Майн Рид
Квартеронката (80)

Глава LXXIX
Обрат

Без съмнение някой беше дошъл преди нас да предупреди съдията, защото го намерихме на служебното му място готов да разгледа делото. В лицето на високия слаб старец с бели коси и сериозен вид видях достоен представител на правосъдието — един от онези почтени съдии, които вдъхват уважение не само благодарение на преклонната си възраст и заеманата от тях служба, но и с личните си достойнства. Въпреки шумната сбирщина, която ме заобикаляше, в открития твърд поглед на съдията прочетох непоколебимо решение да се държи справедливо.

Душата ми се поотпусна. По пътя — Райгарт ми беше казал да не се отчайвам. Беше ми пошепнал нещо за „неочакван развой на събитията“, но не успях да го чуя добре и не можах да разбера какво искаше да каже. В бързането и блъсканицата след това не ми се удаде възможност да му поискам обяснения.

— Не падайте духом! — каза ми той, като изравни коня си с моя. — Не се бойте от изхода на това дело. Цялата тази работа е доста странна и краят й ще бъде също странен — бих казал, доста неочакван за известна личност… ха-ха-ха!

Райгарт просто се изсмя с глас и имаше много весел вид. Какво ли можеше да означава такова държане?

Това не успях да разбера, понеже в този миг шерифът с висок заповеднически глас се разпореди „никой да не се съобщава с арестанта“ и моят приятел и аз бяхме внезапно разделени. Чудно, но аз не се ядосах на шерифа за това! Вътрешно бях убеден, че неговото държане — явно доста враждебно спрямо мене — беше престорено. Тълпата трябваше да бъде умиротворена и цялата тази грубост беше само една малка уловка от страна на шерифа Хикмън.

След пристигането ни при съдията Клейборн, двамата, и съдията, и шерифът, въпреки целия си авторитет едва успяха да въдворят тишина. Едно слабо смълчаване обаче даде възможност на съдията да пристъпи към разглеждане на делото.

— Е, господа! — заговори той с твърд съдийски глас. — Готов съм да изслушам обвиненията срещу този млад човек. В какво е обвинен той, полковник Хикмън? — запита съдията, като се обърна към шерифа.

— В кражба на негри, доколкото ми е известно — отвърна шерифът.

— Кой поддържа обвинението?

— Доминик Гаяр — отвърна един глас от тълпата и аз познах, че това беше гласът на самия Гаяр.

— Тука ли е мосю Гаяр? — запита съдията.

Гласът отново се обади убедително и лисичето лице на адвоката се показа пред катедрата на съдията.

— Мосю Доминик Гаяр — рече съдията, като го позна, — какво е обвинението ви против задържания? Изложете го подробно и под клетва.

След като положи установената клетва, Гаяр пристъпи към оплакването си като истински адвокат.

Няма защо да предавам многословието на юридическата фразеология. Достатъчно е да кажа, че в обвинението имаше няколко точки.

Първо, бях обвинен в опит за подстрекателство към бунт и съпротива на робите от плантация Безансон, като с намесата си съм попречил един от тях да получи справедливо наказание. Второ, накарал съм бил друг от тях да удари надзирателя, а след това съм го подтикнал и подпомогнал да избяга в гората. Това бил робът Габриел, който бил хванат същия този ден заедно с мене. На трето място, и тук Гаяр стигна до най-големия коз в обвинението си.

— Трето — продължи той, — обвинявам това лице в туй, че през нощта на осемнадесети октомври е влязъл в къщата ми и е откраднал оттам робинята Аврора Безансон…

— Не е вярно! — прекъсна го един вик. — Не е вярно! Аврора Безансон не е робиня!

Гаяр се стресна, сякаш някой го беше намушил с нож.

— Кой казва това? — поиска да знае той, макар и с глас, който явно трепереше.

— Аз! — отвърна същият глас и в миг някакъв младеж скочи на една от пейките и застана високо над тълпата. Това беше д’Отвил!

— Аз го казвам! — повтори той със същия решителен тон. — Аврора Безансон не е робиня, а свободна квартеронка! Моля ви, съдия Клейборн — продължи д’Отвил, — имайте добрината да прочете този документ! — В същото време той протегна ръка и подаде сгънат пергамент.

Шерифът го предаде на съдията, а той го отвори и прочете на глас.

Оказа се, че това беше „освободителното“ на квартеронката Аврора — свидетелство за нейното освобождение, редовно подписано и заверено от нейния господар Огюст Безансон и приложено от него към завещанието му.

Изумлението беше безгранично — дотолкова, че тълпата сякаш се вкамени и в залата настъпи пълна тишина. Общото настроение се промени.

