Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (12)

ДЕНЕРИС

Денерис Таргариен се венча за Хал Дрого със страх и сред варварско великолепие, на едно поле извън стените на Пентос, защото дотраките вярваха, че всички важни неща в човешкия живот трябва да стават под открито небе.

Дрого бе приканил своя халазар и те дойдоха — четиридесет хиляди дотракски воини и безчетни количества жени, деца и роби. Безбройните им като мравуняци орди вдигнаха станове извън градските стени, издигнаха палати от плетена трева, опоскваха всичко наоколо и почтеното гражданство на Пентос тръпнеше с всеки изминал ден.

— Моите колеги магистри удвоиха градската стража — каза им една вечер Илирио над платата с печени патици и хрупкави оранжеви чушлета, в доскорошната резиденция на Дрого. Халът бе отишъл при своя халазар, отстъпвайки имението си на Денерис и брат й до деня на венчавката.

— Добре ще е по-скоро да омъжим принцеса Денерис, преди половината богатство на Пентос да е минало в ръцете на наемниците — подхвърли шеговито сир Джора Мормон.

Изгнаникът беше предложил меча си на брат й в нощта, когато Дани бе продадена на Хал Дрого. Визерис бе приел с охота службата му и оттогава Мормон бе техен неизменен спътник.

Илирио махна небрежно с ръка и пръстените по дебелите му пръсти блеснаха.

— Казах ви, всичко е уредено. Вярвайте ми. Халът ви е обещал корона и ще си я получите.

— Да, но кога?

— Когато халът реши — каза Илирио. — Първо ще си получи момичето, а след венчавката трябва да обиколи в почетно шествие равнините и да я представи на дош халеен във Вее Дотрак. Може би след това. Ако поличбите са благоприятни за война.

Визерис кипеше от нетърпение.

— Да им пикая аз на дотракските поличби. Узурпаторът седи на бащиния ми трон. Колко още трябва да чакам?

Илирио сви рамене.

— Чакали сте цял живот, кралю велики. Какво са още няколко месеца? Че и няколко години?

Сир Джора, който беше пътувал на изток чак до Вее Дотрак, кимна утвърдително.

— Съветвам ви да бъдете търпелив, ваша милост. Дотраките държат на думата си, но вършат нещата когато те преценят, че им е дошло времето. Един по-низш човек може да помоли хала за услуга, но не бива и да си помисля да го ругае.

Визерис настръхна.

— Дръж си езика, Мормон. Аз не съм по-низш, аз съм законният владетел на Седемте кралства. Драконът не моли.

Сир Джора сведе почтително поглед, а Илирио се подсмихна загадъчно и си откъсна крилце от патицата. Мед и мазен сос потекоха по пръстите му и окапаха брадата му, щом захапа крехкото месо. „Няма вече дракони“, помисли си Дани, загледана в брат си, но не се осмели да го каже на глас.

Въпреки това същата нощ тя сънува един от тях. Визерис я биеше. Нараняваше я. Беше гола и вкочанена от страх. Бягаше от него, но тялото й бе някак натежало и тромаво. Той я удари отново, тя залитна и падна.

— Събуди дракона! — закрещя той и я зарита. — Ти събуди дракона, дракона събуди!

Бедрата й бяха оплескани и лепкави от кръв. Тя затвори очи и заскимтя. Сякаш в отговор дойде някакъв гнусен, раздиращ звук и пукот от някакъв голям пожар. Когато погледна отново, Визерис го нямаше, а наоколо й се издигаха огромни огнени стълбове, а посред тях стоеше драконът. Звярът бавно извърна огромната си глава. Когато разтопените му очи срещнаха нейните, тя се събуди разтреперана и цялата плувнала в пот. Никога не се беше плашила толкова…

…до деня, в който най-после дойде венчавката.

Церемонията започна призори и продължи чак до тъмно — безкраен ден на пиянство, пиршества и боеве. Сред дворците от плетена трева бяха издигнали огромен земен насип и там бяха сложили да седи Дани — до Хал Дрого, над кипящото море от дотраки. Никога не беше виждала толкова много хора на едно място, нито толкова странни и вдъхващи страх хора. Господарите на конете можеха да се обличат в разкошни тъкани и да се мажат със сладки благовония, когато посещаваха свободните градове, но навън, под откритото небе, се придържаха към старите си порядки. Мъжете, както и жените, носеха шарени кожени елеци на голи гърди и гащи, тъкани от конска козина, стегнати с колани с бронзови токи, а воините мажеха дългите си плитки с топена в земни ями тлъста мас. Тъпчеха се с конско месо, печено с мед и люти чушки, напиваха се до изнемога с ферментирало кобилешко мляко, както и с отбраните вина на Илирио, и бълваха пиперливи шеги около огньовете с дрезгавите си и груби за ушите на Дани гласове.

