Серия
Песен за огън и лед (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Game of Thrones, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 441 гласа)

ТИРИОН

— Сигурен ли сте, че трябва да ни напуснете толкова скоро? попита го Лорд-командирът.

— Повече от сигурен, лорд Мормон — отговори Тирион. — Брат ми Джайм ще се чуди какво става с мен. Може да реши, че сте ме убедили да облека черното.

— Де да можех. — Мормон си взе една рача щипка и я смачка в юмрука си. Колкото и да беше стар, Лорд-командирът все още беше силен като мечка. — Вие сте интересен човек, Тирион. Имаме нужда от хора като вас на Вала.

Тирион се усмихна.

— Тогава ще взема да издиря всички джуджета из Седемте кралства и да ви ги пратя, лорд Мормон. — Докато се смееха, той осмука месото на една щипка и се пресегна за друга. Раците бяха пристигнали тази сутрин от Източния страж, опаковани в бъчва със сняг и още съвсем пресни.

Сир Алисър Торн беше единственият човек на масата, който дори не се усмихна.

— Ланистър ни се подиграва.

— Само на вас, сир Алисър — отвърна му Тирион. Този път смехът около масата прозвуча някак нервно и колебливо.

Черните очи на Торн се приковаха с омраза в Тирион.

— Много ти е остър езикът за човече като тебе. Май трябва да прескочим двамата до двора.

— Що? — попита Тирион. — Раците са тук.

Забележката предизвика кикот сред останалите. Сир Алисър стана, стиснал устни.

— Ела да си правиш шегите със стомана в ръката.

Тирион погледна дясната си ръка.

— Но защо, аз си имам стомана в ръката, макар да прилича на вилица за раци. Ще се дуелираме ли?

Скочи на стола си и замушка към гърдите на Торн с малката вилица. Стаята на кулата гръмна от смях. Парчета от рака се разхвърчаха от устата на лорд-командира и той се задави. Чак и гарванът му се включи и заграчи високо от прозореца:

— Дуел! Дуел! Дуел!

Сир Алисър Торн излезе от стаята толкова вдървено, сякаш му бяха забили кама в задника.

Мормон още се мъчеше да си поеме дъх. Тирион го потупа по гърба.

— Плячката е за победителя — извика той. — Искам пая от раците на Торн.

Лорд-командирът най-после се съвзе.

— Лош човек сте! Да предизвиквате така нашия сир Алисър.

Тирион седна на стола си и отпи от виното.

— Когато някой сам си нарисува мишена на гърдите, трябва да очаква, че рано или късно някой ще си пусне стрелата в него. Виждал съм мъртъвци с повече чувство за хумор от сир Алисър.

— Не е така — възрази лорд-стюардът Боуен Марш, закръглен мъж, червен като нар. — Трябва да чуете само какви забавни прякори дава на момчетата, дето ги тренира.

Тирион беше чувал забавните прякори.

— Бас държа, че и момчетата си имат няколко прякора за него. Откършете най-после леда от очите си, скъпи господа. Сир Алисър трябва да чисти торта от конюшните ви, а не да упражнява младите ви воини.

— Стражата си има коняри в изобилие — избоботи лорд Мормон. — Напоследък май само това получаваме. Конярчета, крадци и изнасилвачи. Сир Алисър е помазан рицар, един от малцината, които приеха черното, откакто съм лорд-командир. Сражавал се е храбро при Кралски чертог.

— На лошата страна — отбеляза сухо сир Джареми Рикър. — Аз поне знам, нали бях до него на бойниците. Тивин Ланистър ни предложи страхотен избор. Или обличаме черното, или ще ни видят до залез-слънце главите набити на пики. Не исках да ви засегна, Тирион.

— Не сте ме засегнали, сир Джареми. Баща ми много си пада по набити глави, особено на хора, които са го подразнили по някакъв начин. А и при такова благородно лице като вашето не се съмнявам, че си е представил как ще красите градската стена над Кралската порта. Мисля, че сте щели да изглеждате забележително там.