Въздействието, което всичко това оказа върху Гаяр, бе явно за всички. Той изглеждаше съвсем объркан и в смущението си измънка:

— Протестирам против това… този документ е бил откраднат от моето бюро и…

— Толкова по-добре, мосю Гаяр! — отново го прекъсна д’Отвил. — Толкова по-добре! Щом признавате, че е бил откраднат, значи признавате, че е достоверен. А сега, господине, след като сте притежавали този документ и сте знаели съдържанието му, как можете да твърдите, че Аврора Безансон е ваша робиня?

Гаяр се видя натясно. Бледото му лице стана съвсем мъртвешко, а на мястото на обикновеното злобно изражение се изписа ужас. Той имаше вид като че иска да се махне и дори вече се снишаваше зад по-високите мъже, които стояха около него.

— Почакайте, мосю Гаяр! — продължи неумолимият д’Отвил. — Още не съм свършил с вас. Заповядайте, съдия Клейборн! Ето още един документ, който може да ви интересува. Ще бъдете ли тъй любезен да му хвърлите един поглед?

С тези думи д’Отвил подаде втори документ; връчиха го на съдията, който, както и преди, го отвори и прочете на глас.

Това беше допълнение към завещанието на Огюст Безансон, с което той оставяше на дъщеря си Йожени Безансон петдесет хиляди долара в банкови книжа с нареждане в деня на пълнолетието й тази сума да й се изплати от двамата изпълнителни на завещанието, г. Доминик Гаяр и Антоан Лерьо, като на двамата опекуни се предписваше да не съобщават на получателката за съществуването на тази сума до самия ден на плащането.

— Сега, мосю Доминик Гаяр — продължи д’Отвил, щом съдията прочете документа, — аз ви обвинявам в присвояването на тези петдесет хиляди долара, както и разни други суми, за които ще говорим после. Обвинявам ви, че сте укрили съществуването на тези пари, като не сте ги посочили в актива на имението Безансон, обвинявам ви, че сте ги злоупотребили за свои лични нужди!

— Това е сериозно обвинение — каза съдията Клейборн, явно убеден в неговата истинност и готов да го поддържа. — Ако обичате, кажете ни вашето име, господине? — продължи гой, като се обърна към д’Отвил с мек тон.

За първи път виждах д’Отвил на ярка дневна светлина. Всичките ни срещи досега бяха ставали или в мрака на нощта, или на светлината на лампи. Само тази сутрин бяхме прекарали няколко минути на дневна светлина, но дори и тогава бяхме в мрачната сянка на гората, където мъчно можех да различа неговите черти.

Сега той стоеше пред отворения прозорец и аз много ясно виждах цялото му лице. И ето, отново изпитах чувството, че прилича на някого, когото съм виждал и преди. Колкото повече го гледах, толкова по-силно ме завладяваше това чувство, но изумлението беше вече малко попреминало, когато той отговори на въпроса на съдията.

— Ако обичате, кажете ни вашето име, господине? — повтори съдията.

— Йожени Безансон!

В същия миг шапката и черните къдрици бяха свалени и пред погледа на всички блеснаха златнорусите плитки на прекрасната креолка.

В залата избухна гръмко „ура“, към което се присъединиха всички освен Гаяр и двама-трима от неговите главорези. Аз разбрах, че съм свободен.

Всичко внезапно се промени и ищецът стана обвиняем. Преди още да се уталожи общото вълнение, видях как шерифът, подбутнат от Райгарт и някой друг, отиде при Гаяр, сложи ръка на рамото му и го арестува.

— Това е лъжа! — закрещя Гаяр. — Заговор… мръсен заговор! Тези документи са фалшиви! Подписите са подправени… подправени!

— Не сте прав, мосю Гаяр — прекъсна го съдията. — Тези документи не са подправени. Това е почеркът на Огюст Безансон. Аз го познавах много добре. Това е неговият подпис — бих могъл лично да се закълна в това.

— Аз също! — откликна се нисък строг глас, който привлече всеобщото внимание.

Превръщането на Йожен д’Отвил в Йожени Безансон беше поразило тълпата, но сега всички ги очакваше още по-голяма изненада — възкръсването на управителя Антоан!

Читателю! Моята история завърши. Тук трябва да спуснем завесата на нашата мъничка драма. Бих могъл да ви предложа други картини, с които да обрисувам по-нататъшната съдба на нашите герои, но нека завърша само с една кратка равносметка. Вашето въображение ще допълни подробностите.

И тъй, вие ще се зарадвате, като узнаете, че Йожени Безансон възвърна целия си имот, който скоро стигна отново до цветущото си състояние под грижливото управление на Антоан.

Уви! Има нещо, което не можеше никога да се възстанови: младото весело сърце, жизнерадостта, първата чиста любов!

