Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава LXVII
Избягалите мустанги

От време на време продължаваше да се святка и беше много лесно да намерим пътя. Излязохме от нивата близо до същото място, откъдето бяхме влезли, и водейки се по оградата, забързахме към горичката от папайя, където бяхме оставили конете.

Планът ми беше незабавно да потеглим и да се помъчим да стигнем в града преди изгрев. Стигнех ли веднъж там, надявах се да мога да се укрия — и аз, и моята годеница, — докато ни се представи удобен случай да заминем към морето или нагоре по реката в някой от свободните щати. И наум не ми беше дошло да се крием в гората. Случаят ми беше показал едно изключително убежище и без съмнение бихме могли за известно време да се приютим там. За миг помислих за предимствата на това скривалище, но веднага пропъдих всяка мисъл за него. Такова убежище можеше да бъде само временно. В края на краищата щеше да ни се наложи да бягаме и оттам, а да се измъкнем от тази местност, щеше да стане още по-трудно. За преследвания човек, както и за престъпника, няма по-безопасно място за укриване от шумния и многолюден град, а в Нови Орлеан, където половината от населението е „подвижно“, особено лесно е никой да не те забележи.

Ето защо моето намерение беше (а д’Отвил го одобри) да се качим на конете и да потеглим направо за града.

Тежка задача отредих на бедните ни животни, особено за онова, което трябваше да носи „двоен товар“. Издръжливи коне бяха те и добре бяха изминали разстоянието дотук, но трябваше да напрегнат и последното си мускулче, та да ни закарат обратно преди изгрев.

Подпомогнати от бляскането на мълниите, ние си проправяхме път между дърветата, докато най-после зърнахме папайята, която се познаваше лесно по големите си продълговати листа, придобиващи белезникав гланц от сиянието на мълнията. Спуснахме се напред с радостно очакване. Възседнехме ли конете, скоро щяхме да бъдем извън всяко преследване.

— Чудно, че конете не цвилят и въобще с нищо не издават присъствието си! Би трябвало да се уплашат от нашето приближаване, а ето че не се чува нито пръхтене, нито тупане с копита, сигурно сме вече близо до тях. Никога не ми се е случвало конете да стоят толкова мирно! Какво ли правят? Къде са?

— Да-да, къде са? — повтори д’Отвил. — Нали това е мястото, където ги оставихме?

— Разбира се, че беше тука! Да… тука… ето дръвчето, за което вързах юздите. Вижте! Ето следите от копитата им. Боже мой! Конете ги няма!

Изрекох тези думи с пълното убеждение, че казвам истината. Нямаше място за никакво съмнение. Пред нас беше утъпканото място, където бяха стояли, същото дърво, за което ги бяхме вързали. Веднага го познах — то беше най-голямото в гъстака.

„Кой ги е отвел?“ Това беше първият въпрос, който си зададохме. Някой да не ни е проследил? Или някой случайно е открил конете? Второто предположение беше по-малко вероятно. Кой ще скита в гората в такава нощ? Но даже и да имаше някой да скита, какво го е завело в гъстака от папайя? Чакай! Дойде ми на ума нова мисъл: може би конете са се отвързали сами?

Това беше напълно допустимо. В такъв случай сигурно щяхме да познаем, щом светне пак мълния, дали са се освободили сами, или някоя човешка ръка е отвързала поводите. Ние стояхме до дървото и чакахме светкавицата.

Тя не се забави много и когато блесна, ни помогна да разрешим съмненията си. Моята догадка беше вярна: конете се бяха освободили сами. За това свидетелстваха изпочупените клони. Нещо — може би светкавицата, а още по-вероятно някой дебнещ див звяр — ги беше подплашило и те бяха побягнали в гората.

Сега се укорявахме, че ги бяхме вързали толкова небрежно, и то за клона на asiminas, мекото сочно дърво, което не е по-жилаво от повечето тревисти растения. Аз бях доволен, когато открих, че конете са се отвързали сами. Имаше надежда да не са отишли много надалече. Все още можеше да ги намерим да пасат някъде наблизо, с влачещи се подире им поводи.