Визерис го настаниха малко под нея — великолепен в новата си черна вълнена туника, с пурпурен дракон на гърдите. От двете му страни седяха Илирио и сир Джора. Мястото им беше най-почетното, точно под кръвните ездачи на самия хал, но Дани долавяше гнева в люляковите очи на брат си. Не му харесваше, че седи под нея, и кипваше всеки път, когато робите поднасяха всяко поредно блюдо първо на хала и на невестата му, а пред него оставяха всичко, което те откажеха. Нищо не можеше да направи, освен да таи възмущението си, и той го таеше, но с всеки час настроението му ставаше все по-мрачно, при всяко поредно оскърбление над личната му особа.

Дани никога не беше се чувствала толкова сама както сега, седнала сред тази огромна орда. Брат й беше наредил да се усмихва и тя така се усмихваше, че лицето я заболя и сълзите неволно бликнаха от очите й. Направи всичко възможно да ги скрие, знаейки колко ще се ядоса Визерис, ако я види, че плаче, и ужасена от мисълта как ли ще приеме това Хал Дрого. Не спираха да й поднасят храна — димящи късове месо и дебели черни наденици, сочна кървава дотракска месеница и яхнии с уханни треви, а след това плодове и тънки пентоски банички, но тя махаше с ръка и не хапваше нищо. Стомахът й вреше и тя знаеше, че ако изяде нещо, ще повърне.

Нямаше с кого да поговори. Хал Дрого ревеше заповеди и дрезгави шеги към кръвните си ездачи долу и много рядко я поглеждаше. Нямаха общ език. Дотракският беше неразбираем за нея, а халът знаеше само няколко думи на далечния валириански диалект на свободните градове и нищичко на общата реч на Седемте кралства. Един разговор с Илирио и брат й щеше да е добре дошъл, но те бяха доста далече под нея.

Затова тя си седеше в брачната копринена рокля, отпиваше от чашата подсладено с мед вино и си говореше наум. „Аз съм кръвта на дракона — казваше си сама. — Аз съм Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък, от кръвта и семето на Егон Завоевателя.“

Слънцето едва се беше вдигнало на четвъртина в небето, когато видя как умря първият мъж. Биеха тъпани и няколко жени танцуваха за хала. Дрого ги наблюдаваше безизразно, но очите му следяха движенията им и от време на време той хвърляше по някой бронзов медальон, та жените да се сборичкат за него.

Воините също наблюдаваха. Накрая един от тях пристъпи в кръга, награби една от танцуващите, повали я на земята и й се качи, както жребец качва кобила. Илирио им беше казал, че такива неща се случват.

— Дотраките се съвъкупяват като животните в стадата им. При халазар не съществува интимност и те не разбират греха или срама като нас.

Дани извърна очи от чифтосващата се двойка, изплашена, щом разбра какво става, но напред пристъпи втори воин, после трети и скоро вече нямаше накъде да извръща очи. После двама мъже награбиха една и съща жена. Тя чу вик и докато мигне с очи, аракхите блеснаха — дълги и остри като бръсначи оръжия, наполовина мечове и наполовина — коси. Започна танц на смъртта. Воините закръжиха един срещу друг, засякоха, заподскачаха един срещу друг, мечовете засвяткаха над главите им; закрещяха си люти обиди при всеки удар. Никой не се намеси.

Свърши се толкова бързо, колкото започна. Аракхите забляскаха толкова бързо, че очите на Дани не можеха да ги проследят, единият воин стъпи накриво и другият замахна. Стоманата се впи в плътта малко над кръста на дотрака, разтвори го от пъпа до гръбнака и червата му се изсипаха в прахта. Щом победеният издъхна, победителят награби първата попаднала му жена — дори не беше тази, заради която се сбиха — и я облада на място. Робите изнесоха трупа и танцът продължи.

Магистър Илирио я беше предупредил и за това.

— Една дотракска сватба без поне три смърти се смята за скучно събитие — беше казал.

