Майн Рид
Квартеронката (44)

Глава XLIII
Норвежките плъхове

Трябва да съм спал цял час или повече. Не бях се сетил да погледна часовника си, преди да заспя, а след като се събудих, не можех и да помисля за такова нещо. Но че бях спал най-малко един час, можех да разбера по дължината на свещта.

Това беше ужасен час, по-ужасен от който не мога да си спомня през целия си живот — час, изпълнен със страхотни сънища. Но не съм прав като казвам това. То не беше сън, макар на времето да мислех така.

Слушайте!

Както казах, бях легнал по гръб, покрил се с широкия си плащ от брадата до глезените. Само лицето и ходилата ми се подаваха изпод него. Бях сложил един от чувалите за възглавница, та главата ми беше в такова положение, че свободно виждах цялото си тяло. Свещта, поставена малко по-далеч от петите ми, беше точно пред моите очи и в тази посока можех да виждам пода на разстояние от няколко ярда, Казах, че след пет минути съм заспал. Мислех, че съм заспал, пък и до днес мисля същото, и все пак очите ми бяха отворени и ясно виждах свещта пред себе си и онази част от пода, която беше осветена от нейния пламък. Струва ми се, че се мъчех да си затворя очите, но не можех; нито можех да променя положението си, а лежах загледан в светлината и в пода около нея. Изведнъж пред очите ми се мярна странна гледка. Голям брой малки блестящи предмети започнаха да танцуват и святкат отвъд в тъмнината. Отначало ги взех за светулки, но макар че навън ги имаше много, доста необичайно беше да видиш светулки вътре, в затворено помещение, още повече че ги виждах ниско на пода на салона, а не горе във въздуха, както би трябвало да бъдат.

Постепенно броят на тези бляскащи предмети растеше. Сега бяха няколко десетки и което беше най-странно, като че ли се движеха на чифтове. Това не бяха светулки!

Започнах да се тревожа. Започнах да мисля, че в тези безбройни огнени точици, които бляскаха на пода, се крие опасност. За бога, какво ли можеха да бъдат?

Едва си бях задал този въпрос и почти веднага можах да намеря разумен отговор, който съвсем не намали страха ми. Пред мене проблясваше страшната истина: всеки чифт святкащи точки е чифт очи!

Да се сетиш, че това са очи на плъхове, не беше никак утешително. Моят страх може да ви се вижда смешен, но аз ви уверявам най-сериозно, че нямаше да се уплаша повече, ако при събуждането си бях видял готова да скочи върху ми пантера. Бях чувал такива истории за тези норвежки плъхове (всъщност лично съм бил свидетел на техните дръзки и свирепи подвизи в Нови Орлеан, където вилнееха по това време в несметни количества)^[1], щото видът им ме изпълни с погнуса и ужас. Но най-страшното беше това, че виждах как те се приближават към мене, как идват все по-близо и по-близо, а нямах сили да се махна от пътя им!

Да. Аз не можех да се помръдна. Ръцете и краката ми бяха като от камък, а в мишците ми не беше останала ни капка сила! Тогава помислих, че сънувам!

„Да! — разсъждавах, понеже все още притежавах способността да разсъждавам. — Да! Аз само сънувам, но ужасен сън… ужасен… Да можех да се събудя… Това е кошмар! Зная… да можех поне малко да се помръдна… да помръдна пръстите на краката… на ръцете… ах!“

Тези размишления действително се редяха в ума ми. Идвали са ми и при други случаи, когато съм имал кошмар, но сега вече не се боя от такива халюцинации, понеже се научих как да се изтръгвам от тях. Тогава не умеех. Аз лежах като мъртвец, на когото не са затворили очите, и мислех, че сънувам.

Дали сънувах, или бях буден, но душата ми още не беше стигнала до връхната точка на ужаса. Като продължавах да се взирам, долавях, че броят на гадните животинки се увеличава всеки миг. Сега вече виждах кафявите им космати тела, тъй като се бяха приближили до свещта и попадаха в нейния светъл кръг. Подът гъмжеше от тях. Той като че ли беше оживял и се люшкаше като море при буря. Отвратително зрелище.

Плъховете идваха все по-близко. Аз виждах вече острите им зъби, дългата сива четина на муцуните им и злобното изражение на малките им проницателни очички.

Още по-близо! Те се качват на чувалите с кафе… пълзят по краката и тялото ми… гонят се в гънките на моя плащ… те ми гризат обувките… Ужас! Ужас! Те жив ще ме изядат!

Край мене има милиарди! Не мога да погледна настрани, но зная, че ме заобикалят отвред. Чувам рязкото им писукане, въздухът е напоен с вонята на гадните им тела. Струва ми се, че ще ме задуши. Ужас! Ужас! О, боже милостиви! Събуди ме от този страшен сън!

Такива бяха моите мисли, такива бяха усещанията ми в този миг. Напълно ясно съзнавах всичко, което ставаше наоколо ми — дотолкова ясно, че го смятах за сън.

Полагах крайни усилия да се събудя — да раздвижа ръка или крак. Но всичко беше напразно. Не можех да помръдна нито един мускул. И най-малкият нерв в тялото ми спеше. Кръвта беше спряла да тече в жилите ми!

Скован от тази ужасна болка, лежах дълго, дълго време. Лежах, обзет от страх да не бъда разкъсан на парчета и изяден!

Свирепите животни бяха нападнали само обувките и плаща ми, но ужасът ми беше пълен. Чаках да ги усетя на гърлото си!

Дали моето лице и отворените втренчени очи ги задържаха на разстояние? Сигурен съм, че очите ми са били отворени през цялото време. Дали това ги плашеше и не им даваше да ме нападнат? Без съмнение, да. Те се катереха по цялото ми тяло, дори и по гърдите, но като че избягваха главата и лицето!

Дали щеше да ги задържи дълго този изгоден за мене страх, не зная, защото ужасната сцена завърши по неочакван начин.

Свещта догоря, угарката изсъска и падна през гърлото на бутилката и светлината угасна.

Изплашени от внезапния преход от светлина към тъмнина, гнусните гадини нададоха ужасен писък и се втурнаха да бягат на всички страни. Аз чувах топуркането на техните крака по дъските.

Светлината изглежда ми е действала магически и ме е сковавала с железните вериги на кошмара. Щом тя угасна, силата ми се възвърна, аз скочих на крака, грабнах моя плащ, размахах го безумно наоколо си и закрещях, колкото имах сили.

От всяка пора на кожата ми течеше студена пот и усещах като че косите ми бяха настръхнали. Все още вярвах, че това беше сън и едва когато изуменият негър пристигна със свещ в ръка и видях в какво състояние се намираха обувките ми и плащът, едва тогава се убедих, че бяха ме посетили косматите гости и че ужасната случка е била действителност.

Не останах повече в „салона“, ами се загърнах с плаща и излязох на чист въздух.