Майн Рид
Квартеронката (46)

Глава XLV
Ревност

Любили ли сте някога девойка от народа, някоя хубава млада девойка с незавидна съдба, чиято ослепителна красота е унищожавала във вашите очи всяко обществено неравенство? Любовта изравнява всички различия — тази пословица е стара, колкото са стари планините. Любовта покорява гордото сърце и учи надменния дух на снизхождение, но тя издига и облагородява. Тя не превръща принца в селянин, но прави селянина принц.

Загледайте се в обожаваната от вас девойка, когато е заета с всекидневната си работа! Ето тя носи делва вода от кладенеца. Пристъпва боса по добре познатата пътека. Тези необути прозрачни крачета са по-хубави в своята голота, отколкото обути с най-тънка коприна и сатен. Венци и бисерни украшения, златни фуркети и висулки от корал, най-пищните прически на модните среди — всичко това изглежда просто и безцветно в сравнение с бляскавото négligé^[1] на тези руси плитки. Пръстената делва на главата й стои изящно като златна корона; всяко нейно движение е поза на статуя, достойно за длетото на ваятел; грубата дреха, която покрива нейната снага, във вашите очи й прилича повече, отколкото одежда от най-скъпо кадифе. Тези неща не ви занимават. Вие не мислите за обковката, а за бисера в нея.

Тя влиза в някаква къщурка — нейния скромен дом. Скромен? Във вашите очи той вече не е скромен; тази малка кухничка с дървените си столове и измит долап, с полицата с канчета, чаши и простички шарени паници, с варосаните си стени и по тях евтини щампи с червен войник и син моряк, този скромен дом — малък музей на пенатите^[2] на бедните — се изпълва сега със светлина, която го прави по-блестящ от позлатените богатски и великосветски салони. Тази къщица, схлупена под ниския си покрив, обвита с орлови нокти, се превръща в дворец. Сиянието на любовта я преобразява! Това е рай, в който ви е забранено да влезете. Да, и въпреки цялото си богатство и власт, въпреки изискания си вид и високото си звание, въпреки изящното си облекло и светещи лачени обувки може би не смеете да влезете там.

И — о! — как завиждате на онези, които смеят!… Как завиждате на онзи напет чирак и на онзи грубиян със селски дрехи, който плющи с камшика си и си подсвирква със същото безразличие, сякаш върви след ралото си, вместо да онемее от благоговение пред тази красота! Колкото и да е недодялан, как му завиждате вие за неговите предимства! Как бихте го заклали заради тези сладки усмивки, които, изглежда, се отправят към него тъй разточително!

Може в тези усмивки да няма вложено нищо особено. Те може да са израз на добросърдечност, на обикновено приятелство, може би на малко кокетство. И въпреки всичко вие не можете да ги гледате без завист, без подозрение. Ами ако в тях има вложен някакъв смисъл, ако това са любовни усмивки, ако сърцето на това просто момиче е избрало било младия чирак, било този със селските дрехи, тогава вие сте осъден да изпитате най-горчивата болка, която познава човешкото сърце. Това не е обикновена ревност. Това е много по-мъчително чувство. Наранената суетност налива отрова в отворената рана. О, колко е мъчно да я понесеш!

От такава болка страдах аз, когато крачех по тази висока палуба. За щастие бяха ме оставили сам. Не бих могъл да скрия чувствата, които ме разтърсваха. Целият ми вид и дивите ми ръкомахания биха ме издали. Щях да стана прицелна точка на подигравки и смях. Но бях сам. Кормчията, затворен в стъклената си кабина, не ме забелязваше. Той стоеше гърбом към мене и острият му взор, неотклонно устремен към водата, беше твърде зает с плаващи дървета и пясъчни наноси, с коренища и „махала“, за да обърне внимание на обхваналата ме лудост.

