Джордж Р. Р. Мартин
Игра на тронове (51)

АРЯ

— Високо — подвикна Сирио Форел и замахна към главата й. Аря парира и мечовете-тояги изтракаха една в друга.

— Ляво — извика учителят й, замахна и оръжието му профуча. Нейното полетя да го срещне. Този път дървото изтрака толкова силно, че Сирио стисна зъби.

— Дясно — викна той, а след това: — Ниско! — и: — Ляво! — и отново: — Ляво! — все по-бързо и по-бързо, пристъпвайки напред. Аря заотстъпва, парирайки всеки удар.

— Напад! — предупреди той и щом замахна тя отстъпи пъргаво встрани, отметна оръжието му и посегна да посече рамото му. Почти го докосна, съвсем за малко, толкова близо беше, че се ухили. Над очите й падна лепкав кичур и тя го отмахна с опакото на ръката си.

— Ляво — подкани Сирио. — Ниско. — Тренировъчният му меч се завъртя като вихрушка и Малката зала закънтя от тракането. — Ляво. Ляво. Високо. Ляво. Дясно. Ляво. Ниско. Ляво!

Дървеният меч я улучи високо в гърдата и парещата болка я жегна още по-силно с това, че не дойде от указаната страна.

— Охх! — изрева Аря. Когато легнеше тази вечер да спи, някъде в открито море, отокът още щеше да е пресен. „Всеки оток е урок — напомни си тя, — а всеки урок ни прави по-добри.“

Сирио отстъпи.

— Вече си мъртва.

Аря направи гримаса.

— Но ти ме измами! Каза ляво, а удари отдясно!

— Точно така. И сега си едно мъртво момиче.

— Но ти излъга!

— Думите ми излъгаха. Очите ми и ръката ми ти крещяха истината, но ти не гледаше.

— Гледах — отвърна Аря. — Всеки миг те наблюдавах.

— Да гледаш още не значи, че виждаш, мъртво момиче. Танцуващият по водата вижда. Хайде, остави меча, сега е време да послушаш.

Тя го последва до стената и седнаха на дървената пейка.

— Сирио Форел беше първият меч на Морския господар на Браавос, и знаеш ли защо се получи така?

— Просто си бил най-добрият майстор на меча в града.

— Точно така, но защо? Други мъже бяха по-силни, по-бързи, по-млади, но защо Сирио Форел беше най-добрият? Ще ти кажа. — Той допря леко клепача си с върха на кутрето си. — Виждането, вярното виждане, в това е всичко.

— Слушай сега — продължи Сирио. — Корабите на Браавос пътуват докъдето вятърът ги отнесе, до странни и чудни земи, и на връщане капитаните им карат чудати животни за менажерията на Морския господар. Животни, каквито никога не си виждала, коне с бели и черни ивици, високи петнисти същества с вратове дълги като кокили, космати свине с миши зурли, големи колкото крави, хапещи мантикори, тигри, които носят малките си в торба на корема, ужасни крачещи гущери с коси вместо нокти. Сирио Форел е виждал тези твари.

— В деня, за който говоря, първият меч беше на смъртно легло и Морският господар ме повика. Много бравоси, скитащи наемници, бяха идвали при него и всички ги беше отпратил, никой не можеше да обясни защо. Когато се явих пред него, той седеше в креслото с една дебела жълта котка в скута. Каза ми, че един от капитаните му донесъл звяра от някакъв остров отвъд изгрева на слънцето. „Виждал ли си като нея?“, попита ме той. А аз му рекох: „Всяка нощ виждам сто като него по слепите улици на Браавос“, а Морският господар се разсмя и същият ден бях назначен за пръв меч.

Аря се намръщи.

— Не разбирам.

Сирио стисна зъби.

— Котката беше най-обикновена котка, нищо особено. Другите очаквали някакъв приказен звяр, и това са видели. Колко голям е, цъкали с език. Не беше по-голям от всяка друга котка, само беше надебеляла от леност, защото Морският господар я хранеше от масата си. Какви странни малки уши, възкликвали те. Ушите му бяха изпохапани от битките с други котараци из кухните. И беше съвсем явно, че е котарак, макар Морският господар да го наричаше „тя“, и такава са я виждали другите. Слушаш ли ме?

