Майн Рид
Квартеронката (69)

Глава LXVIII
Нощ в гората

Както бях облечен, студената нощна роса нямаше да ме остави да заспя, ала и без нея щях да остана буден. Не бих могъл да заспя и на пухен дюшек.

Д’Отвил великодушно ми предложи своята наметка, но аз не я приех. Той също беше облечен е памучни и ленени дрехи. Но не това обаче беше причината, която ме накара да отхвърля предложението му. Аз не бих могъл да го приема дори и да страдах от студа. Бях започнал да се страхувам от него!

Аврора бързо заспа. При светлината на светкавиците виждах, че очите й бяха затворени, а лекото й равномерно дишане показваше, че спи. Това също ме дразнеше.

Изчаквах всяко ново святкане, та да мога да я видя. Всеки път, когато трептящото сияние осветяваше прекрасните и черти, аз й се любувах със смесено чувство на обич и болка. Ах, нима това лице можеше да мами? Нима тази благородна душа можеше да таи грях? Нима в края на краищата тя не ме обича?

Даже и да беше така, сега вече нямаше връщане, никакво отклонение от предначертаната цел. Това, за което се бях заловил, трябваше да се довърши, дори и с цената на моето сърце и живот. Аз мислех само за целта, която ни беше довела тук.

Когато се поуспокоих, започнах отново да размишлявам какво би могло да се направи. Щом пукнеше зората, щях да тръгна да търся конете, да ги проследя и ако ми се удаде да намеря къде се бяха заблудили, да ги върна и след това всички да се спотаим в гората, докато отново се свечери.

Ами ако не намерим конете, тогава какво?

Дълго време не можех да реша как щеше да бъде най-добре да се постъпи в такъв случай.

Най-сетне ми хрумна нещо — един толкова осъществим план, че не можех да не го споделя е д’Отвил, който също беше буден. Тоя план беше тъй прост, че ми стана чудно как не бях се сетил за него по-рано. Състоеше се в това: той (д’Отвил) да отиде в Бренжиер, да намери там други коне или кола и рано привечер на следващия ден да ни пресрещне на пътя на Дигата.

Нима можеше да се измисли нещо по-добро от това? За д’Отвил нямаше да е никак трудно да наеме коне в Бренжиер, по-скоро кола. Никой не го познаваше, поне никой не би подозирал, че той има нещо общо с мене. Бях убеден, че изчезването на квартеронката щеше веднага да се припише на мен. Така щеше да помисли самият Гаяр и следователно щяха да заподозрат и да търсят само мене. Д’Отвил се съгласи с мен, че това е най-подходящият план, към който трябва да пристъпим в случай, че не намерим конете. След като уговорихме всички подробности, ние зачакахме настъпването на деня с по-малко опасение.

Най-после се зазори. Дрезгавата светлина бавно проникваше през сенчестите върхари и трябваше да стане достатъчно светло, та да можем да подновим търсенето.

Аврора остана да лежи, а д’Отвил и аз се разделихме и тръгнахме на различни страни да търсим конете.

Д’Отвил навлезе в гората, аз пък се запътих в противоположна посока.

Скоро стигнах до лъкатушещата ограда, която опасваше нивите на Гаяр — ние все още се намирахме на самата граница на неговата плантация. Когато стигнах там, продължих към мястото, където черният път навлизаше в гората. Оттук бяхме дошли миналата нощ и аз сметнах, че не е изключено да е хрумнало на конете да тръгнат обратно по същия път.

Предположението ми се оказа вярно. Щом излязох на пътя, забелязах следи от копитата на двата коня, които водеха към реката. Видях и следите, които бяхме оставили на идване предишната вечер. Сравних ги. Дирите и в двете посоки бяха от едни и същи коне. Единият имаше счупена подкова, което ми помогна от пръв поглед да установя, че са същите. Забелязах и друг знак на пътя, а именно, че на връщане конете са влачили поводите си със закачени по тях клони. Това потвърждаваше първоначалното ми предположение, че сами се бяха отвързали.

Сега въпросът беше колко далече са отишли. Дали да ги проследя и да се помъча да ги настигна? Беше вече съвсем светло и опасността щеше да бъде голяма. Гаяр и приятелите му сигурно отдавна бяха на крак. Без съмнение потери вече кръстосваха Дигата и черните пътища между плантациите. На всяка крачка можех да се сблъскам било с някой разузнавач, било с някой преследвач.

