Майн Рид
Квартеронката (52)

Глава LI
Vente importante des nègres^[1]

— „L’abeille“, monsieur?

Келнерът, който ми поднесе благоуханната чаша, същевременно ми подаде и току-що донесения от печатницата вестник.

Това беше голям лист хартия, озаглавен от едната страна „Abeille“, а от другата страна същото на английски — „Пчела“. Половината от вестника беше на френски, а другата половина — на английски; двете половини бяха точен превод една на друга.

Машинално поех вестника от ръцете на келнера, обаче без всякакво намерение или желание да го чета. Погледът ми бродеше машинално по широкия лист, почти без да възприема това, което беше написано на него.

Изведнъж надсловът на едно обявление привлече моя поглед и внимание. Беше на „френската страница“ на вестника.

ANNONCEMENT^[2]

Vente importante des nègres!

Да, това бяха те. Обявлението не беше изненада за мене. Очаквах такова нещо.

Обърнах вестника да прочета превода на другата страна, та да го разбера по-добре. Ето, и тука големите черни букви се нареждаха в същите недвусмислени думи:

„Важна разпродажба на негри!“

Продължих да чета:

Обявен в несъстоятелност имот.

Плантация Безансон!

„Бедната Йожени!“

По-нататък:

Четиридесет здрави полски работници на различна възраст. Няколко първоразредни домашни прислужници, кочияш, готвачки, камериерки, каруцари. Много и хубави момчета и момичета мулати от десет до двадесетгодишна възраст и т.н., и т.н.

Списъкът беше даден in extenso^[3]. Зачетох го:

№ 1. Сципион, 48 г. Здрав негър, 5 фута 11 инча, разбира от домашна работа и добре се справя с коне. Здрав без недъзи.

№ 2. Анибал, 40 г. Тъмнокож мулат, 5 фута 9 инча, добър кочияш, здрав, не пие.

№ 3. Цезар, 43 г. Негър, полски работник. Здрав.

и т.н и т.н.

Нямах търпение да чета тези отвратителни подробности. Погледът ми се плъзгаше надолу по колонката и търсеше само едно име. Щях да го зърна и по-скоро, обаче ръцете ми трепереха и вестникът така се затресе, че почти не можех да чета. Ето го най-сетне и него — последно в списъка! „Защо последно?“ Няма значение, нали там стоеше нейното описание.

Мога ли да издържа да го прочета? Млъкни, пламтящо сърце, усмири необузданите си удари!

№ 65. Аврора, 19 г. Квартеронка. Миловидна, добра домакиня и шивачка.

Портрет, нахвърлян от майстор на перото — сбит и прегледен.

„Миловидна“, ха-ха-ха! „Миловидна“, ха-ха-ха! Говедото, което бе написало тези думи, сигурно щеше да опише и Венера като „миловидна мома“. Проклятие! Не мога да се шегувам… Това оскверняване на всичко прекрасно, всичко свято, всичко скъпо за моето сърце е мъчение само по себе си. Кръвта кипи в жилите ми, в гърдите напира ужасно вълнение!

Вестникът падна от ръцете ми и аз се превих на масата с вкопчени една в друга ръце. Ако бях самичък, щях да застена с глас. Но не бях сам. Аз седях в голямата трапезария на хотела. Наблизо имаше хора, които биха се присмели на моята мъка, само да знаеха причината й.

Изминаха няколко минути, преди да мога да обмисля прочетеното. Седях в някакво вцепенение, което ме обхвана под натиска на буйно бликналите чувства.

Разсъдъкът ми се върна най-после и първата ми мисъл беше да действам. Сега още повече исках да бъда купувачът на прекрасната робиня, та да я избавя от това отвратително иго. Трябва да я купя. Трябва да й даря свободата. Дали ми беше вярна, или не, все едно, но трябва да направя това. Не бива да търся благодарност. Тя трябва сама да направи избора си. Трябва свободно, не от благодарност да определи любовта си. Любов, почиваща само на признателност, няма да ме задоволи. Такава любов не може да бъде трайна. Сърцето й трябва да се отдаде само̀. Ако вече го бях спечелил, толкова по-добре. Ако ли не, ако то е избрало друг, тежко ми. Аврора във всеки случай ще бъде щастлива.

Моята любов беше издигнала душата ми, беше я изпълнила с такива благородни решения.

А сега да я освободя!

Кога щеше да се състои тази ужасна изложба, тази „важна разпродажба“? Кога щяха да продават моята годеница и аз да участвам в това зрелище?

Отново взех вестника, за да проверя времето и мястото. Мястото познавах много добре — Ротондата на сейнтлуиската борса, в съседната на хотела сграда, на двадесет ярда от мястото, където седях. Това беше пазарът за роби. Но времето — то беше много по-важно, всъщност то беше най-важно. Странно, че не се бях сетил по-рано за това! Ако разпродажбата беше насрочена за близка дата, а писмото ми още не беше пристигнало? Не смеех да направя подобно предположение. Сигурно трябваше да мине една седмица — няколко дена поне, — преди да се състои такава важна разпродажба. Чакай! Тя може да е била обявена вече от няколко дни. Може негрите да са били доведени едва в последния миг!

Ръцете ми се тресяха, докато очите търсеха обявата. Най-после се спряха на нея. Прочетох с мъчителна изненада:

Утре в дванадесет часа!

Погледнах датата на вестника. Съвършено вярно. Той беше от тази сутрин. Погледнах часовника на стената. Стрелките показваха точно дванадесет! Оставаше само едно денонощие.

„О, боже! Ами ако писмото още не е пристигнало!“

Извадих кесията си и машинално преброих съдържанието й Не знаех защо го правех. Знаех, че в нея имаше само сто долара. „Ловците“ бяха намалили нейния обем. Когато спрях да броя, не можех да не се усмихна на това глупаво положение. „Сто долара за квартеронката! Миловидна… добра домакиня и т.н.! Сто долара!“ Аукционистът надали би обявил такава малка сума.

Сега всичко зависеше от английската поща. Ако не беше вече пристигнала или нямаше да пристигне до сутринта, щях да бъда безпомощен. Без писмото до моя банкер в Нови Орлеан нямаше да мога да събера и петдесет лири срещу часовника си, скъпоценностите и всичко друго. Дори и не помислях за вземане назаем. Кой щеше да ми заеме пари? Кой ли би дал такава сума, каквато ми беше необходима? Кой би дал на един почти съвсем чужд човек? Бях сигурен, че никой. Райгарт не би могъл да ми помогне с такава голяма сума, даже и да имах време да вляза във връзка него. Не, нямаше никой, който би ми помогнал, който би могъл да ми помогне. Поне аз не можех да се сетя за такъв човек.

„Чакай!… Ами самият банкер! Какво щастливо хрумване, банкерът Браун! Добрият, щедър Браун от английската фирма Браун & сие, който с усмихнато лице вече ми бе изплащал чековете. Той ще го направи! Тъкмо той! Защо не се сетих по-рано за него? Да, ако още не е получил писмото, ще му кажа, че го очаквам всеки ден, ще му кажа и сумата на превода. Той ще ми даде парите предварително.“

„Вече мина дванадесет. Няма време за губене. Той трябва да е в канцеларията си. Веднага ще се обърна към него.“

Аз грабнах шапката си, напуснах бързо хотела и се запътих по улиците към банкерската къща Браун & вие.