Аря се замисли.

— Ти си видял това, което е.

— Точно така. Трябва само да си отваряш очите. Лъжите в сърцето и в главата ни подвеждат, но очите виждат истината. Гледай със своите очи. Слушай със своите уши. Опитвай със своята уста. Подушвай със своя нос. Усещай със своята кожа. Едва тогава идва мисленето, след това, и така се познава истината.

— Точно така — каза ухилена Аря.

Сирио Форел се усмихна.

— Мисля, че когато стигнем в този ваш Зимен хребет, ще дойде време да вземеш тази игла в ръката си.

— Да! — възкликна Аря. — Чакай само да покажа на Джон…

Огромните дъбови врати на Малката зала зад тях се разтвориха с трясък. Аря се извърна като вихър.

Под свода над прага стоеше рицар от кралската гвардия и зад него стояха подредени петима от гвардейците на Ланистър. Беше в пълно снаряжение, но забралото на шлема му беше вдигнато. Аря помнеше навъсените му очи и ръждивочервените бакенбарди от деня, в който бе дошъл в Зимен хребет с краля: сир Мерин Трант. Червените плащове бяха с плетени ризници върху елеците от щавена кожа и със стоманени шапки с гребени с формата на лъвове.

— Аря Старк — каза рицарят. — Ела с нас, дете.

Аря колебливо прехапа устна.

— Какво искате?

— Баща ти иска да те види.

Аря пристъпи крачка напред, но ръката на Сирио Форел падна на рамото й.

— И защо лорд Едард ще праща хора на Ланистър в своя дом? Чудна работа.

— А ти не си надскачай мястото, учителю по танци — каза сир Мерин. — Не е твоя работа.

— Баща ми нямаше да прати вас — заяви Аря. Пресегна се и стисна здраво дървения си меч.

— Остави я тази пръчка, момиче — каза й сир Мерин. — Аз съм Заклет брат на Кралската гвардия, от Белите мечове.

— Като Кралеубиеца, когато е убил стария крал — отвърна Аря. — Не съм длъжна да тръгвам с вас, ако не искам.

Сир Мерин Трант изгуби търпение.

— Хванете я — обърна се той към хората си и смъкна забралото си.

Трима от тях закрачиха напред и железните халки на ризниците им леко задрънчаха с всяка стъпка. Аря изведнъж се уплаши. „Страхът сече по-дълбоко от мечовете“, каза си, за да спре туптежа на сърцето си.

Сирио Форел застана между нея и настъпващите мъже и дървеният му меч леко потупа по ботуша му.

— Ще спрете тук. Вие мъже ли сте, или псета, да плашите така едно дете?

— Махни се от пътя ни, старче — каза един от червените плащове.

Тоягата на Сирио изсвистя и издрънча върху шлема му.

— Аз съм Сирио Форел и ще се научиш да говориш с мен по-учтиво.

— Проклет плешивец! — Мъжът извади дългия си меч. Тоягата отново се раздвижи с ослепителна бързина. Аря чу силен трясък и мечът издрънча върху каменния под. — Ръката ми! — изохка гвардеецът и сви до корема си счупените си пръсти.

— Много си бърз за учител по танци — каза сир Мерин.

— Много си бавен за рицар — отвърна Сирио.

— Убийте браавосеца и ми доведете момичето — заповяда рицарят с белите доспехи.

Четирима гвардейци на Ланистър измъкнаха мечовете от ножниците. Петият, със счупените пръсти, се изплю и измъкна с лявата си ръка кинжал.

Сирио Форел стисна зъби, плъзна се на място и зае позата на танцуващия по водата, извърнат само с едното си рамо срещу противника.

— Аря, дете — извика, без да поглежда към нея, без да откъсва очи от мъжете на Ланистър, — свършихме с урока по танци за днес. Време е да си тръгваш. Тичай при баща си.