Следите на конете показваха, че са препускали бързо и право напред. Никъде не бяха спирали да пасат. По всяка вероятност бяха отишли право на Дигата и оттам са се върнали в града. Бяха наемни коне и несъмнено добре познаваха пътя. А при това бяха от мексиканска порода — мустанги. За тези пъргави животни не представлява нищо, след като са пътували цял ден, да се върнат без ездачите си и нерядко го правеха.

Да се опитам да ги настигна изглеждаше безнадеждно и опасно, веднага се отказах от това намерение и тръгнах обратно към гората. Когато се приближавах към гъстака от папайя, вървях с по-леки стъпки. Срам ме е да си призная защо. Нечисти мисли се въртяха в главата ми.

Да слуха ми долетя тих говор.

„Боже мой! Д’Отвил пак се е върнал преди мене!“

Няколко мига се борех със съвестта си. Тя отстъпи и аз продължих напред през папайята съвсем тихо като крадец.

„Д’Отвил и Аврора оживено и приятелски се разговарят! Те стоят един срещу друг. Лицата им почти се допират; личи колко много са погълнати един от друг. Те си приказват много разпалено, шепнат си като влюбени! О, боже!“

В този миг в паметта ми проблесна сцената от плаващия пристан. Спомних си, че момъкът беше с наметка и нисък на ръст. Пред мене стоеше същият момък! Загадката беше разгадана. Аз бях само случайна личност… заместител… играчка в ръцете на една кокетка!

Пред мен стоеше истинският възлюбен на Аврора!

Аз спрях като ударен от гръм. Острата болка в сърцето ми — ах! — никога не бих могъл да я опиша! Като че ли отровна стрела се беше забила дълбоко в него и останала там да ме терзае. Чувствах, че нямам сили и че ми прилошава. Малко остана да не падна на земята.

Тя извади нещо от пазвата си и му го подаде! Любовен залог — gage d’amour!

Не. Не бях прав. Това бяха документи — книжата, които беше взела от писалището на адвоката. Какво значи това? Каква е тази загадка? О, аз ще поискам пълни обяснения от двама ви. Аз ще… търпение, сърце, търпение!

Д’Отвил взе книжата и ги скри под наметката си. Той се обърна. Сега е с лице към мен. Очите му спират върху ми. Той ме вижда!

— А, мосю! — заговори той и се запъти да ме посрещне. — Сполучихте ли? Видяхте ли конете?

Направих усилие да говоря спокойно.

— Видях техните следи.

Дори и в тези няколко думички гласът ми трепереше от вълнение. Той можеше лесно да забележи възбудата ми, но изглежда не я долавяше.

— Само следите ли, мосю! И накъде водеха те?

— Към пътя на Дигата. Без съмнение те са се върнали в града. Не можем повече да разчитаме на тях.

— Тогава трябва веднага да отида в Бренжиер?

Той каза това, като че задаваше въпрос.

Това предложение ме зарадва. Исках той да се махне.

Исках да остана насаме с Аврора.

— Не би било зле — съгласих се аз, — стига да не смятате, че е много рано.

— О, не! А при това имам и работа в Бренжиер, която ще ми отнеме цял ден.

— А!

— Бъдете спокоен, ще се върна да ви пресрещна. Сигурен съм, че ще наема или коне, или кола. Половин час след смрачаване ще ме намерите на края на черния път. Не се бойте, мосю! Имам силно предчувствие, че всичко ще свърши благополучно за вас. За мене… ах!

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите му при последните думи.

Какво искаше да каже той? Подиграваше ли ми се? Или този чудноват момък имаше и друга тайна освен моята? Знаеше ли, че Аврора го обича? Нима беше толкова уверен, толкова сигурен в любовта й, че можеше без опасение да я остави сама с мене? Или си играеше с мене, както тигър със своята плячка? Или двамата си играеха с мене?

Тези ужасни мисли нахлуха изведнъж в главата ми и ми попречиха да му дам определен отговор. Промърморих нещо за надеждата, но той като че ли не обърна внимание на думите ми. Кой знае защо, креолът явно искаше да си отиде и като се сбогува с Аврора и с мен, рязко се обърна и с леки стъпки забърза през гората.

Проследих с поглед отдалечаващата се фигура, докато тя се скри зад клоните на дърветата. Почувствах облекчение, когато той си отиде. Искаше ми се никога да не се върне. Въпреки че имахме нужда от неговата помощ, въпреки че беше абсолютно необходимо да се върне, все пак като че ми се щеше никога вече да не го видим!