Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава XXX
Мисли

През нощта не можах да мигна. Какво ставаше с Йожени? Ами с Аврора?

За мене това беше нощ на размишления, в които по чуден начин се преплитаха радостта и мъката. Любовта на квартеронката беше източник на радост, обаче — уви! — щом мислите ми се обърнеха към креолката, обземаше ме мъка! Не се съмнявах вече, че тя ме обичаше и тази увереност, вместо да ме радва, ме изпълваше с остра мъка. Проклета да е суетната душа, която може да се наслаждава на подобна победа! Подло е онова сърце, което може да се радва на любов, на която не е способно да отвърне! Моето сърце не се радваше: то скърбеше.

Мислено прехвърлих късите часове, в които бях общувал с Йожени Безансон. Беседвах със съвестта си и си задавах въпроса: невинен ли съм? Предизвикал ли съм тази любов с някоя моя дума, поглед или постъпка? Сторил ли съм нещо, за да направя впечатление, което за едно чувствително сърце като нейното скоро да се превърне в нещо трайно? На парахода? Или след това? Спомних си, че когато я видях за пръв път, бях я загледал с възхитен поглед. Спомних си, че бях забелязал в нейните очи това странно изражение на интерес, което бях приписал на любопитство или на някоя друга причина — не зная каква. Суетността, от която без съмнение и аз притежавах полагащия ми се дял, не беше изтълкувала тези нежни погледи правилно — дори не беше ми пошепнала, че те са пъпки на любовта, които лесно можеха да разцъфнат. Не бях ли виновен за появата на тези цветя на сърцето? Дали не бях направил нещо, за да ги подлъжа тъй съдбоносно да се разцъфтят?

Припомних си как се бях държал през цялото време и размислих за всичко станало между нас. Обсъдих всичко, което беше се случило при пътуването ни с парахода… при трагичната сцена, която последва. Не можех да си спомня нищо, било то дума, поглед или постъпка, за която да се порицая. Предоставих напълно на моята съвест да ме съди и тя ме намери за невинен.

След това — след онази нощ, — след като тези огнени очи и това чудно лице се бяха мярнали като насън пред разстроеното ми съзнание, след този миг не бях виновен в никаква преднамерена постъпка. В часовете на моето оздравяване, през целия ми престой в плантацията не можех да си спомня нищо в отношенията ми с Йожени Безансон, за което да съжалявам. Към нея се бях държал с особено уважение… и нищо повече. Тайно питаех към нея приятелско съчувствие, особено пък след като забелязах промяната в държанието й и след като почнах да се боя да не би някакъв облак да засенчва нейното щастие. Уви, бедната Йожени! Съвсем не съм предполагал какъв е бил този облак! И на ум не ми бе идвало колко тъмен е бил той!

Въпреки моето самооправдание все още ми беше мъчно. Ако Йожени Безансон беше обикновена жена, щях да понеса всички тези размишления по-леко. Но за едно толкова чувствително, толкова благородно, толкова страстно сърце какъв ли удар представляваше несподелената любов? Трябва да е ужасно; може би още по-ужасно, когато откриеш, че съперница ти е твоята собствена робиня!

Каква довереничка бях избрал за моята тайна! Странна избраница, на която да разкажа историята на моята любов! О, защо ми трябваше да се изповядвам! Какво страдание бях причинил на тази прекрасна, на тази нещастна жена!

Такива болезнени размишления минаваха през ума ми, но имаше и други, не по-малко горчиви, които идваха от съвсем друг източник. Какви ли щяха да бъдат последиците от моето признание? Как ли щеше да се отрази всичко това върху нашето бъдеще — моето и на Аврора? Как ли щеше да постъпи Йожени? Спрямо мене? Спрямо Аврора — нейната робиня?

Моята изповед не беше получила отговор. Онемелите устни не изрекоха нито отговор, нито сбогом. Само за миг бях погледнал безчувствената девойка. Аврора ми беше направила знак да си отида и объркан и смутен, бях напуснал стаята, почти без да помня как.

Какво ли ще стане? Треперех, когато мислех за това. Огорчение, враждебност, отмъщение?

Може ли една толкова чиста душа да храни подобни чувства!