Но не си представяйте, че Йожени Безансон се поддаде на отчаянието, че завинаги остана жертва на несподелената любов. Не — тя имаше силна воля и положи крайни усилия да изтръгне смъртоносната стрела от сърцето си.

Времето и добродетелният живот лекуват сърдечните рани, ала много по-голямо въздействие има онова съчувствие от любимия човек, онова състрадание вместо любов, което тя получи в пълна мяра.

Ранните надежди на нейното сърце бяха разбити, веселият й нрав бе помрачен, но има и други радости в живота освен играта на чувствата и може би пътеката на любовта не е истинският път към щастието. О, да можех да повярвам в това! О, да можех сам себе си да убедя, че това спокойно, невъзмутимо лице, тази хубава мека усмивка са белези на уталожена сърдечна болка! Уви, не мога! Съдбата иска своите жертви. Бедна Йожени! Бог да се смили над теб! О, да можех да потопя сърцето си във водите на Лета!

А Райгарт? Ти, читателю, ще се зарадваш, като узнаеш, че добрият доктор преуспя в живота — преуспя и можа да си позволи да сложи настрана ланцета и да стане голям плантатор — не, нещо повече, — бележит законодател, един от онези, на които се дължи честта за създаването на днешните закони в Луизиана, най-свободолюбивите закони в цивилизования свят.

Ще се зарадваш, като чуеш, че Сципион заедно с неговата Хлоя и малката Хлоя се върнаха в стария си, сега щастлив дом, че змийският врач запази черните си ръце и вече никога не стана нужда да търси убежище в своята хралупа.

Не ще те наскърбя да узнаеш, че Гаяр прекара няколко години след това в затвора в Батон Руж, а после съвсем изчезна от сцената. Говореше се, че под друго име се върнал в родната си Франция. Да се докаже неговата виновност беше лесно. Антоан отдавна го подозирал в намерението да ограби общата им питомка и решил да го подложи на изпитание. Салът от столове въпреки всичко не потънал и с него верният управител стигнал до брега, много по-надолу по течението на реката. Никой не знаел за избавлението му и тогава на този странен старец му дошло наум да остане за известно време en perdu^[1] — мълчалив наблюдател на поведението на г. Доминик. Веднага щом повярвал, че Антоан е загинал, Гаяр дръзко пристъпил към изпълнение на своя план и побързал да ускори събитията до описаната развръзка. Събитията се развили точно както очаквал Антоан и когато той се изправи като обвинител, доказването на виновността на адвоката стана лесно и сигурно. Присъдата да излежи пет години в щатския изправителен затвор сложи край на връзките на Гаяр с героите на нашата история.

Надали ще се наскърбиш, читателю, като узнаеш, че Грубиянина Бил бе постигнат от горе-долу същата съдба, че Ръфин, ловецът на хора, се удави при едно внезапно наводнение на блатото и че негротърговецът след време стана крадец на негри и за това престъпление бе осъден от съда на съдията Линч; присъдата бе да го намажат с катран и овъргалят в перушина.

„Ловците“ Чорли и Хатчър не съм никога срещал вече, при все че по-нататъшният им жизнен път не остана неизвестен за мене. Чорли, храбрият и изискан, но подъл Чорли бил убит на дуел от един креол от Нови Орлеан, с когото се скарал при игра на карти.

Банката на Хатчър „фалирала“ скоро след нашето приключение и цяла верига несполуки го докарала до положението на дребен комарджия и дребен мошеник.

Много години по-късно срещнах търговеца ни свини. Той бе преуспял като крупие на монте в „Залите на Монтесума“. Отишъл там по стъпките на американската армия^[2] и натрупал огромно богатство, като поддържал игрален вертеп за офицерите. Той не успя дълго да се наслаждава на безчестно натрупаното си богатство. Грабна го тропическата треска във Вера Крус и неговият прах сега е размесен с пясъците на този тъжен бряг.

Така, читателю, на мене се падна щастието да разкажа как се отплати съдбата на разните герои, преминали през страниците на нашата история.

Чувам те да се провикваш, че двама души са останали забравени, героят и героинята.

О, не! Съвсем не са забравени. Нима искаш да обрисувам церемонията, великолепието и блясъка, панделките и венчетата на сватбата и картините на пълно блаженство след това.

Да ме опази Хименей^[3]! Всичко това трябва да оставя на въображението ти, ако то благоволи да ти го нарисува. Обикновено интересът към „любовните приключения“ се изчерпва с постигане на очакваното, дори не винаги се стига до олтара, а ти, читателю, надали ще бъдеш толкова любопитен, че да повдигнеш завесата, зад която се крие спокойният ми живот с моята Квартеронка.