Аря не искаше да го остави, но я беше научил да се подчинява на заповедите му.

— Бърза като сърна — прошепна тя.

— Точно така. — Ланистъровите хора настъпиха към него.

Аря отстъпи, стиснала здраво тоягата-меч. Чак сега, като го гледаше, осъзна, че в двубоите им Сирио само си беше играл с нея. Червените плащове, настъпиха срещу него от трите му страни, със стомана в ръцете. Бяха с плетени ризници по гърдите и ръцете, под кожените си панталони носеха пришити метални набедреници, но краката им бяха предпазени само с кожа. Дланите им бяха оголени, а шлемовете им имаха предпазители за носовете, но не и забрала.

Сирио не дочака да го доближат, а се извъртя наляво. Аря никога не беше виждала човек да се движи толкова бързо. Посрещна един от мечовете с тоягата си и се извъртя от пътя на втория. Вторият мъж залитна, изгубил равновесие, и рухна върху първия. Сирио го изрита с ботуш в гърба и двамата червени плащове рухнаха на пода. Третият ги прескочи и замахна към главата на учителя по танци. Сирио се сниши под свистящото острие и удари отдолу нагоре. Гвардеецът падна с крясък и от червената дупка на мястото на едното му око бликна кръв.

Изпопадалите започнаха да се вдигат. Сирио изрита единия в лицето и изби стоманения шлем от главата на другия. Мъжът с кинжала понечи да го намушка. Сирио посрещна кинжала с шлема, а с тоягата в другата си ръка разби капачката на коляното му. Последният червен плащ изрева ругатня, понесе се напред и замахна отгоре, стиснал дългия меч с две ръце. Сирио се завъртя надясно и касапският сеч улучи останалия без шлем между врата и рамото, докато той се мъчеше да се изправи на колене. Дългият меч изхрущя през ризница, кожа и плът. Коленичилият изрева и преди убиецът му да успее да измъкне заседналото в плътта му острие, Сирио го удари в гърлото. Гвардеецът извика задавено, залитна назад, стисна се с две ръце за гърлото и лицето му почерня.

Петима мъже бяха паднали, мъртви бяха или издъхваха, докато Аря стигне задната врата, водеща към кухнята. Чу ругатните на сир Мерин Трант.

— Уроди проклети! — изруга той и измъкна дългия си меч.

Сирио Форел зае позата си отново и стисна зъби.

— Аря, дете — извика й, без да се обръща към нея: — Време е да те няма.

„Гледай с очите си“, беше й казал. И тя гледаше: рицарят от глава до пети в белите си доспехи, с крака, гърло и длани, покрити с броня, с очи, скрити зад високия му бял шлем, и с жестоката остра стомана в ръката му. А срещу него: Сирио в кожен елек, с дървен меч в ръката.

— Бягай, Сирио — изпищя тя.

— Първият меч на Браавос не бяга — каза той, докато сир Мерин замахваше. Сирио отскочи пъргаво встрани и тоягата му изсвистя като вихър. Докато сърцето й изтупти веднъж, ударите му заотскачаха от слепоочието на рицаря, от лакътя и гърлото, дървото изкънтя в метала на шлема му, по рицарската ръкавица и нагърленика. Аря замръзна на място. Сир Мерин настъпи; Сирио отстъпи крачка назад. Срещна следващия удар, извъртя се от втория, отклони третия.

Четвъртият разцепи тоягата му на две, дървото се пръсна и през разкъсаната кожена обшивка изхвърчаха трески.

Аря изхлипа, обърна се и побягна.

Понесе се през готварските помещения и маслобойната, заслепена от паника, между готвачки и кухненски ратайчета. Някаква помагачка на хлебаря й се изпречи с дървен поднос в ръцете. Аря я събори и дъхавите самуни прясно изпечен хляб се затъркаляха по пода. Чу виковете зад гърба си и се извъртя покрай дебелия касапин, зяпнал срещу нея със сатър в ръце. Беше окървавен до лактите.