— Благодаря — отвърна с кисела усмивка сир Джареми, а командирът Мормон се окашля.

— Понякога се боя, че сир Алисър е прозрял истината за вас, Тирион. Вие наистина се присмивате на благородната ни мисия тук.

Тирион сви рамене.

— Всички имаме нужда от присмех от време на време, за да не започнем да се взимаме прекалено сериозно. Още вино, моля. — И той подаде чашата си.

След като Рикър я напълни, Боуен Марш подхвърли:

— Доста сте жаден за толкова малък човек като вас.

— О, според мен лорд Тирион е много голям човек — каза майстер Емон от другия край на масата. Говореше тихо, но всички висши офицери на Нощния страж се смълчаха, за да чуят по-добре какво има да каже старецът. — Според мен той е великан, дошъл сред нас тук, накрая на света.

Тирион отвърна кротко:

— Всякак са ме наричали, милорд, но не и великан.

— Въпреки това — каза майстер Емон и забулените му млечнобели очи се обърнаха към лицето на Тирион. — Смятам, че е самата истина.

За пръв път Тирион Ланистър не намери какво да отговори. Успя само да кимне учтиво и да каже:

— Много сте любезен, майстер Емон.

Слепецът се усмихна. Беше дребно човече, чворесто и плешиво, сгърчено под тежестта на близо стоте си години майстерство, и брънките на многобройните метали висяха хлабаво на шията му.

— Много неща са ме наричали, милорд, но любезен определено не е сред тях.

Този път смеха поведе Тирион.

Много по-късно, когато сериозната работа с яденето приключи и останалите се разотидоха, Мормон предложи на Тирион стол до огъня и чаша греян спирт, толкова силен, че чак очите му се насълзиха.

— Кралският път може да е опасен толкова далече на север — каза му Лорд-командирът, след като отпиха.

— Имам си Джик и Морек — отвърна Тирион. — А и Йорен пак щял да тръгва на юг.

— Йорен е само един. Стражът ще ви придружи чак до Зимен хребет — обяви Мормон. — Трима души ще са достатъчни.

— Щом настоявате, милорд — каза Тирион. — Можете да пратите младия Сняг. Той ще се зарадва на възможността да види братята си.

Мормон се намръщи зад гъстата си сива брада.

— Сняг ли? Ох, това копеле на Старк. Не мисля. Младоците трябва да забравят живота, който са загърбили — братя, майки и други подобни неща. Едно гостуване у дома само ще разбуди у него чувства, които е по-добре да зареже. Знам ги аз тия неща. Собственият ми кръвен род… сестра ми Мейг сега управлява Мечия остров, след позора на сина ми. Племенниците си изобщо не съм виждал. — Отпи глътка. — Освен това Джон Сняг е още момче. С вас трябва да има три силни меча, да ви пазят.

— Трогнат съм от грижите ви, лорд Мормон. — Силната напитка бе поразмътила главата му, но не беше чак толкова пиян, та да не усети, че Стария мечок иска нещо от него. — Надявам се, че ще мога да се отплатя за добротата ви.

— Можете — каза унило Мормон. — Вашата сестра седи до краля. Брат ви е велик рицар, а баща ви е най-могъщият владетел в Седемте кралства. Поговорете с тях за нас. Обяснете им нуждите ни тук. Видяхте с очите си, милорд. Нощният страж умира. Силите ни сега възлизат на по-малко от хиляда души. Шестстотин тук, двеста в Сенчестата кула и по-малко и от това в Източен страж, а едва една трета от всичко това са мъже, годни да въртят меча. Валът е дълъг сто левги. Помислете си. Ако дойде атака, разполагам едва с по трима души за отбрана на всяка миля от стената.

— По трима и една трета — уточни с прозявка Тирион.

