Майн Рид
Квартеронката (18)

Глава XVII
Аврора

За миг бях останал сам, понеже Сципион бе отишъл в кухнята да търси чай, препечен хляб и гарнитура за пилето. Аз лежах и размишлявах върху току-що състоялата се среща и особено върху разговора между лекаря и Гаяр; няколко от доловените подробности ми навяваха странни мисли. Поведението на доктора беше съвсем естествено, като на джентълмен, но другият таеше някакви коварни мисли — в това нямах никакво съмнение.

Защо беше това желание, дори стремеж, да ме премести в хотела? Очевидно той имаше някакво сериозно съображение, та да предлага дори да плати разноските ми; колкото и малко да познавах този човек, знаех, че е тъкмо обратното на щедър!

„Какво може да бъде съображението му за моето преместване?“ — питах се аз.

„Аха! Ето… ето обяснението! Ясни ми са неговите замисли! Тази лисица, този хитър адвокат, този опекун сигурно е влюбен в своята питомка! Тя е млада, богата, хубава, красавица, а той стар, грозен, подъл и презрян, но какво от това? Нали той сам не се мисли за такъв, а тя… — ба! — той може дори да се надява: много по-неоснователни надежди са се увенчавали с успех. Той познава света, той е адвокат, познава поне нейния свят. Той е неин пълномощник, всичките й дела са напълно в неговите ръце; той е настойник, изпълнител на завещанието, довереник — всичко; той има съвършена и пълна власт. Какво ли не може да постигне с такива предимства? Всичко, каквото пожелае — да се ожени за нея или да я разори. Бедната девойка! Съжалявам я!“

Странно, но аз изпитвах само съжаление. Това, че не изпитвах никакво друго чувство, беше загадка, която не можех да разбера.

Влизането на Сципион прекъсна моите размишления. Помагаше му едно младо момиче, което носеше табла с чинии. Това беше Хлоя, неговата дъщеря, дете на около тринадесет години, но не толкова черно, колкото баща си. Тя беше „жълто момиче“ с доста хубави черти на лицето. Сципион ми обясни всичко. Майката на неговата „малка Хло“, както я наричаше той, била мулатка и „Хло одрала кожата на старата. Ха-ха!“

Начинът, по който Сципион се изсмя, показваше, че е повече от доволен — направо казано, горд, — задето е баща на толкова светлокожо и хубавичко създание като Хлоя!

Хлоя, както и всички нейни сънародници, беше страшно любопитна; тя така въртеше очи, за да види този бял чужденец, който спасил живота на нейната господарка, щото малко остана да изпочупи всички чаши и чинии. Ако не бях се намесил, Сципион щеше да й изтегли ушите за това нехайство. Особените изрази и ръкомахания, държането както на бащата, тъй и на дъщерята, което беше нещо ново за мене, своеобразието на този робски живот, всичко това ме интересуваше.

Имах вълчи апетит въпреки слабостта си. Не бях ял нищо на парахода: поради възбуждението от надбягването повечето пътници бяха забравили да вечерят, в това число и аз. От приготовленията на Сципион лигите ми потекоха и аз оказах нужното внимание към изкуството на Хлоината майка, която, както ме осведоми Сципион, била „сподарка на кухнята“. Чаят ме подкрепи, а вкусното пилешко фрикасе, поднесено с ориз, като че вля нова кръв в жилите ми. С изключение на леката болка от раната аз вече се чувствах съвсем възстановен.

Моите прислужници отнесоха приборите от закуската, а след малко Сципион се върна и остана при мене в стаята, понеже така му поръчали.

— А сега, Сципион — казах аз, щом останахме насаме, — разкажи ми за Аврора!

— Рора, сподарю!

— Да, коя е Аврора?

— Нещастна робиня, сподарю; съвсем също като стария Зип.

Неизясненият интерес, който се бе пробудил у мене към Аврора, веднага се изпари.

— Робиня! — неволно повторих аз с разочарование.

— Тя е прислужница на споица Жени — продължи Сципион. — Реше косата на сподарката, прислужва, седи с нея, чете и, сичко прави…

— Чете ли? Какво? Една робиня?

Интересът ми към Аврора започна да се събужда наново.

— Да, сподарю, това прави Рора. Но аз ще ви обясня. Старият сподар Сансон беше много добър за черните хора… учеше много от тях да четат книги… най-много Рора. Рора той научи да чете, пише, много, много неща, а младата споица Жени тя научи нея на музика. Рора тя учено момиче, много учено момиче. Много нещо знае, като белите хора. Свири пиано, свири китара… китара, то туй е също като банджо, а старият Зип свири на банджо, той знае да свири. Ъф!

— И въпреки всичко това Аврора е нещастна робиня също като всички вас, Сципион?

— О, не, сподарю, тя много по-друга от всички. Тя живее по-другояче от другите негри… тя не прави черна работа… тя много скъпа… тя струва две хиляди долара!

— Струва две хиляди долара?

— Да, сподарю, нито стотинка доле… нито стотинка доле от това.

— Ти отде знаеш?

— Щото хората толкова много дават за нея. Сподарят Марини искаше да купи Рора и сподарят Кроза, и американски полковник от другата страна на реката — те всички даваха две хиляди долара… старият сподар той само се смееше на тях и казваше той няма да продава туй момиче за никакви пари.

— Това е било по времето на стария ти господар?

— Да… да… ама един иска да я купи сега… един сподар на параход от реката… той казва, той иска Рора за дамската кабина. Той говори на Рора грубо. Сподарката тя се ядоса… каза му да се маха. Сподарят Тони той се ядоса, каза му да се маха; и капитан на парахода той се ядоса като сички. Ха-ха-ха!

