Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quadroon [= Adventures in the Far West], (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 39 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Майн Рид. Квартеронката

Роман. Издателство „Отечество“, София, 1983

Преведе от английски: Сидер Флорин

Художник: Петър Брайков

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Йорданка Некезова

Индекс 11 95376/6126–1–83. Националност: английска. Четвърто издание. ЛГ VI.

Дадена за печат на 15.XI.1983 г. Подписана за печат на 20.XII.1983 г.

Излязла от печат на 25.XII.1983 г. Издателски №1086. Формат 16/60/90.

Печатни коли 21. Издателски коли 21. УИК 21,11. Цена 2,03 лв.

Издателство „Отечество“, София

ДП „Георги Димитров“, бул. „Ленин“ 117

©Художник Петър Брайков, 1979

c/o Jusautor, Sofia

 

Captain Mayne Reid. The Quadroon or Adventures in the Far West

Routledge, Warne, & Routledge, London, 1860

История

  1. — Добавяне

Глава XXIV
Съперник

Не мога да опиша въздействието, което това откритие оказа върху мен. То беше нещо като паралитичен удар и ме прикова на място; за няколко мига останах вкаменен и безчувствен като статуя. Дори ако Гаяр произнесеше думите си достатъчно високо, за да ги долавя, надали щях да ги чуя. Бях оглушал от изненада.

Враждебността към звяра Ларкин, която се беше събудила у мен, докато смятах, че говори той, беше нищо в сравнение с тая, която ме задушаваше сега. Ларкин може да е млад и хубав; според описанието на Сципион хубав той в никой случай не е, но дори и да беше, малко се страхувах от неговото съперничество. Бях сигурен, че сърцето на Аврора принадлежи на мен, и знаех, че надзирателят няма власт над нея. Той беше надзирател на полските работници и другите роби на плантацията — техен господар, и имаше пълно право да ги ругае и бие; но въпреки това знаех, че няма власт над Аврора. По необясними за мене причини отношението към квартеронката беше и винаги е било по-друго, отколкото към другите роби на плантацията. Това различно отношение не се дължеше нито на белотата на кожата й, нито на красотата й. Вярно е, че тези качества често променят тежката участ на робинята, а понякога пък стават причина за още по-жестока съдба, но за доброто отношение към Аврора имаше някаква много по-различна причина, за която можех само да се досещам. Тя е била грижливо отгледана заедно с младата си господарка и, получила почти същото образование като нея; всъщност бе смятана по-скоро за сестра, отколкото за робиня. Никой друг освен мадмоазел не можеше да й заповядва. „Негропотисникът“ нямаше нищо общо е нея и затова не се боях от никакво беззаконие насилие от негова страна.

Много по-други подозрения ме обзеха, когато открих, че този, който говореше, беше Гаяр. Той имаше власт не само над робинята, но и над господарката. Макар и да ухажваше (както все още вярвах) мадмоазел, той не можеше, да бъде сляп за по-големия чар на Аврора. Смятах го за отвратителен негодник, но въпреки всичко може би той беше способен да обича. Най-грозният може да изпитва влечение към най-хубавото. Звярът да възлюби красотата.

Часът, избрал от Гаяр за посещението му, будеше подозрение. Дошъл е веднага, щом мадмоазел е потеглила. Дали е бил там, преди тя да излезе, и тя го е оставила в къщи? Надали. Сципион не знаеше нищо за това, иначе щеше да ми каже. Негърът знаеше за моята неприязън към Гаяр и това, че не желаех да се срещам с него. Той непременно щеше да ми каже.

„Без съмнение — мислех си аз — дошъл е крадешком… Дошъл е от своята плантация по задния път, изчакал е да замине каляската и след това се е вмъкнал в гостната именно с цел да завари квартеронката сама!“

Всичко това проблесна в ума ми съвсем убедително и вече не се съмнявах, че той е тук с някаква цел, а не случайно. Дошъл е за Аврора. Естествено беше да помисля така.

Когато се посъвзех от изненадата, усещанията ми се избистриха и изостриха повече от всякога. Нервите ми като че ли пак бяха опънати, а слухът ми стана по-остър. Аз се приближих до прозореца толкова, колкото позволяваше благоразумието, и заслушах. Признавам, че не беше почтено, по когато имах работа с този негодник сякаш загубвах всяко чувство за чест. Особените обстоятелства на този миг ме отклониха от правия път, но това беше „подслушване“ на влюбен ревнивец и ви моля да ми простите тази постъпка.