Без да губим време, тръгнахме да ги търсим — д’Отвил отиде в една посока, аз в друга, а Аврора остана в гъстака на папайята.

Обиколих цялата околност, върнах се при оградата, стигнах край нея чак до пътя и даже извървях известно разстояние по самия път. Претърсих всяко кътче между дърветата, провирах се през гъсталаци и камъши и всеки път, когато се святкаше, търсех следи по земята. От време на време се завръщах при изходната точка, за да узная дали д’Отвил не ги е намерил.

След като прекарах почти цял час в това безплодно търсене, реших да се откажа. Не вярвах вече, че ще намеря конете; отчаян, запътих се отново към гъстака. Д’Отвил беше дошъл преди мене.

Когато се приближих, трептящото сияние ми помогна да различа фигурата му. Той стоеше до Аврора. Двамата непринудено разговаряха. Стори ми се, че той любезничеше с нея и като че това й харесваше. В тази сцена, мярнала се за миг пред очите ми, имаше нещо, което болезнено ме засегна.

Д’Отвил също не беше намерил никакви следи от избягалите коне. Нямаше смисъл да ги търсим повече. Решихме да прекъснем търсенето и да прекараме нощта в гората.

Със свито сърце трябваше да се съглася, но за нас нямаше друг избор. Пеш не бихме могли да стигнем в Нови Орлеан, преди да се развидели, а да ни намерят на пътя след съмване значеше положително да ни заловят. Такива като нас не можеха да минат, без да ги забележат, а аз не се съмнявах, че още призори по пътя към града щеше да тръгне потеря.

Най-благоразумното беше да пренощуваме, където си бяхме, и да тръгнем отново да търсим конете, щом съмне. Ако сполучехме да ги намерим, можехме да ги скрием в блатото до следващата нощ и тогава да потеглим към града. Ако не ги намерехме, тогава като тръгнехме по-рано, можехме да изминем разстоянието пеш.

Загубването на конете беше ни изправило пред неочаквано затруднение. Това беше намалило сериозно вероятността да успеем да избягаме и бе увеличило опасността на положението, в което се намирахме.

Опасност, казах, а ние действително се намирахме пред опасност, и то не каква да е. За вас ще е трудно да разберете същината на нашето положение. Вие си представяте, че четете разказ за някакво обикновено бягство на влюбени — просто отвличане à la Гретна Грийн[1].

Откажете се от тази представа. Разберете, че ние и тримата бяхме извършили постъпка, за която трябваше да отговаряме пред закона. Разберете, че за моето престъпление подлежах на строго наказание според законите на страната и че бях заплашен от още по-ужасна присъда извън законите на страната. Аз знаех всичко това — знаех, че извършеното от мен деяние застрашаваше даже живота ми!

Помислете за надвисналата над нас угроза и може би това ще ви помогне да си представите как се чувствахме ние, след като се върнахме от безуспешното търсене на конете.

За нас нямаше друг избор, освен да останем, където бяхме, до сутринта.

Половин час се занимавахме да късаме испански мъх от дърветата и да събираме меките листа на папайя. Всичко това аз постлах на земята, сложих на тях Аврора и я покрих с наметката си.

Самият аз нямах нужда от легло, а седнах до своята любима и облегнах гръб на едно дърво. С радост бих облегнал главата й на моите гърди, но присъствието на д’Отвил ме възпираше. Може би и това не би ме накарало да се въздържа, но когато направих лек намек, Аврора го отхвърли. Тя даже свенливо си дръпна ръката, която бях взел в моята.

Да си призная, тази свенливост ме изненада и докачи.

Бележки

[1] Гретна Грийн — село в Южна Шотландия до английската граница, където по стара традиция ковачът благославя брака на избягали влюбени двойки. — Б.пр.