Всичко, на което я беше учил Сирио Форел, запрепуска бясно в ума й. „Бърза като сърна. Тиха като сянка. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Бърза като змия. Спокойна като блатна вода. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Силна като глиган. Свирепа като вълчица. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Уплашиш ли се, че ще загубиш, вече си загубила. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Страхът сече по-дълбоко от мечове. Страхът сече по-дълбоко от мечове.“ Дръжката на дървения меч бе станала хлъзгава от потта и когато се добра до куличката на стълбището, Аря дишаше задъхано. Замръзна за миг. Нагоре или надолу? Нагоре щеше да я отведе до покрития мост, прехвърлящ малкия двор до Кулата на Ръката, но те със сигурност щяха да я очакват точно по този път. „Никога не прави това, което очакват“, казал й беше Сирио. И Аря тръгна надолу, стълбището се виеше и виеше, и тя прескачаше тесните каменни стъпала по две — по три наведнъж. Озова се в мрачно сводесто мазе, обкръжена от натрупани двадесет стъпки високо бурета с бира. Единствената светлина струеше от малките тесни прозорчета високо в стената.

Мазето завършваше със сляпа стена. Нямаше друг изход освен този, по който бе слязла. Не смееше да се върне нагоре, но не можеше да остане и тук. Трябваше да намери баща си и да му каже какво се е случило. Баща й щеше да я защити.

Аря затъкна дървения си меч зад колана и започна да се катери, скачайки от буре на буре, докато се добере до прозореца. Хвана каменния перваз с две ръце и се издърпа. Стената беше три стъпки дебела, прозорчето приличаше на тесен тунел, който се издигаше нагоре и извеждаше навън. Аря запълзя към светлото. Когато главата й стигна до равнището на основите, огледа празната полоса до Кулата на Ръката.

Дебелата двукрила дървена порта висеше на пантите разбита и насечена като от брадви. На стъпалата лежеше по очи мъртъв мъж, плащът му се беше усукал под тялото, гърбът на плетената му ризница беше прогизнал от кръв. Успя да различи, че плащът на мъртвеца е от сив вълнен плат, обшит с бял сатен, и се вцепени от ужас. Не можа да го познае.

— Не! — прошепна Аря. Какво ставаше? Къде беше баща й? Защо червените плащове бяха дошли за нея? Спомни си какво беше казал мъжът с жълтата брада в деня, в който бе намерила чудовищата. „Щом една Ръка може да умре, защо да не умре и втора?“ Усети сълзи в очите си. Затаи дъх и се вслуша. Чу шум на битка — викове, писъци, кънтеж на стомана, идващи от прозорците на Кулата на Ръката.

Не можеше да се върне там. Баща й…

Аря затвори очи. Бе толкова изплашена, че не можеше да помръдне. Бяха убили Джори, Вил и Хюард, и онзи гвардеец на стъпалата, който и да беше. Можеха да убият и баща й, и самата нея, ако я хванеха. „Страхът сече по-дълбоко от мечове“, каза си, но полза нямаше да се прави на танцуваща по водата, Сирио беше танцуващ по водата, а белият рицар сигурно го беше убил вече, а и все едно, тя беше само едно малко момиче с дървена пръчка в ръката, само и изплашено.

Изпълзя на двора и се огледа предпазливо преди да се изправи. Замъкът изглеждаше пуст. Всички сигурно се бяха изпокрили вътре и бяха залостили вратите си. Аря се озърна с тъга към прозореца на спалнята си, но тръгна надалече от Кулата на Ръката, запромъква се от сянка на сянка, плътно притискайки се в стената. Внуши си, че е тръгнала да лови котки… само че сега котката беше самата тя и ако я хванеха, щяха да я убият.

Продължи да се промъква между сградите и покрай стените, опряла гръб в камъка, където бе възможно, за да не я изненада някой. Добра се до конюшните почти безпрепятствено. Когато се шмугна през тясната полоса, наблизо притичаха дузина мъже в златни плащове, с ризници и брони, но след като не знаеше на чия страна са, тя се присви в сенките и ги остави да я подминат.