Аз слушах. С усилие сдържах трескавото туптене на сърцето си и слушах.

Чух всяка дума, казана от този миг нататък. Гласовете бяха станали по-високи или по-скоро тези, които разговаряха, бяха дошли по-близо. Те бяха само на няколко стъпки от прозореца! Гаяр говореше:

— Този младеж осмелява ли се да ухажва господарката ти?

— Мосю Доминик, отде да зная? Във всеки случай никога не съм забелязвала нещо подобно. Той е много скромен, а и мадмоазел мисли същото. Никога не съм го чула да каже ни дума за любов, ни една дума.

Стори ми се, че чух въздишка.

— Ако посмее — отново подхвана Гаяр с надут тон, — ако посмее да намекне подобно нещо на мадмоазел… пък и на тебе, Аврора, аз ще… аз ще се погрижа да му стане тясно тук. Този нахален авантюрист няма да идва повече тука! За мене това е решено.

— Ах, г. Гаяр! Сигурна съм, че това много ще ядоса мадмоазел. Не забравяйте, че той й е спасил живота! Тя му е много благодарна. Непрестанно говори за това и би се наскърбила, ако мосю Едуард престане да идва. Сигурна съм, че това би я наскърбило.

Гласът на Аврора прозвуча тревожно, полуумолително, което ми беше приятно. Това навеждаше на мисълта, че може би тя ще скърби, ако мосю Едуард опре да идва.

Изглежда, че подобна мисъл хрумна и на Гаяр, обаче върху него тя оказа съвсем друго въздействие. В неговия полувъпросителен отговор се преплитаха ирония и гняв.

— Може би това би наскърбило и някой друг? Може би теб? Аха, разбира се! Така ли е! Ти го обичаш? Sacr-r-re!

Последната дума прозвуча като рязко съскаме, изразяващо яд и болка — болката от остра ревност.

— Ах, мосю! — отговори квартеронката. — Как можете тъй да говорите! Аз да го обичам! Аз — нещастната робиня! Уви! Уви!

Нито тонът, нито съдържанието на тези думи бяха приятни за мене. Надявах се обаче, че това беше само една от малките хитрости на любовта: един вид измама, която можех лесно да опростя. Думите и като че ли направиха приятно впечатление на Гаяр, защото изведнъж гласът му се промени и стана по-игрив и по-весел.

— Ти — робиня, прекрасна Аврора! Не, в моите очи ти си царица. Робиня! Грешката ще е твоя, ако останеш робиня. Ти знаеш кой има власт да те освободи; да, и кой желае… кой желае… Аврора!

— Моля ви да не ми говорите така, г. Доминик! Казала съм ви вече, че не мога да слушам такива неща. Повтарям ви, че не мога и не искам.

Решителният й тон погали моя слух.

— Недей, прекрасна Аврора! — отвърна умолително Гаяр. — Не ми се сърди! Не мога другояче. Не мога да не мисля за твоето добруване. Ти ще бъдеш свободна… няма вече да си робиня на капризна господарка…

— Господин Гаяр! — прекъсна го с възмущение квартеронката. — Не говорете така за мадмоазел! Вие не сте прав, мосю. Тя не е капризна. Ами ако ви чуе…

— Peste! — извика на свой ред Гаяр и я прекъсна. Той пак заговори с надутия си тон: — Какво ме е грижа, ако чуе! Да не мислиш, че тя много ме интересува? Така мислят хората! Ха-ха-ха! Нека си мислят!… Глупаци! Ха-ха! Някой ден ще видят, че не е така. Ха-ха! Те мислят, че идвам зарад нея! Ха-ха-ха! Не, Аврора, хубава Аврора! Аз не идвам тука, за да видя мадмоазел, а тебе… тебе, Аврора, защото те обичам… обичам те с всичките…

— Господин Доминик! Повтарям…

— Скъпа Аврора! Само кажи, че ще ме обичаш; само кажи тази дума. О, кажи я и няма да бъдеш вече робиня… Ще бъдеш свободна, както е твоята господарка… Ще имаш всичко… всяко удоволствие… дрехи… накити, колкото пожелаеш. Ти ще заповядваш в моята къща… Ти ще се разпореждаш в нея също като моя съпруга…

— Достатъчно, мосю! Достатъчно! Вашето оскърбление… Не искам да слушам повече!