Нейната сватба, изглежда, се радваше на особена висша благословия; до вечерта издъхнаха дузина.

Часовете минаваха и ужасът на Дани се усилваше, докато накрая единственото, което можеше да направи, бе да не запищи. Страхуваше се от дотраките, чиито обичаи й се струваха чужди и чудовищни — сякаш бяха някакви зверове в човешка кожа, а не истински хора. Страхуваше се от брат си — от това, което можеше да направи, ако тя се провалеше. Но най-много се боеше от онова, което щеше да стане тази нощ под звездите, когато брат й я предадеше на тромавия гигант, седящ пиян до нея с лице, безизразно и жестоко като бронзова маска.

„Аз съм кръвта на дракона“, отново си каза тя.

Когато слънцето най-после се спусна ниско в небето, Хал Дрого плесна с ръце и тъпаните и глъчта на пиршеството изведнъж секнаха. Дрого стана и дръпна Дани да се изправи до него. Време беше за булчинските й дарове.

А след даровете, знаеше тя, идваше ред на първата езда и на консумацията на брака й. Дани се опита да изтласка тази мисъл от главата си, но не можа. Присви се, за да спре да трепери.

Брат й Визерис й подари три млади слугини. Дани знаеше, че не му бяха стрували нищо. Несъмнено момичетата ги беше осигурил Илирио. Ирри и Джикуи бяха меденокожи дотрачки с бадемови очи, а Дорея — светлокоса и синеока девойка от Лис.

— Това не са обикновени слуги, сладка ми сестричке — каза брат й, докато ги представяше една по една. — Двамата с Илирио ти ги избрахме лично. Ирри ще те учи на езда, Джикуи на дотракска реч, а Дорея ще те обучава на женските хитрости в любовта. — Той се усмихна тънко. — Много е добра, двамата с Илирио сме готови да се закълнем в това.

Сир Джора Мормон се извини за дара си.

— Много е скромен, моя принцесо, но като един беден изгнаник не мога да си позволя нищо повече — каза той и остави пред нея вързоп стари книги. Тя видя, че са истории и песни за Седемте кралства на общата реч. Благодари му от цялото си сърце.

Магистър Илирио измърмори заповед и четирима плещести роби забързаха напред, понесли грамаден сандък от кедрово дърво, обковано с бронз. Когато тя го отвори, намери вътре купища от най-финото кадифе и дамаска, каквито свободните градове можеха да предложат… а най-отгоре сред мекия плат лежаха три огромни яйца. Дани ахна. Бяха най-красивото нещо, които бяха виждали очите й, всяко различно от останалите, нашарени с толкова ярки цветове, че отначало си помисли дали не са инкрустирани със скъпоценни камъни, и толкова големи, че с две ръце едва можеше да задържи едно. Тя внимателно го вдигна, очаквайки, че е направено от някакъв тънък порцелан или нежен емайл, но се оказа много по-тежко, сякаш беше от камък. Повърхността на яйцето беше покрита с тънки люспички и когато го обърна в шепите си, те заблестяха като излъскан метал на светлината на гаснещото слънце. Едно яйце беше тъмнозелено с бронзови петънца, които светваха и изчезваха според това как Дани го обръщаше. Другото — светло кремаво и опръскано със златни точици. А последното беше черно, черно като морето посред нощ, и въпреки това сякаш живо, с пурпурни вълнички и спирали, които се вихреха по повърхността му.

— Какво е това? — попита тя изпълнена с почуда.

— Драконови яйца. От Сенчестите земи, оттатък Асшаи — каза магистър Илирио. — Еоните са ги превърнали в камък, но още блестят с ярката си красота.

— Ще ги пазя цял живот, като съкровище.

Дани беше чувала за такива яйца, но никога не беше виждала и не допускаше, че ще види. Дарът наистина беше великолепен, макар да знаеше, че Илирио може да си позволи такава щедрост. Беше си спечелил цяло състояние в коне и роби заради участието си в продажбата й на Хал Дрого.

Кръвните ездачи на хал й поднесоха традиционните три оръжия. А оръжията си ги биваше. Хаго й подари голям кожен бич със сребърна дръжка, Кохоло — великолепен аракх, обкован със злато, а Кото — двойно извит лък от драконова кост, по-висок от самата нея. Магистър Илирио и сир Джора я бяха научили на традиционния отказ на тези дарения.

