Майн Рид
Квартеронката (66)

Глава LXV
В горския гъстак

По този страничен път напредвахме много бавно. Нямаше бял прах, от който да се водим. Трябваше да вървим слепешком между криволичещите огради. Конете току се спъваха в дълбоките коловози, оставени от колите с дървен материал, и беше много трудно да ги накараме да вървят напред.

Моят другар изглеждаше да се справя с положението по-добре от мене, шибаше коня с камшика и напредваше, сякаш добре познаваше пътеката или пък беше по-безразсъден. Учудвах се на това, но не казах нищо.

След мъчителен половин час стигнахме до ъгъла на оградата, където свършваше заграденото място и започваше гората. След още сто ярда се намерихме в сянката на високи дървета, където спряхме да си поемем дъх и да се посъветваме какво да правим по-нататък.

Аз си спомних, че наблизо имаше гъстак от папайя.

— Да можехме да го намерим — казах на другаря си, — че да си оставим там конете!

— Няма да е много трудно — отвърна той, — макар че надали си струва труда да търсим този гъстак; тъмнината е достатъчно прикритие… А, май че не е!… Voilà l’éclair.^[1]

Докато д’Отвил изрече тези думи, син блясък освети целия небесен свод. Дори и мрачните пътеки на гората станаха толкова светли, че можехме да видим дънерите и клоните на дърветата на доста голямо разстояние. Светлината затрептя за няколко секунди като лампа, преди да угасне, а след това изчезна внезапно и мракът стана по-непрогледен от преди.

Никакъв звук не придружаваше това явление, обаче то предизвика взрив от звуци между дивите обитатели на гората. То събуди белоглавия Haliaetus^[2], кацнал на върха на високия таксодиум, и дивият му смях прозвуча дрезгаво и рязко. Събуди блатните птици — патиците, дъждосвирците, сивите чапли — които закряскаха в хор. Бухалът, буден вече, забуха по-силно мрачното си „бу-ху“, а от потайните дебри на гората долетя вълчи вой и по-пронизителният вик на кугуара.

Цялата природа сякаш се стресна от тоя неочакван блясък, който заля небето. Но в следващия миг всичко потъна в тъмнина и безмълвие, както и преди.

— Скоро ще започне буря — предположих аз.

— Не — отговори моят другар, — няма да има буря. Не се чува гръмотевица, а щом няма гръмотевица, няма да има и дъжд — само нощта ще бъде много тъмна и от време на време ще се святка, нищо повече. Ето пак!

Това възклицание дойде от второ блясване на светкавица; тя, както и първата, освети гората навред около нас, но както и преди, не бе придружена от гръмотевица. Не се чу ни най-малък тътен или гръм, ала дивите същества отново нададоха многогласия си крясък.

— Щом е така, ще трябва да скрием конете — каза моят другар. — Може да има някой скитник по тези места, а при тази светлина те се виждат отдалече. Гъстакът от папайя е най-удобното място. Хайде да го потърсим! Той трябва да е в тази посока.

Д’Отвил насочи коня си напред между дърветата. Машинално го последвах. Бях вече сигурен, че познава местността по-добре от мен. „Трябва да е идвал тук и по-рано“ — помислих си аз.

Не бяхме сторили много крачки и синята светлина пламна за трети път; точно пред себе си ние видяхме гладките, лъскави клони и широките зелени листа на Asiminas, които образуваха гъсталака на гората.

Когато светкавицата блесна пак, бяхме вече навлезли в гъсталака. Там слязохме от конете, вързахме набързо юздите за клоните, а след това се върнахме на откритото място.

След десетминутно ходене отново се озовахме пред криволичещата ограда, която заграждаше плантацията на Гаяр.

Тръгнахме по оградата и след още десет минути стигнахме срещу къщата, която от блясъка на светкавиците можеше да се различи всред заобикалящите я високи тополи. Тук отново спряхме, за да разузнаем наоколо и да се посъветваме как да постъпим.

Широко поле се простираше от оградата почти до самата къща. Между полето и къщата имаше градина, заобиколена с ограда; отстрани се виждаха покривите на голям брой колиби — негърското селце. На известно разстояние в същата посока се издигаше работилницата за захар и други стопански постройки, а близо до тях къщата на надзирателя.

Нея трябваше да избегнем. Дори и негърското селце трябваше да заобиколим, за да не вдигнем случайно тревога. Кучетата щяха да бъдат най-лошите ни врагове. Знаех, че Гаяр има няколко кучета. Често бях ги виждал по пътищата. Това бяха едри свирепи животни. Как можехме да ги избегнем? По всяка вероятност те се навъртаха около пристройките или негърските колиби, следователно най-безопасно за нас би било да се приближим от противоположната страна.

Ако не успеехме да открием стаята на Аврора, щеше да ни се наложи да поразузнаем към „селцето“ и да се помъчим да намерим момчето Катон.

Видяхме, че в къщата светеше. Няколко прозореца — всичките на приземния етаж — блестяха всред мрака. Те показваха, че не само в една стая имаше хора.

Това ни обнадежди. Аврора можеше да е в една от тези стаи.

— А сега, мосю — рече д’Отвил, след като бяхме обсъдили различните подробности, — да предположим, че не успеем? Да предположим, че се вдигне тревога и ни открият преди…

Аз се обърнах, изгледах младия си другар право в лицето и не го оставих да се доизкаже.

— Д’Отвил! — възкликнах аз. — Може би никога не ще мога да ви се отплатя за приятелското ви великодушие. То вече е надхвърлило всички възможни граници, обаче не бива заради мен да излагате живота си на опасност. Не мога да позволя такова нещо.

— Нима излагам живота си, мосю?

— Ако не сполуча… ако вдигнат тревога… ако ми се противопоставят, voilà!… — аз разтворих дрехата си и му показах пистолетите. — Да! — продължих. — Аз съм готов на всичко. Ще ги употребя, ако ми се наложи. Ако ми се изпречи някой на пътя, ще му отнема живота. Решил съм го. Вие не бива да влизате в бой. Вие трябва да останете тука, аз ще отида до къщата сам.

— Не, не! — рязко се възпротиви той. — Ще дойда с вас.

— Не мога да позволя такова нещо, мосю. По-добре ще бъде да останете тука. Стойте до оградата, докато се върна при вас… искам да кажа, докато ние се върнем, понеже не ще се върна без нея.

— Не постъпвайте прибързано, мосю!

— Няма, но аз съм решил. На всичко съм готов. Вие не бива да идвате по-нататък.

— А защо не? Аз също съм заинтересуван от тази работа!

— Вие ли? — запитах аз, изненадан и от думите му, и от тона, с който той ги изрече. — Вие сте заинтересуван?

— Разбира се — спокойно отвърна моят другар. — Обичам приключенията. Те ми са интересни. Трябва да ми позволите да ви придружа, трябва да дойда с вас!

— Както желаете, мосю д’Отвил. Не бойте се! Ще действам предпазливо. Хайде!

Аз прескочих оградата, той ме последва и без да разменим нито дума повече, двамата се запътихме през полето към къщата.