Гласът звучеше твърдо, изпълнен с негодувание. Ура!

— Недей, скъпа, прекрасна Аврора! Не си отивай още… изслушай ме…

— Не искам да слушам нищо повече, господине… Ще кажа на мадмоазел…

— Една дума, една дума, една целувка, Аврора! Моля те на колене…

Аз чух как той падна на колене; чух всичките гневни възклицания на Аврора и шум от боричкане.

Сметнах, че е време да се намеся и само с три крачки се озовах вътре в стаята, близо до коленичилия кавалер, Негодникът действително беше на колене, хванал Аврора за ръка, той се мъчеше да я притегли към себе си. Тя, наопаки, напрягаше сили, за да се отърве, и понеже не беше слаба, бързо влачеше коленичилия обожател по килима, което беше много смешно.

Когато влязох, той беше с гръб към мене и усети моето присъствие по гръмогласния смях, който не можах да сдържа въпреки всичките си усилия. Продължавах да се смея, дълго след като той беше пуснал пленницата си и се беше изправил на крака; и наистина толкова силно звучеше този смях в собствените ми уши, че не чувах заплахите за отмъщение, които той мърмореше.

— Какво търсите тука, господине? — беше първият негов въпрос, който разбрах.

— Няма нужда да ви питам същото, мосю Доминик Гаяр. Много лесно е да се каже какво търсите вие. Ха-ха-ха!

— Питам ви, господине — повтори той още по-гневно, — какво търсите тук?

— Не съм дошъл да търся нещо, мосю — отвърнах все още в същия шеговит тон. — Не съм дошъл тук да търся нещо, не поне нещо повече от вас.

Начинът, по който наблегнах на последните думи, като че го вбеси.

— Тогава колкото по-скоро си отидете, толкова по-добре — изкрещя той със зверско изражение на лицето.

— По-добре за кого? — запитах аз.

— За вас господине — отговори той.

Сега вече и аз бях ядосан, макар и да не бях напълно загубил самообладание.

— Мосю — казах, като пристъпих и застанах пред него, — не знаех досега, че домът на мадмоазел Безансон принадлежи на г. Доминик Гаяр. Ако знаех, щях по-малко да зачитам светостта на този покрив. Вие, господине, не я зачетохте. Вие се държахте безсрамно с това младо момиче… с тази млада дама, която наистина заслужава това име, и не по-малко от най-големите благороднички във вашата страна. Бях свидетел на подлото ви държане и чух оскърбителните ви предложения…

Гаяр трепна, но не каза нищо. Аз продължих:

— Вие не сте джентълмен, господине, и затова не заслужавате да застанете пред дулото на моя пистолет. Господарката на тази къща не е у дома си. В момента къщата е толкова моя, колкото и ваша и аз ви заявявам, че ако до десет секунди не се махнете оттука, ще стоваря камшика си върху гърба ви.

Изрекох всичко това доста сдържано и хладнокръвно. Гаяр сигурно разбра, че ще изпълня всичко, което казах, а аз наистина бях готов да го направя.

— Скъпо ще ми платите за това — изсъска той. — Скоро ще разберете, че в нашата страна няма място за шпиони.

— Вън, господине!

— А ти, прекрасен образец на квартеронска добродетел — добави той, устремил злобен поглед към Аврора, — може да дойде ден, когато няма да си толкова свенлива, когато няма да намериш такъв любезен закрилник.

— Още една дума и…

Дигнатият ми камшик беше готов да се стовари върху гърба му. Гаяр не дочака удара, изплъзна се през вратата и затътри крака през верандата.

Аз излязох навън да се уверя, че си е отишъл. Отидох до края на верандата и погледнах през перилата. Цвърченето на птичките ми показа, че някой минава през шубраците.

Останах на верандата, докато видях портата да се отваря. След това една глава се мярна по пътя край оградата. Лесно познах разочарования прелъстител.

Когато се обърнах и запътих към гостната, вече бях забравил, че съществува такава твар!