Туй беше Аврора! Не се и съмнявах в това. Не можех да сбъркам нейното лице с някое друго. Нямаше лице като нейното — толкова хубаво… уви! — тъй пагубно прекрасно.

Кой ли можеше да бъде той? Някое младо конте от града? Някой служещ в магазин? Млад плантатор? Кой? Може би… — и при тази мисъл ме обхвана острият пристъп на болка — някой от нейната отритната раса… някой „цветен“ младеж… мулат… квартерон… роб! Ах, да бъдеш съперник на един роб! — Това беше по-лошо от съперничество. Безсрамна кокетка! Защо се оставих да ме увлече? Защо взех нейната хитрост за наивност?… Нейното коварство — за истина?

Кой ли можеше да бъде той? Ще претърся целия параход, но ще го открия. За съжаление не бях забелязал нито лицето му, нито дрехите му. След като те се разделиха, очите ми останаха приковани върху нея. В сянката го бях видял съвсем неясно, а когато мина под факлите, не го видях. Колко безсмислено е в такъв случай да го търся! Не бих го познал в такова множество хора.

Слязох долу и взех да обикалям кабините, предния сенник и покрай страничните перила. Вглеждах се настойчиво във всяко лице и на някои това трябва да се е сторило нахално. Щом зърнех млад и хубав мъж, той ставаше прицел на моите изпитателни погледи и ревност. Имаше няколко такива между пътниците; мъчех се да разпозная дали не са от онези, които се качиха на парахода в Бренжиер. Имаше няколко младежи, изглеждаше да са на борда отскоро, но по какво да ги разпозная? Не успях да намеря своя съперник!

Огорчен и разочарован, се върнах отново на покрива: обаче едва бях стигнал там, когато в ума ми проблесна нова мисъл. Спомних си, че робите от плантацията трябваше да бъдат изпратени в града с първия параход. Дали не пътуват със същия този кораб? Бях видял да подкарват бързо на борда тълпа негри — мъже, жени и деца. Не бях обърнал никакво внимание на едно тъй обикновено зрелище — зрелище, което човек може да види всеки ден и всеки час. Не бях и помислил, че можеха да бъдат робите от плантацията Безансон!

Ако са били те, тогава наистина все още можех да имам някаква надежда. Аврора не беше тръгнала с тях, но какво от това? Макар да е като тях — само една робиня, — надали ще я накарат да пътува с това стадо на палубата. Но тя не беше се качила на парахода! Трапът бе вече издърпан, когато я познах на плаващия пристан. По-леко ми стана на сърцето само от предположението, че робите на Безансон може да са на парахода. Обнадеждих се, че все пак всичко може и да е добре.

Защо? — може да ме запитате вие. Отговарям: просто понеже ми дойде мисълта, че младежът, който толкова нежно се беше разделил с Аврора, можеше да бъде неин брат или някой близък сродник. Не бях чувал да има такива роднини. Обаче можеше да е тъй и моето сърце се съвзе от острата мъка и жадно се залови за каквото и да е предположение.

Не можех да устоя повече на това съмнение и като се обърнах кръгом, забързах надолу по стълбичките на кормчийската кабина, покрай перилата и сетне по главното стълбище към машинната палуба. Промъквайки се между чували с царевица и бурета със захар, като ту се провирах под главната ос ту прескачах огромни бали памук, стигнах задната част на долната палуба, която обикновено се отреждаше за „палубните пътници“ — бедни емигранти от Ирландия и Германия, свили се тука безразборно наред с чернокожите неволници на Юга.

Не се излъгах. Те бяха тук — тези черни, но приветливи лица, — всички до един. Старият Зип и леля Хлоя, и малката Хлоя; новият кочияш Анибал и Цезар, и Помпей, и всички други — всички на път към страшния за тях пазар за роби.