— Че защо всички дават такава висока цена за Аврора?

— О! Тя много добро момиче… много добро момиче… но… — Сципион нерешително замълча — но…

— Добре де!

— Аз не вярвам, сподарю, това да е причината.

— Ами какво тогава?

— Че, истина да кажа, сподарю, аз вярвам, те всички лоши мъже, дето искат да купят момичето.

Колкото и предпазливо да беше подхвърлено, аз разбрах загатването.

— О-хо! Аврора трябва да е много хубава тогава? Тъй ли е, приятелю Сципион?

— Сподарю, то не е за този стар негър работа да съди за такова нещо, ама хората, те казват — и бели хора, и черни хора — тя най-хубава, най-красива квартеронка^[1] от цялата Луизиана.

— Как? Квартеронка?

— Така, сподарю, това е точно така: тя цветно момиче… нищо! Тя бяла също като младата споица. Сподарката се смее и казва това толкова много, много пъти и пак има толкова много разлика: една богата — сподарка, друга — бедна робиня също като стария Зип, да — също като стария Зип; купуват тях, продават тях, съвсем еднакво.

— Можеш ли да ми опишеш Аврора, Сципион?

Туй, което ме накара да задам този въпрос, не беше празно любопитство. Подтикваше ме по-силна подбуда. Все още ме преследваше ликът на моето видение — тези странни черти, странно хубавото изражение на това нито кавказко, нито индианско, нито азиатско лице. Нима беше възможно… вероятно…

— Можеш ли да ми я опишеш, Сципион? — повторих аз.

— Да опиша нея ли, сподарю, това ли искате да правя? Да… да…

Не вярвах да получа много ясно описание, но може би някои подробности щяха да ми помогнат да установя дали тя прилича на моето видение. Образът в ума ми изпъкваше ясно, сякаш пред очите ми стоеше жив човек. Много лесно щях да позная дали Аврора и видението ми са едно и също лице. Започнах вече да мисля, че не е било видение, а самата действителност.

— Как да кажа, сподарю, някои хора говорят, че тя е горда, щото простите негри те завиждат на нея — това е истина. Тя никога не е горда със стария Зип, това аз зная; тя говори на него и казва на него много неща… тя помага да учи стария Зип ла чете, и старата Хлоя, и малката Хлоя, и тя…

— Аз искам да ми опишеш нейната външност, Сципион.

— О! Да опиша нейната външност… да… как тя изглежда?

— Да. Каква й е косата например? Какъв цвят?

— Черна, сподарю, черна, също като ботуш.

— Права ли е?

— Не, сподарю, збира се, не: Рора тя — квартеронка.

— Къдрава ли е?

— Ами не е също като тази коса — и Сципион посочи ситно накъдрената растителност на собствената си глава; — ама пак, сподарю, тя къдрава: дето хората казват, на вълни.

— Разбирам. Спусната до раменете ли?

— Точно така, сподарю, чак до кръста.

— Пищна ли е?

— Какво е това, сподарю?

— Гъста… буйна?

— Божичко! Тя бухнала също като опашка на миеща мечка.

— А очите?

Сципион описа очите на квартеронката доста объркано. Сполучи обаче с едно сравнение, което ме задоволи. „Те са големи и кръгли… те блестят също като очите на елен“. Носът му създаде трудности, но след много разпитвания успях да разбера, че бил прав и малък. Веждите, зъбите, цветът на лицето — всичко бе най-съвестно описано, а за бузите и той каза: „Също като червеното на джорджийска праскова“.

Колкото и смешно да беше това описание, аз съвсем не бях наклонен да се забавлявам с него. Твърде много се интересувах и се вслушвах във всяка подробност с вълнение, което не можех да обясня.

Най-сетне портретът беше завършен и аз почувствах, че това е образът на хубавото видение. Когато Сципион спря да говори, аз лежах на ложето си и изгарях от непреодолимо желание да видя тази прекрасна… тази безценна квартеронка.

Тъкмо тогава от къщата звънна звънче.

— Сципион викат, сподарю… това за него звънят… аз ще дойда пак подир една минута, сподарю.

С тези думи негърът ме напусна и изтича към къщата.

Аз лежах и размишлявах за необикновеното, донякъде романтично положение, в което обстоятелствата неочаквано ме бяха поставили. До вчера… до снощи бях пътник без ни един долар в кесията и не знаех кой ли покрив ще ме подслони, а днес — гостенин на дама, млада, богата, неомъжена — болен гостенин, на легло за неопределено време, заобиколен с такива грижи и внимание. Тези мисли скоро отстъпиха пред други. Моето видение ги пропъди от ума ми и аз започнах да го сравнявам с описанието на квартеронката, дадено ми от Сципион. Колкото повече ги сравнявах, толкова повече се учудвах на сходството им. Как е възможно да съм сънувал нещо толкова живо? Почти невероятно. Положително трябва да съм го видял! Защо не? Когато съм загубил съзнание и съм бил внесен вътре, заобиколен съм бил от хора; може и тя да е била между тях? Това действително е вероятно и обяснява всичко дали тя е била там? Ще трябва да попитам Сципион, когато се върне.

Дългият разговор, който бях водил с моя болногледач, ме беше изморил, тъй като все още бях слаб и изтощен. Ярката слънчева светлина в стаята не ми попречи да задремя. След няколко минути се отпуснах на възглавницата и заспах.