Старецът като че ли не го чу. Протегна ръце към огъня да ги стопли.

— Казвате, че сир Алисър не става, но кого да сложа на негово място? Бенджен Старк го пратих да потърси сина на Йон Ройс, загуби се още на първия си обход с двама добри мъже, а ето че и него го няма. Момчето на Ройс беше много младо, но настоя на правото да си получи отряд, това е дългът му на рицар. Не исках да обидя баща му. — Мормон въздъхна тежко. — Ако и Бенджен не се върне, кого да пратя да търси него? До две години ще стана на седемдесет. Твърде стар и твърде уморен за бремето, което нося, но ако го оставя, кой ще го вдигне? Алисър Торн ли? Или Боуен Марш? Трябва да съм сляп като майстер Емон, за да не видя какво представляват те. Нощният страж се превърна в армия от момчета с увесени носове и уморени старци. Освен хората, които бяха на масата ми тази вечер, разполагам може би с двадесетина, които могат да четат, и още по-малко с такива, които могат да мислят, да планират и да водят. А някога през лятото Стражът строеше и всеки лорд-командир издигаше Вала по-високо, отколкото го беше заварил. Сега единственото, което можем да правим, е да останем живи.

Тирион разбра, че старецът е ужасно искрен, и изпита смътна загриженост към него. Лорд Мормон беше преживял по-голямата част от живота си на Вала и имаше нужда от вяра, че от всичките тези години е имало някакъв смисъл.

— Трябва да ги принудите да разберат. Казвам ви, милорд, тъмнината иде. В лесовете оттатък бродят диви твари, вълчища, мамути и снежни мечки, големи колкото бизони, а майстер Емон е виждал и още по-мрачни изчадия в сънищата си.

— В сънищата си — повтори уморено Тирион и си помисли колко ужасна нужда има от още едно силно питие.

Мормон остана глух за иронията в гласа му.

— Рибарите край Източен страж са забелязали по брега бели бродници.

Този път Тирион не можа да сдържи езика си.

— На рибарчетата в Ланиспорт често им се привиждат русалки.

— Денис Малистър ми пише, че планинците се придвижват на юг, изсипват се покрай Сенчестата кула, повече са от всякога. Бягат, милорд… но от какво бягат? — Лорд Мормон отиде до прозореца и се загледа навън в нощта. — Тези кости са стари, Ланистър, но никога досега не са изпитвали такъв мраз. Предайте на краля каквото ви казвам, моля ви. Зимата наистина иде и когато падне Дългата нощ, само Нощния страж ще застане между кралството и мрака, който ще помете от север. Боговете да са ни на помощ на всички, ако не сме готови.

— Боговете на мене да са ми на помощ, ако не успея да поспя. Йорен е решил на всяка цена да тръгне още призори. — Тирион стана, сънен от пиенето и грохнал от умора. — Благодаря ви за цялата ви любезност към мен, лорд Мормон.

— Кажете им, Тирион. Кажете им, и ги накарайте да повярват. Нямам нужда от повече благодарност.

Той подсвирна и гарванът долетя при него, и кацна на рамото му. Мормон се усмихна, подаде му няколко зърна от джоба си и Тирион го остави така.

Студът отвън хапеше жестоко. Загърнат в дебелите си кожи, Тирион надяна ръкавиците си и кимна на двамата премръзнали нещастници, стоящи на пост пред Командната цитадела. Запъти се през двора към покоите си в Кралската кула с толкова енергична походка, колкото позволяваха кекавите му крака. Ботушите му кършеха нощната кора и снегът скърцаше под тях, а парата на дъха му се развяваше като знаме. Той пъхна ръце под мишниците си и закрачи още по-бързо, молейки се дано Морек да не е забравил да стопли леглото му с нагорещени на огнището тухли.

