Майн Рид
Квартеронката (4)

Глава III
„Красавицата на Запада“

В обявеното за тръгване време бях на борда, но от мисисипски параход не трябвало да се очаква точност и ето че бях подранил най-малко с два часа.

Не пропилях времето си, а го прекарах доста полезно, като разгледах чудноватия кораб, на който се бях качил. Казвам чудноватия, защото параходите, които плават по Мисисипи и притоците й не приличат на параходите на никоя друга страна, дори не и на тези, които се използват по Атлантика или в Източните щати.

Те са изключително „речни параходи“ и не могат да устоят на никакво морско вълнение, макар че се е случвало някои техни безразсъдни собственици да рискуват и да слизат по крайбрежието от Мобил до Галвестън, Тексас^[1].

Корпусът им е като на морските параходи, обаче съществено се различава от тях по дълбочината на трюма. Той е толкова плитък, че има много малко място за товар, а главната палуба е само няколко инча над водолинията. Когато корабът е тежко натоварен, вълните прехвърлят борда. Машините са разположени на долната палуба; там се намират и огромните чугунени котли, и огнищата, или „пещите“, които по необходимост са големи, понеже двигателната сила се получава от дърва. Поради малкия обем на трюма по-голямата част от товара е струпана на палубата и навред, където няма машини и котли, може да се видят бали памук, бурета с тютюн или чували царевица на купища високи няколко метра. Такъв обикновено е товарът на параход, който пътува надолу по реката. На връщане стоките са, разбира се, по-други — сандъци с мебели, земеделски сечива, галантерия, доставена с параход от Бостън, чували с кафе от западноиндийските острови, ориз, захар, портокали и други продукти на тропическия Юг.

В задната част на тази палуба се намира мястото, отредено за по-скромната категория пътници, известни с името „палубни пасажери“. Те никога не са американци. Някои от тях са ирландски работници, други — бедни немски емигранти на път за Далечния северозапад; останалите са негри — свободни или в повечето случаи роби.

Ще свърша с корпуса, като отбележа, че има основателна причина дълбочината на трюма да бъде толкова малка. Това се прави, за да могат корабите да минават плитките води на много места по реката, а особено през сезона на сушата. Ето защо колкото по-малка е водоизместимостта, толкова по-добре. Един мисисипски капитан, като се хвалил с възможностите на своя параход в това отношение, заявил, че не му трябва друго освен тежка роса по тревата, за да преплава с парахода си прериите.

Ако много малка част от корпуса на мисисипските параходи е скрита под водата, то тъкмо обратното може да се каже за оная част, която се вижда над водната повърхност. Представете си двуетажна дъсчена къща, дълга към двеста фута^[2] боядисана снежнобяло; представете си по цялата дължина на горния й етаж редица прозорци или по-скоро врати със зелени решетки, много близо една до друга, отварящи се към тесен балкон; представете си плосък или леко закръглен покрив, покрит с насмолен брезент, а в центъра му цял низ прозорци като на парник, представете си над всичко това да се издигат като кули два исполински черни цилиндъра от ламарина, всеки по десет фута в диаметър, и приблизително десет пъти по-високи — комините на парахода; представете си по-малък цилиндър от едната страна — изпускателната тръба за па̀рата — и на самия край на носа висока мачта с развяващо се на върха й „звездно знаме“; представете си всичко това, и може би ще добиете някаква представа за мисисипски параход.

Влезете ли вътре, отначало ще бъдете поразен от новата за вас обстановка. Ще видите великолепен салон, дълъг към сто фута, богато застлан с килими и целият потънал в украса. Ще забележите колко изящни са мебелите — скъпи столове, канапета, маси и кресла; ще забележите стените, богато позлатени и украсени с подходящи рисунки; кристалните полилеи, висящи от тавана; стотината врати, които водят към кабините от двете страни, и огромната двукрила врата от цветно или орнаментно стъкло, която отделя свещените предели на дамския салон. Накъсо казано, навред около себе си ще забележите блясък и разкош, на който, като европейски пътник, не сте свикнали. За такава гледка само сте чели в някоя ориенталска приказка — у Мери Монтегю^[3] или в „Хиляда и една нощ“.

И все пак понякога цялото това великолепие представлява рязка противоположност на държането на пътниците, които се разполагат всред него, защото този пищен салон принадлежи толкова на безочливия побойник, колкото и на изискания господин. Може да се учудите, като видите груб ботуш от конска кожа, опрян на блестящ махагонов стол, или някое петно от дъвкан кафяв тютюн, променило шарката на килима! Но тези неща са изключения — още по-големи изключения сега, отколкото по времето, за което пиша.

Доволен, че разгледах вътрешните помещения на „Красавицата на Запада“, излязох навън пред салона. Тука просторното открито място, наричано обикновено „сенник“, представлява прекрасен кът за почивка на пътниците мъже. Това е просто продължение на „жилищната палуба“, издадено напред и поддържано от стълбове, издигнати от главната долна палуба. Покривът, или „ураганната палуба“, продължен на същото разстояние и опрян на леки дървени подпори, закрива това място от слънцето и дъжда, а ниските перила, които го заграждат от всички страни, го правят безопасно. Тъй като е отворено отпред и от двете страни, оттам се открива най-хубава гледка, а прохладният ветрец от движението на парахода обикновено го прави най-предпочитаното място в кораба. За удобство на пътниците там са поставени столове и е разрешено да се пуши.

Само онзи, който не се интересува от многообразния човешки живот, не би могъл да прекара един час, като го наблюдава по Дигата на Нови Орлеан; и тъй, аз седнах, запалих пура и се отдадох на това интересно занимание.