— Това е дар, достоен за велик воин, о, кръв на моята кръв, а аз съм само жена. Нека моят господар съпруг да ги вземе вместо мен. — Така и Хал Дрого се сдоби с „булчински дарове“.

Други дотраки й заподнасяха още какво ли не: пантофи и скъпи накити, и сребърни звънчета за косата й, колани с медальони и ярко боядисани елеци, меки кожи, пясъчна коприна и шишенца с благовония, игли и пера, и тънкостенни кани от пурпурно стъкло, и нощница, ушита от кожата на хиляда мишки. „Хубав дар, халееси“, каза магистър Илирио, когато тя го попита какво е това. „Голям късмет носи.“ Даровете се трупаха и трупаха около нея на купчини — повече, отколкото можеше някога да си представи, много повече, отколкото би могла изобщо да използва.

Последен от всички, брачния си дар й поднесе самият Хал Дрого. Когато я остави, от средата на стана се надигна очакваният тих шепот и нарасна, докато не обхвана целия халазар. Щом се върна, плътната маса дотракски дарители се раздвои и той доведе пред нея коня.

Беше млада кобила, великолепна и изпълнена с дух. Дани разбираше достатъчно от коне, за да съобрази, че това не е обикновено животно. В нея имаше нещо, което караше дъха ти да секне. Беше сива като зимно море и с грива като сребърен дим.

Тя колебливо посегна и погали коня по шията, прокара пръсти по среброто на гривата й. Хал Дрого каза нещо на дотракски и магистър Илирио преведе.

— Сребро за среброто на твоята коса, казва хал.

— Красива е — промълви Дани.

— Тя е гордостта на халазар — каза Илирио. — Обичаят повелява халееси да яха животно, достойно за мястото й до хал.

Дрого пристъпи напред и я прихвана за кръста. Вдигна я леко като дете и я постави на дотракското седло, много по-малко от онези, с които бе свикнала. Дани поседя там, обзета от нерешителност. Никой не й беше казвал за тази част.

— Сега какво трябва да направя? — попита тя Илирио.

Отговори й сир Джора Мормон:

— Хвани юздите и препусни. Но не отивай далече.

Дани стисна юздите с треперещите си ръце и пъхна стъпалата си в късите стремена. Яздеше прилично, но само толкова; много повече време беше прекарала в пътуване с кораб, в кола и на носилка, отколкото на конски гръб. Молейки се дано да не падне и да се опозори, тя докосна съвсем леко и плахо с коленете си хълбоците на кобилата.

И за пръв път от толкова часове забрави за страха си. А може би и за пръв път в живота си.

Сребристосивата красавица се понесе напред с гладка, копринена стъпка, а тълпата отпред се отвори с хилядите си очи, приковани в двете. Дани усети, че се движи по-бързо, отколкото искаше, но странно защо това беше възбуждащо, а не страшно. Тя се усмихна. Дотраките се пръснаха да й отворят пътя. Най-лекият натиск с краката, най-нежното подръпване на юздите и кобилата се отзоваваше. Тя я подкара в галоп, а дотраките подсвиркваха, смееха се, подвикваха и отскачаха от пътя й. Когато обърна да препусне назад, пред нея, точно на пътеката, лумна буен огън. Бяха се струпали от двете страни и нямаше как да спре. И тогава я изпълни непозната дързост и тя притисна глава до шията на кобилата.

Сребърният кон прескочи пламъците все едно че имаше криле.

Тя спря пред магистър Илирио и каза:

— Кажете на Хал Дрого, че ми е подарил вятъра.

Дебелият пентосец заглади жълтата си брада, докато превеждаше на дотракски, и Дани видя как женихът й за пръв път се усмихна.

Точно тогава последното резенче на слънцето се скри зад стените на Пентос. Дани беше изгубила представа за времето.

Хал Дрого заповяда на своите кръвни ездачи да доведат неговия кон — строен червен жребец. Докато халът се мяташе на седлото, Визерис се приближи до Дани и я стисна за прасеца.

— Задоволи го, сладка ми сестричке, иначе се заклевам, че ще видиш дракона събуден, както никога не се е събуждал досега.

С братовите й думи страхът я изпълни отново. Отново се почувства дете, едва на тринадесет години и съвсем само, неподготвено за онова, което щеше да я сполети.

