Майн Рид
Квартеронката (14)

Глава XIII
„Blessé^[1]“

Само след няколко секунди пред вратата се появиха някакви фигури и до слуха ми долетяха гласове, които ми се сториха познати. Като погледнах още веднъж, видях, че беше младата креолка и нейният управител.

Разговорът, който водеха, не беше диалог, а само възклицания — припреният език на страха. Старецът беше събрал няколко стола от кабините и с треперещи ръце се мъчеше да ги върже един за друг с намерение да направи нещо като сал. Понеже нямаше въже, той ги връзваше с носна кърпа и ивици коприна, които неговата господарка късаше от роклята си! Ако успееше да направи сала, той щеше да бъде слаб, негоден да удържи дори една котка. Това бяха усилия на потъващия, който „се хваща за сламка“. От пръв поглед разбрах, че този сал нямаше да им продължи живота нито минута. Столовете бяха от тежко палисандрово дърво и сигурно щяха да потънат от собствената си тежест!

Тази гледка ми направи неописуемо странно впечатление. Чувствах се изправен пред труден въпрос. Чувствах, че ми се налага да избирам между себе си и креолката. Ако този избор ме лишаваше от възможността да спася живота си, боя се, че щях да се покоря на „първия закон на природата“; обаче, както вече споменах, чувствах се сигурен за своя собствен живот; въпросът беше дали можех да спася и дамата?

Бързо разсъдих по следния начин: „Спасителният пояс е много малък и не ще издържи двама ни! Какво ще стане, ако го дам на креолката, а аз плувам до нея? Като се улавям от време на време за него, ще имам сили да се държа над водата. Аз съм добър плувец. Колко ли има до брега?“

Погледнах нататък. Пламъците от горящия параход осветяваха водата в широк кръг. Можех ясно да видя кафявия бряг. До него имаше най-малко четвърт миля, а между него и потъващия параход минаваше силно течение.

„Сигурно ще мога да го преплувам — помислих си аз; — ще потъна ли, ще преплувам ли, все пак ще се опитам да я спася!“

Не ще отрека, че докато стигнах до това решение, през главата ми минаха и други мисли. Не ще отрека, че наред с благородните ми подтици имаше и малко френска галантност. Ако мадмоазел Безансон не беше млада и хубава, а стара и грозна, мисля… тоест… боя се… че щеше да се наложи Антоан да я спасява със своя сал от столове! Обаче решението ми беше взето и нямаше време да размишлявам върху моите подбуди.

— Мадмоазел Безансон! — извиках аз през вратата.

— Ах! Някой ме вика — рече тя и рязко се обърна. — Боже мой! Кой е там?

— Човек, който…

— Peste!^[2] — промърмори гневно старият управител, когато ме видя. Той подозираше, че аз искам да се възползвам от неговия сал.

— Peste! — повтори той. — Няма да удържи двама, мосю.

— Нито дори и един — отвърнах аз. — Мадмоазел — продължих, като се обърнах към дамата, — тези столове няма да ви спасят, а ще ви удавят, ето… вземете това! То ще ви спаси.

С тези думи аз свалих пояса и го подадох на креолката.

— Какво е туй? — припряно ме попита тя, а след като разбра, продължи: — Не… не… не, мосю! Ами вие, вие!

— Смятам, че мога да доплувам до брега и без него. Вземете го, мадмоазел! Бързо! Бързо! Няма време за губене. След три минути параходът ще потъне. Другият е още далече, а освен това той може да не се реши да се доближи поради пожара! Вижте пламъците! Те пълзят насам! Бързо! Позволете да ви го вържа!

— Боже мой!… Боже мой! Великодушен чужденецо!…

— Не говорете; така… така е добре! Сега във водата! Не бойте се! Хвърлете се и плувайте настрана от парахода! Не се страхувайте! Аз ще скоча след вас и ще ви видя! Хайде!

Отчасти под влиянието на ужаса, отчасти поддала се на моите увещания, девойката скочи в реката; в следния миг я видях над водата; познах я по белезникавата й рокля, която плаваше на повърхността.

В същото време усетих, че някой ме хваща за ръка. Обърнах се. Беше Антоан.

— Простете ми, благородни младежо! Простете ми! — повтаряше той и сълзи се стичаха по бузите му.

Щях да му отговоря, но в същия миг зърнах един мъж, който тичаше към перилата, отгдето девойката беше току-що скочила. Виждах, че погледът му е втренчен в нея и че е забелязал спасителния пояс! Намеренията му бяха ясни.

Той се качи на перилата и тъкмо щеше да скочи, когато стигнах до него. Хванах го за яката и го дръпнах назад. Пламъците осветяваха лицето му и аз познах същия простак, който ми беше предложил да се обзаложим.

— Не бързайте толкова, господине! — казах аз, без да го пускам.

Той отговори само с една дума — една ужасна клетва; в същото време видях, че във вдигнатата му ръка блесна острието на ловджийски нож! То се появи толкова неочаквано, че нямах възможност да избягна удара и в следващия миг усетих студената стомана да пронизва ръката ми. Ударът не беше смъртоносен и преди негодникът да успее да го повтори, аз му „стоварих“, както се изразяват любителите на ринга, такова кроше по брадичката, че го накарах да се търколи през столовете, а в това време ножът изхвръкна от ръката му. Вдигнах го и за миг се поколебах дали да го използвам срещу този главорез; моите по-добри чувства надделяха над раздразнението и аз захвърлих оръжието в реката. Почти веднага след това скочих и аз. Нямаше време за бавене. Пламъците бяха стигнали кормчийската кабина, близо до която стояхме, и горещината беше вече непоносима. Когато се обърнах за сетен път към парахода, видях Антоан и моя противник да се боричкат между столовете.

Бялата дреха ми служеше за фар и аз заплувах след нея. Течението беше отнесло вече дамата на известно разстояние от кораба право надолу.

Бързо хвърлих дрехата и обувките си, а тъй като другото ми облекло беше от лека материя, то не ми пречеше. След няколко удара заплувах съвършено свободно и без да изпускам от поглед бялата рокля, продължих надолу по реката.

От време на време вдигах глава над повърхността и поглеждах назад. Все още се страхувах, че побойникът може да ме последва и бях се приготвил за борба във водата!

Подир няколко минути вече бях до моето протеже и след половин дузина набързо изречени насърчителни думи се хванах с едната си ръка за спасителния пояс, а с другата се помъчих да се насоча към брега.

По този начин течението ни носеше по диагонал, но все още бързо слизахме надолу по реката. Дълго и уморително ми се видя това плуване. Ако беше продължило още, нямаше да мога да издържа до края.

Най-после като че ли стигнахме близо до брега, обаче колкото повече се приближавахме, толкова по-слаби ставаха моите удари, а лявата ми ръка се вкопчваше в моята другарка с някакво конвулсивно усилие.

Все пак помня, че стигнахме сушата; помня, че с помощта на моята спътничка с голяма мъка изпълзях на брега. Помня, че видях голяма къща точно там, където излязохме на брега; помня, че чух думите:

— C’est drôle! C’est ma maison — ma maison véritable!^[3]

Помня, че воден от нежна ръка залитах по някакъв път и минах през някаква порта и някаква градина, където имаше пейки и статуи и благоуханни цветя… помня, че от къщата дотичаха слуги с фенери, че ръцете ми бяха червени, а от ръкавите ми капеше кръв! Помня, че женски глас извика:

— Blessé!

Някой изписка изплашено, а след това не помня вече нищо друго!