Майн Рид
Квартеронката (35)

Глава XXXIV
Бамбара Габриел

Огромният ръст на негъра, мрачният блясък на кръвясалите му очи, решителният поглед, ослепително белите островърхи зъби — всичко това го правеше ужасен наглед. При други обстоятелства може би щях да се уплаша от среша с такъв страшен неприятел, защото наистина го смятах за неприятел. Спомних си как го бях шибнал с камшика, а не се съмнявах, че и той го помнеше. Не се съмнявах, че е тръгнал да ми отмъщава, подбуден отчасти от оскърблението, което му бях нанесъл, отчасти насъскан от подлия си надзирател. Навярно ме е дебнел в гората — може би целия ден — и е чакал удобен случай, за да изпълни намерението си.

Но защо побягна от мен? Дали се страхуваше да ме нападне открито? Е, да… страхувал се е от моята двуцевка!

Но аз спах. Тогава е могъл да се приближи до мене… могъл е… Аха!

Това възклицание се откъсна от устните ми, когато през ума ми се стрелна една необикновена мисъл. Този бамбара беше „змиеукротител“ — така бях чувал — и можел да прави, каквото си ще и с най-отровните змии… можел да ги води, да ги насочва! Да не би той да е насочил гърмящата змия там, където лежах… дали не е той виновен, че тя ме ухапа?

Колкото и да е странно, но това предположение мина през ума ми в този миг и ми се видя допустимо; о, нещо повече — аз направо го повярвах! Спомних си, че бях поразен от нещо особено във влечугото, от злокобния му вид, от някакво висше коварство, проявено в начина, по който избяга; не по-малко странно беше и това, че змията ме ухапа, без да я предизвикам — нещо рядко за една гърмяща змия! Всички тия съображения нахлуха едновременно в ума ми и затвърдиха у мене убеждението, че смъртоносната рана на китката ми не е случайност, а се дължи на Габриел змиеукротителя!

За да дойда до това убеждение, не ми беше нужно ни половината, ни една десета, нито дори една стотна от времето, което ми взе сега, за да ви разкажа за него. То стана с бързината на мисълта, толкова бърза поради това, че всичките обстоятелства, водещи до това заключение, бяха съвсем пресни в паметта ми. Всъщност, докато мислите минаваха през ума ми, негърът не беше още променил изплашеното си изражение, нито пък аз моето изражение на изненада от това, че го познах!

Почти със същата бързина бях разбуден от това чудновато заблуждение. В следващата минута се уверих, че подозренията ми са били несправедливи. Не бях прав спрямо човека, който стоеше пред мен.

Изведнъж стойката му се промени. Вдигнатата ръка се спусна, свирепото изражение на угроза изчезна от лицето му и с мек тон, с толкова мек, колкото можеше да придаде на грубия си глас, той каза:

— А, това сте вие, сподарю… приятелят на черните хора! Дявол да го вземе! Аз мислех, че сте онзи проклет янки, дето мъчи негрите!

— Затова ли бягаше от мене?

— Да, сподарю, затова бягах.

— Тогава ти си…

— Аз съм беглец, да, сподарю, това е вярно — беглец. Не се боя да ви кажа. Габриел ви вярва… Той знае, вие сте приятел на нещастните негри. Гледайте тука.

Като изрече последните думи, той смъкна парцаливата червеникава риза и оголи гърба си.

Това беше страшна гледка! Освен fleur de lis и много други стари клейма, той беше покрит с нови пресни белези. Дълги моравочервени подути резки кръстосваха тъмната кожа във всички посоки и образуваха заплетена мрежа. На места поради съсирената кръв те имаха по-тъмен цвят, докато на други места, където бе минала някоя издадена гънка на спирално плетения бич, самата кожа беше разкъсана. Дори и вехтата риза бе покрита с потъмнели червени петна от кръвта, текла през време на наказанието! Жално ми беше да гледам и неволно извиках:

— Горкият човек!

Изразът на съчувствие явно трогна грубото сърце на бамбара.

— Ах, сподарю! — продължи той. — Вие ме ударихте с конски камшик — това е нищо! Габрел ви благославя за това. Той помпеше вода върху стария Зип против своята воля… той се радваше, когато младият сподар го изпъди от помпата.

— Тъй ли! В такъв случай ти си го вършил насила?

— Да, сподарю, накара ме онзи мъчител на негрите. Той се опита да ме накара да направя същото още един път. Аз не исках да наказват стария Зип още един път… затова вие виждате това тук… дявол да го вземе!

— Затова ли те биха, понеже си отказал да накажеш Сципион?

— Точно така, сподарю Едуард; до кръв, нали видите; но… — тука негърът се подвоуми, а лицето му придоби свирепото си изражение. — Но — продължи той — аз отмъстих на този янки… дявол да го вземе!

— Какво?… Отмъсти ли му? Какво му направи?

— О, дребна работа, сподарю. Съборих го; той падна като вол под нож. Туй е голямо отмъщение за бедния негър. Освен това аз съм беглец, това е също отмъщение! Ха-ха! Те загубиха един добър негър… добър работник на памучните полета… добър работник за тръстика. Ха-ха!

Дрезгавият смях, с който „беглецът“ изрази своето задоволство, ми прозвуча странно.

— И ти избяга от плантацията?

— Точно така, сподарю Едуард… Никога няма да се върна. — След като замълча за миг, той добави още по-подчертано: — Никога няма да се върна там жив!

Докато изричаше тези думи, Габриел сложи ръка на широките си гърди и в същото време застана много решително.

Веднага разбрах, че си бях съставил погрешно мнение за характера на този човек. Бил съм повлиян от неговите врагове, от белите, които се бояха от него. Въпреки страшно свирепото изражение на неговите черти, изглежда че в сърцето му имаше нещо благородно. Бяха го наказали зарад отказа да бичува своя брат-роб. Той беше въстанал против наказанието и беше повалил с удар жестокия си противник. С тази си постъпка беше се изложил на много по-страшно наказание — дори и на опасност за живота си!

Всичко това изискваше смелост. Само свободолюбив дух можеше да вдъхне тази смелост, този дух, който подбуди швейцарския родолюбец да свали шапката на Геслер^[1].

Негърът стоеше с дебелите си мускулести пръсти, разперени на силните гърди, с изправена снага, с глава отметната назад и с очи изпълнени с непоколебима твърдост; от него лъхаше някакво величие, което ме караше да мисля, че в това черно тяло, бедно облечено, с груби памучни дрехи, пламти духът на един истински мъж!