Хълън, който, доколкото Аря помнеше, бе главният конегледач в Зимен хребет, лежеше на земята до вратата на конюшнята. Беше намушкан на толкова места, че туниката му сякаш беше нашарена с кървави цветя.

— Аря Босонога — прошепна мъжът. — Трябва да… предупредиш… лорд баща си… — От устата му бликнаха кървави мехури. Конемайсторът затвори очи и млъкна.

Вътре имаше два трупа: на един коняр, с когото си беше играла като малка, и на трима от конната гвардия на баща й. Близо до вратата на конюшнята стоеше изоставен фургон, натоварен с ракли и сандъци. Мъртвите сигурно бяха товарили багажа им за да го превозят на пристанището, когато ги бяха нападнали. Аря пристъпи още по-навътре. Единият от мъртъвците беше Дезмънд, който й бе показал дългия си меч и я беше уверил, че ще защити баща й. Сега лежеше на гръб, слепите му очи се взираха в тавана и по тях пълзяха мухи. Близо до него лежеше мъртвец с червен плащ и лъв на шлема — от хората на Ланистърови. Само един обаче. „Всеки северняк струва колкото десет южняшки меча“, беше й казал Дезмънд.

— Лъжец! — изшептя момичето и обзета от внезапна ярост, изрита тялото.

Животните в яслите бяха неспокойни, пръхтяха и цвилеха от миризмата на кръв. Аря смяташе само да се метне на кон и да избяга далече от замъка и от града. Трябваше да държи само по кралския път и той щеше да я отведе до Зимен хребет. Свали една юзда и седло от стената.

Когато се върна при фургона, един съборен на пода сандък привлече погледа й. Сигурно беше паднал по време на битката или го бяха изтървали при товаренето. Дървото се беше разцепило, капакът бе отворен и съдържанието се беше разсипало по земята. Аря забеляза коприните и кадифетата, които така и не беше обличала. Но по кралския път можеше да й потрябват топли дрехи… и освен това…

Аря коленичи в пръстта сред пръсналите се дрехи. Намери тежко вълнено наметало, кадифена пола и сребриста туника, и малко бельо, рокля, която бе избродирала майка й, една малка, бебешка гривна, която можеше да продаде. Бръкна с две ръце в сандъка да потърси Игла. Беше го скрила на дъното под всичко останало, но вещите се бяха разбъркали при падането на сандъка. За миг се изплаши, че някой е намерил меча й й го е откраднал. А после пръстите й напипаха твърдия метал под сатенената рокля.

— А, ето я! — изсъска някой зад гърба й.

Аря се стресна и се обърна. Зад нея стоеше едно от конярчетата, ухилено до уши. Мръсната му бяла долна риза се показваше под окаляното палто. Ботушите му бяха оцапани с конска тор, а в едната си ръка държеше вила.

— Ти кой си? — попита Аря.

— Тя ни мъ знай! — възкликна хлапакът. — Но аз я знам! Момичето вълк!

— Помогни ми да си оседлая кон — помоли Аря и бръкна в сандъка да извади Игла. — Баща ми е Ръката на Краля, той ще те възнагради.

— Баща ти е умрял — каза момчето и запристъпва към нея. — А мен кралицата ще ме награди. Ела тука.

— Стой настрана! — Пръстите й се свиха около дръжката на Игла.

— Ела, ти казах. — Стисна я силно за ръката.

Всичко, на което я беше учил Сирио Форел, изчезна от ума й за миг. И в този миг на внезапен ужас единственият урок, който си спомни, беше онзи, който Джон Сняг й беше дал, най-първият.

Прободе го с острия връх, острието се плъзна нагоре с дива, безумна сила.

Игла премина през коженото палто и корема му и излезе отзад между плешките му. Момчето изтърва вилата и издаде тих звук, нещо средно между ахване и въздишка. Ръцете му се затвориха около острието.

