Майн Рид
Квартеронката (43)

Глава XLII
„Плаващият пристан“

Сега чаках само някой параход, който да ме отведе до Нови Орлеан. Знаех, че нямаше да чакам дълго. Ежегодната епидемия вече намаляваше и наближаваше началото на сезона за търговия и развлечения в Града на завоя. Параходите, отпътували нагоре по течението, вече се движеха по всички притоци на могъщата Мисисипи и, натоварени с производството на почти безграничната й долина, бяха се устремили към голямото южно средище на американската търговия. Можех да очаквам параход „надолу“ всеки ден или даже всеки час.

Реших да взема първия от тях.

Хотелът, в който живеех, както и цялото селище, се намираше на значително разстояние от пристана. Селището беше построено така далече от предпазливост. На това място, както и на хиляда мили нагоре и надолу, бреговете на Мисисипи се издигат само няколко фута над равнището на водата и поради постоянното подмиване на почвата често големи пространства се свличат и биват помитани от буйните червени води. Човек може да си помисли, че с времето това неспирно действие на водата ще разшири коритото до неестествени размери. Но не. При всяко заливане на единия бряг водовъртежът, образуван в новия завой, отнася свлеченото на отсрещния бряг и тъй реката запазва постоянната си ширина. Това чудно явление може да се забележи от вливането на Охайо чак до устието на самата Мисисипи, само че в някои пунктове разливането от едната страна и наносите от другата са много по-големи, отколкото в други. На някои места „отнасянето“ на брега върви толкова бързо, че за няколко дена може да изчезне землището на цяло село или на цяла плантация. Нерядко през време на пролетните наводнения тази своенравна река си избира „пряк път“, оставя завоя, пресича направо и за няколко часа се образува ръкав, по който се устремява цялата река. Случва се на земята, заградена от завоя, да има плантация — а дори и три-четири — и плантаторът, легнал да спи, напълно уверен, че къщата му е на континента, като се събуди сутрин, открива, че е жител на остров! Той вижда с ужас как огромни маси червено-кафява вода се носят пред него и го отрязват от сушата. Не може вече да отиде до съседното селище без помощта на сал, който струва доста скъпо. Неговите коли не ще му служат вече „да извозва“ на пазара огромните бали памук и качета със захар и тютюн. И обзет от страх и несигурност пред някоя нова необуздана прищявка на течението, която може да отнесе и самия него, и къщата му заедно с неговите няколкостотин полуголи негри — той бяга от дома си и се преселва в някоя друга част на поречието, където земята му се струва по-запазена от такива нежелани нашествия на реката.

Поради тези своеобразности на Мисисипи извънредно рядко се срещат сигурни места за градчета по долното й течение. По протежение на последните й петстотин мили има само няколко точки, естествени възвишения, които предлагат тази възможност. Изкуственият насип, известен под името Дигата, поправя до известна степен това положение и създава относителна сигурност за градчетата и плантациите.

Както вече споменах, моят хотел беше доста далече. Някой параход можеше да пристигне и да отплава, без да узная за това. Натоварен кораб, който отива надолу по реката, обикновено няма нужда от допълнителен товар и затова не спира за дълго, а в една „странноприемница“ на брега на Мисисипи човек не може, както в някой лондонски хотел, да се осланя на изпълнителността на „камериера“. Вероятността на бъдете събуден от Самбо^[1], който е десет пъти по-сънлив от вас, надали е по-голяма от едно на сто.

Имах достатъчно опит в това отношение и пред страха, че някой параход може да мине, а аз да си остана в хотела, реших да уредя сметките си тука и веднага да се пренеса на пристана заедно с моите impedimenta.

Нямаше да остана съвсем без подслон. Там нямаше никаква къща, обаче на пристана стоеше един стар параход, отдавна осъден като „недостоен за реката“. Този бракуван параход, вързан със здрави въжета за брега, представляваше прекрасен плаващ кей, а просторната му палуба, кабини и салони служеха за склад на какви ли не стоки. Всъщност той се използваше и като пристан, и като склад и беше известен под името „плаващият пристан“.

Беше късно — почти полунощ, — когато се качих на плаващия пристан. Хората, които случайно може да са имали работа тука, си бяха отишли, нямаше го и самия собственик на този кораб-склад. Един сънлив негър, неговият locum tenens^[2], беше единственото човешко същество, което се изпречи пред погледа ми. Тази личност обитаваше долната палуба на парахода и сега седеше зад тезгяха, който заграждаше единия ъгъл на палубата. Върху този тезгях имаше везни с грамове, голямо кълбо здрав канап, голям нож и други принадлежности, каквито можете да видите в провинциален „дюкян“, а по полиците зад него бяха наредени шишета с разноцветни напитки, чаши, кутии със сухар, сирене, качета граниво масло, пачки тютюн и връзки долнокачествени пури — накъсо казано, всичките „тем подобни“ на обикновена бакалница. Останалата част от широкото помещение беше отрупана със стоки в най-различна опаковка. Имаше сандъци, бурета, чували и бали — някои от тях, дошли през Нови Орлеан от далечни страни, щяха да заминат нагоре по реката, докато пък други — богатите плодове на земята, бяха предназначени за изпращане надолу и трябваше да пропътуват хиляди мили през широкия Атлантически океан. Целият под беше покрит с тези разнообразни пратки и аз напразно търсех място, където да мога да се изтегна. При по-добро осветление може би щях да успея да открия такова местенце, обаче лоената свещ, протекла по празната бутилка от шампанско, едва осветяваше този безпорядък. Светлината беше достатъчна само да ме заведе при единствения обитател на това място, по чието черно лице свещта хвърляше слаби отблясъци.