Зад Кралската кула стената на Вала блестеше под лунната светлина, огромна и тайнствена. Тирион се спря за миг да я погледа. Краката го боляха от студа и бързането. Изведнъж го обхвана някаква странна лудост, неустоимо желание още веднъж да хвърли поглед от края на света. Помисли си, че ще е последният му шанс. Утре щеше да замине на юг и не можеше да си представи, че някога отново ще му се прииска да се върне в тази мразовита пустош. Кралската кула беше пред него с обещанието си за топлина и меко ложе, но Тирион се усети, че я подминава и се запътва към огромната бяла палисада на Вала.

По южната фасада имаше дървено стълбище, закрепено за дебели груби греди, дълбоко набити в леда. Виеше се нагоре назъбено като мълния. Черните братя го уверяваха, че е много по-яко, отколкото изглежда, но краката на Тирион бездруго достатъчно силно се клатеха, за да мисли за изкачване. Вместо това отиде при желязната клетка до шахтата, напъха се вътре и дръпна три пъти въжето на камбаната.

Наложи му се да чака като че ли цяла вечност, застанал вътре между решетките, с ледената стена откъм гърба му. Толкова дълго, че започна да се чуди защо всъщност го прави. Вече почти бе решил да се откаже от тази прищявка и да се прибере в леглото, когато клетката се разтърси и започна да се издига.

Движеше се бавно нагоре, отначало на тласъци и резки спирания, след това — по-гладко. Земята се отдалечаваше под краката му, клетката се полюшваше и Тирион стисна с ръце железните пръчки. Усещаше студа на метала дори през ръкавиците си. Морек беше запалил огън в стаята му, забеляза той одобрително, но Командната кула беше тъмна. Стария мечок, изглежда, беше по-благоразумен от него.

След това се озова над кулите, без да спира да се изкачва бавно нагоре. Черния замък се просна под него, рязко очертан под лунната светлина. Оттук човек можеше ясно да разбере колко вкочанен и пуст е. Тъмни цитадели, порутени стени, дворове, заринати с камънаци. По-нататък се виждаха светлинките на Къртичино, малко селце на половин левга южно по кралския път, и тук-там — лунният блясък по леда на замръзнали потоци, спускащи се от планинските висини, за да прорежат равнината. Останалото от света приличаше на унила пустош от брулени от вятъра хълмове и каменисти поля, осеяни със сняг. Най-сетне нечий хриплив глас извика:

— Седем ада, това е джуджето!

Клетката се разтърси още веднъж, спря и увисна, поклащайки се бавно. Въжетата заскърцаха.

— Вкарай го, по дяволите.

Последва пъшкане, скриптене на дърво и клетката се хлъзна настрани, след което Валът се озова под него. Тирион изчака докато люшкането спре, преди да отвори вратата на клетката и да скочи на леда. Една тежка черна фигура се бе навела над макарата, а друга държеше клетката с облечената си в дебела ръкавица ръка. Лицата им бяха увити във вълнени шалове и се виждаха само очите им. Бяха дебели като надути мехури, с многото пластове черна вълна и кожа.

— И какво търсиш тук по това късно време? — попита го онзи при макарата.

— Последен поглед.

Двамата се спогледаха кисело.

— Гледай колкото щеш — каза другият. — Само да не паднеш, дребосък. Че Стария мечок ще ни съдере кожите.

Под огромния кран имаше малка дървена барака и Тирион зърна смътния блясък на горящ мангал, и усети за кратко горещ лъх, щом двамата на макарата отвориха вратата и влязоха вътре. Остана сам.

Тук беше непоносимо студено и вятърът дърпаше дрехите му като неудържим любовник. Горе на Вала беше по-широко от кралския път в по-голямата му част, тъй че Тирион не се боеше, че може да падне, макар че основата бе твърде хлъзгава за ходене. Братята пръскаха натрошен камък по пасажите, но тежестта на безбройните стъпки разтапяше стената отдолу и ледът сякаш израстваше около чакъла, поглъщаше го, докато пътеката отново не се оголеше и не се наложеше отново да трошат камък.

