Майн Рид
Квартеронката (64)

Глава LXIII
Към Бренжиер

Новоорлеанските кочияши са много съобразителни, а звънтенето на една сребърна монета свръх спазарената сума е понятна музика за тях. Те стават свидетели на много романтични приключения, на тях по необходимост доверяват много любовни тайни. Колата с Аврора вървеше стотина ярда пред нас, ту завиваше зад ъгли, ту минаваше между каруци, натоварени с огромни бали памук или бурета със захар, но моят кочияш не я изпускаше от бдителния си поглед и аз нямаше защо да се тревожа.

Колата мина малко нагоре по rue Шартър, а след това зави в една от късите напречни улички, които водеха към Дигата За миг помислих, че отива към кейовете, обаче когато стигнах до ъгъла, видях, че беше спряла насред път. Според нарежданията, които бях дал на моя кочияш, той спря на ъгъла и зачака по-нататъшните ми заповеди.

Колата, която проследявах, стоеше сега пред една къща и тъкмо когато завих зад ъгъла, пред погледа ми се мярнаха няколко фигури, които пресякоха тротоара и влязоха вътре. Без съмнение всички дошли с колата — и Аврора заедно с другите — влязоха в къщата.

Веднага след това излезе мъж, който плати на кочияша и се върна в къщата. Кочияшът хвана поводите, удари конете с камшика, обърна каретата и потегли обратно по rue Шартър. Когато минаваше край мене, аз надзърнах през отворените прозорчета в колата. Беше празна. Това означаваше, че Аврора е останала в къщата.

За мене нямаше вече никакво съмнение къде я бяха завели. На ъгъла прочетох надписа „rue Bienville“. Къщата, пред която беше спряла колата, бе градското жилище на г. Доминик Гаяр.

Няколко минути останах в каретата и размишлявах как ще е най-добре да постъпя. Дали туй щеше да бъде бъдещият дом на девойката? Или бяха я довели тук временно, а след това щяха да я закарат в плантацията?

Някаква упорита мисъл или по-скоро предчувствие ми подсказваше, че тя нямаше да остане на rue Биенвил, а ще бъде отведена в мрачното старо имение в Бренжиер. Не мога да кажа защо мислех така. Може би защото исках да стане така.

Видях, че е необходимо да наблюдавам къщата, да не би да отведат Аврора, без да узная. Бях решил да вървя подир нея, където и да отиде.

За щастие бях готов на всякакво пътешествие. Заетите ми от д’Отвил три хиляди долара стояха непокътнати. С тях можех да отида накрай света.

Защо не беше с мене и младият креол! Чувствах нужда от неговите съвети и от неговото присъствие. Как ли бих могъл да го намеря? Не беше ми казал къде ще се срещнем, а само това, че щял да ме намери след разпродажбата. Не го забелязах, когато напуснах Ротондата. Може да е мислил да ме намери там или в хотела, но как можех да отида на едното или другото място, без да напусна своя пост?

Съвсем не знаех как да вляза във връзка с д’Отвил. Дойде ми на ума, че кочияшът (още не бях го освободил) би могъл да остане да наблюдава къщата, докато аз отида да потърся креола. Трябваше само да платя и той без съмнение щеше да изпълни желанието ми, и то на драго сърце.

Вече се уговаряхме с него и даже бях му дал известни наставления, когато чух да трополят колела. По улица Биенвил зави една доста старомодна каляска, теглена от чифт катъри. На капрата седеше кочияш-негър.

Във всичко това нямаше нищо странно. Такава кола, запрегната с катъри или коне, и такъв кочияш можеха да се видят в Нови Орлеан всеки час. Обаче аз познах тези катъри и негъра, който ги караше.

Да! Аз познах каляската. Често бях я срещал по пътя на Дигата край Бренжиер. Това беше колата на г. Доминик!

Още повече се уверих в това, като видях, че колата спря пред къщата на адвоката.

