Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава XXIX
„Elle t’aime[1]

 

Естествено беше пак да се сетя за вчерашния си противник. Дали ще го срещна? Едва ли. Дръжката на моя камшик сигурно му е причинила главоболие, от което ще има да постои няколко дена в стаята си. Обаче бях готов за всеки случай. Под жилетката ми се намираха двата му двуцевни пистолета, които имах намерение да употребя, ако бъдех нападнат. За първи път носех „скрито оръжие“, но такава беше модата по това време в Америка — мода, на която се подчиняваха деветнадесет от всеки двадесет срещнати мъже: плантатори, адвокати, лекари, та дори и духовници! Подготвен по този начин, не се боях от схватка с Грубиянина Бил. Ако пулсът ми беше ускорен, това се дължеше на предстоящата ми среща с господарката на Бил.

Въоръжих се със спокойствие и влязох в къщата.

Заварих мадмоазел в гостната. Тя ме прие сърдечно и без стеснение. За моя изненада и удоволствие девойката изглеждаше по-весела от друг път. Можех да забележа дори и многозначителна усмивка! Стори ми се, че е доволна от това, което се беше случило: разбира се, тя знаеше всичко. Това схванах съвсем ясно.

Аврора не беше в стаята. Радвах се, че я нямаше. Надявах се да не влезе — поне за известно време. Бях смутен. Съвсем не знаех как да подхвана разговора, а още по-малко как да заговоря на мадмоазел по въпроса, който ми тежеше на сърцето. Ние разменихме няколко незначителни изречения и след това разговорът премина върху случката от предишния ден. Разказах й всичко — всичко освен за срещата ми с Аврора. Това пропуснах.

Известно време се колебаех дали да й кажа кой е нейният надзирател. Когато узнаеше, че е същият, който ме бе ранил на парахода и който, ако не бях аз, щеше да й попречи да се спаси, бях сигурен, че щеше да настои на всяка цена да се отърве от него.

За миг се позамислих за последиците. „Никога — мислех си аз — няма да е в безопасност с такъв злодей край себе си. По-добре ще е да се отърве веднага.“ Това съображение ме накара да й разкажа всичко.

Тя изглеждаше потресена и стиснала ръце, остана за няколко мига като в няма агония. Най-сетне извика:

— Гаяр… Гаяр! Това сте вие, г. Гаяр! О! Mors Dieu! Mon Dieu! Къде е моят баща? Къде е Антоан? Боже, смили се над мене!

Скръбното изражение на хубавото й лице прониза сърцето ми. Тя приличаше на ангела на скръбта, тъжен и прекрасен.

Прекъснах я с обикновените утешителни думи. Макар че само се досещах за същината на нейната скръб, тя търпеливо ме изслуша и ми се стори, че казаното от мен й достави удоволствие.

Окуражен от това, продължих да я разпитвам за причината на нейната печал.

— Мадмоазел — казах аз, — ще ми простите дързостта, която си позволявам, но от известно време забелязвам или тъй ми се струва, че има нещо, което… което ви прави нещастна.

Тя устреми към мен очи, пълни с мълчаливо учудване. При този странен взор се поколебах за миг, но след това продължих:

— Простете ми, мадмоазел, ако си позволявам твърде голяма волност; уверявам ви, че подбудата ми…

— Говорете, мосю! — рече тя със спокоен и тъжен глас.

— Забелязах това най-вече защото държането ви, когато за пръв път имах удоволствието да ви видя, беше съвсем друго, бих казал, противоположно на сегашното…

Една въздишка и тъжна усмивка бяха единственият отговор. Те ме прекъснаха само за миг, след което продължих:

— Отначало, когато забелязах тази промяна, мадмоазел, отдадох я на скръбта ви по загубата на вашия верен служител и приятел.

Тя отново тъжно се усмихна.

— Обаче доста време мина оттогава, за да тъжите все още за такова нещо, и все пак…

— И все пак забелязвате, че продължавам да съм тъжна?

— Точно тъй, мадмоазел.

— Вярно, мосю; правилно сте забелязали.

— Затова престанах да смятам туй за причина на вашата печал и бях принуден да потърся някаква друга…

Полуизненаданият и полувъпросителен поглед, който срещнах, ме накара да прекъсна за миг думите си. След кратко мълчание заговорих отново, решен веднага да пристъпя към въпроса, който ме тревожеше.

— Ще ме извините, мадмоазел, за дързостта ми да се меся във вашите лични дела… ще ме извините, дето ви питам. Но не съм ли прав, като виждам причината на вашето нещастие в лицето на г. Гаяр?

Тя се сепна от този въпрос и явно побледня. След миг обаче изглежда, че се овладя и ми отговори спокойно, но със странна многозначителност:

— Hélas[2]! Мосю, подозренията ви са само отчасти прави. Hélas! О, боже, помогни ми! — добави тя и в гласа й прозвуча отчаяние. Сетне сякаш с усилие държанието й като че ли изведнъж се промени и тя продължи:

— Моля ви се, мосю, да сменим темата! Аз ви дължа своя живот и своята благодарност. Само да знаех как да се отплатя за вашата самоотвержена храброст… за вашето… за вашето… приятелство! Възможно е някой ден да узнаете всичко. Бих ви го казала и сега, но… но… мосю… има… аз не мога…

— Мадмоазел Безансон, умолявам ви да не обръщате никакво внимание на въпросите, които ви зададох. Те не бяха поставени от просто любопитство. Няма нужда да ви уверявам, мадмоазел, че подбудите ми бяха по-висши…

— Зная го, мосю… зная го. Но да не говорим за това повече, моля ви се… да говорим за нещо друго.

Нещо друго! Пред мене нямаше вече никакъв избор. Не можех вече да сдържам езика си. Това, което беше най-близо до сърцето ми, само̀ ми дойде на езика и с няколко бързи думи аз й признах любовта си към Аврора.

Разказах й целия развой на моята любов от часа на сънното ми видение до момента, когато се заклехме във вярност един към друг.

Събеседничката ми седеше на ниската кушетка точно пред мене, обаче от свенливост аз гледах настрана, докато й говорех. Тя слушаше, без да ме прекъсва, и аз тълкувах това мълчание като благоприятно.

Най-после свърших и със свито сърце зачаках нейния отговор. Една дълбока въздишка, последвана от някакво шумолене, ме накара да се обърна, Йожени Безансон беше паднала на пода!

От пръв поглед разбрах, че беше припаднала. Грабнах я на ръце и я сложих на кушетката.

Тъкмо се канех да викам за помощ, когато вратата се отвори и една сянка се плъзна в стаята. Това беше Аврора!

— Mon Dieu! — възкликна тя. — Vous l’avez faire mourir! Elle t’aime… Elle t’aime![3]

Бележки

[1] Elle t’aime (фр.). — Тя те обича. — Б.пр.

[2] Hélas (фр.) — Уви. — Б.пр.

[3] Vous l’avez faire mourir! Elle t’aime… Elle t’aime! — (фр.) — Боже мой! Вие ще я уморите! Тя те обича… тя те обича. — Б.пр.