— О, богове! — простена конярчето, а долната му риза стана червена. — Извади го.

И щом Аря го извади, издъхна.

Конете цвилеха. Аря стоеше смразена над тялото, вцепенена от ужас пред лицето на смъртта. Когато момчето рухна, от устата му беше бликнала кръв и още се изливаше от прореза в корема му и се сбираше на локва под тялото му. Дланите му бяха посечени от стискането на меча. Тя бавно заотстъпва с червената Игла в ръка. Трябваше да се измъкне далече оттук, някъде, където да се спаси от очите му, които я обвиняваха.

Затича към кобилата си, но докато вдигаше седлото, с болезнен ужас осъзна, че вратите на замъка ще са залостени. Дори задните порти сигурно щяха да се пазят. Стражите може би нямаше да я познаят. Ако я вземеха за момче, може би щяха да я оставят… не, те щяха да са получили заповед да не пускат навън никого, щеше да е без значение дали я познават, или не.

Но имаше друг изход от замъка…

Седлото се изплъзна от пръстите й и тупна на земята сред облак прах. Щеше ли да може отново да намери онази стая с чудовищата? Не беше сигурна, но разбираше, че трябва.

Насъбра дрехите, които си беше отделила, уви се в наметалото и скри между гънките му Игла. Останалите неща и стегна на вързоп. С вързопа под мишница се промъкна до другия край на конюшнята. Свали мандалото на задната врата и надникна предпазливо навън. Чу далечен ек на мечове и след него разтърсващия вой на пронизан от болка мъж. Налагаше се да слезе надолу по виещите се стълби, покрай малката кухня и свинарника — така се беше измъкнала миналия път, когато гонеше черния котарак… само че това щеше да я отведе право при бараките на златните плащове. По този път не можеше да мине. Аря се помъчи да измисли друг. Ако прекосеше до другата страна на замъка, щеше да може да се промъкне покрай речната стена и малката гора на боговете… но първо трябваше да прекоси двора пред очите на стражите по стените.

Никога не беше виждала толкова мъже по стените. Най-вече златни плащове, въоръжени с дълги копия. Някои я познаваха. Какво щяха да направят, ако я видеха, че тича през двора? Щеше да изглежда толкова мъничка отгоре, дали щяха да я познаят? Дали щеше да ги интересува?

Трябваше да тръгне веднага, но когато мигът настъпи, беше твърде изплашена, за да хукне.

„Спокойна като блатна вода“, нашепна тънък гласец в ухото й.

Аря така се стресна, че за малко щеше да изтърве вързопа. Огледа се обезумяла, но в конюшнята нямаше никой освен нея, конете и мъртъвците.

„Тиха като сянка“, чу отново. Собственият й глас ли беше това, или на Сирио? Не можеше да каже, но гласът някак уталожи страховете й.

Пристъпи и излезе от конюшнята.

Беше най-страшното нещо, което бе правила. Искаше й се да побегне и да се скрие, но си наложи да премине ходом през двора, бавно, като поставяше едното стъпало пред другото, сякаш разполага с всичкото време на света и няма никаква причина да се бои от когото и да било. Струваше й се, че усеща очите им като буболечки, които лазят по кожата й под дрехите. Не вдигна глава нагоре. Ако ги видеше как я наблюдават, целият й кураж щеше да се изпари, знаеше го, щеше да пусне вързопа с дрехите на земята ида побегне, и да се разплаче като безпомощно бебенце, и тогава щяха да я хванат. Държеше погледа си сведен към земята. Докато стигне до сянката на кралската септа в отсрещния край на двора, беше изстинала от потта, но никой не вдигна врява.

Септата беше отворена и празна. Вътре в уханна тишина горяха молитвени свещи. Аря реши, че две няма чак толкова да липсват на боговете. Пъхна ги в ръкавите си и се измъкна през едно задно прозорче. Да се шмугне в алеята, където бе хванала натясно едноухия котарак, не беше трудно, но след това се обърка. Запълзя през разни прозорци, запрескача през стени и пипнешком търсеше пътя си през тъмни мазета, тиха като сянка. Веднъж чу женски плач. Отне й повече от час, докато намери ниския тесен прозорец, който се спускаше надолу към подземието, където чакаха чудовищата.