Все пак не беше нещо, с което Тирион да не може да се справи. Той се огледа на изток и запад, по просналия се пред него Вал — широк бял път без начало и без край, с тъмна пропаст от двете страни. Реши да тръгне на запад, без някаква особена причина, и закрачи натам, следвайки пътеката откъм северната страна, където чакълът му се стори по-пресен.

Оголените му бузи се вкамениха от студа, а краката му стенеха от болка при всяка крачка, но Тирион ги пренебрегна. Вятърът виеше около него, чакълът скърцаше под стъпалата му, а бялата лента напред следваше очертанията на хълмовете, издигаше се все по-високо и по-високо, после се губеше отвъд хоризонта на запад. Той подмина един гигантски катапулт, по-висок от градска стена, чиято основа потъваше дълбоко в стената. Замятащият лост беше свален за ремонт и след това зарязан — лежеше полузаровен в леда.

От другата страна на катапулта един приглушен глас извика настойчиво:

— Кой там? Стой!

Тирион спря.

— Ако постоя още малко, ще замръзна на място, Джон — извика той, щом светлото космато тяло се плъзна мълчаливо към него и подуши кожите му. — Здрасти, Дух.

Джон Сняг се приближи. Изглеждаше по-голям в пластовете козина и кожа, с качулката на главата, придърпана плътно над лицето му.

— Ланистър — каза той и дръпна рязко шала да открие устата си. — Това е последното място, където очаквах да те видя.

Момчето държеше тежко копие с железен връх, по-високо от него, а на хълбока му висеше меч в кожена ножница. На гърдите му блестеше черен, обкован със сребро боен рог.

— Това е последното място, където и аз очаквах да ме види някой — призна Тирион. — Хвана ме някаква прищявка. Слушай, ако пипна Дух, дали ще ми отхапе ръката?

— Не и след като аз съм тук — увери го Джон.

Тирион почеса белия вълк зад ушите. Червените очи го изгледаха равнодушно. Звярът вече стигаше до гърдите му. Още някоя година и Тирион имаше мрачното чувство, че ще трябва да го гледа отдолу.

— А ти какво правиш тук през нощта? — попита той. — Освен ако не си решил да ти измръзне…

— Имам нощно дежурство — каза Джон. — Поредно. Сир Алисър беше така любезен да накара командира на караула да прояви особен интерес към мен. Изглежда си въобразява, че ако ме държат буден половината нощ ще съм полузаспал по време на сутрешните упражнения. Засега го разочаровам.

Тирион се ухили.

— А Дух да не се е научил вече да жонглира?

— Не е — отвърна усмихнато Джон, — но Грен тази заран се опъна на Халдър, а Пип вече не изпуска меча си толкова често.

— Пип?

— Пипар му е истинското име. Дребното момче с големите очи. Видя ме да работя с Грен и ме помоли за помощ. Торн така и не му е показал как се държи меч. — Той се обърна на север. — Имам да пазя една миля от стената. Ще повървиш ли с мен?

— Стига да не бързаш много.

— Стражевият командир ми казва, че трябва да вървя, за да не ми замръзне кръвта, но така и не уточни колко бързо.

Тръгнаха. Дух застъпва до Джон като бяла сянка.

— Аз си заминавам утре — каза Тирион.

— Знам. — Гласът на Джон прозвуча странно натъжен.

— Каня се да се отбия в Зимен хребет по пътя си на юг. Ако имаш някакво съобщение, което искаш да оставя…

— Кажи на Роб, че ще командвам Нощния страж и ще го пазя, за да може да хване иглата с момичетата и да поръча на Микен да му стопи меча за конски подкови.

— Брат ти е доста по-едър от мен — отвърна със смях Тирион. — Отказвам да предавам съобщения, които могат да ме убият.