„Не — мислех си аз, — Йожени Безансон е твърде нежна, твърде женствена, за да се поддаде на такива чувства. Дали има надежда да ме съжали, както аз съжалявам нея? Или няма? Тя е креолка, тя е унаследила пламенните чувства на своя род. Ако в нея се събуди ревност или отмъстителност, благодарността й скоро ще угасне, любовта й ще се превърне в презрение. Собствената й робиня!“

Ах! Аз много добре разбирах значението на тези отношения, макар и да не мога да ви ги обясня. За вас ще е трудно да разберете това ужасно чувство. Представете си mésalliance[1] на благородник-аристократ с дъщерята на неговия слуга-селянин, на дама от благородно семейство с плебея-коняр и помислете за скандала и присмеха, които такова рядко събитие поражда. Всичко това е дребно, незначително, когато го сравним с истинското отвращение и ужас, изпитвани към „белия“, който се свързва чрез женитба с робиня! Няма значение колко бяла е тя, няма значение колко е красива — дори да е прекрасна като Аврора, — този, който я направи своя съпруга, трябва да я отведе далече от родния й край, далече от местата, където я познават! Негова наложница — а, това е друго нещо! Връзки от този род се приемат напълно. „Обществото“ на Юга се помирява с робиня-наложница, но робиня-съпруга — това е нещо невъзможно, това е непоносимо несъответствие!

Знаех, че умната Йожени стоеше над дребните предразсъдъци на своята класа, но би било прекалено от моя страна да очаквам да стои и над този предразсъдък. Да, наистина благородна трябва да е душата, която може да се освободи от тази верига, оковаваща човека чрез възпитание, навик и пример и чрез всички прояви на обществения живот. Въпреки всичко — въпреки отношенията, които съществуваха между нея и Аврора — не можех да очаквам толкова много. Аврора беше нейна другарка, нейна приятелка и все пак Аврора беше нейна робиня!

Аз треперех в очакване на отговора. Треперех пред мисълта за следващата ни среща. Бъдещето се изправяше пред мене непрогледно и страшно. Имах само една надежда, една радост — любовта на Аврора!

 

Станах от леглото след безсънната нощ, набързо се облякох и машинално закусих.

Като свърших всичко това, не знаех какво да предприема. Дали да отида пак в плантацията и да се срещна отново с Йожени? Не, не сега. Липсваше ми смелост. Щеше да е по-добре, размислих аз, да мине известно време — ден-два — преди да отида пак. Може би мадмоазел ще изпрати човек да ме повика? Може би… Във всеки случай по-добре е, ако оставя да минат няколко дена. Колко дълги щяха да бъдат тези дни за мене.

Не можех да търпя никого край себе си. Отбягвах разговори; въпреки това забелязах, както и предишния ден, че към мен се отправяха изпитателни погледи, че с мене се занимаваха безделниците от бара и моите познати от билярдната зала. За да ги избягна, останах в стаята си и се помъчих да убия времето с четене.

Затвореният живот скоро ми омръзна и на третото утро грабнах пушката си и потънах в дебрите на гората.

Вървях всред огромните пирамидообразни кипариси, чиито корони, подобни на шатри, се сплитаха над главата ми и закриваха и слънцето, и небето. Мракът, образуван от тях, подхождаше на мислите ми и аз отивах все напред, воден по-скоро от случайността, отколкото от някакво желание.

Не търсех дивеч. Не мислех за лов. Пушката почиваше забравена на прегънатата ми ръка. Миещата мечка, която в по-открити гори скита нощем, тук се разхожда през деня. Видях това животно да мие храната си във водите на речния залив и да се крие зад стволовете на кипарисите. Видях опосума да изтичва по паднал дънер и червена катеричка като огнен език да се плъзва по кората на високо божурово дърво. Видях голям „блатен заек“ да изскача от скривалището си в камъшите и видях още по-съблазнителен дивеч — елен-лопатар, който на два пъти се впуска в бяг пред мен, изскочил от закритието си в сенчестия гъстак на дърветата папайя. И дивата пуйка прекоси моя път с целия металически блясък на своите пера; а край речния залив, по брега на който вървях известно време, имах прекрасна възможност да изпразня пушката си по сивата или бяла чапла, по лятната патица, по орела-змияр и по стройния ибис и величествения жерав. Дори и царят на пернатите същества, белоглавият орел, се мярна в обсега на пушката ми, надавайки еднообразния си вик между върховете на високите таксодиуми.

И въпреки това кафявите цеви бездейно почиваха на ръката ми и нито веднъж не ми дойде наум да се прицеля. Никакъв дивеч не можеше да ме съблазни да прекъсна хода на мислите си, които се занимаваха с най-интересната за мене тема в света — Аврора квартеронката!

Бележки

[1] Mésalliance (фр.) — неравен брак. — Б.пр.