Веднага изоставих намерението си да се връщам да търся д’Отвил. Качих се пак в каляската и се нагласих в такова положение, че да мога да виждам всичко, което става на rue Биенвил.

Очевидно някой щеше да пътува с каляската. Вратата на къщата остана отворена и един слуга приказваше с кочияша. По движенията на кочияша можах да разбера, че той се канеше скоро да потегли.

Сега слугата излезе навън с няколко пакета и ги сложи на покрива на каляската; след това излезе мъж — търговецът на роби — и се качи на капрата. Още един мъж прекоси тротоара, но толкова бързо, че не можах да го позная. Обаче аз се досетих кой беше той. Ето че от къщата излязоха още двама души — една мулатка и едно младо момиче. При все че тя беше загърната с наметка, познах Аврора. Мулатката заведе момичето до каляската и се качи след нея. В този миг на улицата се появи някакъв конник, който се приближи и спря до колата. След като размени няколко думи с някого в колата, той пак подкара коня си и се отдалечи. Този конник беше Ларкин, надзирателят.

Вратичката хлопна и незабавно след това изплющя камшикът на кочияша; катърите препуснаха по улицата, завиха надясно и поеха по Дигата.

Моят кочияш, на когото вече бях дал нареждания, шибна с камшик своя кон и подкара след тях, като гледаше да бъде малко по-назад.

Едва след като изминахме дългата улица Чупитулас през предградието Марини и бяхме изминали голяма част от пътя за близкото селце Лафайет, аз се сетих къде отивах. Единствената ми мисъл досега беше да не изгубя от погледа си колата на Гаяр.

Сега се запитах: с каква цел вървя след тях? Имах ли намерение да вървя подир Гаяр с каляска около тридесет мили до неговия дом.

Дори и да бях взел такова решение, съмнително беше дали кочияшът ми щеше да се съблазни и да угоди на моята прищявка и дали нещастната му кранта би могла да извърши подобен подвиг.

С каква цел тогава препусках подире му? Да нападна тези хора на пътя и да освободя Аврора от техните ръце? Не, те бяха трима и без съмнение добре въоръжени, а аз — сам.

Обаче чак след като изминах няколко мили, започнах да си давам сметка колко безсмислена беше моята постъпка. Тогава заповядах на кочияша да спре.

Останах в колата и загледах през прозорчето отдалечаващата се каляска, докато тя се скри зад един завой на пътя.

— В края на краищата — промърморих си аз — не сгреших, като тръгнах подире им. Сега съм сигурен къде отиват. Карай обратно в хотел „Сейнт Луис“.

Последното изречение беше заповед, отправена към моя кочияш, който обърна колата и тръгна назад.

Тъй като бях обещал да му платя повече, ако бърза, не се мина много време и колелата на каретата загърмяха по настилката на улица Сейнт Луис.

След като се разплатих, влязох в хотела. За моя голяма радост заварих д’Отвил да ме чака и след няколко минути вече му бях разказал за решението си да отвлека Аврора.

Рядко се намира приятел като него! Той одобри моето решение. Каква преданост! Предложи ми да дойде с мене и ми помогне.

Напразно го предупреждавах за всичките опасности. С въодушевление, което беше необяснимо за мен тогава и което много ме учуди, той настоя да сподели опасностите с мене.

Може би, ако бях по-настойчив, щях да го разубедя, обаче виждах колко необходим ми бе.

Не можех да си обясня странното чувство на самоувереност, с което ме изпълваше присъствието на този нежен, но смел момък. Нежеланието, с което приех предложението му, беше само привидно, не беше искрено. Сърцето ми не се съгласяваше с разума. Всъщност много се зарадвах, когато ми заяви, че е решил да ме придружи.

Тази вечер нямаше никакъв параход, който да отива нагоре по реката; но това не ни попречи да потеглим. Имахме два коня — най-добрите, каквито можеха да се намерят срещу пари — и още преди залез бяхме излезли от предградието на Нови Орлеан и препускахме по пътя към Бренжиер.