Майн Рид
Квартеронката (73)

Глава LXXII
Гончетата

Рязкото изсвирване екна над водата и сякаш прониза тъмните глъбини на гората. То стресна дивите обитатели на езерото и те, изплашени от този необичаен звук, отговориха с различните си крясъци в оглушителен концерт. В него се сляха в едно викът на жерава и на луизианската чапла, дрезгавото бухане на бухала и още по-дрезгавото крякане на пеликана; най-високо прозвуча писъкът на морския орел и гласът на белоглавия лешояд — той прорязваше слуха с острите си металически звуци, които удивително напомняха точене на трион.

Този объркан шум продължи няколко мига и аз вече си помислих, че ако стане нужда да повторя сигнала, той няма да се чуе. Колкото и да беше пронизителен, надали би могъл да се различи в тази врява.

Клекнали между клоните, ние зачакахме. Дори не се опитвахме да поведем празен разговор. Тези мигове бяха твърде страшни, за да изпитваме в тях друго чувство освен безпределна тревога. Само от време на време разменяхме по някоя ободряваща дума, някоя прошепната надежда.

С напрегнат взор поглеждахме водата и с очи изпълнени със страх, се озъртахме към сушата. От една страна, се ослушвахме да чуем плясъка на весла, от друга — треперехме да не би да чуем баукането на гончетата. Никога не ще забравя тези мигове, тези крайно тревожни мигове. Не ще ги забравя до самата си смърт.

Всичко премислено тогава, всяка най-малка подробност изпъква в паметта му, сякаш се е случила вчера.

Спомням си, че веднъж или дваж изпод нависналите клони забелязахме кръгове по повърхността на езерото. Сърцата ни се изпълниха с надежда — мислехме, че е ладията.

Радостта ни обаче беше краткотрайна. Вълните бяха предизвикани от алигатор и след миг отвратителното му тяло, голямо почти колкото пирога, се плъзна пред нас, порейки водата бързо като риба.

Спомням си, че ми мина през ума предположението беглецът да не е в бърлогата си. Можеше да е в гората — да търси храна или да е отишъл някъде другаде. След това ми дойде наум, че в такъв случай трябва да намеря пирогата при дървото. Но той може да има и други места за слизане на брега, например на отсрещната страна на езерото. Негърът не беше ми казал дали има други такива места, или не, но това беше твърде вероятно. Тези предположения увеличиха моите страхове.

Но аз изпаднах в нов страх, много по-ужасен, защото беше и много по-вероятен:

„Ами ако негърът спи!“

Това беше по-вероятно, понеже нощта беше за него ден, а денят — нощ. Нощем той излизаше, обикаляше и беше зает, а денем си стоеше у дома и спеше.

„О, боже. Ами ако спи и не е чул сигнала!“

Такива бяха страшните мисли, които се блъскаха в ума ми.

Изведнъж почувствах непреодолимо желание да повторя условния знак, макар и да мислех в същото време, че ако предположенията ми са прави — надеждата да ме чуе е много малка. Негърът спи, както мечката зиме. Само пушечен изстрел или изсвирване на локомотив биха могли да го събудят. Какво можеше да направи нищо и никаква свирчица като моята, още повече че концертът от крясъци все още продължаваше.

— Дори и да я чуе, надали ще може да различи свирката от… Милостиви боже!

Аз говорех на другарката си, когато с това мое неволно възклицание сам се прекъснах. То бе предизвикано от звук с ужасно значение — звук, който чух през резките писъци на птиците и който веднага познах. Това беше звънкият лай на гонче.

Наведох се и се ослушах; лаят отново долетя до слуха ми. Не можех да се излъжа в този звук. Аз имах уши на ловец. Тази музика ми бе добре позната.

Ах, тоя звук не приличаше на музика тогава! Той режеше слуха ми като повик за отмъщение, като погребален звън!

Вече не помислях да повтарям сигнала; даже Габриел да ме чуеше, щеше да е много късно. Захвърлих тръстиковата свирка като ненужна играчка. Дръпнах Аврора да мине зад мене, а сам се изправих с лице към сушата.

Пак се зачу баукане, което заехтя в гората толкова близо този път, че аз зачаках всеки миг да видя самото гонче.

Не стана нужда да чакам дълго. На стотина ярда от нас имаше камъши. Долових, че нещо се движи между високите стъбла. Върховете им се залюшкаха насам-натам, а кухите стъбла затракаха едно о друго, като се навеждаха настрани и надолу. Някакво живо същество си пробиваше път през техния гъстак.

Движението стигна до края на гъсталака, последните камъши се разтвориха и аз видях това, което очаквах — шареното тяло на гонче. С един скок животното излезе напред, спря за миг на открития бряг, след това нададе проточен вой, пое дирята и се понесе напред.

Кажи-речи по петите му изскочи и второ; люшкащите се камъши се затвориха подир тях; двете гончета се спуснаха по посока на падналото дърво.

Понеже пред тях нямаше вече никакъв храсталак, свободно виждах техните фигури. Колкото тъмно и да беше наоколо, аз ги виждах достатъчно ясно, за да позная породата им — това бяха огромни мършави гончета за елени с черна и кафява козина. От начина, по който тичаха, личеше, че бяха добре обучени да гонят дивеч, а този дивеч не беше елени. Никое обикновено гонче нямаше да бяга по човешка следа, както те бягаха по нашата.

Още щом видях тези кучета, аз се приготвих за отбрана. Грамадните им размери, широките им големи челюсти и свиреп вид говореха за тяхната кръвожадност и бях сигурен, че ще ме нападнат, щом дойдат наблизо.

Убеден в това, извадих пистолета си, хванах се за един клон, за да се крепя, и зачаках приближаването им.

Не бях сбъркал в предположението си. Като стигна падналото дърво, първото гонче почти не се спря, а скочи отгоре и затича по дънера. То вече не душеше следата, а идваше към мене с пламтящи очи, с явно намерение да се нахвърли отгоре ми.

Положението ми не би могло да бъде по-добро, даже ако бях го избирал цял час. Поради самата обстановка моят нападател не можеше да се отклони нито надясно, нито наляво, а беше принуден да идва към мене по права като стрела линия. За мен не оставаше друго, освен да държа оръжието здраво и правилно насочено. Дори и новак в стрелбата не би пропуснал такава цел.

Нервите ми бяха опънати от гняв, а в гърдите гореше чувство на крайно възмущение, което ме караше да бъда твърд като стомана. Самата мисъл, че ме гонят като вълк, ме изпълваше с решителност.

Изчаках, докато муцуната на гончето почти допря дулото на пистолета, и тогава гръмнах. Гончето се строполи от дънера.

Видях другото да идва по петите му. Прицелих се през дима и отново натиснах спусъка.

Хубавото оръжие не ми изневери. И този път изстрелът бе последван от плясък.

Гончетата не бяха вече на дървото. Бяха паднали отдясно и отляво в черната вода под нас.