Двамата препуснаха извън стана. Звездите изгряха. Хал Дрого не й проговаряше и дума, само пришпорваше напористо жребеца си напред в сгъстяващия се мрак и сребърните звънчета в дългата му плитка напяваха тихо. „Аз съм кръвта на дракона“, шепнеше си гласно тя и го следваше, мъчейки се да се окуражи. „Аз съм кръвта на дракона. Аз съм кръвта на дракона.“ Драконът никога не се боеше.

Не можеше да определи колко дълго бяха препускали, но беше съвсем тъмно, когато спряха на едно тревисто място до малко поточе. Дрого се метна от коня си й я прихвана да я свали. Почувства се крехка като стръкче трева в ръцете му, с омекнали като вода крайници. Остана да стои безпомощна и трепереща в булчинската си коприна, докато той върже конете, а когато се обърна и я погледна, се разплака.

Хал Дрого се взря в сълзите й със странно безизразно лице и каза:

— Не.

Вдигна ръка и грубо изтри сълзите й с мазолестия си палец.

— Ти говориш на общата реч? — промълви учудено Дани.

— Не — повтори той.

Сигурно това бе единствената му дума, но макар и единствена беше повече, отколкото мислеше, че знае, и това я накара да се почувства малко по-добре. Дрого докосна леко косата й, заопипва сребристо русите кичури в пръстите си и замърмори тихо на дотракски. Дани не разбра думите, но в гласа му имаше топлина и нежност, каквито не бе очаквала у този човек.

Той сложи пръст под брадичката й и повдигна главата й, тъй че да го гледа в очите. Извиси се над нея, както се извисяваше над всеки друг. Хвана я леко под мишниците, вдигна я и я постави на един валчест камък до потока. После седна кръстосал крака на земята срещу нея и най-после лицата им се оказаха на една височина.

— Не — каза той.

— Това ли е единствената дума, която знаеш?

Дрого не й отговори. Дългата му тежка плитка се беше навила върху земята до него. Той я заметна над дясното си рамо и започна да сваля звънчетата от косата си, едно по едно. След малко Дани се наведе да му помогне. Когато свършиха, Дрого й даде знак. Тя разбра. Бавно, грижливо започна да разплита плитката му.

Отне й много време. През цялото време той седеше мълчаливо и я гледаше. Когато свърши, той разтърси глава и косата му се разпиля зад него като тъмна река, мазна и бляскава. Никога не бе виждала коса толкова дълга, толкова черна и гъста.

После дойде неговият ред. Той започна да я съблича.

Пръстите му бяха ловки и странно нежни. Започна да маха коприните една по една, много грижливо, а Дани седеше неподвижно и тихо, и го гледаше в очите. Когато оголи малките й гърди, тя не можа да устои. Извърна очи и се покри с ръце.

— Не — каза Дрого. Нежно, но решително издърпа ръцете й от гърдите, после вдигна лицето й, за да я накара да го погледне, и повтори: — Не.

— Не — отекна гласът й след неговия.

Тогава той я изправи и я привлече към себе си, за да махне и последната коприна. Нощният въздух смрази голата й кожа. Тя потрепери и ръцете и краката й настръхнаха. Плашеше я това, което идва, но не се случи нищо. Хал Дрого седна скръстил нозе и я загледа, изпивайки тялото й с очи.

После започна да я докосва. Отначало съвсем лекичко, след това — по-силно. Тя усещаше свирепата сила в ръцете му, но той не я нарани. Държеше ръката й в шепата си и галеше пръстите й, един по един. Прокара нежно длан по крака й. Погали лицето й, проследи извивката на ушите й, пръстът му пробяга нежно по устата й. Сложи двете си ръце на косата й и започна да я реши с пръстите си. Обърна я и заразтрива раменете й, прокара опакото на пръста си по гръбнака й.

Сякаш бяха изминали часове, преди ръцете му най-сетне да се спрат на гърдите й. Той загали меката кожа отдолу, докато тя не пламна. Пръстите му закръжиха около връхчетата им, защипаха ги между палец и показалец, след това започнаха да ги дърпат, отначало леко, после — все по-настоятелно, докато накрая те не се втвърдиха и не започнаха да я болят.

Тогава той спря и я придърпа в скута си. Дани беше пламнала и останала без дъх, сърцето й пърхаше в гърдите. Той обхвана с огромните си шепи лицето й и се вгледа в очите й.

— Не?

И тя разбра, че е въпрос.

Хвана ръката му и я премести долу, към влагата между бедрата си.

— Да — прошепна тя и пъхна пръста му в себе си.