Серия
Винету (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou I, (Обществено достояние)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 94 гласа)
Допълнителна корекция
hammster (2011)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Карл Май. Винету I

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1981

© Любен Зидаров, художник, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 7

Winnetou I

Karl-May-Verlag, Bamberg

Herausgegeben von Dr. E. A. Schmid, 1951

 

Редактор Федя Филкова

Редактор на издателството Жела Георгиева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Антоанета Петрова

Библиотечно оформление Стефан Груев

 

Код № 11 65376 21532 6126-1-81

Издателски № 542.

Дадена за набор 25. XII. 1980 г.

Подписана за печат 27. V. 1980 г.

Излязла от печат 18. VII. 1980 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 28.50 Издателски коли 28.50 УИК 28.26

Цена 2,43 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 1, София, 1981

Печатница „Тодор Трайков“, София, 1981


vinetu1_karta1.jpg
vinetu1_karta2.jpg

Увод

Винаги когато се замисля за индианеца, се сещам и за турчина. Колкото и да е странно това, то все пак си своето оправдание. Въпреки че възможностите за сравнение между индианеца и турчина не са особено големи, те все пак си приличат в известен смисъл, приличат си поне по това, че световното мнение гледа и на единия и на другия като на хора, които почти са си изпели песента, макар че за единия то важи в по-голяма степен, отколкото за другия: когато става дума за турчина, едва ли някой го нарича иначе освен „болния човек“, докато всички, които са запознати със съдбата на индианеца, го наричат „умиращия човек“.

Да, червенокожата раса умира! От Огнена земя чак до далечните северноамерикански езера лежи възнак на земята болният великан, победен и смазан от неумолима съдба, непознаваща милост. Борил се е срещу нея с всички сили, но напразно. Силите му са се изчерпали постепенно. Останало му е малко време да живее и конвулсивните движения, които разтърсват от време на време голото му тяло, известяват приближаващата смърт.

Имал ли е някаква вина за ранния си край? Заслужил ли го е?

Ако е вярно, че всяко живо същество има право на живот, и ако това се отнася както за всички, взети заедно, така и за отделния индивид, то червенокожият има право на съществуване не по-малко от бледоликия и би могъл да изяви претенция да му се даде възможност за самостоятелно обществено и държавно развитие. Наистина някои твърдят, че индианецът не бил имал необходимите качества за основаване и ръководене на държава. Дали това е истина? Аз казвам, че не е, но нямам намерение да ви предлагам само сухи твърдения, защото целта ми не е да напиша някоя научна студия. Бледоликите са имали време да се развиват постепенно. Лека-полека те са се превърнали от ловци в скотовъдци, а после са станали земеделци и занаятчии. Били са им необходими много векове. Но червенокожият не е имал това време, защото никой не му го е предоставил. От него поискаха да направи един огромен скок от най-долното стъпало на човешкото развитие към най-горното, обаче никой не се замисли, че при този скок той ще падне и ще се нарани смъртоносно.

По-слабият трябва винаги да отстъпва на по-силния — това е един жесток закон. Но тъй като той се проявява от сътворението на света, ще трябва, изглежда, да приемем, че тази жестокост или е способна да се повлияе от християнското милосърдие, защото вечната мъдрост, сътворила този закон, е същевременно и вечната любов. А сега имаме ли право да твърдим, че по отношение на измиращата индианска раса някой е показал подобно милосърдие?

Първите бледолики са били не само гостоприемно посрещнати, но са били и почитани от индианците почти като божества. Каква отплата получиха за това червенокожите? Съвсем безспорно земята принадлежеше на тези, които я обитаваха; но тя им беше насилствено отнета. Какви реки от кръв се проляха тогава и каква жестокост бе проявена при това, е известно всекиму, който е чел историята на „прочутите“ конкистадори. А техният пример беше последван и по-късно. Белите пристигаха със сладки думи на уста, но същевременно с наточени ножове в поясите и със заредени пушки в ръка. Обещаваха мир и любов, а сееха омраза и лееха кръв. Червенокожите трябваше да отстъпват педя по педя — все по-назад. От време на време им гарантираха „вечни“ права над „тяхната територия“, но не след дълго отново ги прогонваха оттам — все по-назад. „Купуваха“ земята им, като или изобщо не им я заплащаха, или я заменяха срещу стоки без всякаква стойност, които те не можеха да ползват. Но пък толкоз по-грижливо ги привикваха към коварната отрова на „огнената вода“, донасяха им едра шарка и други много по-страшни и отвратителни болести, които сееха смърт сред племената и обезлюдяваха цели села. Ако червенокожият си потърсеше законните права, отговаряха му с барут и куршуми и той отново трябваше да отстъпва пред по-добрите оръжия на белите. Озлобен от всичко това, той отмъщаваше на отделни бледолики, които срещаше, и последиците биваха обикновено страхотни кланета, които струваха живота на безброй червенокожи. Така първоначално гордият, дързък, храбър, честен, откровен, винаги верен на приятелите си ловец се е превърнал в дебнещ, недоверчив и лъжлив човек, без да има някаква вина, защото не той, а белият е първопричината и виновникът за всичко това.