— Спиш ли, чичо^[3]? — рекох аз, като се приближих.

Голяма рядкост е американски негър да отговори грубо, още повече когато е запитан учтиво. Приятелският тон, с който се бях обърнал, засегна някоя нежна струна в гърдите на „черния“ и добродушна усмивка се разля по лицето му, когато ми отговори. Разбира се, той не спеше. Но аз зададох този празен въпрос само като встъпление към по-нататъшен разговор.

— Я гледай ти! Че това е сподарят Едуард. Чичо Сам ви знае вас, сподарю Едуард. Вие сте добър към черните хора. Какво може чичо Сам да направи за сподаря?

— Ще отивам надолу в града и дойдох тука да чакам параход. Смяташ ли, че ще има някой тази нощ?

— Сигур, сподарю… сигур ще има параход тази нощ. Моят сподар чака тази нощ параход от Червената река… или „Хума“, или „Чоктума“.

— Добре. А сега чичо Сам, ако ми намериш шест фута място на гладките дъски и ми обещаеш да ме събудиш, щом се зададе параходът, няма да ми е мъчно, че съм ти дал този половин долар.

Внезапно очите на чичо Сам се разшириха, бялото им се увеличи и показаха какво всъщност изпитваше той при вида на лъскавото парче метал. Без много да приказва, чичо Сам взе бутилката от шампанско със закрепената на нея свещ и, провирайки се между сандъци и бали, ме поведе към стълбите, които водеха на втората, кабинната палуба на кораба. Ние се изкачихме и влязохме в салона.

— Тука, сподарю, има достатъчно място… Чичо Сам много съжалява, че няма легло, ама сподарят, ако може, да спи ей на тези тука чували с кафе, той е добре дошъл… много добре дошъл. Аз оставям тази свещ тука за сподаря. Аз може да взема друга за мене долу. Лека нощ, сподарю Едуард… не бойте се, аз ще ви събудя… не бойте се за това.

С тези думи добросърдечният негър постави бутилката-свещник на пода, слезе пак долу и ме остави с мислите ми.

При оскъдната светлина на свещта огледах небрежно квартирата си. Имаше достатъчно място, както ми каза чичо Сам. Това беше салонът на стария параход, а тъй като преградните врати бяха изкъртени и отнесени, то дамското отделение, главният салон и предната част сега представляваха едно цяло. Съединени, те образуваха зала, повече от сто фута дълга, и от средата, където бях застанал, двата края се губеха от погледа ми в тъмнината. Кабините още си стояха от двете страни със зелените жалузи на вратите. Някои от тях бяха затворени, докато други бяха открехнати или широко отворени. Позлата и орнаменти, потъмнели от времето и употребата, красяха стените и тавана на залата, а над сводестия вход към главния салон още блестеше златният надпис „Султана“, който ме осведоми, че се намирам в останките на един от най-прочутите параходи, които някога са порили водите на Мисисипи.

Странни мисли ми идваха на ума, докато оглеждах тази изоставена зала. Безмълвна и напусната изглеждаше тя, дори повече отколкото някое усамотено кътче в дълбините на гората. Липсата на онзи шум, който човек е свикнал да чува в подобни места — бумтежът на машините, дрезгавото боботене на па̀рата от изпускателната тръба, оживената глъчка или звънливият смях, липсата и на обикновената гледка — ослепителните полилеи, дългите маси с бляскави кристални съдове, — липсата на всичко това, а от друга страна, наличността на обстановката, свързана с тези гледки и звуци, придаваха на помещението вид на неописуемо запустеше. Чувствах се, както се чувства човек всред развалините на някой стар манастир или всред гробовете на древно гробище.

Никакви мебели не нарушаваха еднообразието на помещението. Единствените неща, които се хвърляха в очи, бяха разхвърляните по пода груби ютени чували, върху които чичо Сам ме беше поканил да легна.

След като поразгледах необикновената си стая и след странните размишления, навявани от нейния вид, започнах да мисля как да се разположа за сън. Бях уморен. Здравето ми не беше още съвсем възстановено. Чистата постелка от чували с кафе изглеждаше примамлива. Аз домъкнах пет-шест парчета, наредих ги един до друг, след това се изтегнах по гръб и се покрих с наметката си. Зърната на кафето се поддадоха на тежестта на тялото ми, с което направиха положението ми по-удобно, и след по-малко от пет минути аз вече спях.