— Рикон ще те пита кога ще се върна у дома. Опитай се да му обясниш къде съм отишъл, ако можеш. Кажи му, че докато ме няма, може да разполага с всичките ми неща. Това ще му хареса.

Хората днес като че ли бяха решили да му искат твърде много неща, помисли Тирион Ланистър.

— Знаеш ли, можеш всички тези работи да ги напишеш в едно писмо.

— Рикон още не може да чете. Бран… — Джон спря. — Не знам какво съобщение да пратя на Бран. Помогни му, Тирион.

— С какво мога да му помогна? Не съм някой майстер да му облекча болките. Не знам заклинания, които да му върнат краката.

— На мен ми помогна, когато имах нужда — каза Джон Сняг.

— Нищо не съм ти помогнал. Голи думи.

— Тогава дай думи и на Бран.

— Молиш един недъгав да учи един сакат как се танцува — каза Тирион. — Колкото и искрен да е урокът, резултатът ще е гротеска. Но все пак знам какво е да обичаш брат, лорд Сняг. Ще дам на Бран малкото помощ, на която съм способен.

— Благодаря ти, милорд Ланистър. — Джон свали ръкавицата си и му подаде голата си ръка. — Приятелю.

Колкото и странно да беше, Тирион се трогна.

— Повечето ми родственици са копелета — отвърна той с кисела усмивка, — но ти си първият, с когото се сприятелявам.

Свали със зъби ръкавицата и стисна ръката на Сняг. Беше здрава и силна.

Джон Сняг надяна ръкавицата, после рязко се обърна и пристъпи до ниския леден северен парапет. Валът пред него рязко пропадаше надолу. Пред него беше само мракът и вятърът. Тирион го последва и двамата застанаха рамо до рамо на края на света.

Нощният страж не позволяваше на леса да се приближи на повече от половин миля от северното лице на Вала. Горичките габър, смърч и дъб, израснали тук, бяха изсечени още преди столетия, за да се образува широка ивица гола земя, през която врагът не можеше да се надява, че ще премине невидим. Тирион беше чул, че по други места пред Вала между трите укрепления дивият лес бавно се е промъкнал напред през десетилетията и че има места, където сиво-зелени смърчове и бял клен са впили корени в самата сянка на Вала, но Черния замък гълташе ненаситно дърва за огрев и тук лесът все още стоеше на разстояние благодарение на брадвите на черните братя.

Но въпреки това не беше далеко. Тирион можеше да го види — тъмните дървеса, извисяващи се отсреща като втора стена, издигната успоредно на първата. Стена от нощ. Малко секири бяха свистели в онази черна гора, където дори лунните лъчи не можеха да пробият гъстата плетеница от коренища, тръни и хищно протягащи се клони. Дърветата там растяха огромни и защитниците, връщащи се от обходи, разказваха, че изглеждат потънали в мрачен размисъл. Нямало човешки същества. Не случайно мъжете на Нощния страж я наричаха Гората на духовете.

Загледан в тази тъмнина, Тирион Ланистър изпита чувството, че е почти готов да повярва в приказките за Другите, за врага, спотайващ се в нощта. Шегичките му за гръмкини и снарки вече не му се струваха толкова забавни.

— Чичо ми е някъде там — промълви Джон Сняг, подпрян на дългото си копие. — Първата нощ, когато ме пратиха тук горе, си помислих, че чичо Бенджен ще се върне през нощта и аз ще го видя пръв и ще надуя рога. Но той така и не дойде. Нито онази нощ, нито след това.

— Дай му малко време — отвърна Тирион.

Някъде далече на север се чу вълчи вой. Друг подхвана злата му песен, после трети. Дух вирна глава и се заслуша.

— Ако не се върне — заяви Джон Сняг, — двамата с Дух ще отидем да го намерим. — И той сложи ръката си на главата на вълчището.

— Вярвам ти — отвърна му Тирион.

Но това, което си помисли, беше: „А кой ще намери теб?“

И потръпна.