Къде са отишли дивите стада мустанги, сред които някога индианецът смело е залавял своя боен кон? Къде може да се видят сега бизоните, които му даваха прехраната, когато населяваха прериите с милиони? От какво живее днес той? От брашното и месото, които му изпращат? Може би щеше да живее от тях, ако в брашното не се намираха гипс или други боклуци. В повечето случаи то не може да се яде. А ако някой път обещаят на някое племе сто „специално угоени“ вола, то по пътя те се превръщат в две или три стари кльощави крави, от които едва ли и някой лешояд би откъснал мръвка. И може ли той, обезправеният, да разчита на някаква жътва, след като постоянно го гонят и не му оставят никакъв сигурен дом?

Каква горда и красива гледка е представлявал някога индианецът, летящ из безкрайните савани на мустанг с развяна грива, и колко клет и изпаднал изглежда сега, облечен в парцали, които не могат да прикрият голотата му! Той, който нявга, преливащ от сила, се е изправял срещу страшната сива мечка само с нож и томахок в ръцете си, сега се навърта тук и там гладен, като бездомно псе, за да си изпроси парче месо или… да краде!

Да, сега той е болен човек, умиращ човек и ние състрадателно стоим и чакаме край мизерната му постеля, за да затворим очите му. Да стоиш край леглото на смъртник е печална, сериозна работа, но тя става стотици пъти по-сериозна, когато се отнася за една цяла раса. Тогава възникват много въпроси и преди всичко следният въпрос: какво ли щеше да постигне тази раса, ако й бяха дали време и пространство, за да развие своите вътрешни и външни сили, своите дарования? Какви ли своеобразни форми на духовна и материална култура ще изгуби завинаги човечеството с гибелта на червенокожата раса? Този умиращ не се приспособи към предлагания му от околния свят начин на развитие, защото беше с характер. Нима затова трябваше да бъде убит, нима не можеше да бъде спасен? За да не измрат, бизоните получиха спасително убежище на север в националния парк Уайоминг. Защо не предложат на някогашните законни господари на тази земя някакво място, където те биха могли да водят осигурен живот и да се развиват духовно?

Но каква ли полза от тези въпроси пред лицето на смъртта, от която няма спасение! Какво ли биха помогнали упреците там, където вече нищо не може да помогне! Аз мога само да оплаквам, но не мога да променя нищо; мога само да тъгувам, но не мога да върна живота на умрелите. Аз? Да, аз! През дълъг низ от години се запознах с начина на живот на червенокожите, запознах се с един измежду тях, чийто светъл, великолепен и величав образ живее в сърцето ми, в моите мисли. Той — най-добрият, най-верният и най-пожертвувателният от всички мои приятели — беше истински представител на расата, която го беше родила, и загина също така, както загива и тя; животът му угасна, отнет от подлия куршум на негов враг. Обичах го, както никого друг в света, а и до днес обичам умиращия народ, който бе родил такъв благороден син. Бих дал живота си, ако можех с това да възвърна неговия, също както той беше рискувал стотици пъти живота си, за да спаси моя. Но това не ми беше съдено. Той си отиде, спасявайки както винаги приятелите си. Но той умря само физически и нека тук, в тези страници, продължи да живее тъй, както живее в моята душа той, Винету, великият вожд на апачите. С тази книга искам да му издигна заслужен паметник. И ако читателят успее да си създаде справедлива представа за народа, чийто верен образ е въплътен в този вожд, аз ще бъда възнаграден пребогато.

Радебойл, 1892

 

 

Карл Май е писал тази книга в началото на деветдесетте години на миналото столетие, оттогава много неща са се променили, особено що се отнася до турците, споменати в началото на увода. В днешно време турчинът съвсем не може да се нарече „болен човек“.

(Бел. на издателите)