Хвърли вързопа си през него и се присви на две да запали едната свещ. Трудна работа и рискована; огънят, който видя, бе почти изтлял и докато духаше във въглените, чу гласове. Сгушила мигащата свещ в шепите си, Аря излезе от прозореца, докато те влизаха през вратата, без дори да погледнат да видят кой е.

Този път чудовищата не я изплашиха. Изглеждаха почти като стари приятели. Аря вдигна свещта над главата си. С всяка стъпка, която правеше, сенките по стените се раздвижваха, сякаш се обръщаха да я видят как минава. „Дракони“, прошепна тя.

Измъкна Игла изпод наметалото си. Тънкото острие изглеждаше много малко, а драконите много големи, но със стоманата в ръка Аря се почувства някак по-добре.

Дългият коридор без прозорци отвъд вратата беше толкова черен, колкото го помнеше. Държеше Игла в лявата си ръка, добрата ръка за меча, а в десния си юмрук стискаше свещта. Горещият восък се стичаше по кокалчетата на пръстите й. Входът за кладенеца трябваше да е вляво от нея, затова Аря тръгна надясно. Искаше й се да се затича, но се боеше, че свещта ще изгасне. Чу тихо цвърчене на плъхове и зърна две блеснали оченца, но плъховете не я плашеха. Плашеха я други неща. Толкова лесно щеше да е да се скрие тук, както се беше скрила от магьосника и мъжа с двойната брада. Сякаш виждаше конярчето, застанало до стената, присвило ръце, с кръвта, която се стичаше от прорезите по пръстите му, срязани от Игла. Може би изчакваше, за да я сграбчи, докато минава. Щеше да я види отдалече с горящата свещ. Може би щеше да е по-добре да я угаси…

„Страхът сече по-дълбоко от мечове“, нашепна тихо гласец в главата й. Изведнъж Аря си спомни криптата в Зимен хребет. Каза си, че там е много по-страшно от това място. Беше съвсем малко момиченце, когато влезе за първи път. Брат й Роб ги беше завел долу — нея, Санса и бебчото Бран, тогава не по-голям, отколкото беше сега Рикон. Имаха само една свещ и очите на Бран бяха станали големи като паници, когато се взря в каменните лица на Кралете на Зимата, с вълчищата в нозете им и железните мечове в скутовете им.

Роб ги преведе по целия път докрая, покрай дядо им, Брандън и Лиана, за да им покаже собствените им гробници. Санса непрекъснато гледаше късата дебела свещ, сякаш се боеше да не би да изгасне. Баба Нан им беше казала, че там долу има паяци и плъхове, големи колкото кучета. Роб се усмихна, когато им го напомни. „Тук има по-страшни неща от паяци и плъхове — им бе казал. — Тук бродят мъртвите.“ И тогава чуха звука, нисък, дълбок и тръпнещ. Малкият Бран беше впил ръчички в ръката на Аря.

Когато духът излезе от отворената гробница, восъчнобял и стенещ за кръв, Санса запищя и побягна към стълбите, а Бран се хвана за крака на Роб и захлипа. Аря остана на мястото си и удари шамар на призрака. „Глупак такъв — каза му, — изплаши детето“, но Джон и Роб се смееха и скоро малкият Бран и Аря също се разсмяха.

Споменът я накара да се усмихне и след това тъмнината престана да таи ужаси за нея. Конярчето беше мъртво, тя го беше убила, и ако изскочеше отнякъде, щеше отново да го убие. Отиваше си у дома. Всичко щеше да тръгне по-добре, само да стигнеше отново у дома, на сигурно зад сивите гранитни стени на Зимен хребет.

Стъпките й заотекваха тихо и все по-бързо и Аря се гмурна в непрогледния мрак.