Спрях една-две секунди, преди да се приближа до тях. Осветлението беше благоприятно за мене и аз ги виждах, без те да ме забележат. В тази тъмнокожа група нямаше ни искра от веселба. Не чувах смях, нито леки закачки, на които се отдаваха те в отминалите дни, всред малките колиби на селцето. По лицата на всички беше изписана дълбока тъга. В очите на всички личеше униние. Дори и децата, които обикновено не мислят за неизвестното бъдеще, дори и те изглеждаха потиснати от същото чувство. Те не се търкаляха и не се боричкаха. Въобще не играеха. Те седяха, без да помръднат и без да проговорят. Дори и те, нещастните невръстни илоти, разбираха достатъчно, за да се боят от мрачното си бъдеще — да изтръпват пред мисълта за пазара на робите.

Всички бяха угнетени. Нищо чудно. Бяха свикнали на добри обноски. Сега можеше да преминат в ръцете на жесток надзирател. Никой от тях не знаеше къде ще бъде на другия ден неговият дом, нито пък какъв тиранин ще бъде новият му господар. Но и това не беше всичко. Имаше нещо още по-лошо. Приятели щяха да бъдат разделени, роднини щяха да бъдат откъснати един от друг, може би за да не се видят никога вече. С ужас в сърцето и безкрайна мъка в очите, съпругът гледаше съпругата, братът — сестрата, бащата — детето си, майката — бебето.

Мъчително беше да гледаш тази група, потънала в скръб, да виждаш страданието и душевните терзания, които ясно се четяха по всяко лице; да мислиш за злините, които един човек под прикритието на закона може да извършва спрямо друг — неизмеримите греховни злини, поругание на всяко човешко начало. Ах, колко мъчително беше да гледаш тази картина!

За мене беше голямо облекчение, като разбрах, че моето присъствие поне за миг озари със светъл лъч тъмата, надвиснала над тях. Когато се появих, усмивки пропъдиха мрачните сенки по лицата им и аз бях посрещнат с радостни възгласи. Да бях техен спасител, не можех да бъда посрещнат по-сърдечно.

Всред пламенните им възклицания се чуваха трогателни молби да ги купя, да стана техен господар, примесени с разпалени уверения, че ще бъдат усърдни и предани. Уви! Те не знаеха колко много ми тежеше в този миг мисълта дали ще мога да купя една от тях.

Помъчих се да бъда весел, да ги ободря с утешителни думи. А то като че ли самият аз имах нужда от утешение.

През цялото време очите ми не се спряха на едно място. Аз се взирах във всяко лице. Две газени лампи хвърляха достатъчно светлина, за да мога да сторя това. Неколцина от робите бяха млади мулати. Погледът ми се спря на всеки от тях. Как биеше сърцето ми, докато ги разглеждах! Най-после то заликува. Положително тука нямаше лице, което тя можеше да люби! Дали бяха всички тука? Да, всички — тъй каза Сципион, — всички освен Аврора.

— Ами Аврора? — попитах аз. — Чул ли си нещо ново за нея?

— Не, сподарю, аз мисля, Рора отиде в града. Тя замина с каляската, не с парахода, някои казват това и аз го вярвам.

Това беше много странно. Викнах негъра настрана.

— Кажи ми, Сципион — питах го аз, — има ли Аврора някакви роднини между вас? Брат, сестра или братовчед?

— Не, сподарю, няма. Божичко, сподарю! Рора, тя почти толко бяла, колко споица Жени, всички други са черни или най-малкото жълти! Рора тя е квартеронка, жълтите са всички мулати — не са роднини на Рора, не!

Това ме слиса и озадачи. Предишните ми съмнения вкупом нахлуха в душата ми. Отново бях обзет от ревност.

Сципион не можеше да разплете загадката. Неговите отговори на другите ми въпроси с нищо не ми помогнаха да я разреша и аз се върнах на горната палуба със сърце изтерзано от разочарование.

Единствено мисълта, че може би съм сбъркал, ме успокояваше донякъде. Може в края на краищата да не е била Аврора!