на пепел. Нагоре и навън през димния отвор се понесоха искри. Топлината се разлюля на вълни около драконовите яйца. И това бе всичко.

„Твоят брат Регар беше последният дракон“, бе й казал сир Джора. Дани се вгледа с тъга в трите яйца. Какво беше очаквала? Преди хиляди години са били живи, но сега бяха само красиви скални отломъци. Не можеха да родят дракон. Драконът е въздух и огън. Жива плът, а не мъртъв камък.

Вечерята й беше скромна — плодове и сирене, препечен хляб и кана подсладено с мед вино.

— Дорея, остани да хапнеш с мен — заповяда Дани, след като отпрати останалите слугини. Джикуи и Ирри бяха дотракски момичета на нейната възраст, взети за робини, след като Дрого бе унищожил халазара на баща им. Разбираха само от дотракски порядки. Дорея беше по-голяма, почти на двадесет. Магистър Илирио я беше намерил в един дом за мъжки удоволствия в Лис. Косата й беше с меден цвят, а очите — като лятно небе. Тя сведе тези очи, след като двете останаха сами.

— Голяма чест ми оказвате, халееси — каза тя, но не беше чест, а само дълг. Двете поседяха заедно и си поговориха дълго след като луната се издигна.

Същата нощ, когато хал Дрого дойде, Дани го чакаше. Той остана на входа на шатрата й и я загледа изненадано. Тя бавно се надигна, разтвори копринената си нощна роба и я пусна да се смъкне на земята.

— Тази нощ трябва излезем навън, господарю мой — каза му тя. Защото дотраките вярваха, че важните неща в живота на човек трябва да стават под открито небе.

Хал Дрого тръгна след нея под лунната светлина и звънчетата в косите му тихо запяха. На няколко крачки от шатрата й имаше постеля от мека трева и там Дани го придърпа долу. Когато той се опита да я обърне, тя сложи ръка на гърдите му.

— Не. Тази нощ ще те гледам в лицето.

Нямаше интимност в сърцето на халазар. Дани усети очите по себе си, докато го събличаше, чу тихия шепот наоколо, докато правеше неща, на които я бе научила Дорея. За нея не беше нищо. Нима не беше халееси? Важни бяха само очите му и когато тя го възседна, видя в тях нещо, което не беше съзирала никога досега. Яхна го с много повече жар, отколкото бе яхала среброто, и когато дойде мигът на насладата му, хал Дрого извика името й.

Вече бяха прехвърлили морето на Дотрак, когато Джикуи погали с пръсти меката издутина на корема на Дани и каза:

— Халееси, вие носите дете.

— Зная.

Беше точно на четиринадесетия й рожден ден.